Свобода на изразяването

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Свобода на словото)
Направо към: навигация, търсене
Елинор Рузвелт и Всеобщата декларация за правата на човека (1949 г.). Член 19 гласи, че "Всеки човек има право на свобода на убеждение и на изразяването му; това право включва свободата да отстоява своето мнение без намеса и да търси, получава и разпространява информация и идеи чрез всички средства и без оглед на държавните граници."

Свободата на изразяване или свободата на словото е една от най-важните граждански свободи. Тя се изразява в свободата на всеки да изразява публично мнението и възгледите си без намеса и натиск от страна на публичните власти, упражняване на цензура или налагане на наказание.

Свободата на словото е тясно свързана със свободата на мнението, на религията и съвестта, защото свободата за формулиране и поддържане на идеи добива реална стойност, когато те могат да бъдат изразени свободно. Всъщност едновременно с поставянето на въпроса за религиозната свобода започва да се търси свобода на изразяването, но исканията за свобода на словото стават все по-настоятелни от 18 век насетне с развиването на Просвещението в Европа. След Втората световна война правото на свобода на мнението и на изразяването е защитено в приетата от ООН през 1948 г. Всеобща декларация за правата на човека. Много държави в света също са включили това право в своето законодателство.

История[редактиране | редактиране на кода]

Идеята за свобода на изразяването търпи пълноценно развитие едва в Новото време.

Една от най-старите, но рудиментарни формулировки на идеята се открива в обръщението на Сократ към журито, което го осъжда на смърт по време на започналия срещу него съдебен процес, така както е предадено в Платоновата „Апология“. Едно от обвиненията срещу Сократ е, че проповядва на младите против боговете. В „Апология“, където е предадена защитната реч на Сократ, се съдържа пасаж, в който съденият философ заявява, че предпочита да се кланя на боговете, против които уж проповядвал, отколкото да се съгласи да бъде оневинен на цената да не може вече да следва философските си търсения в тази насока:

„Поради което, ако ме освободите сега, [...] ако ми кажете „Сократе, този път [...] ще те освободим, но при условие, че няма да търсиш и размишляваш по този начин вече, тъй че ако бъдеш заловен да вършиш пак това ще умреш“; - ако това е условието да ме освободите, то ще отговоря така: Мъже от Атина, почитам ви и ви обичам, но ще се покорявам по-скоро на боговете, отколкото на вас“.[1]

Приетата едва през 1215 г. Магна харта не съдържа концепцията за свобода на изразяването.

В своята публикувана през 1516 г. книга „Образованието на християнския принц“ теологът и философ Еразъм Ротердамски обсъжда отминалите времена, когато, според него, мерилото на тираните за това кое е престъпление била вредата, която извършеното деяние нанасяло на техните собствени интереси. В този пасаж Еразъм твърди, че дори римските императори езичници Адриан и Нерон не обръщали много внимание на обвинения в мърморене или твърде свободно говорене против принц или зловреден съдия. Той обобщава това с думите: „В една свободна държава и езикът ти трябва да бъде свободен“. Сетне Еразъм обяснява, че тъкмо принцът трябва да е този, който най-леко прощава обидата, тъй като отмъщението е знак за слабост и подъл дух, което е неподходящо за един принц, чийто дух трябва да бъде извисен и великодушен.[2] Макар и бегло спомената, идеята за „свободен език“, т.е. за това човек да бъде свободен да говори, та дори срещу владетеля, е в синхрон с личната философия на Еразъм, който живеел като независим мислител[3] и непрестанно се стремял да избягва действия или формални обвързаности (държавни, академични, религиозни), които биха могли да ограничат свободата на мисълта му или на литературното му творчество.[4]

Ограничения[редактиране | редактиране на кода]

Все пак на свободата на словото се поставят някои законови ограничения като държавен контрол върху раздаването на телевизионни и радиочестоти, както и ограничения от морален характер, за защита на националната сигурност и др. Необходимите ограничения на свободата на изразяването в демократичните държави са най-ясно обобщени в Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, приета през 1950 г. от над 40 държави, тогава членки на Съвета на Европа. В чл.10, т.2 от нея е записано, че упражняването на свободно слово „...доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието”.

Виж също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ((en))  Apology by Plato. // Посетен на 13.01.2015.. На английски текстът гласи:
    And therefore if you let me go now, [...] if you say to me, Socrates, this time we [...] will let you off, but upon one condition, that are to inquire and speculate in this way any more, and that if you are caught doing this again you shall die; - if this was the condition on which you let me go, I should reply: Men of Athens, I honor and love you; but I shall obey God rather than you.
  2. Erasmus (1990), стр. 268.
  3. ((en))  Erasmus (c.1466 - 1536). // Би Би Си. Посетен на 13.01.2015.
  4. ((en))  Erasmus. // Посетен на 13.01.2015.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Erasmus, D., & Rummel, E. (1990). The Erasmus reader. Toronto: University of Toronto Press. ISBN 0802068065

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Educación.svg : Статията се основава на или съдържа материал от Краткия политически речник на термините на Българското училище за политика.