Въстание на Спартак

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Въстание на Спартак
(Трета война на робите)
Конфликт: Въстания на робите в Древен Рим
Gladiator-Bärenkampf.jpg
Гладиатор се бие срещу мечка.
Период 73 – 71 пр.н.е.
Място Италия
Резултат Римска победа
Воюващи страни
Vexilloid of the Roman Empire.svg Римска република 4168 - Milano - Antiquarium - Replica elmo gladiatore - Foto Giovanni Dall'Orto - 14-July-2007 - 1.jpg Армия от избягали роби
Командири
Гай Клавдий Глабер
Публий Вариний
Гней Клодиан
Луций Гелий Публикола
Гай Касий Лонгин
Гней Манлий
Марк Лициний Крас
Гней Помпей
Марк Теренций Лукул
Луций Квинкций
Гней Тремелий Скрофа
Спартак[! 1]
Крикс
Еномай
Каст
Ганик
Сили
3,000+ милиция
8 римски легиона (40,000-50,000 човека)
12,000+ войника от неизвестни формирования.
120,000 избягали роби и гладиатори, включително и такива които не се бият.
Жертви и загуби
неуточнени, но тежки
(50, 1,000 или 4,000 убити от децимациите).
почти всички са убити по време на битките или разпънати на кръст.
  1. [! 1] предполага се, че е убит - тялото му не е намерено.

Въстанието на Спартак (73 пр.н.е. - 71 пр.н.е.), наричано също Трета робска война, Гладиаторска война и Война на Спартак от Плутарх,[1] е последното от серия неуспешни робски въстания срещу Римската република, известни като Въстания на робите в Древен Рим.

То е единственото, което пряко застрашава сърцето на римските владения в Италия и е двойно по-тревожно за римляните заради нарастващата група от роби, която се сражава успешно срещу римската армия между 73 и 71 пр.н.е. В крайна сметка бунтът е смазан от военните усилия на един римски командир — Марк Лициний Крас. Въпреки тази победа, въстанието има косвени последици за римската политика за години напред.

Между 73 и 71 пр.н.е. група от избягали роби (първоначално са малко на брой, около 78 гладиатори[1]), която скоро нараства до 120,000[2] мъже, жени и деца започва да се скита в Италия, като напада и граби относително безнаказано под ръководството на няколко лидери, между които и легендарния гладиатор-генерал Спартак. Възрастните, които са годни да се бият се доказват като изненадващо ефективни въоръжени сили и неведнъж показват, че могат да се противопоставят на римските военни — от местни патрули в Кампания, през римска милиция, до тренирани римски легиони командвани от консули. Плутарх описва действията на робите като опит за бягство през Цизалпийска Галия, докато Апиан и Флор описват бунтът, като гражданска война, в която робите имат за цел да завладеят самия град Рим.

Римският сенат разтревожен от продължаващите военни успехи на армията от роби, както и от грабежите на римските градове и селски райони, в крайна сметка изпраща армия от осем легиона под командването на строгия, но ефективен генерал Марк Лициний Крас. Войната приключва през 71 пр.н.е., когато робите водени от Спартак след дълги и ожесточени боеве и отстъпления от легионите на Крас, осъзнават че пристигналите сили на Помпей и Марк Теренций Варон Лукул напредват, като се опитват да ги хванат в капан. Това принуждава армията от роби да се изправи в последна решителна битка срещу Крас, в която е напълно унищожена.

Въстанието на Спартак има важно значение за последващата политика на Древен Рим, най вече влияе върху кариерите на Марк Лициний Крас и на Помпей. Двамата генерали използват потушаването на въстанието за утвърждаване на политическите си кариери. Възползват се от обществения отзвук от успеха и силата на легионите си, за да повлияят (в тяхна полза) при изборите за консули през 70 пр.н.е. Техните действия като консули помагат за подкопаване на римските политически институции и допринасят за по-късното превръщане на Римската република в Римска империя.

Римската република и робството[редактиране | edit source]

По времето на римската история, наличието на източник от евтина работна ръка под формата на роби е важен фактор за развитието на икономиката. Робите са набавяни като работна сила по различни начини, включително купувани от чуждестранни търговци и с поробването на чуждестранно население чрез военни действия (завладяване на територии).[3] Поради участието на римляните в много войни и завоевания през II и I век пр.н.е., десетки ако не и стотици хиляди роби са били докарани в Рим от различни европейски и средиземноморски завоевания.[4][5] Малък брой роби работят като слуги, занаятчии или лични асистенти, а много голяма част от тях работят в мини и по селскостопанските земи в Южна Италия и Сицилия.[6][7]

Като цяло робите са третирани много грубо и дори жестоко в периода на Римската република. Според републиканските закони робите не са считани за хора, а за собственост. Притежателите им могат да обиждат, да злоупотребяват, да нараняват или убиват робите си, без от това да последва някакво законово наказание. Имало много видове категории роби – най-многобройната и стоящи най-ниско категория са тези, които работят в мините и по полетата и през целия си живот полагат тежък физически труд.[8]

Прекалената жестокост и подтисничество на робите води до бунтове. През 135 пр.н.е. избухва първото робско въстание, през 104 пр.н.е. избухва второто. И двете въстания са в Сицилия, където малка група бунтовници успява да събере десетки хиляди последователи, които искат да избягат от тежкия робски живот. Въпреки че въстанията се считат за сериозни масови безредици, продължават няколко години и изискват пряка военна намеса от сената, те никога не са смятани за сериозна заплаха за републиката. В континентална Италия никога не е имало бунтове на роби, нито пък роби са били разглеждани като потенциална заплаха за град Рим. Всичко това обаче се променя при третото робско въстание.

