Съвет за икономическа взаимопомощ
от Уикипедия, свободната енциклопедия
 |
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, просто щракнете на редактиране и нанесете нужните корекции. |
Съветът за икономическа взаимопомощ (COMECON / Comecon / CMEA / CAME / COMMIECON), (Руски: Совет экономической взаимопомощи - СЭВ) (СИВ), 1949 – 1991 г., беше икономическа организация на комунистически държави и нещо като Източен блок, еквивалент на Европейската икономическа общност, но изграден на географски принцип в много по-висока степен от последната. Военният еквивалент на СИВ беше Варшавският договор, въпреки че в него членуваха значително по-малък брой държави отколкото в СИВ.
Съдържание |
[редактиране] Членове
[редактиране] Основатели
[редактиране] Включили се по-късно
Албания - от февруари 1949 г.; след 1961 преустановява своето участие
ГДР - от 1950
Монголия - от 1962
Куба - от 1972
Виетнам - от 1978
[редактиране] Асоциирани
[редактиране] Наблюдатели
[редактиране] История
Често пъти описателният термин СИВ (Comecon) се използваше за означаване на всички разностранни дейности, в които участваха страните от организацията, и не се ограничаваше само до преките функции на СИВ и неговите органи. Тази употреба на термина понякога се разпростираше и върху двустранни отношения между страните-членки, тъй като в системата на социалистическите международни икономически отношения многостранните споразумения, по принцип от общ характер, се изпълняваха посредством комплекс от по-подробни и двустранни споразумения.В края на 50-те години на ХХ в., няколко комунистически държави - Китайската народна република, Демократичната народна република Корея (Северна Корея), Монголия, Виетнам и Югославия - бяха поканени да участват в сесиите на СИВ със статут на наблюдатели. Въпреки че по-късно Монголия и Виетнам станаха пълноправни страни-членки, Китай престана да присъства на сесиите на СИВ след 1961 г. Югославия си договори статут на асоцииран член в организацията, определен в нейното споразумение със СИВ от 1964 г.
В края на 80-те години десет държави бяха пълноправни членки: Съветският съюз, шест Източноевропейски държави и три държави извън района на Европа. Така, географското положение престана да бъде обединяващият фактор. Освен това големите различия в размера на икономиките и нивата на икономическото развитие също бяха основание за създаване на противоположни интереси сред страните-членки. Комбинацията от всички тези фактори породи значителни различия в очакванията на страните относно ползите, които могат да извличат от членството си в СИВ. В замяна на това, единството беше осигурявано от политически и идеологически фактори. Всички страни-членки на СИВ бяха "обединени от общност на фундаментални класови интереси и идеологията на Марксизма-Ленинизма" и имаха общи възгледи за икономическата собственост (държавна, а не частна) и управлението (планово, а не пазарно). През 1949 г. управляващите комунистически партии на страните-учредителки също бяха международно обединени чрез Коминформ , от което Югославия беше изключена една година по-рано. Въпреки че Коминформ беше разпуснато през 1956 г., междупартийните връзки продължиха да бъдат силни между страните-членки на СИВ и те всички участваха в периодично провеждани международни конференции на комунистическите партии. СИВ предоставяше механизъм, чрез който неговият водещ член Съветският съюз се стремеше да развива икономически връзки със и сред най-близките си политически и военни съюзници. Източноевропейските страни-членки на СИВ също бяха военни съюзници на Съветския съюз чрез Варшавския договор.
Наред с десетте пълноправни страни-членки, съществуваха три вида взаимоотношения със СИВ: • Югославия беше единствената държава със статут на асоцииран член. Въз основа на споразумението от 1964 г. Югославия участваше в двадесет и една от двадесет и двете ключови институции на СИВ, така сякаш че беше пълноправен член.
• Финландия, Ирак, Мексико, Никарагуа и Мозамбик имаха статут на несоциалистически страни сътрудничещи със СИВ. Тъй като правителствата на тези държави нямаха права да сключват споразумения от името на частни компании, правителствата не участваха в операции на СИВ. В СИВ те бяха представлявани от комисии, в които участваха членове на правителството и представители на бизнес средите. Комисиите имаха право да подписват различни "рамкови" споразумения със Смесената комисия за сътрудничество на СИВ.
