Гладиатор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Гладиатор.

Жан-Леон Жером, "Pollice Verso" (на бълг.: С обърнат палец), 1872, гладиаторски борби; снаряжението на гладиаторите не отговаря на съвременните научни изследвания

Гладиатори (лат. gladiatores) е наименование на роби, престъпници или военнопленници в Древния Рим, които се сражавали помежду си или с диви животни за забавление на публиката.

Гладиаторите се набирали измежду осъдените на смърт, намиращи по този начин шанс да удължат живота си, но имало и доброволци в лицето на бягащи роби или разорени граждани. Някои от тях, надарени с особени качества в боя или просто късметлии, оцелявали през дългите години на изпитания и доживявали да се оттеглят в пенсия.

Излизайки на арената гладиаторът се обръщал към трибуната с култовата реплика: Ave, Caesar, morituri te salutant.

Участието в гладиаторска битка било начин гладиаторът да спечели според представянето си уважението на цезаря и/или публиката и по този начин да запази достойнството си посредством демонстрираната смелост в борбата, изразяваща се в степента на презрението си към смъртта (виж Memento mori). Даже даден гладиатор да загуби битката, ако се е представил достойно в борбата, по правило преди противника да му отнеме живота, спечелилия двубоя се обръща към трибуната на цезаря. В случай, че оттам насочат палеца си надолу - този знак значи смърт, и обратното, ако палеца сочи нагоре - значи достойнството на победения е спасено и живота му е подарен. Често по време на империята, цезаря е предоставял това си право на избор на публиката, т.е. на суверена.

Произход[редактиране | edit source]

Гладиаторските борби са започнали като религиозни церемонии, възприети или от етруските, или от гръцките игри в чест на Патрокъл. Но гръцките двубои приключвали само със символична, а не с истинска смърт на победения. Първите римски гладиаторски борби били проведени през 264 г. пр. н. е. от Марк и Децим Брут в памет на баща им, като "munus" (буквално "дълг"), или погребален дар за мъртвите. Такива игри се провеждали ежегодно или на всеки 5 години в памет на починалия. По-късно религиозният смисъл постепенно избледнявал и игрите се превърнали в един от символите на римската култура за около 7 века. От началото на II век пр. Хр. на арената се появяват и диви зверове. Сега вече публиката наблюдава двубои не между хора, а между животни; лъв срещу лъв, лъв срещу пантера или срещу бик. Организират се и грандиозни представления на истински хайки с кучета и ловци, въоръжени с копия. За да се харесат на публиката, магистратите, натоварени с организирането на игрите, се надпреварват да измислят все нови и нови зрелища. Така Помпей за първи път вкарва в цирка носорози. От времето на пуническите войни слонът е познат на римляните, но те мразят да убиват пред очите им това животно, в което откриват "известно сходство с човека".

Докато първите двубои били доста невзрачни - само 2-3 двойки роби се биели на Forum Boarium - Пазарът за добитък, то през 183 пр. пр. н. е. игрите включвали 60 дуела. През 65 пр.н. е. Юлий Цезар изправил един срещу друг 320 двойки гладиатори в амфитеатър, построен специално за целта. Една от най-известните арени за гладиаторски битки е Колизеумът.

Най-масовите зрелища били учредени от император Траян след победата му над даките. Те продължили 123 дни през които на арените се сражавали 10 000 гладиатори и били убити 11 000 животни.

В края на Републиката професионалните размирници от рода на Милон или Клавдий поддържат собствени гладиатори, които ползват в предизборните борби. За гладиаторите се грижат организаторите на зрелища, наречени lanistae, които ги дават под наем на магистратите, натоварени да проведат игри. В Рим са създавани цели школи за обучение на гладиатори носещи името ludi (ит. "спортни състезания"). Гладиаторът можел да се бие на арената след тримесечно обучение и само след одобрението на учителя. Самите битки били финансирани от спонсори, обикновено от политици, търсещи популярност. Гладиаторските битки безспорно били най-популярната форма на забавление. Бойците въплъщавали качества като храброст, преследване на слава и презрение към смъртта. В Древния Рим някои гладиатори били идеализирани като герои. Въпреки че социалният им статус бил почти като на роби, много римски граждани и дори някои императори (Комод), също излизали на арената - заради любов към войнствения спорт и желанието да бъдат обожавани и да се прекланят пред тях.