Начало на въстанието (73 пр.н.е.)[редактиране | edit source]

Бунтът в Капуа[редактиране | edit source]

Мозайка с изображение на гладиатори от галерия Боргезе.

В Римската република през I век пр.н.е. гладиаторските игри са един от най-популярните начини за развлечение. Имало няколко гладиаторски школи (Ludi) в Италия, където се обучават гладиаторите участващи в кървавите игри.[9] В тези школи военнопленници, осъдени престъпници (които са смятани за роби) и свободни хора (дошли по собствено желание, като начин да си изкарват прехраната) са обучавани да се бият до смърт в гладиаторските представления.[10] През 73 пр.н.е. група от около 200 гладиатори от школата на Гай Корнелий Лентул Батиат в град Капуа планират бягство. Когато планът им е разкрит, около 70 човека успяват да се доберат до кухненски сечива („сатъри и шишове“) и проправят пътя си към свободата с бой, като в движение успяват и да вземат различни гладиаторски оръжия и брони.[11][12][13][14]

Вече на свобода, гладиаторите избират водачите си, двама галски гладиатора Крикс и Еномай, както и Спартак за когото се знае, че е тракиец. Предполага се, че Спартак се е бил за римляните, като войник от тракийска помощна войска, но после е осъден на робство, или е осъден на робство след като е взет като военнопленник от римляните.[15][16] Въпреки, че древните източници описват Спартак като тракиец[17][18][19] и някои автори го посочват като тракиец от племето меди[20], има няколко въпросителни относно националността на Спартак — тракиец (Traex; в множествено число траки: Thraces) е вид гладиатор в Рим, така че „тракиец“ може да се отнася само за стилът на бой в който е обучаван.[21]

Избягалите роби успяват да победят малка група римски войници изпратени след тях от Капуа и се въоръжават с пленената войнишка екипировка.[22] Източниците са малко противоречиви по отношение на реда на събитията непосредствено след бягството, но са съгласни, че тази група от избягали гладиатори ограбват региона около Капуа, взимат много други роби в своите редици, и в крайна сметка се оттеглят в по-безопасна позиция при Везувий.[23]

Победа над преторските войски[редактиране | edit source]

Движение на римските и робските сили от въстанието в Капуа до зимата на 73–72 пр.н.е.   Движение на разбунтувалите се роби   Движение на римските сили командвани от Гай Клавдий Глабер

Тъй като бунтът избухва в Кампания, регион който служи за почивка на влиятелните и богати римляни и където се намират много имения, въстанието бързо привлича вниманието на римските власти. Първоначално на въстанието се гледа по-скоро като на вълна от престъпност, а не като на въоръжен бунт.

По-късно през годината от Рим изпращат армия командвана от претор да потуши въстанието.[24] Римския претор Гай Клавдий Глабер събира армия от 3,000 човека, не като легион, а като милиция „събра ги набързо и на случаен принцип, римляните считали че това не е война, а по-скоро нападение с цел грабеж“.[25] Силите на Глабер обграждат робите при Везувий и блокират единствения известен път, който води надолу по планината. Глабер има идея да чака докато робите изтощени от глад и жажда, не се предадат сами.

Въпреки, че робите нямат военно обучение, силите на Спартак показват голяма изобретателност при употребата на наличните материали в местността. Също така използват и умна нетрадиционна тактика, когато се изправят срещу дисциплинираните римски войници.[26] В отговор на обсадата на Глабер, мъжете водени от Спартак използват лози и дървета растящи по склоновете на Везувий да направят въжета и стълби. С тези въжета и стълби избягалите роби слизат от страната на планината, която е противоположна на римляните и незабелязано обграждат вражеските сили. В последвалата битка силите на Глабер са напълно унищожени.[27]

След това поражение, втора експедиция водена от претора Публий Вариний е изпратена да се изправи срещу бунтовниците. По някаква причина Вариний разделя силите си и ги поставя под командването на своите офицери Фурий (Furius) и Косиний (Cossinius). Плутарх казва, че Фурий командва 2,000 мъже, но за останалите сили, какви и колко са на брой и дали те са съставени от милиция или легионери няма информация. И този път робите побеждават — Косиний е убит, Вариний за малко щял да бъде пленен, а екипировката и оборудването на римските сили попада в ръцете на робите.[28] След тези успехи все повече роби се присъединяват към редиците на Спартак, както и „много от пастирите и овчарите от региона“, с което броят на въстаниците нараства до 70,000 човека.[29] Разбунтувалите се роби прекарват зимата на 73–72 пр.н.е. тренирайки и въоръжавайки новите попълнения. Също така разширяват териториите в които извършват набези, включително и градовете Нола, Турии, Нучерия (Nuceria) и Метапонт (Metapontum).[30]

Победите на робите не идват без за тях да се плати цена. По време на досегашния бунт, един от водачите на въстанието — Еномай е загубен (вероятно убит в битка) и за него повече не се съобщава нищо в историческите извори.[31]

Цели и ръководство на въстанието[редактиране | edit source]

Спартак, от Денис Фоятийр (Denis Foyatier), ок. 1830 г., намираща се в Лувъра. Пример за модерно героично изображение на Спартак.

