Андрей Луканов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Андрей Луканов
български политик
Роден: 26 септември 1938 г.
Починал: 2 октомври 1996 г. (58 г.)
Народен представител в:

VII ВНС   VII НС   VIII НС   IX НС   XXXVI НС   XXXVII НС   

Андрей Карлов Луканов е политик от Българската комунистическа партия и наследилата я Българска социалистическа партия.

Той е министър-председател на България в 2 поредни правителства - 76-то (8 февруари 1990 - 21 септември 1990) и 77-то (22 ноември - 20 декември 1990). Полиглот, владее английски, руски, испански и френски езици.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1938 г. в Москва в семейството на известния български комунист Карло Луканов. Той е съветски гражданин по рождение и придобива българско поданство на 6-годишна възраст, когато се премества да живее в България със семейството си.

Професионална кариера[редактиране | редактиране на кода]

През 1963 г. завършва „Международни отношения“ в МГИМО, Москва.

След дипломирането си е служител в Министерството на външните работи (1963-1965) и Министерството на външната търговия (1966-1968). От 1969 до 1972 работи в представителството на България в Организацията на обединените нации в Женева.

В политиката[редактиране | редактиране на кода]

След завръщането си е заместник-министър (1972-1973) и първи заместник-министър (1973-1976) на външната търговия, вицепремиер (1976-1986) и първи вицепремиер (1986-1987), министър на външноикономическите връзки (1987-1989).

Играе важна роля в т.нар. „преустройство“, което води до отстраняване на Тодор Живков от ръководството на БКП през ноември 1989 г. След успеха му заема ръководни постове в партията. Като най-виден водач на дясното крило, стремящо се към преход към пазарна икономика, той се конфронтира с Александър Лилов, безспорен авторитет в лявото крило, държащо на социалните аспекти. В крайна сметка като компромис 30-годишният Жан Виденов е избран за лидер на партията през декември 1991 година.

Луканов оглавява 2 правителства през 1990 г. - 76-то (8 февруари 1990 - 21 септември) и 77-то (22 септември - 20 декември), въпреки че според някои няма българско гражданство. В началото на този период активно работи Кръглата маса, договаряща рамката на демократичните реформи и прехода към пазарна икономика. Икономическият преход обаче се протака, въведена е купонна система за снабдяване поради острия дефицит на основни стоки и услуги за населението, развива се инфлация.

Второто правителство на Луканов пада след публични протести пред Мавзолея на Георги Димитров, където са изкарани миньори от Перник под ръководството на Мирчо Кирилов Стоименов. От тази криза е останал изразът „Луканова зима“.

Критика към управлението[редактиране | редактиране на кода]

През пролетта на 1990 г., с обяснението, че в процеса на преструктуриране икономиката не може да ги издържи, правителството на Луканов едностранно преустановява плащанията по външния дълг, извършвани чрез Българската външнотърговска банка. Вследствие на обявения мораториум върху плащанията по външния дълг страната остава изолирана от международните финансови пазари до уреждането на отношенията с кредиторите през 1994 година.

През 1992 г. правителството на Филип Димитров подписва споразумение с основните кредитори за 3-годишен гратисен период по просрочените плащания. След изтичане на гратисния период правителството на Жан Виденов безуспешно опитва да договори облекчени условия или ново разсрочване. За да не се влошава допълнително репутацията на държавата, плащанията са възобновени. Покриването на над 1 млрд. щ. д. лихви и главница допълнително обезкръвява икономиката.

Съчетано с кризата в тежката индустрия и краха на банковата система това е сред основните фактори за икономическата криза през 1996 г. С въвеждането на режима на валутния съвет през 1997 г. състоянието на икономиката започва да се стабилизира и след 2000 г. международните кредитни агенции постепенно си възвръщат доверието в платежоспособността на България.

