Мавзолей на Георги Димитров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Изключително сходният с южната фасада на Мавзолея детайл от Националсоциалистическия партиен център, Нюрнберг


Мавзолеят на Георги Димитров е мавзолей в центъра на София, построен през 1949 г., за да съхранява балсамираното тяло на комунистическия ръководител Георги Димитров. Изграждането на мавзолея започва веднага след смъртта на Георги Димитров. Построен е за рекордния срок от 6 дни, през което време тялото на Георги Димитров е превозено от СССР до София.

Мавзолеят става център на тоталитарния култ към Георги Димитров като "вожд и учител на българския народ" и част от държавния церемониал в НРБ през периода 1949-1989 г. Тук, по протокол, чуждестранните делегации полагат венци при посещение в страната, а партийно-държавното ръководство от трибуната му приема манифестациите и парадите на официалните празници.

Тялото на първия български комунистически лидер остава в мавзолея до август 1990 г., когато то е кремирано и погребано в Централните софийски гробища. Мавзолеят е разрушен по заповед на строителния министър от правителството на СДС през 1999 г.

Проектиране и строителство[редактиране | edit source]

След смъртта на Георги Димитров настъпила на 2 юли 1949 в Москва, от Министерския съвет на НРБ е взето решение за балсамиране на тялото и построяване на мавзолей в който то да бъде изложено за вечни поклонения.

Има разминавания в сведенията за това как е протекло проектирането и строителството. Общото е, че сградата е почти изцяло готова до 10 юли[1], когато тялото на Георги Димитров е положено официално в нея, и че тя е дело на архитект Георги Овчаров с участието и на Рачо Рибаров и Иван Данчов.

Според една от историите дават 3 дни на арх. Г. Овчаров, за да направи проект. Той успява в срок и го изготвя в свой стил - с дорийски колони. Проектът обаче не е одобрен от Политбюро на ЦК на БКП и принуждават Овчаров да го опрости дотолкова, че формата на построената сграда е коренно различна от първоначално проектираната. Опростяването се следи от арх. Р. Рибаров и е прието след одобрение от ръководителя на тогавашните Строителни войски ген. Иван Винаров.

Строителството се ръководи от Георги Натов. За официалната церемония по поставяне тялото на Георги Димитров в мавзолея недовършените колони и цялата горна част на сградата са опаковани с червен плат. [2]

Малко по-различен е разказът на сина на арх. Овчаров за същите събития:

В деня, когато Георги Димитров умира, у дома някъде около 22 ч. идва директорът на „Главпроект“ арх. Фурнаджиев. Той съобщава на баща ми, че на заседание на Министерския съвет се взело решение да се прави мавзолей. Задачата е възложена на „Главпроект“, а няколко архитекти трябва да представят проектите си, но това да стане много бързо - до 12 ч. на следващия ден. На импровизирания конкурс одобряват проекта на баща ми. Започва бясно строителство и на шестия ден мавзолеят е почти готов. Точно тогава обаче се случва нещастие - камък пада върху един трудовак и го убива. Ентусиазмът намалява. За погребението не е готов само един корниз, който прикриват с черна драперия... Едва по-късно баща ми и арх. Рибаров довършват корниза и страничните стени.[3]

Впоследствие облицоват фасадата с русенски камък, а по-късно подменят облицовката с нови плочи от врачански камък. С моделиране на терена към градината гробницата изпъква върху стълбища, оформящи средно висок стилобат; това заедно с подземните пространства е единствената запазена част от мавзолея днес.

Срещу входа е вградена скулптурна глава на Димитров, а от двете страни са бюстове на Димитър Благоев, Георги Кирков, Димитров и Васил Коларов. След няколко месеца на известно разстояние от основната сграда от ляво и от дясно е добавена по една гранитна стена с ниши за погребване на бъдещите партийни вождове.

Във втората ниша на източната стена е погребан Васил Коларов, чиито кости през юли 1990 г. са изкопани и преместени в Софийските централни гробища. Следващият партиен вожд Вълко Червенков не е погребан тук, тъй като умира, отдавна свален от власт и с развенчан култ към него, а последният - Тодор Живков, умира, след като мавзолеят е затворен и е изоставен като център на комунистическия култ.

Опит за атентат и взривяване на мавзолея 1956[редактиране | edit source]

През 1956 г. антикомунистът Стоян Зарев-Тони подготвя взривяването на Мавзолея по време на първомайска манифестация. Бомбите с часовников механизъм е трябва да избухнат, когато на трибуната са най-важните личности в държавата и партията. Така пред очите на хиляди хора е трябвало да загинат членовете на Политбюро, министри, генерали. С тази си постъпка Стоян Зарев-Тони е искал да привлече вниманието на световните медии към България. Смятал е, че терористичните актове са напълно нормални в борбата с комунизма. Той е успял да привлече към тая група още 14 души. Освен Мавзолея Зарев е планирал да взриви и пет важни министерства. Групата среща трудности в изпълнението на плана и много се забавя, конспирацията е разкрита и те са арестувани от Държавна сигурност през февруари 1960 г.[4]

Поддръжка и реконструкции[редактиране | edit source]

Мавзолеят е бил обект за милиционерска охрана от първостепенно значение с постоянен почетен гвардейски караул, чийто ритуал на смяна е подобен на днешния пред Президентството. Във вътрешността на гробницата в часовете, когато е отворена, също стоят гвардейци - след входа пред бюстовете, на чупките на коридора и при саркофага.

Обектът е бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17°C с отклонение плюс/минус 0,5°C. Повечето му помещения се намират под земята. Там са се извършвали процедурите, необходими за поддържане на балсамираното тяло. Саркофагът, в който то е било изложено, е бил с бронирани стъкла (след 1975 г.) и се е спускал надолу чрез специален подемник, а когато е качван в траурната зала за поклонение, се е превръщал в херметически затворена камера.

През 1974-1975 г. е извършена основна реконструкция на мавзолея - разширени са помещенията под траурната зала и е подменена климатичната инсталация, поставена е пластично разработена монументална врата, кристалната камера-саркофаг и мозайки на Дечко Узунов.

Разрушаване[редактиране | edit source]

На 17 юли 1990 г. правителството на Андрей Луканов взема решение за изваждане на тленните останки от мавзолея и тяхното погребване. Решението е изпълнено още същата нощ и тялото на Георги Димитров е погребано в Централните софийски гробища. След изваждането на тленните останки от мавзолея в продължение на девет години се водят дебати за съдбата на сградата. Надделява мнението, че мавзолеят трябва да бъде разрушен, за да не се превърне в символ на тоталитаризма и място за комунистически поклонения.

Разрушаването на мавзолея започва на 21 август 1999 г., командвано лично от Евгений Бакърджиев - вицепремиер и министър на регионалното развитие и благоустройство в правителството на ОДС. Партийните наследници на Георги Димитров от БСП на практика не правят нищо в защита на сградата. Първият взрив е извършен в 14:37 часа. По-късно са извършени още три големи взрива, след което разрушаването продължава с машини. Последните отломки са извозени в късния следобед на 27 август 1999 г. [1]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б Мавзолеят, който разделяше хората в-к Стандарт, 19 август 2003
  2. Тайните на великите - Мавзолеят на Димитров е дело на страстен комарджия. В: Шоу, №33, 18 август 2005, с. 45
  3. Овчарови - архитекти по наследство и дух, в-к „Сега“, 18 юли 1999
  4. Преживяното бъдеще, в-к Дума, 25.08.2006

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]