Международен валутен фонд

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Членовете на МВФ в световен мащаб (оцветени в зелено)

Международният валутен фонд (МВФ, на френски: Fonds monétaire international, FMI, на английски: International Monetary Fund, IMF) е международна организация, която се грижи за управлението на световната финансова система, като наблюдава валутните курсове и платежния баланс и предлага техническо и финансово сътрудничество при нужда. Седалището ѝ е във Вашингтон, САЩ.

Създаване и организация[редактиране | edit source]

Седалището на организацията във Вашингтон, САЩ

Създадена е през юли 1944 г. в град Бретън Удс, Ню Хампшър, САЩ, като резултат от международна конференция с участието на 45 държави,[1] чиято цел е следвоенна организация на международните парични отношения. Международният валутен фонд се създава чрез вноски от всяка държава-членка. Размерът на вноската се определя според формула, която изразява дела на страната в международните плащания, както и нейния БВП. Общата сума на вноските и относителния дял на всяка страна се преразглеждат периодично. Предвидено е 25% от квотата на всяка държава да бъде внесена в специални права на тираж (СПТ) [2], а останалите 75% в местната валута. Така събраните средства е предвидено да бъдат източник на кредити за държави, които изпитват временни затруднения с паричния си баланс. В замяна държавите, на които се помага, се задължават да изпълнят някакви ангажименти, да проведат реформи като например приватизация на правителствени предприятия. Размерът на вноските влияе на две основни неща: на кредитния ресурс, до който ще има достъп държавата-членка и на гласовете, с който държавата участва във вземането на решения. По подразбиране, всяка държава има право на 250 базови гласа, плюс по един за всеки 100 хил. СПТ от квотата си.

История[редактиране | edit source]

Второто седалище във Вашингтон

Международният валутен фонд е учреден през юли 1944 г. по време на Валутната и финансова конференция на Обединените нации. Представителите на 45 правителства се срещат в хотел Маунт Уошингтън в курорта Бретън Удс, Ню Хампшър, САЩ. Делегатите на конференцията се съгласяват относно правна рамка за интернационално икономическо сътрудничество.[3] МВФ е официално организиран и приведен в действие на 27 декември 1945 г., когато първите 29 държави подписват Договора за съгласие. Установените от закона цели на МВФ днес са същите като формулираните през 1943 г.

Влиянието на МВФ върху глобалната икономика постепенно се покачва, докато се присъединяват нови членове. Броят на членовете се е почти учетворил от първоначалните 44, участващи в неговото учредяване, което е резултат на добиването на независимост за много държави от Третия свят и разпадането на социалистическия лагер. Експанзията на МВФ заедно с промените в световната икономика изискват от Международния валутен фонд да се адаптира по всевъзможно начини, за да продължи ефективно да следва своите цели.

През 2008 г., изправен пред дефицит на приходите, изпълнителният борд на МВФ взема решение да продаде част от златните резервите на фонда. На 27 април 2008 г. главният директор Доминик Строс-Кан приема решението на борда от 7 април същата година за нова правна рамка за фонда, съставена така, че да затвори в следващите няколко години зеещата дупка от $400 милиона в бюджета. Предложението включва драстични орязвания на излишни разходи в размер на $100 милиона до 2011 г., което ще доведе до над 380 уволнени служители.[4]

По време на срещата на Г-20 в Лондон през 2009 г. се решава МВФ ще се нуждае от допълнителни финансови средства, за да удовлетвори нуждите на своите държави-членки през продължаващата глобална финансова криза. Като част от това решение лидерите на Г-20 тържествено обещават да увеличат допълнително отпуснатите средства десетократно на $500 милиарда и да отпуснат на страните-членки още $250 милиарда чрез Специални права на тираж (СПТ).[5][6]

От август 2010 г. Румъния ($13.9 милиарда), Украйна ($12.66 милиарда) и Унгария ($11,7 милиарда) са страните, заели най-големи суми от МВФ.[7]

Директори[редактиране | edit source]

Според вътрешно съглашение главният директор е винаги европеец, а заместник-директорът е от САЩ. Върху този стандарт обаче все повече се дискутира и скоро е възможно да се даде възможност и на специалист от останалата част от света да заемат тези два важни поста.