Данни за жени-гладиатори откриваме при римските писатели. Светоний и Марциал, а Дион Касий и Тацит пишат за игри, организирани от Нерон през 63 г., в които участвали жени с различен социален статус.

Появата на жени-гладиатори се свързва с Домициан, който имал навика да ги противопоставя на арената срещу джуджета, но може да се открият и по-ранни сведения. През 200 г. император Север обявил подобни забавления за незаконни. Както и при мъжете, и при жените е имало бедни и богати, роби и свободни, военнопленници и доброволци.

Гладиатор, победил в 40 схватки бил освобождаван и от роб той ставал пълноправен гражданин.

Видове гладиатори[редактиране | edit source]

Гладиаторите се отличавали по специализацията си в боравенето с различни типове оръжия и по облеклото си. Най-често срещаните били Thracians, Mirmillones, Retiarii и Secutores.

  • Andabatae: Облечени с ризници, подобно на катафрактите (източните кавалерийски части). Носели шлемове със забрала, но без дупки за очите. Те сляпо се хвърляли в двубой един срещу друг на коне. По тяхно подобие били направени рицарските турнири.
  • Bestiarii: Въоръжени с копие или нож борели зверовете. В сравнение с останалите групи, най-често загивали. По-късно били специално обучавани да се бият с екзотични животни.
  • Dimachaeri: Въоръжени с два меча, по един във всяка ръка.
  • Equites: Сражавали са се яхнали коне, въоръжени с копие и гладиус. Облечени били с туники и носели manica (броня обхващаща цялата ръка). Най-често се сръжавали срещу себеподобни.
Шлем на секутор
  • Hoplomachi (тежко въоръжени) или Samnite: Снабдени с пълно бойно снаряжение, подобно на древногръцките хоплити. Гребенът на шлема им представлявал стилизиран грифон. Краката увивали в дебели парчета вълнен плат. Носели копие и малък кръгъл щит. Предпочитан техен противник били Mirmillones или Thraces.
  • Laquerii: Обхващали противниците си с въже или ласо.
  • Mirmillones (или murmillones): За разлика от Hoplomachi-те, стилизирана риба красяла шлемът им (mormylos - морска риба), ръцете им също били бронирани. Въоръжени били с гладиус и продълговат щит (Gallic style). Най-често се сражавали с Hoplomachi или Thraces.
  • Provocatores (Предизвикатели): Провокатори с неясно въоръжение, дразнели Samnites. Вероятно оръжието им зависело от случая.
  • Retiarii: Въоръжени с тризъбец, кама и мрежа, по-която има оловни топчета. Хвърлят мрежата върху противниците си и ги пробождат с тризъбеца. Защитното им облекло се състояло от manica, едната от които била удължена и обхващала лявата част от гръдния кош. Противници на secutor-ите и mirmillones. Рядко към бронята им била добавяна част, защитаваща врата и долната част от лицето.
  • Saggitarii: Стрелци въоръжени с възвратни лъкове (Reflex bows), имащи спосбността да запращат стрелите на големи разстояния.
  • Secutores: Въоръжен подобно на murmillo.
  • Scissores (carvers): Малко или почти нищо не се знае за тези зловещи създания.
  • Thraces: носели поръбени шлемове, покриващи изцяло главите им, квадратни щитове и дебела броня покриваща краката им. Мечовете им, наречени sica, били извити.
  • Velites: Пешаци, въоръжени с копие и ремък, приспособен за хвърлянето му. Кръстени са на първите републикански военни единици.
  • Venatores: Сражаващи се с диви животни. По-принцип не се броели за гладиатори, но били част от игрите.

Част от игрите били и Praegenarii, които подгрявали тълпите при започването на игрите. Въоръжени с дървен меч.

Спартак също е бил гладиатор.

Гладиатори в съвременната култура[редактиране | edit source]

Гладиаторите са централни фигури в много епически филми и телевизионни сериали. Това включва филми като "Спартак" (1960), "Гладиатор" (2000) и "Деметриус и гладиаторите" (1954), Куо Вадис и "Рим".

Източници[редактиране | edit source]

Животът в древния Рим, Пиер Гримал