• След 1957 г. СИВ разреши на някои държави с комунистически или просъветски правителства да присъстват на сесиите със статут на наблюдатели. През ноември 1986 г. делегации от Афганистан, Етиопия, Лаос, Никарагуа и Народна демократична република Йемен (Южен Йемен) присъстваха на 42-рата Сесия на съвета със статут на наблюдатели.
[редактиране] Основаване
СИВ е основана през 1949 г. от Съветския съюз, България, Чехословакия, Унгария, Полша и Румъния. Главните фактори за основаването на СИВ изглежда, че са желанието на Йосиф Сталин да засили надмощието на Съветския съюз над по-малките държави от Централна Европа и да успокои някои държави, които бяха изразили интерес към Плана "Маршал", и които по това време все по-често прекъсваха традиционните си връзки с пазарите и доставчиците от Западна Европа. Чехословакия, Унгария и Полша продължиха да се интересуват от помощта по Плана "Маршал", въпреки изискванията за конвертируема валута и пазарна икономика. Тези изисквания, които неизбежно биха довели до по-силни икономически връзки със Западна Европа отколкото със Съветския съюз, бяха абсолютно неприемливи за Сталин, който през юли 1947 г. разпореди на тези правителства доминирани от комунистите да напуснат Парижката конференция за "Програма за европейско възстановяване". След разделянето на Европа в резултат от Втората световна война това беше описано като "моментът на истината".
Все пак, както винаги, истинските мотиви на Сталин са "неясни". Те може да са били "повече негативни, отколкото позитивни", тъй като Сталин е бил "повече загрижен да извлече други ползи от съседните буферни страни ... отколкото да ги интегрира". Освен това, схващането на ГАТТ за равноправно третиране на търговските партньори беше несъвместимо с разбирането за социалистическа солидарност. Във всеки случай, предложенията за митническо обединяване и икономическа интеграция на Източна централна Европа датират поне от времето на Революциите от 1848 г. (въпреки че множество предложения са били правени и по-рано с намерението да бъде ограничена руската и/или комунистическата "заплаха") и двустранната търговия, типична за икономиките с централно планиране, изискваше някакъв вид координация: в противен случай, при липса на структура, която да определя цените, един продавач монополист би имал срещу себе си купувач монополист.
СИВ беше основан на Московската икономическа конференция от 5 януари - 8 януари 1949 г., на която шестте страни-учредителки бяха представлявани; основаването му беше публично обявено на 25 януари; Албания се присъедини един месец по-късно, а Източна Германия през 1950 г.
Първоначално изглеждаше, че планирането бързо си пробива път напред. След отхвърлянето на технократичния ценово-базиран подход (вижте дискусия тук по-долу) на Николай Вознесенски, нещата бяха насочени към координиране на националните икономически планове, но без насилствено налагане на решения от самия СИВ. Всички решения изискваха единодушно одобрение, и едва след това правителствата сами изработваха политики въз основа на тези решения. През лятото на 1950 г., може би поради недоволство от благоприятните последствия за ефективния индивидуален и колективен суверенитет на по-малките държави, Сталин "изненадал персонала [на СИВ]," като почти спрял работата на СИВ, тъй като променил вътрешната политика на Съветския съюз към автаркия , а външната към "посланическа система за вмешателство във вътрешните работи на другите държави по-скоро директно", отколкото чрез "конституционни средства". През ноември 1950 г. обхватът на работата на СИВ беше официално ограничен до "практически въпроси за улесняване на търговията".
Едно от важните наследства на този кратък период в дейността на СИВ беше Софийският принцип, възприет на сесията на СИВ проведена през август 1949 г. в България. Това радикално отслаби правата за интелектуална собственост, като направи технологиите на всяка страна достъпни за другите страни срещу номинална такса , която беше малко по-висока от покриването на разходите за документация. От това, естествено, се възползваха по-слабо индустриализираните страни от СИВ, и по-специално технологично изоставащия Съветски съюз, за сметка на Източна Германия и Чехословакия, и в по-ниска степен Унгария и Полша. (Действието на този принцип отслабна след 1968 г., тъй като стана ясно, че той обезсмисля новите изследвания и самият Съветски съюз започна да притежава по конкурентни технологии.)