  • Главни директори
Период Име Държава
1946–1951 Камий Гут Флаг на Белгия Белгия
1951–1956 Ивар Рот Флаг на Швеция Швеция
1956–1963 Пер Якобсон Флаг на Швеция Швеция
1963–1973 Пиер-Пол Швайцер Флаг на Франция Франция
1973–1978 Йохан Витевен Флаг на Нидерландия Нидерландия
1978–1987 Жак дьо Ларозиер Флаг на Франция Франция
1987–2000 Мишел Камдесю Флаг на Франция Франция
2000–2004 Хорст Кьолер Флаг на Германия Германия
2004–2007 Родриго Рато Флаг на Испания Испания
2007-2011 Доминик Строс-Кан Флаг на Франция Франция
2011-... Кристин Лагард Флаг на Франция Франция

Право на гласуване[редактиране | edit source]

Гласуването в МВФ се основава на система от квоти. Всеки член има определен брой „основни гласове“ (основните гласове на всеки член се равняват на 5,502% от общия брой гласове),[8] плюс един допълнителен вот за всяко специално право на тираж (Special Drawing Right – SDR) на 100 000 от квотите на страната-членка.[9] Специалното право на тираж е сметната единица на МВФ и представлява право на валута. То се основава на кошница от основните международни валути. Основните гласове генерират леко пристрастие в полза на малките страни, но допълнителните гласове, определени от специалните права, натежават повече.[10]

Таблицата по-долу показва квотите и дяловете с право на глас на членовете на МВФ (Внимание: Изменението за правата на гласуване и участие, както и последващите реформи за квотите и управлението им, договорени през 2010 г., все още не са в сила.[11])
Страна–членка на МВФ Квота: милиони специални права на тираж Квота: Процент от общия знаменател Гуверньор Алтернативен Брой на гласовете Процент от общия брой на гласовете
САЩ 42,122.4 17,69 Тимъти Гайтнър Бен Бернанке 421,961 16.75
Япония 15,628.5 6,56 Юн Азуми Масааки Ширакава 157,022 6,23
Германия 14,565.5 6,12 Йенс Вайдман Волфганг Шойбле 146,392 5,81
Франция 10,738.5 4,51 Пиер Московичи Кристиан Ноайе 108,122 4,29
Великобритания 10,738.5 4,51 Джордж Озбърн Мервин Кинг 108,122 4,29
Китай 9,525.9 4,00 Джоу Сяочуан Юи Ганг 81,151 3,65
Италия 7,055.5 3,24 Джулио Тремонти Марио Драги 95,996 3,81
Саудитска Арабия 6,985.5 2,93 Ибрахим Ал-Асаф Фахад Алмубарак 70,592 2,80
Канада 6,369.2 2,67 Джим Флеърти Марк Карни 64,429 2,56
Русия 5,945.4 2,50 Антон Силуанов Сергей Игнатиев 60,191 2,39
Индия 5,821.5 2,44 Паланиапан Чидамбарам Дуввури Субарао 58,952 2,34
Холандия 5,162.4 2,17 Клаас Нот Ханс Вилбрийф 52,361 2,08
Белгия 4,605.2 1,93 Люк Коен Марк Монбалю 46,789 1,86
Швейцария 3,458.5 1,45 Томас Джордан Евелин Видмер-Шлумпф 35,322 1,40
Австралия 3,236.4 1,36 Уейн Суон Мартин Паркинсон 33,101 1,31
Мексико 3,625.7 1,52 Хосе Антонио Мийд Агустин Карстенс 36,994 1,47
Испания 4,023.4 1,69 Луис де Гиндос Луис Линде 40,971 1,63
Бразилия 4,250.5 1,79 Гуидо Мантега Александре Томбини 43242 1,72
Южна Корея 3,366.4 1,41 Джаеюан Бак Чонгсу Ким 34,401 1,37
Венецуела 2,659.1 1,12 Хорхе Джордани Нелсон Диас 27,328 1,08
Останалите 62 593,8 28,39 - - 667,438 31.16

Ефекти от квотната система[редактиране | edit source]

Квотната система на Международния валутен фонд е създадена, за да набира средства за заеми.[12] Всяка държава-членка на МВФ страната получава квота, която отразява относителния размер на страната в световната икономика. Квотата определя относителното ѝ право на глас. По този начин, финансовите вноски от правителствата на държавите-членки са свързани с гласуването в организацията.[9] Тази система следва логиката на акционерно-контролирана организация: богатите страни имат по-голямо влияние в процеса на изграждане и преразглеждане на правилата.[13] След като вземането на решения в МВФ отразява икономическа позиция на всяка държава-членка в света, богатите страни, които предоставят повече пари във фонда, имат повече влияние в МВФ отколкото по-бедните членове, които допринасят по-малко.[9]