До края на 73 пр.н.е. Спартак и Крикс командват голяма група от въоръжени мъже, които се доказват като способни да се противопоставят на римските армии. Това, което са възнамерявали да направят с тази сила е трудно да се определи. В творбите на съвременниците писали за войната има много противоречиви теории, а тъй като в крайна сметка въстанието е потушено, няма източник от първа ръка, който да обясни каква е била целта и мотивацията на робите.

В много от популярните съвременни писания за войната, се твърди че е има разделение на фракции в редиците на избягалите роби — едните под командването на Спартак искат да спечелят свободата си, като избягат през Алпите, а другите под командването на Крикс искат да останат в Южна Италия и да продължат с набезите и грабежите. Теорията за разделение сред бунтовниците се основава на това, че: регионите, които са посочени от Флор като нападнати и разграбени от робите включващи градовете Турии и Метапонт са доста отдалечени от Нучерия и Нола. Това предполага наличието на две групи — Луций Гелий Публикола напада Крикс и група от 30,000 човека под негово командване, за които е описано че са били отделени от основната група водена от Спартак;[32] Плутарх описва как някои от избягалите роби предпочитат да грабят Италия, пред това да бягат през Алпите.[33] Въпреки, че теорията за разделянето на фракции не е в противоречие с древните източници, няма преки доказателства, които да подкрепят тази теория.

Измислени кино-истории, като филма от 1960 г. „Спартак“ на Стенли Кубрик показват Спартак, като борец за свобода в Древен Рим. Човек, който се бори против корумпираното римско общество с цел премахване на робството. Въпреки, че това не е в противоречие с написаното от историците, няма исторически доказателства, които да посочват като цел на въстанието премахването на робството в Римската република. Самите действия на Спартак не изглеждат пряко насочени към премахване на робството.

Дори сред класическите историци, които пишат са въстанието няколко години след самите събития, има разделение относно това какви са били мотивите на Спартак. Апиан и Флор посочват като цел на въстанието нападение и превземане на Рим [34] — въпреки, че това може да е отражение на страховете на римляните. Ако все пак Спартак е имал за цел да нападне Рим, изглежда, че по някаква причина по-късно се е отказал от този план. Плутарх пише за това, че Спартак просто иска да избяга на север през Цизалпийска Галия, а след това хората му да се завърнат по домовете си.[33]

Не е ясно дали робите са били хомогенна група под ръководството на Спартак. Въпреки, че е предположение на всички римски историци, това може да е отражение на собственото им виждане за йерархия и отговорности в организацията на робите. Споменават се и други лидери на въстанието — Крикс, Еномай, Ганик и Каст, но от историческите източници няма как да разберем дали те са сътрудници, подчинени или равни, дали самите те са водили отделни групи или пътуват заедно със Спартак и водената от него група.

Победа над консулските войски (72 пр.н.е.)[редактиране | edit source]

През пролетта на 72 пр.н.е. избягалите роби изоставят лагерите в които зимуват и се насочват на север към Цизалпийска Галия.

Сенатът разтревожен от размерите на въстанието и загубите на преторските войски на Глабер и Вариний изпраща консулски легиони под командването на Гней Клодиан и Луций Гелий Публикола.[35] Първоначално римляните имат успех. Силите на Публикола нападат група от около 30,000 роби, които са командвани от Крикс и избиват 2/3 от бунтовниците, като в битката е убит и самият Крикс.[36]

От този момент нататък има разминаване в написаното от историческите източници, това разминаване остава такова чак до включването във войната от страна на Марк Лициний Крас. Двете най-изчерпателни истории на бунта представени от Апиан и Плутарх, описват две много различни събития. Въпреки това, двете истории не се взаимоизключват, а просто описват две съвсем различни събития. Описаното от Апиан не се споменава в историята на Плутарх и обратно (описанието на Плутарх, не се споменава от Апиан).

Версията на Апиан[редактиране | edit source]

Събитията според Апиан.   Сили на Крикс  Сили на Спартак  Легион на Публикола  Легион на Клодиан  Обединени легиони1: Победа на Публикола над Крикс.
2: Победа на Спартак над Клодиан.
3: Победа на Спартак над Публикола.
4: Победа на Спартак над обединените легиони.

Според Апиан битката между легионите на Публикола и силите на Крикс близо до планината Гарган (Mount Garganus) е началото на една дълга и сложна поредица от военни маневри, които почти водят до това, силите на Спартак да нападнат самия град Рим.