[редактиране] Епохата "Хрушчов"
След смъртта на Сталин през 1953 г. СИВ отново започна да укрепва позициите си. В началото на 50-те години на ХХ в. всички страни в СИВ бяха възприели сравнително независими (стопански самозадоволяващи се )autarkic политики, а през този период те отново започнаха да обсъждат развитието на допълнителни специализации и през 1956 г. бяха създадени десет постоянни комисии с цел да улесняват координацията по тези въпроси. Съветският съюз започна да продава петрол срещу стоки произведени в рамките на СИВ. Имаше множество дискусии относно координирането на пет-годишните планове.
Въпреки това, отново се появиха затруднения. Полските протести и Унгарското въстание доведоха да големи социални и икономически промени, включително и това, че през 1957 г. Съветският пет-годишен план за 1956-1960 г. беше изоставен, тъй като правителствата в страните-членки на СИВ се бореха да възстановят легитимността си и подкрепата на населението. През следващите пет години бяха направени серия от малки стъпки към увеличаване на търговския обмен и икономическа интеграция, включително въвеждането на "преводната рубла", ревизиране на усилията за национална специализация и изготвяне на договор през 1959 г., повлиян от Римския договор от 1957 г.
Усилията за транснационално централно планиране се провалиха още веднъж. През декември 1961 г. на сесия на СИВ бяха одобрени Основните принципи на международното социалистическо разделение на труда, в които се говореше за по-близка координация на планове и "концентриране производството на сходни продукти в една или няколко социалистически страни". След това през ноември 1962 г. съветският премиер Никита Хрушчов отправи призив за "един общ планиращ орган." На това се противопоставиха Чехословакия, Унгария и Полша, и най-вече Румъния, в която национализмът все повече набираше сила и, която отхвърли идеята да се специализира в областта на селското стопанство. В Източна Европа само България прие отредената й роля (също в селското стопанство, но в този случай това беше посоката избрана от самата държава, още като независима държава през 30-те години на ХХ в.) Всъщност, въпреки че Съветският съюз призоваваше за тясна икономическа интеграция, той вече нямаше силата да я налага. Въпреки наличието на някаква, макар и бавна, интеграция в областта на петрола, електроенергията, и други технически/научни сектори, и основаването през 1963 г. на Банка за икономическо сътрудничество, всички източноевропейски страни-членки на СИВ увеличиха търговския си обмен със Запада повече отколкото помежду си.
[редактиране] Епохата "Брежнев"
От основаването си до 1967 г. СИВ функционираше само въз основа на единодушно приети споразумения. Започна да става все по ясно, че резултатът от този начин на работа беше винаги един и същи - провал. СИВ прие "принципа на заинтересованата страна", съгласно който всяка страна можеше да избере проект сред общоприетите, по който да работи, като при това позволява на другите страни да използват механизмите на СИВ за координиране на действията. По принцип, една страна все още можеше да налага вето, но надеждата беше, че страните по-скоро ще предпочитат да отстъпят от позициите си, вместо да налагат вето или да участват с неохота в работата на СИВ. Това доведе, или поне частично, до това на Румъния да бъде позволено да начертае свой икономически курс без да напуска СИВ изцяло или да блокира дейността му.
Също така, до края на 60-те години официалният термин, използван за обозначаване на дейностите на СИВ, беше "сътрудничество". Терминът "интеграция" винаги беше избягван поради конотацията, която съдържаше за сблъсък на капиталистически монополи. Все пак, след "специалната" сесия на СИВ през април 1969 г. и разработването, и приемането през 1971 г., от страните-членки на СИВ на Комплексна програма за бъдещото разширяване и подобряване на сътрудничеството и бъдещето развитие на социалистическата икономическа интеграция, дейностите на СИВ официално бяха наречени "интеграция" (заличаване на "различията в относителния недостиг на стоки и услуги между страните чрез целенасочено отстраняване на бариерите пред търговията и другите форми на интеграция"). Въпреки, че това заличаване на различията не беше основното в разработването и изпълнението на икономическите политики на СИВ, подобряването на икономическата интеграция винаги е било цел на СИВ.
Въпреки че интеграцията остана цел на СИВ и, въпреки че България стана още по-тясно интегрирана със Съветския съюз, прогресът в това направление беше непрекъснато осуетяван от националното централно планиране (преобладаващо във всички страни-членки на СИВ), от увеличаващите се различия между страните-членки (по това време включващи Монголия и очакващи присъединяването на Куба) и от "непреодолимата асиметрия" и появилото се в резултат но това недоверие между малките страни-членки и "супер-държавата" Съветски съюз, която през 1983 г. "представляваше 88 % от територията и 60 % от населението на СИВ".