Функции[редактиране | edit source]

МВФ работи за насърчаване на растежа на световната икономика и икономическата стабилност. Той осигурява стратегически съвети и финансиране на членовете при икономически затруднения и също така работи с развиващите се страни, помагайки им да постигнат макроикономическа стабилност и да намалят бедността.[14] Причината за това е, че частните международните капиталови пазари функционират несъвършено и много страни имат ограничен достъп до финансовите пазари. Тези несъвършенства на пазара дават предпоставка за официално финансиране, без което много страни могат само да коригират големите външни дисбаланси чрез мерки с нежелани ефекти – както на националния, така и на международния икономически просперитет.[15] МВФ може да осигури други източници на финансиране за нуждаещите се страни, които не биха били на разположение при липсата на програма за икономическа стабилизация, подкрепена от фонда.

При първоначалното образуване на МВФ, неговите две основни функции: да наблюдава споразуменията за фиксираните валутни курсове между страните,[16] помагайки по този начин на националните правителства да управляват валутните си курсове и да позволи на тези правителства да дадат приоритет на икономическия растеж,[17] и да предоставя краткосрочен капитал за подпомагане на платежния баланс.[16] Тази помощ е предназначена да предотврати разпространението на международни икономически кризи. Фондът е предназначен също така да заздрави връзката между отделните части на световната икономика след Голямата депресия и Втората световна война.[18]

Ролята на МВФ се променя фундаментално след плаващите валутни курсове след 1971 г. Тя се измества към разглеждането на икономическите политики на страните с договори за заем на МВФ и да определя дали евентуалния недостиг на капитал се дължи на икономическите колебания или икономическата политика. МВФ също така проучва какъв тип правителствена политика ще гарантира икономическото възстановяване.[19] Новото предизвикателство пред фонда е да насърчава и прилага политики, които намаляват честотата на кризите сред развиващите се пазарни страни, особено сред страните със средни доходи, които са отворени за масов износ на капитал.[20] Вместо придържане към позицията на надзор само над валутните курсове, функцията се превръща в „наблюдение“ над цялостната макроикономическа характеристика на страните-членки. Ролята му става много по-активна, защото МВФ вече ръководи икономическата политика, а не само валутните курсове.

Освен това, МВФ договаря условията за кредитиране и заемане на средства по линия на политиката на фонда за изпълняване на условия,[16], която е стартирана през 1950-те години.[18] Страните с ниски доходи могат да заемат средства при концесионни условия (което означава, че има период от време без лихвени проценти) чрез разширения кредитен механизъм (Extended Credit Facility – ECF), механизма за стенд-бай кредити (Standby Credit Facility — SCF) и механизма за бързи кредити (Rapid Credit Facility — RCF). Неконцесионните заеми, които включват лихвени проценти, се осигуряват основно чрез стенд-бай споразумения (Stand-By Arrangements — SBA), гъвкава кредитна линия (Flexible Credit Line — FCL), предпазна и ликвидна линия (Precautionary and Liquidity Line — PLL) и разширения фондов механизъм ( Extended Fund Facility). МВФ осигурява незабавна помощ на всички нейни членове, които са изправени пред спешни нужди по платежния си баланс, чрез нововъведения инструмент за бързо финансиране (Rapid Financing Instrument — RFI).[21]

Наблюдение на световната икономика[редактиране | edit source]

МВФ е натоварена със задачата да контролира международната парична и финансова система[22] и да извършва мониторинг на икономическите и финансовите политики на своите 188 страни–членки. Тази дейност е известна като „наблюдение“ и подпомага международното сътрудничество.[23] Клед края на Бретън-Удската система на фиксирани валутни курсове в началото на 1970-те години, за наблюдението се развива до голяма степен чрез промени в процедурите, а не чрез поемането на нови задължения.ref name="IMF Surveillance: A Case Study on IMF Governance" />

Фондът обикновено анализира целесъобразността на икономическата и финансовата политика на всяка страна потребител, за постигане на строен икономически растеж, и оценява последиците от тези политики за други страни и за световната икономика.[22]