След победата си над Крикс, Луций Гелий Публикола се отправя на север в преследване на основната група от роби водени от Спартак — група която се е отправила в посока Цизалпийска Галия. Армията на Гней Корнелий Лентул Клодиан е разположена на пътя към Галия и консулите се надяват да хванат избягалите роби в капан между двете армии. Силите на Спартак се срещат с легиона на Клодиан и в последвалата битка го разбиват, след това се връщат назад и разбиват и армията на Публикола, карайки оцелелите римляни да се разбягат в пълен безпорядък.[37] Апиан твърди, че Спартак в чест на Крикс накарал около 300 пленени римски войника да се бият до смърт, като гладиатори.[38]

След тази победа Спартак се насочва на север с робите които го следват (около 120,000 човека), но преди това „изгори всички ненужни неща, уби всички затворници и закла всички товарни животни, за да се ускори движението“.[37]

Победените консулски армии се завръщат в Рим да се прегрупират, докато Спартак и робите, които го следват се движат на север. Консулите отново атакуват Спартак в района на Пиценум и отново са разбити.[37]

Апиан казва, че това е моментът в който Спартак се отказва да нападне Рим — което предполага, че това е била целта му след победата при Пиценум [39] — отказа се „защото той не се считаше готов за такъв вид битка, тъй като силите му не бяха подходящо въоръжени, нямаше град присъединил се към тях, а бяха само роби, дезертьори и паплач“. След това Спартак решава да се оттегли отново в Южна Италия. Там робите превземат Турии и околността, въоръжават се и ограбват територията. Стоките от грабежите е разменена с търговци за бронз и желязо (от които са направени още оръжия). Провеждат се и още няколко сблъсъка с римски сили, които са спечелени от робите.[37]

Версията на Плутарх[редактиране | edit source]

Събитията според Плутарх.   Сили на Крикс  Сили на Спартак  Легион на Публикола  Легион на Клодиан1: Победа на Публикола над Крикс.
2: Победа на Спартак над Клодиан.

Описанието на събитията написани от Плутарх се различават съществено от написаното от Апиан.

Според Плутарх след битката между легиона на Публикола и мъжете водени от Крикс (които Плутарх описва като „германците“[40]) близо до планината Гарган (Mount Garganus), силите на Спартак се бият срещу легиона командван от Клодиан, побеждават го пленяват провизиите и екипировката на римляните и се насочват директно към Северна Италия. След това поражение двамата консули са освободени от сената като командващи войските и са отзовани да се завърнат обратно в Рим.[41] Плутарх не споменава за битка между Спартак и силите водени от Публикола, нито пък споменава за каквато и да е битка между Спартак и обединените консулски легиони при Пиценум.[40]

Плутарх след това продължава с подробности за конфликт, който не е описан в историята на Апиан. Според Плутарх армията на Спартак продължава на север и достига до региона на Мутина (в наше време Модена). Там римска армия наброяваща около 10,000 войника под командването на Гай Касий Лонгинпроконсул на Цизалпийска Галия, опитва да спре устрема на робите, но също е победена.[42]

След битката срещу Гай Касий Лонгин, Плутарх не споменава за други събития случили се преди сблъсъка на Марк Лициний Крас със Спартак през пролетта на 71 пр.н.е. Плутарх не споменава и поход към Рим или превземането на град Турии, събития които са описани от Апиан.[41] Въпреки това Плутарх пише как Крас принудил Спартак и следващите го роби да се оттеглят на юг от Пиценум. От това може да се направи извод че разбунтувалите се роби са пристигнали в Пиценум от юг в началото на 71 пр.н.е., което означава, че те се оттеглят от Мутина за да прекарат зимата на 72–71 пр.н.е. в южна или централна Италия.

Защо са се върнали в Италия, когато няма причина да не избягат през Алпите (каквато е целта на Спартак според Плутарх)[43] — не е обяснено.

Война срещу Крас (71 пр.н.е.)[редактиране | edit source]

Събитията в началото на 71 пр.н.е.   Сили на Спартак  Легиони на Крас Марк Лициний Крас поема командването на римските легиони, напада Спартак и принуждава бунтовниците да отстъпят през Лукания към проливите близо до Месина.

Въпреки противоречията на източниците за събитията случили се през 72 пр.н.е., изглежда има съгласие за това, че Спартак и последователите му са в южната част на Италия през 71 пр.н.е.