През този период имаше някои усилия за отдалечаване от централното планиране чрез изготвяне на преходни промишлени асоциации и комбинати в различни държави (които често бяха упълномощени да договарят техни собствени международни сделки). Все пак, тези групировки обикновено се оказваше, че са "тромави, консервативни, неспособни да поемат рискове и бюрократични" организации, които само възпроизвеждат проблемите, за чието разрешаване са били създадени.
Един от икономическите успехи от 70-те години беше източноевропейската инвестиция в разработването на съветските петролни залежи. Въпреки че, без съмнение, "Европейците от Източна Европа разбраха, че трябва да покриват някои от разходите за развиването на икономиката на техния презиран господар и потисник," те се възползваха от ниските цени на горивата и други минералните продукти. В резултат на това икономиките на страните-членки на СИВ показаха сериозен растеж в средата на 70-те години. В голяма степен те не бяха засегнати от петролната креза през 1973 г. Друга краткосрочна икономическа изгода през този период беше, че разведряването (détente) донесе възможности за инвестиции и трансфери на технологии от Запада. Това доведе и до възприемането на някои западни идеи в областта на културата, по-специално в Централна Европа. Все пак, повечето предприятия основани на западни технологии бяха далече от успеха (напр. полският завод за трактори "Урсус" (Ursus) не се справи с технологията лицензирана от "Мейси Фергюсън" (Massey Ferguson); друга инвестиция беше пропиляна за осигуряване луксозни стоки за партийния елит, а повечето страни-членки на СИВ се оказа, че са задлъжнели към Запада когато потоците от капитали секнаха, тъй като разведряването приключи в края на 70-те години, а от 1979 до 1983 г всички страни от Източна Европа претърпяха рецесия, от която (вероятно с изключение на Източна Германия и България) така и не успяха да се избавят през епохата на комунизма. Румъния и Полша претърпяха най-голямо понижаване на стандарта на живота.
[редактиране] Перестройка
Комплексната програма за научен и технически прогрес от 1985 г. и поемането на властта в Съветския съюз от Генералния секретар [на ЦК на КПСС] Михаил Горбачов повиши съветското влияние в дейността на СИВ и доведе до опити да се дадат в някаква степен на СИВ над-национални правомощия. Комплексната програма за научен и технически прогрес беше предназначена да подобри икономическото сътрудничество чрез разработване на по-ефикасна и взаимосвързана научна и техническа база. Това беше епохата на перестойката ("реструктуриране") - последният опит икономиките на страните-членки на СИВ да бъдат поставени на здрава икономическа основа. Горбачов и неговия икономически ментор Абел Аганбегян се надяваха да направят "революционни промени" в икономиката, като предвиждаха, че "науката все повече ще се превръща в "пряка производствена сила"", така както предвижда Маркс …, както и че "до 2000 г. … подновяването на заводите и оборудването им … ще се извършва с темп от 6 % или повече годишно."
Тази програма не беше успешна. "Режимът на Горбачов пое твърде много задължения в твърде много области и така разтегли прекалено и прегря съветската икономика. Проблемите и недостигът в различни сфери не бяха решавани, а изостряни, докато страните-членки на СИВ от Източна Европа не усетиха, че от тях се иска да плащат с оскъдния си капитал за проекти, които бяха в интерес главно на Съветския съюз …" Освен това, либерализацията, която до 25 юни 1988 г. позволяваше на страните-членки на СИВ да преговарят по търговски договори пряко с Европейската общност (преименуваната Европейска икономическа общност) и "Доктрината "Синатра", според която Съветският съюз разрешаваше обменът да бъде от изключителната компетентност на всяка отделна страна, белязаха началото на края на СИВ. Въпреки че Революциите от 1989 г. официално не прекратиха съществуването на СИВ и самото съветско правителство просъществува до 1991 г., срещата в Прага от март 1990 г., на която си обсъждаше координирането на несъществуващите петгодишни планове, беше повече от формална. От 1 януари 1991 г., страните започнаха да извършват сделките помежду си въз основа на правилата на пазарната икономика. В резултат на това се получи радикален спад в търговския обмен между страните, тъй като "Източна Европа ... смени несиметричната търговска зависимост от Съветския съюз с една също толкова несиметрична търговска зависимост от Европейската общност."