Участници в системата за разпространение на данни на Международния валутен фонд:   Член на МВФ, използващ SDDS   Член на МВФ, използващ GDDS   Член на МВФ, който не използва нито една от системите   Държава, която не е член на МВФ, но използва SDDS   Държава, която не е член на МВФ, но използва GDDS   Държава без взаимодействие с МВФ

През 1995 г., Международният валутен фонд започва работа по разработването и въвеждането на стандарти за разпространяване на данни, с оглед на насочването на страните-членки на МВФ публично да разпространяват своите икономически и финансови данни. Международния валутен и финансов комитет одобрява насоките за стандартите и те са разделени на две нива: Обща система за разпространение на данни (General Data Dissemination System — GDDS) и Специален стандарт за разпространение на данни (Special Data Dissemination Standard — SDDS).

Изпълнителният борд на Международния валутен фонд одобрява общата и специалната системи съответно през 1996 г. и 1997 г., а последващите изменения са публикувани в ревизирания „Наръчник на Общата система за разпространение на данни“. Системата е насочена основно към статистици и има за цел да подобри много аспекти на статистическите системи в дадена страна.

Основната цел на Специалния стандарт за разпространение на данни е да насърчи страните-членки на МВФ да изградят рамка за подобряване на качеството на данните и да увеличат капацитета на статистиката. При изграждането на рамката, страната може да оцени статистическите нужди, да определи приоритетите за подобряване на своевременността, прозрачността, надеждността и достъпността до финансови и икономически данни. Някои страни първоначално използват общата система, но по-късно започват да използват специалния стандарт.

Някои единици, които не са членове на МВФ, също допринасят със статистически данни за системите:

Условия при заеми[редактиране | edit source]

Условията на МВФ са набор от политики или „условия“, които МВФ изисква в замяна на финансовите ресурси, които предоставя.[16] МВФ не изисква обезпечение от страните за кредитите, а по-скоро изисква правителството, търсещо помощ, да коригира макроикономическия си дисбаланс чрез реформи в политиката. Ако условията не се изпълняват, средствата се отказват.[16] Условията са може би най-противоречивия аспект от политиката на МВФ.[25] Концепцията за условията е въведена по решение на Изпълнителния съвет през 1952 г. и по-късно е включена в споразумителните разпоредби.

Условията се свързват с икономическата теория, както и с механизма за погасяване. Произтичаща предимно от работата на Жак Полак в изследователския отдел на фонда, теоретичната основа на условията е „паричния подход към платежния баланс“.[18]

Ползи[редактиране | edit source]

Тези условия гарантират, че страната, която взима заема ще бъде в състояние да изплати обратно средствата на фонда и че няма да се опитва да разреши проблемите си по платежния баланс по начин, който да повлияе отрицателно на международната икономика.[26][27] Условията при заемите успокояват МВФ, че средствата заети от него, ще бъдат използвани за целите, определени от разпоредбите на споразумението и осигуряват гаранции, че страната ще е в състояние да изправи макроикономическите и структурните си дисбаланси.[27] In the judgment of the Fund, the adoption by the member of certain corrective measures or policies will allow it to repay the Fund, thereby ensuring that the same resources will be available to support other members.[25]

Някои критици смятат, че кредитирането на Международния валутен фонд налага тежести върху държавите кредиторки.

Критики[редактиране | edit source]

Пред МВФ съществува пречката, че не е запознат с местните икономически условия, култура и местни условия в страните, от които изисква реформа на политиката.[16] Липсата на информираност на фонда за публичните разходи в програми като общественото здраве и образование, всъщност означава, особено в африканските страни, че той няма обратна връзка за въздействието, което предлагания от него държавен бюджет ще има върху хората. Икономическите съвети, които МВФ дава, не винаги взимат под внимание разликата между това, което означават разходите на хартия и как те се усещат от гражданите.[28] Например, трудовете на Джефри Сакс показват, че „обичайната рецепта на фонда за затягане на бюджетния колан е към страни, които са твърде бедни, за да имат собствени колани.“.[28] Ролята на МВФ като генерална институция, специализирана в макроикономическите въпроси, се нуждае от реформа. Условията при заеми също са критикувани, тъй като дадена страна може да заложи за обезпечение „приемливи активи“, за да получи писмено отказване от претенции при определени условия.[27]