Крас поема командването[редактиране | edit source]

Сенатът вече разтревожен от нестихващият бунт в Италия, поверява командването на Марк Лициний Крас със задачата въстанието да бъде потушено.[41] Политиката и командването на войска не са чужди за Крас, който служи като полеви командир на Луций Корнелий Сула по времето на втората гражданска война между Сула и Гай Марий през 82 пр.н.е., а също така е на служба при Сула при последвалото управление на диктатора.[44]

Крас получава ранг претор и командването на шест нови легиона като допълнение на получените по-рано два консулски легиона на Публикола и Клодиан, като общия брой възлиза на около 40,000–50,000 обучени войника.[45] За запазване на дисциплината, Крас третира своите легиони с тежки, дори може да се каже брутални методи, като възобновява децимацията. Апиан не е сигурен дали след като поема командването Крас прилага децимация само на двата консулски легиона заради по-ранните им загуби и малодушието им или децимацията обхваща цялата армия заради по-късни загуби в битките (при която децимация са убити до 4,000 легионера).[46] Плутарх съобщава само за децимация при която са убити 50 легионера от една кохорта, като наказание за загуба на силите водени от Мумий (Mummius, легат на Крас) след първата битка със Спартак.[47] Независимо от това каква е истината за броя на загиналите при децимация, изглежда този метод показва на войниците му, че Крас е „по-опасен за тях от колкото врага“ и, че за тях е по-добре да побеждават отколкото да разочароват генерала си.[46]

Крас и Спартак[редактиране | edit source]

Когато Спартак и робите отново тръгват на север, Крас разделя силите си на две групи. Първата група от шест легиона разполага на границата на региона (Плутарх твърди, че първата битка между легионите на Крас и силите на Спартак се провежда в региона на Пиценум,[41] докато Апиан твърди че мястото е близо до региона на Самниум[48]), а втората група състояща се от два легиона под командването на легата Мумий (Mummius) има задача да маневрира зад Спартак, но с изричната заповед да не влиза в битка с бунтовниците. Въпреки заповедите на Крас, когато Мумий вижда възможност да се прояви, той не се подчинява на генерала си и напада Спартак, като в последвалата битка римляните са разгромени.[47] Въпреки тази първоначална загуба, Крас влиза в битка със Спартак и го побеждава, като убива и около 6,000 от робите-бунтовници.[48]

Изглежда, че военното щастие сега преминава на страната на римляните. Легионите на Марк Лициний Крас са победители в няколко битки, като убиват хиляди от робите и принуждават Спартак да отстъпи на юг през Лукания към проливите близо до Месина. Според Плутар, Спартак сключва сделка с пирати от Киликия да транспортират него и 2,000 от неговите мъже към Сицилия, където възнамерява да разпали нов бунт на роби и да събере подкрепления. Пиратите обаче предават Спартак, взимат договорената сума и изоставят робите.[47] Някои източници посочват и опитите на бунтовниците да построят свои собствени салове и лодки, но Крас взима някакви (не се уточнява точно какви) мерки за да попречи на бунтовниците да преминат в Сицилия, като с тези мерки отказва робите от строенето на лодки и салове.[49][50]

След това силите на Спартак отстъпват към Региум. Легионите на Крас ги следват и при пристигането си успяват да построят укрепления в провлака на Региум, въпреки постоянните атаки от страна на бунтовниците. Робите сега се оказват под обсада и без възможност да си набавят хранителни и други запаси.[51]

Край на въстанието[редактиране | edit source]

Последните събития през 71 пр.н.е., когато армията на Спартак разкъсва обсадата на Крас и се оттегля към планините близо до Петелия (Petelia). Показани са началните битки между двете армии, промяната в движението на силите на Спартак и придвижването на Помпей от север.   Движение на бунтовниците  Движение на римските легиони (Помпей от север, Крас от юг)1: Схватки.
2: Решаваща битка.
x: Римски укрепления.

По това време легионите на Помпей се завръщат в Италия, след като успешно са потушили бунта на Квинт Серторий в Римска Испания.

В източниците няма съгласие относно това дали Крас е поискал подкрепления или сената просто се възползва от завръщането на Помпей в Италия, но на Помпей е било наредено да не се връща в Рим, а директно да се насочи към южните части на Италия за да помогне на Крас.[52] Също така сената изпраща подкрепления под командването на „Лукул“ — погрешно смятан от Апиан за Луций Лициний Лукул, който по това време командва римските сили в Третата Митридатова война. Изглежда „Лукул“ на Апиан е проконсулът на Македония, Марк Теренций Варон Лукул (консул през 73 пр.н.е. и по-малък брат на Луций Лукул).[53] С легионите на Помпей идващи от север и с пристигането на легионите на Лукул в Брундизум, Крас разбира че ако той не потуши бунта бързо „лаврите ще бъдат обрани“ от генералите идващи на помощ (Помпей и Лукул). За да избегне подобен сценарии Крас притиска легионите си за да завърши конфликта бързо.[54]