Съдебно преследване[редактиране | редактиране на кода]

На 7 юли 1992 г. по искане на главния прокурор Иван Татарчев и с решение на Народното събрание [1] му е отнет депутатският имунитет. На 9 юли 1992 г. е арестуван и подведен под отговорност с предположение, че като първи заместник-председател на Министерския съвет през периода 1986 - 1989 г., при условията на продължаващо престъпление, действайки в съучастие с длъжностни лица, заемащи отговорно служебно положение, е присвоил обществено имущество в особено големи размери. Не е осъден и делото е прекратено. Освободен е на 30 декември 1992 г.

След освобождаването му Луканов подава жалба до Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Жалбата е определена за допустима по отношение на твърдяната от него незаконност на задържането му под стража. През март 1997 г. независимият европейски съдебен орган приема, че задържането под стража на Андрей Луканов не е било законно по смисъла на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, и България е осъдена да плати 40 000 френски франка за незаконния му арест.

Топенерджи[редактиране | редактиране на кода]

От 1995 г. Андрей Луканов е съдружник и президент на съвместно руско-българското акционерно дружествоТопенерджи“ АД с уставен капитал от 60 млн. лв., в който с равни дялове 50:50 участват българската държавна фирма Булгаргаз и руският газов концерн "Газпром".[2]

Компанията Топенерджи е изкупена 100% от Газпром през пролетта на 1998 г.[3][4]

Извън политиката[редактиране | редактиране на кода]

През 1996 г. Андрей Луканов създава в Плевен фондация „Кайлъка“.

Убийство[редактиране | редактиране на кода]

Андрей Луканов е застрелян на 2 октомври 1996 г. с 4 куршума пред дома си на ул. „Латинка“ 15.

В деня на убийството около 9:15 - 9:20 ч. Луканов излиза от дома си и се отправя към личния си автомобил „Пежо 306“, паркиран на около 15 м от входа. В колата го чака шофьорът му. Луканов влиза в автомобила, но се сеща, че е забравил нещо. Излиза от колата, приближава се до домофонната уредба и се опитва да се свърже със съпругата си. През това време убиецът стреля 4 пъти, от разстояние 1,5 - 2,5 метра с пистолет „Макаров“. Куршум попада в областта на дясното му слепоочие, а други 3 - в гърба. Експремиерът пада на земята, а убиецът изчезва.

В деня на покушението на същото място са открити и захвърлени дрехи на предполагаемия убиец, с които се е маскирал като скитник. Пистолетът, с който се смята, че е било извършено убийството, е намерен едва 40 дни по-късно зад радиатор на площадката между етажите в жилищен блок на съседната улица „Димчо Дебелянов“.

За убийството са задържани и осъдени Александър Русов, Алексей Кичатов, Георги Георгиев, Ангел Василев и Юрий Ленев. Присъдите им по-късно са отменени. Убийството остава неразкрито.

Веднага след смъртта на бившия премиер в печата се появяват много и различни версии - от покушение на „енергийната мафия“ до битови причини. Съществуват и подозрения, че убийството на Луканов е инсценирано и че той все още е жив след пластична операция.[5]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Андрей Луканов е женен за Лилия Герасимова (също завършила МГИМО през 1963 г.) Имат дъщеря и син:

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Четиридесет години социалистическа външна търговия на НР България“ (1985)
  • За кризата“ (1992)
  • Социалната демокрация - алтернатива за България“ (1992)
  • Българската корида. Писмо от „Развигор““ (1993)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Държавен вестник“, бр. 57 от 14.07.1992 г.
  2. "Топенерджи" - все още само раздори. // Капитал.bg, 26 юни 1995. Посетен на 2014-06-12.
  3. Топенерджи вече е изцяло собственост на Газпром
  4. Частни корпорации. “Овъргаз” отложи общото си събрание
  5. http://frognews.bg/news_15711/13_g_sled_ubiistvoto_niakoi_smiatat_che_Lukanov_e_jiv/

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Христо Христов1 министър на външноикономическите връзки (19 август 1987 – 17 ноември 1989) Христо Христов

1: министър на външната търговия