Едната гледна точка е, че условията подкопават националните политически институции.[29] Правителствата–получатели жертват политическата си автономия в замяна на средства, което може да доведе до обществено недоволство поради приемането и прилагането на условията на МВФ. Политическата нестабилност може да доведе до честа смяна на ръководството, като политическите лидери се заменят чрез протестен вот в изборите.[16] Условията на МВФ често са критикувани за пристрастията си срещу икономическия растеж и към намаляването на държавните служби, като по този начин се увеличава безработицата.[18] Друга критика е, че програмите на МВФ са предназначени само за преодоляване на лошото управление, прекомерните държавни разходи, прекомерната държавна намеса на пазарите и твърде голямата държавна собственост.<refname="The End of Poverty" /> Това предполага, че този тесен кръг от въпроси представлява единствените възможни проблеми, всичко е стандартизирано и различния контекст се игнорира.[28] Една държава може да бъде принудена да приеме условия, които нормално не би приела, ако не е във финансова криза и не се нуждае от помощ.[25]

Твърди се, че условията забавят социалната стабилност и по този начин възпрепятстват поставените от МВФ цели, а програмите за структурно приспособяване водят до увеличаване на бедността в страните–получателки.[30]

Участие на България в МВФ[редактиране | edit source]

България е член на МВФ от 25 септември 1990 г. През 2009 г делът на България в МВФ (пропорционален на дела, който нейната икономика има в общия БВП на страните членки) е променен от 640,20 млн. СПТ на 1.251 млрд. СПТ(~1.376 млрд. Евро) и представлява 0.29% от всички СПТ. Промяната се дължи на общо увеличение на СПТ след решение на 20-те най-развити икономики в света. Целта на общото увеличение от 2009 г е да осигури достъп до ресурс, с който държавите да погасяват възникналите задължения по време на кризата от 2008/09.

Споразумения с МВФ[редактиране | edit source]

Финансовата помощ, която дава МВФ, обикновено се предоставя на траншове, които са обвързани със спазването на специфични условия на икономическа и финансова политика. Тези критерии трябва да бъдат изпълнени преди да се отпусне следващия транш

Споразуменията, които България е сключила от 1990 г. до 31 октомври 2005 г. с МВФ са: [31]

  • Първо споразумение -едногодишно. Обхваща периода 15 март 1991-15 март 1992 г. То е подписано от правителството на Димитър Попов. По него са предвидени покупки на специални права на тираж за 279 млн. и 60,6 млн. СПТ по т.нар. CCFF (Compensatory and Contingency Financing Facility) като компенсация за повишените разходи на България по вноса на енергийни ресурси във връзка с персийската криза. Поради неизпълнение на параметрите на споразумението последния транш не е получен.
  • Второ- едногодишно. То предвижда покупката на 155 млн. СПТ, като започва да се изпълнява от 17 април 1992 г. Споразумението е сключено от кабинета с министър-председател Филип Димитров. Последният транш по него също не е получен.
  • Трето- едногодишно. Сключено на 11 април 1994 г. от правителството на Любен Беров и е в размер на 69,7 млн. СПТ. През декември същата година споразумението е актуализирано и разширено с допълнителна сума за още 69,7 млн. СПТ във връзка с подписаното през юни споразумение с Лондонския клуб. Последният транш в размер на 23,2 млн. СПТ не е преведен.
  • Четвъртото споразумение е подписано на 19 юли 1996 г. Сключва го правителството на Жан Виденов. То предвижда покупката на 400 млн. СПТ за период от 20 месеца — до 18 март 1998 г. Споразумението е прекратено след получаването на първия транш от 80 млн. СПТ.
  • Петото "stand-by" споразумение е подписано на 11 април 1997 г. и предвижда покупката на 371,9 млн. СПТ за период от 14 месеца. То е сключено по време на управлението на служебното правителство на Стефан Софиянски. В рамките на това стабилизационно споразумение се включва и CCFF в размер на 107,6 млн. СПТ.
  • Шесто-тригодишно. Сключено е на 25 септември 1998 г. и е в размер на 627,62 млн. специални права на тираж. Подписано е от правителството на Иван Костов. Споразумението е изпълнено докрай и страната е получила всички предвидени по програмата траншове.
  • Седмо-двугодишно. Сключено е на 27 февруари 2002 г. и е в размер на 240 млн.СПТ. Споразумението е изпълнено.
  • Осмо-двугодишно. Сключено е на 6 август 2004 г. и е в размер на 100 млн. СПТ.

