Димитър Петков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Димитър Петков.

Димитър Петков
български политик

Роден
Починал

Националност България
Политика
ПартияНароднолиберална партия
Народен представител в:
IV ОНС   V ОНС   VI ОНС   IV ВНС   VII ОНС   X ОНС   XI ОНС   XIII ОНС   
14-и министър-председател на България
23 октомври 190626 февруари 1907
Отличияорден „Свети Александър
Семейство
СъпругаЕкатерина Ризова
(ж. 1886 – р. 1895)
ДецаНикола Петков,
Петко Петков,
Радка и София
Димитър Петков в Общомедия

Димитър Николов Петков е български политик, лидер на Народнолибералната партия. Оглавява 27-ото правителство на България (1906 – 1907). Баща е на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Снимка на възстановка на ампутацията на лявата ръка на Димитър Петков в Шипка, фото: Тома Хитров
Паметник на лобното място на Димитър Петков на булевард „Цар Освободител“

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в село Башкьой, Тулчанско, но произхожда от род на изселници от село Войнягово, Карловско.

През 1875 г. заминава за Одеса, където попада в средите на българските емигранти. Година по-късно участва в Сръбско-турската война в четата на Филип Тотю и Панайот Хитов. По време на Руско-турската война (1877-1878) е доброволец в Първа дружина на българското опълчение, участва в боевете при Свищов, Стара Загора и Шипка. Тежко ранен, Петков губи лявата си ръка.[1] За храбростта си е награден с Георгиевски кръст за храброст, връчен му лично от император Александър II.

В политиката[редактиране | редактиране на кода]

След войната Димитър Петков е чиновник в Министерството на вътрешните работи. През този период той активно се самообразова и става редовен посетител на сбирките в дома на водача на Либералната партия Петко Каравелов.[2] През март 1881 година в консервативния вестник „Български глас“ излиза статия, според която Петков се изказвал одобрително за убийството на император Александър II, нещо, което се налага той многократно публично да отрича.[2] Противопоставя се на Режима на пълномощията, за което е осъден и остава в затвора от 1882 до 1884 г. След освобождаването му става близък сътрудник на Стефан Стамболов и се присъединява към създадената от него през 1886 г. Народнолиберална партия.

Кмет на София[редактиране | редактиране на кода]

При Стамболовото управление Петков е кмет на София (1888 – 1893), председател на парламента (1892 – 1893) и член на правителството (1893 – 1894).[1] От 3 до 17 май 1893 г. е председател на IV велико народно събрание.

Като кмет на София Димитър Петков проявява забележителна енергия и размах. В реч пред Градския съвет от 1889 г. той очертава посоката за развитие на града и убеждава съветниците да гласуват за сключване на огромен за времето си десетмилионен заем от Лондонската банка, предназначен за градоустройство. С помощта на този заем през следващите години започва прокарването на улици и канализацията им. Константин Иречек описва това така: „прокарват се безпощадно нови улици и до стара София се изгражда нов... почти модерен град“.[3]

През 1892 г. се провежда международен конкурс за проект на софийската канализация. Спечелен е от Момчил Момчилов с предложение за обща мрежа за отвеждане на битовите отпадни и дъждовните води. Изграждането на канализацията започва в края на века, а към 1910 г. вече са канализирани над 80% от улиците.[3]

Наред с развитието на градската инфраструктура обаче Димитър Петков безпощадно и невежествено се отнася към старините на София. По изричното му разпореждане са безвъзвратно разрушени 6 средновековни църкви със стенописи.[4]

Редактор е на вестник „Свобода“. През 1892 издава сборник с документи свързани с политиката на Русия в България, „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област“.[5]

Партиен лидер[редактиране | редактиране на кода]

Димитър Петков става свидетел на убийството на Стефан Стамболов през 1894 година, за което обвинява княз Фердинанд I. През следващите години издава сатиричния вестник „Свирка“, за което получава прозвището Свирчо.[6][7] След смъртта на Димитър Греков през 1901 г. оглавява Народнолибералната партия и става вътрешен министър в правителството на Рачо Петров (1903 – 1906).

Доста по-късно, през 1910 година, парламентарна анкета установява, че докато е управлявал, в качеството си на вътрешен министър, Фонда за подпомагане на бежанците от Македония и Одринска Тракия, Димитър Петков е внасял парите от фонда в лична лихвена сметка в Българската народна банка. След смъртта му с тези пари продължава да се разпорежда настойникът на децата му. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през онзи период.[8]

В края на 1906 Петков застава начело на правителството.[1] През декември е обявена обща стачка в железниците, но правителството отхвърля правото на стачка и използва армията, за да не се прекъсне работата на железопътния транспорт.[6]

Друго значително събитие през няколкото месеца на това правителство е Университетската криза. През януари 1907 г. студентите освиркват княз Фердинанд при откриването на Народния театър. Провеждат се дебати в парламента и се вземат строги мерки: правителството затваря висшето училище за 6 месеца и уволнява професорите. Гласуван е нов закон за университета, който ограничава академичната автономия. Всяка критика срещу държавния глава се забранява, а за вестниците и журналистите, които нарушават забраната, се предвижда конфискация, глоба и затвор.[9]

Към 17 часа на 11 март (26 февруари стар стил) 1907 година Димитър Петков е прострелян с пистолет и умира близо до къщата на Сърмаджиев на булевард „Цар Освободител“ в София. При атентата е ранен и придружаващият го министър на търговията и земеделието Никола Генадиев. Нападението е извършено от Александър Петров, уволнен чиновник от Българската земеделска банка, с подбудителството на хора от редакцията на свързания с Народната партия вестник „Балканска трибуна“. През юни Петров е осъден на смърт и обесен.[6]

Димитър Петков е погребан между гробовете на Стефан Стамболов, убит при подобни обстоятелства, и Димитър Греков.[6][9]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Димитър Петков се жени на 20 юли 1886 за битолчанката Екатерина Ризова (1869 – 1937), сестра на приятеля му Димитър Ризов. Двамата имат 4 деца: Радка, починала скоро след раждането си в 1887 година, София (1890 – 1952), Петко (1891 – 1924) и Никола (1893 – 1947). Бракът е неуспешен и те се развеждат на 10 декември 1895 г.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На Димитър Петков е наречена улица в София (Карта).

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 358 – 359.
  2. а б Якимова, Милена. София на простолюдието (С тарикатско-български речник). София, Изток-Запад, 2010. ISBN 978-954-321-682-6. с. 49 – 52.
  3. а б колектив. София 120 години столица. София, Столична община и НКИА ООД, 1999. ISBN 954-903-792-4. с. 91 – 106.
  4. софийски храмове Загубените софийски храмове
  5. Билярски, Цочо. Димитър Петков за руската враждебна срещу България политика
  6. а б в г Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 104 – 116.
  7. Черно море - седмичен вестник, ред. Петър Бобчевски, бр. 173=174, 20 август 1895 год., стр. 3
  8. Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.III. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-9-2. с. 208.
  9. а б Благов, Крум. Убийството на Димитър Петков // 50-те най-големи атентата в българската история. Архивиран от оригинала на 2009-07-11. Посетен на 13 март 2010.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Никола Даскалов кмет на София (1 септември 1888 – 7 октомври 1893) Христо Благоев