Разбирайки за движението на Помпей, Спартак опитва да преговаря с Крас за приключване на конфликта преди да са пристигнали римските подкрепления.[55] Когато Крас отказва, част от силите на Спартак пробиват обсадата и побягват към планините на запад от Петелия (Petelia, сега Стронголи), преследвани от легиони на Крас.[56][57] Римляните успяват да хванат роби разделени от основната група, които са командвани от Каст и Ганик и убиват 12,300 от тях.[58] Въпреки това легионите на Крас също търпят загуби, тъй като някои от робите вместо да бягат се обръщат и посрещат римляните — командвани от кавалерийски офицер Луций Квинкций (Lucius Quinctius) и квестора Гней Тремелий Скрофа (Gnaeus Tremellius Scrofa).[59] Робите обаче не са професионална армия, а и вече били на предела на възможностите си и физическите си сили. Не способни да бягат повече, малки групи от бунтовници започнали да се отделят от основната група и да нападат неорганизирано идващите легиони на Крас.[60] След нарушаването на дисциплината и започналия разпад на редиците на армията му, Спартак обръща цялата си сила за да посрещне легионите. В тази последна отчаяна битка силите на Спартак са напълно победени, като повечето от робите са убити на бойното поле.[61] Съдбата на Спартак остава неизвестна, тъй като тялото му никога не е намерено, но историците смятат че той е загинал в битката заедно със своите хора.[62]

Последици[редактиране | edit source]

Смъртта на Спартак.

Бунтът на робите (третата война на робите) е смазан от Крас. Въпреки, че силите на Помпей не се бият директно срещу Спартак, неговите легиони идващи от север залавят около 5,000 бунтовници бягащи от битката, „всеки един, от които е изклан“.[63][64] След това Помпей изпраща писмо до сената в което пише, че въпреки това че Крас победил робите в открита битка, самият Помпей сложил края на войната. Въпреки, че с това си действие Помпей печели голяма част от славата, това е причина и за враждебност и омраза от страна на Крас към него.[65]

Повечето бунтовници са убити на бойното поле, но около 6,000 от тях са пленени от легионите на Крас. Всичките 6,000 са разпънати на кръстове по протежението на Виа Апия от Рим до Капуа.[66]

Помпей и Марк Лициний Крас извличат огромна политическа полза от потушаването на бунта. И двамата се завръщат в Рим с легионите си и отказват да ги разпуснат, вместо това ги оставят на лагер извън града.[67] И двамата са номинирани за консули за 70 пр.н.е., въпреки че Помпей не отговаря на изискванията за кандидатурата — той е твърде млад и никога не е заемал длъжностите претор или квестор.[67] Все пак и двамата са избрани за консули за 70 пр.н.е.,[68] което от части се дължи и на заплахата от въоръжените им легиони, които лагеруват извън града.[67]

Ефектът, който оказва въстанието на Спартак върху нагласите към робството в римското общество е трудно да се определи. Със сигурност бунтът силно разтърсва римските граждани, които „от чист страх изглежда започват да третират своите роби по-малко грубо, отколкото преди“.[69] Богатите собственици на латифундии започват да намаляват броя на използваните роби и вместо тях наемат голям брой свободни, но безимотни хора, които да обработват земята и да се занимават със селското стопанство.[70] С края на галските войни на Юлий Цезар през 52 пр.н.е. чак до император Траян (98–117 от н.е.), Рим не води големи войни и не завоюва територии с което се прекратява и доставката на евтина работна ръка под формата на роби. През този период се увеличава и използването на свободни хора, като работници в земеделските стопанства.

Статутът и законовите права на робите започват да се променят. По времето на император Клавдий (41–54 от н.е.) конституцията се променя, като убийството на стар или болен роб започва да се смята за криминално деяние и ако такива роби са изоставени от собствениците им, те автоматично стават свободни хора.[71] През управлението на император Антонин Пий (138–161 от н.е.) законите допълнително разширяват правата на робите — като държат отговорни собствениците за убийство на роби; законово принуждават собствениците да продават робите, които доказано са малтретирани и осигуряването на неутрален (теоретично) орган пред който робите могат да се оплакват за нарушения на закона.[72][73] Въпреки, че тези законодателни промени са направени твърде късно, за да бъдат пряк резултат от въстанието на Спартак, те все пак представляват правната кодификация на промяна в отношението на римляните към робите, което се развива в продължение на десетилетия.

Трудно е да се определи в каква степен събитията от тази война допринасят за правата на робите в Рим. Края на робската война изглежда съвпада с края на периода, през който в Рим се използва голямо количество роби, и начало на период на ново (по-добро) отношение към робите в римското общество и законодателство. Въстанието на Спартак е третото и последно въстание на роби от т.н. Въстания на робите в Древен Рим и в Римската република или империя никога повече не избухва робско въстание с подобен магнитуд.