Всички споразумения досега, с изключение на шестото са от типа "Stand-by", което значи обвързаност на получаване на кредита с достигане на определени икономически параметри, примерно определен размер на бюджетния дефицит.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. ((en)) Факти за МВФ
  2. През 1969 г. МВФ създава специални права на тираж (СПТ)
  3. Кратко видео от конференцията в Бретън Уудс може да се види в Ютюб
  4. ((en)) Главният директор на МВФ Строс-Кан аплодира решението на изпълнителния борд за нова правна рама относно приходите и разходите, посетен 30 май 2010 г.
  5. ((en)) Лидерите на Г-20 сключват сделка за £681 милиарда, BBC News, посетен 2 април 2010 г.
  6. ((en)) Г-20:Сделка за масивна финансова помощ за глобалната икономика, Лондонски Гардиън, посетен 30 май 2010 г.
  7. ((en)) Украйна е вече втора по дълг към МВФ, посетен 10 август 2010 г.
  8. Membership. // About the IMF. International Monetary Fund. Посетен на 18 March 2012.
  9. а б в Blomberg, Brock и др. The Political Economy of IMF Voting Power. // Princeton.edu. 10.
  10. Blomberg, Brock и др. The Political Economy of IMF Voting Power. // Princeton.edu. 10.
  11. http://www.imf.org/external/np/sec/memdir/members.aspx
  12. Chorev, Nistan и др. The Crisis of Neoliberalism and the Future of Internationl Instiutions: A Comparison of the IMF and World Trade Organization. // Springer Science and Business Media B.V. 28.
  13. Chorev, Nistan и др. The Crisis of Neoliberalism and the Future of Internationl Instiutions: A Comparison of the IMF and World Trade Organization. // Springer Science and Business Media B.V. 28.
  14. About the IMF. // International Monetary Fund. Посетен на 12 March 2012.
  15. Isard, Peter. Globalization and the International Financial System: What's Wrong and What Can be Done. New York, Cambridge University Press, 2005.
  16. а б в г д е ж Jensen, Nathan. Crisis, Conditions, and Capital: The Effect of the IMF on Direct Foreign Investment. // Journal of Conflict Resolution (48). April 2004.
  17. Chorev, Nistan и др. The crisis of neoliberalism and the future of international institutions: a comparison of the IMF and the WTO. // Springer Science and Business Media. June 2009.
  18. а б в г Chorev, Nistan и др. The crisis of neoliberalism and the future of international institutions: a comparison of the IMF and the WTO. // Springer Science and Busiess Media. June 2009.
  19. Jensen, Nathan. Crisis, Conditions, and Capital: The Effect of the IMF on Foreign Direct Foreign Investment. // Journal of Conflict Resolution (48). April 2004.
  20. Fischer, Stanley. Financial Crises and Reform of the International Financial System. // Review of World Economics. Springer Publications. March .
  21. Factsheet: IMF Lending. // About the IMF. International Monetary Fund. Посетен на 8 April 2012.
  22. а б Bossone, Biagio. IMF Surveillance: A Case Study on IMF Governance. // Independent Office of the International Monetary Fund.
  23. Factsheet: IMF Surveillance. // About the IMF. International Monetary Fund.
  24. Macao SAR Begins Participation in the IMF's General Data Dissemination System
  25. а б в Buira, Ariel. An Analysis of IMF Conditionality. // G-24 Discussion Papers 2003 (22). August .
  26. Factsheet: IMF Conditionality. // About the IMF. International Monetary Fund. Посетен на 18 March 2012.
  27. а б в Khan, Mohsin S. и др. IMF Conditionality and Country Ownership of Programs. // IMF Institute. 24.
  28. а б в Sachs, Jeffrey. The End of Poverty. New York, The Penguin Press, 2005.
  29. Stiglitz, Joseph E.. Making Globalization Work. Great Britain, Allen Lane: an imprint of the Penguin Group, 2006.
  30. Hertz, Noreena. The Debt Threat. New York: Harper Collins Publishers, 2004.
  31. Източник: официалния сайт на МВФ

Външни препратки[редактиране | edit source]