Последната сесия на СИВ беше проведена на 28 юни 1991 г. в Будапеща и доведе до споразумение за прекратяване съществуването на организацията в срок от 90 дни.
[редактиране] Как се извършваше стокообменът в СИВ
Като работеха без обосновани обменни курсове и без пазарна икономика страните-членки на СИВ трябваше да поглеждат към световните пазари, за да "сверяват" цените си, но при тях за разлика от тези, които работеха в пазарна среда, цените оставаха стабилни в продължение на години, вместо да се променят непрекъснато - нещо, което улесняваше централното планиране. Също така, имаше тенденция цените на суровините да бъдат евтини, в сравнение с относително нискокачествените стоки произвеждани в много от страните-членки на СИВ. Международният бартер спомагаше за това страните-членки на СИВ да запазват оскъдните си резерви от твърда валута. Ако говорим с чисто икономически термини, бартерът облагодетелстваше неизбежно страните, чиито стоки биха били търгувани на по-високи цени на свободния пазар, или чийто внос би бил получен на по-ниска стойност, и оставяше в неизгодна позиция тези страни, за които нещата стояха по друг начин. Освен това, всички страни-членки на СИВ запазваха някаква стабилност и правителствата имаха някаква легитимност и в доста страни тази стабилност и защита от влиянието на световния пазар беше разглеждана, поне в първите години от съществуването на СИВ, като предимство на системата, за каквото беше смятано и създаването на по-силни връзки с другите комунистически страни.
В СИВ имаше инцидентни битки за това как системата трябва да функционира. В началото Николай Вознесенски настояваше за повече "законообоснован", технократичен и ценово-базиран подход. Все пак, след смъртта на Андрей Жданов през август 1948 г., Вознесенски загуби покровителя си, наскоро след това беше обвинен в предателство (като част от Ленинградското дело) и почина в затвора след около две години. Затова пък се появи подходът на "физическото планиране", който засилваше ролята на централните правителства, вместо тази на технократите. В същото време, усилието за създаването на единна планираща "организация с обща икономика ", способна да определя плановете в региона на СИВ, също не даде резултат. Протокол за създаване на такава система беше подписан на 18 януари 1949 г., но така и остана без ратификация. Въпреки че историците не са единодушни защо това не се е случило, този протокол ясно заплашваше суверенитета не само на по-малките държави, но дори и на самия Съветски съюз, тъй като в такъв случай един международен орган би имал реална власт; Сталин определено предпочиташе неформалните средства на намеса в другите страни-членки на СИВ. Тази липса на последователност или международно централно планиране можеше да доведе до автаркия във всяка една страна-членка на СИВ, тъй като никоя държава не се доверяваше напълно на другите държави относно доставката на стоки и услуги.
С няколко малки изключения, външната търговия в страните-членки на СИВ беше държавен монопол и държавните агенции и подчинените им търговски компании често бяха корумпирани. Дори и в най-добрия случай, по този начин се създаваха множество посредници между производителя и чуждестранния клиент, които ограничаваха възможността да бъдат проучени и взети под внимание потребностите на чуждестранния клиент. Освен това, често имаше силен политически натиск най-добрите продукти да бъдат задържани за вътрешно потребление във всяка страна. От началото на 50-те години до разпадането на СИВ в началото на 90-те години, търговията в рамките на СИВ, с изключение на съветския петрол, беше в състояние на постоянен упадък.
[редактиране] Сделките с петрол
По принцип, още от началото на 70-те години съветският петрол и природният газ бяха продавани в рамките на СИВ на цени по-ниски от пазарните. Мнозина западни коментатори приемаха това като имплицитно, политическо мотивирано субсидиране на нестабилните икономики с цел успокояване на недоволството и компенсация за съобразяването с волята на Съветския съюз. Все пак, други коментатори твърдят, че това не може да е била съзнателно водена политика, дори и само защото когато цените се различават от световните пазарни цени, винаги ще има печеливши и губещи страни. Те твърдят, че това може да е било просто едно непредвидено последствие от действието на два фактора: бавното регулиране на цените на СИВ в периоди на покачване на цените на петрола и природния газ, и фактът, че в страните от СИВ минералните ресурси бяха в изобилие, в сравнение с произвежданите стоки. Едно от възможните сравнения е, че през този период също имаше печеливши и губещи от политиката на Европейската икономическа общност в сферата на селското стопанство.