Вижте също[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б Плутарх, Крас 8
  2. Апиан, Граждански войни, 1:117; А. Белявский, Л. Лазаревич, А. Монгайт, Всемирная история. Энциклопедия: в 10-ти т. - Москва: Государственное издательство политической литературы, 1956 г. том 2
  3. William Smith, A Dictionary of Greek and Roman Antiquities, „Servus“, стр. 1034; подробна информация за правните и военни средства, чрез които хората били поробвани.
  4. William Smith, Greek and Roman Antiquities, „Servus“, стр. 1040; Смит споменава закупуване на 10,000 роби от киликски пирати
  5. Юлий Цезар, Commentarii de Bello Gallico, 2:33; Цезар разказва за това как римската армия заловила и поробила 53,000 адуатуки.
  6. William Smith, Greek and Roman Antiquities, „Servus“, стр. 1039
  7. Ливий, Историята на Рим, 6:12
  8. William Smith, Greek and Roman Antiquities, „Servus“, стр. 1022–39; обобщение на сложното римско право, свързано с робите.
  9. William Smith, Greek and Roman Antiquities, „Gladiatores“, стр. 574.
  10. Теодор Момзен, Римска история, 3233–3238.
  11. Плутарх, Крас, 8:1–2; твърди, че са избягали 78 човека; „сатъри и шишове“ е от Живота на Крас
  12. Апиан, Civil Wars, 1:116; според него избягалите са „около седемдесет“
  13. Ливий, Periochae, 95:2; твърди, че са избягали 74 човека
  14. Флор, Epitome, 2.8; според Флор избягалите са „тридесет или повече човека“
  15. Апиан, Civil Wars, 1:116; Забележка: Статуса на Спартак като войник от помощна римска войска е взето от the Loeb edition на Апиан преведено от Хорас Уайт (Horace White), където се казва „...който някога е служил като войник с римляните...“. В превода на Джон Картър (John Carter) в the Penguin Classics version се чете: „... който някога е воювал срещу римляните и след като е пленен е продаден...“.
  16. Плутарх, Крас, 8:2.
  17. Плутарх, Крас ,8
  18. Апиан, Граждански войни 1.116; казва: „той е тракиец по рождение, който служеше като войник с римляните, но след това го затвориха и го продадоха като гладиатор
  19. Флор, Epitome of Roman History 2.8; го описва, като „един който от тракийски наемник, стана римски войник, войник дезертьор и разбойник, а след това гладиатор“.
  20. The Histories, Sallust, Patrick McGushin, Oxford University Press, 1992, ISBN 0-19-872143-9, p. 112.
  21. William Smith, Greek and Roman Antiquities, „Gladiatores“, стр. 576.
  22. Плутарх, Крас, 9:1.
  23. Апиан, Граждански Войни, 1:116; Флор, Epitome, 2.8 – Флор и Апиан твърдят, че робите се оттеглят към Везувий, докато Плутарх споменава само „хълм“ при обсадата от Глабер на лагерът на робите.
  24. Забележка: в източниците има съгласие за това, че е изпратена преторска експедиция, но няма съгласие за имената на командирите и подчинените.
  25. Апиан, Граждански войни, 1:116.
  26. Фронтин, Стратегеми, Book I, 5:20–22 and Book VII:6.
  27. Путарх, Крас, 9:1–3; Фронтин, Стратегеми, Book I, 5:20–22; Апиан, Граждански войни, 1:116; Забележка: Плутарх и Фронтин пишат, че експедицията е под командването на претора Клодий („Clodius the praetor“) и Публий Вариний („Publius Varinius“), Апиан пише за Вариний Глабер („Varinius Glaber“) и Публий Вариний („Publius Varinius“).
  28. Плутарх, Крас, 9:4–5; Ливий, Periochae , 95; Апиан, Граждански войни, 1:116; Салустий, Histories, 3:64–67.
  29. Плутарх, Крас, 9:3; Апиан, Граждански войни, 1:116. Ливий посочва командира на втората експедиция като Публий Варен (Publius Varenus), с офицер Клавдий Пулхер (Claudius Pulcher).
  30. Флор, Epitome, 2.8.
  31. Орозий, Histories 5.24.2; Bradley (Брадли), Slavery and Rebellion, стр.96.
  32. Плутарх, Крас, 9:7; Апиан, Граждански войни, 1:117.
  33. а б Плутарх, Крас, 9:5–6.
  34. Апиан, Граждански войни, 1:117; Флор, Epitome, 2.8.
  35. Апиан, Граждански войни, 1:116–117; Плутарх, Крас 9:6; Салустий, Histories, 3:64–67.
  36. Апиан, Граждански войни, 1:117; Плутарх, Крас 9:7; Ливий, Periochae 96. Ливий съобщава, че войници под командването на (бивш) претор Квинт Арий (Quintus Arrius) убиват Крикс и 20,000 негови последователи.
  37. а б в г Апиан, Граждански войни, 1:117.
  38. Апиан, Граждански Войни, 1.117; Флор, Epitome, 2.8; Bradley (Брадли), Slavery and Rebellion, стр.121; William Smith, Greek and Roman Antiquities, „Gladiatores“, p.574. Забележка: Според Уилям Смит (William Smith) в Римската република, гладиаторски битки, като част от погребалния ритуал, показва голямо уважение към починалия и се смята за висока чест. Това съвпада и с написаното от Флор: „Той също така почете загиналите си офицери, с погребения като тези на римските генерали и нареди на пленените да се бият до смърт“.
  39. Апиан, Граждански войни, 1.117; Флор, Epitome, 2.8. Флор не описва детайлно кога и как Спартак е имал намерение да нападне Рим, но казва, че това е била крайната му цел.
  40. а б Плутарх, Крас, 9:7.
  41. а б в г Плутарх, Крас 10:1;.
  42. Bradley (Брадли), Slavery and Rebellion, p. 96; Плутарх, Крас 9:7; Ливий, Periochae , 96:6. Забележка: Брадли посочва Гай Касий Лонгин като управител на Цизалпийска Галия по това време. Ливий също посочва Касий (Cassius) и посочва и неговия съкомандир (? или подчинен офицер – не е много ясно) претора Гней Манлий (Gnaeus Manlius).
  43. Плутарх, Крас, 9:5.
  44. Плутарх, Крас, 6; Апиан, Граждански войни, 1:76–1:104. Плутарх предлага кратък обзор на участието на Марк Лициний Крас по време на войната, в частите 6:6-7 дава пример за Крас като ефективен командир. Апиан дава много по-подробен отчет за цялата война и последваща диктатура на Сула, в която действията на Марк Лициний Крас се споменават много пъти.
  45. Апиан, Граждански войни, 1:118; William Smith, A Dictionary of Greek and Roman Antiquities, „Exercitus“, p.494. Забележка: Апиан съобщава броя на легионите, докато Смит (William Smith) обсъжда размера на легионите от времето на римската цивилизация, като посочва че през късната Римска република броят на войниците в един легион е между 5,000 и 6,200 човека .
  46. а б Апиан, Граждански войни, 1:118.
  47. а б в Плутарх, Крас, 10:1–3.
  48. а б Апиан, Граждански войни, 1:119.
  49. Флор, Epitome, 2.8
  50. Цицерон, Orations, „For Quintius, Sextus Roscius...“, 5.2
  51. Плутарх, Крас, 10:4–5.
  52. Разлики при Плутарх, Крас, 11:2 и Апиан, Граждански войни, 1:119.
  53. Апиан, Граждански войни, 1:120; Плутарх, Крас, 11:2.
  54. Апиан, Граждански войни, 1:120; Плутарх, Крас, 11:2.
  55. Апиан, Граждански войни, 1:120;.
  56. Апиан, Граждански войни, 1:120; Плутарх, Крас, 10:6.
  57. Не се споменава каква е съдбата на робите, които не бягат през укрепленията, но е възможно тези роби да са споменатите по-късно, които са под командването на Ганик и Каст.
  58. Плутарх, Крас, 11:3; Ливий, Periochae, 97:1. Плутарх сочи 12 300 като брой на убитите. Ливий твърди, че са 35000.
  59. Bradley (Брадли), Slavery and Rebellion. стр. 97; Плутарх, Крас, 11:4.
  60. Плутарх, Крас, 11:5;.
  61. Апиан, Граждански войни, 1:120; Плутарх, Крас, 11:6–7; Ливий, Periochae, 97.1. Ливий твърди, че около 60,000 роби-бунтовници са убити в тази последна битка.
  62. Апиан, Граждански войни, 1:120; Флор, Epitome, 2.8.
  63. Matyszak, The Enemies of Rome стр.133
  64. Плутарх, Помпей, 21:2, Крас 11.7.
  65. Плутарх, Крас, 11.7.
  66. Апиан, Граждански войни, 1.120.
  67. а б в Апиан, Граждански войни, 1:121.
  68. Апиан, Граждански войни, 1:121; Плутарх, Крас, 12:2.
  69. William Stearns Davis, Readings in Ancient History, стр. 90
  70. Frank E. Smitha, From Sulla's Rule to Julius Caesar's Conquests, 81 to 47 BCE (посетен на 07.11.2010)
  71. Светоний, Живота на Клавдий, 25.2
  72. Gaius the Jurist, (Гай Юриста), Institvtionvm Commentarivs, I:52 Гай описва в детайли промените в правата на собствениците да наказват физически робите.
  73. Сенека, De Beneficiis, III:22. Сенека описва правата на робите за подходящо отношение към тях и създаването на „омбудсман за робите“.

Литература[редактиране | edit source]

Антични автори[редактиране | edit source]

Модерни автори[редактиране | edit source]

  • Bradley, Keith. Slavery and Rebellion in the Roman World. Bloomington: Indiana University Press, 1989. ISBN 0-7134-6561-1.
  • Broughton, T. Robert S. Magistrates of the Roman Republic, vol. 2. Cleveland: Case Western University Press, 1968.
  • William Stearns Davis ed., Readings in Ancient History: Illustrative Extracts from the Sources, 2 Vols, Vol. II: Rome and the West. Boston: Allyn and Bacon, 1912–13.
  • Matyszak, Philip, The enemies of Rome, Thames & Hudson, 2004. ISBN 0-500-25124-X.
  • Strachan-Davidson, J. L. (ed.), Appian, Civil Wars: Book I, Oxford University Press, 1902 (repr. 1969).
  • Mommsen, Theodor, The History of Rome, Books I-V, project Gutenburg electronic edition, 2004. ISBN 0-415-14953-3.
  • William Smith, D.C.L., LL.D., A Dictionary of Greek and Roman Antiquities, John Murray, London, 1875.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Класически автори

-- LacusCurtius.

-- Livius.org.

Модерни автори
WP-TranslationProject TwoFlags.svgТази статия включва текст, преведен от статията „Third Servile War“ в Уикипедия на английски (автори).