Петко Славейков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Петко Славейков.

Петко Славейков
Петко Славейков
Първи мандат
29 декември 1880 – 9 май 1881
Назначен от/на Александър I Батенберг
Министър-председател
 - 1880-1881 Петко Каравелов
Предшественик Драган Цанков
Наследник Казимир Ернрот
Втори мандат
11 юли 1884 – 12 февруари 1885
Назначен от/на Александър I Батенберг
Министър-председател
 - 1880-1881 Петко Каравелов
Предшественик Драган Цанков
Наследник Никола Сукнаров
Роден 17 ноември* 1827
Търново, Османска империя
Починал 13 юли 1895 г. (на 67 г.)
София, България
Полит. партия Либерална партия
Професия поетпублицистполитик
Народен представител в:

УС   I ВНС   II ВНС   III ВНС   I ОНС   II ОНС   IV ОНС   

Портал  Портална икона   Политика

Петко Рачов Славейков е български поет, публицист, фолклорист и политик. Един от водачите на Либералната партия след Освобождението, той е председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко кабинета (1880-1881, 1884-1885).

Петко Славейков е баща на общо осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков.

Биография[редактиране | edit source]

Произход и образование[редактиране | edit source]

  • Роден е на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира при раждането, а детето е спасено по чудо. Дядото на Петко Славейков, Рачо Чехларя, е от Банско или Якоруда. Заради убийството на турчин, който го принуждавал да го пренася на гръб през река Глазне, е принуден да избяга и се преселва в Търново. Бащата на Петко също е наречен Рачо, но се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков.

П. Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение — „Акатист на три светители“ — е запазено.

Просветна и литературна дейност[редактиране | edit source]

През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“[1] е изгонен.[2] От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове — Трявна, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод. Работи като учител в първото класно училище в Елена и му дава името Даскалоливницата (подобно на свещоливница, място където се леят даскали).

Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. От 1852 година отпечатва първите си книги — Смесена китка, Песнопойка, Басненик. Пише поемата Бойка войвода (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853–1856) и много бунтовни песни. Участва в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в Търново (1856).[2] Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник Гайда. След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източно българско наречие) от Българското библейско дружество,[2] наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов, чийто цялостен превод бил отпечатан през 1871 г. в Цариград. За значението на тяхното дело пише Пенчо Славейков:

Преводът на Библията тури край на езиковата безредица, на боричкането на разните наречия за първенство и се установи литературният език. След появяването на Библията на бял свят заглъхват разприте между разните български говори и източнобългарският говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание.[3]
Цариградската Библия 1871 г. (голям формат) - първото пълно издание на Библията на модерен български, превод от колектив, ръководен от Петко Славейков и д-р Лонг (методистки мисионер от САЩ)
Гробът на Петко Рачев Славейков на Софийските централни гробища
Корицата на „Смесена китка“, първо издание, 1852 година, Букурещ. Експонат на къща-музей „Иван Вазов“ в Берковица

В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–1867), вестник Македония (1866–1872), списание Ружица (1871), сп. Пчелица (1871), списание „Читалище“ (1872–1873), Звънчатий глумчо (1872), в. Шутош (1873–1874), Костурка (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите ѝ. По-късно е учител в българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема Изворът на белоногата.

За статията „Двете касти и власти“[4] (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.

След пътуване до Македония, през 1874 г. Петко Славейков участва в основаването на българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора, пише борчески стихотворения (1876), и за кратко отново е в затвора след Априлското въстание. След превземането на Стара Загора от руските войски през 1877 г. е назначен за председател на градската управа. При последвалото опожаряване на града загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. През следващите месеци сътрудничи на руските войски, превежда през Стара планина отряда на генерал Михаил Скобелев, става свидетел на Шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.[2]

И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Александър Сергеевич Пушкин, Афанасий Фет и Николай Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история — Крумиада, Кралев Марко, Самуилка). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17 000 на брой).

Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава Български притчи и пословици и характерни думи, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.

През 1875 година Славейков става дописен, а през 1884 година - почетен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.

Политическа дейност (1878-1895)[редактиране | edit source]

След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия. Става председател на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и министър на вътрешните работи (1880–1881) в правителството на Петко Каравелов. По време на Режима на пълномощията (1881-1883) заминава за Пловдив, където преподава в Пловдивската гимназия. След завръщането си в България отново е вътрешен министър (1884-1885) в новия кабинет на Каравелов.[2] След Съединението е помощник-комисар в Южна България.[5]

Издава вестниците „Остен“ (1879), „Целокупна България“ (1879), „Независимост“ (1880–1883), „Търновска конституция“ (1884), „Истина“ (1886), „Софийски дневник“ (1886) и „Правда“ (1888).

За обществената нагласа на Българина[редактиране | edit source]

  • "Таквизи сме ти ние: на гърци-владици, на лъжци-просяци, за инат, за салтанат, за моди, за угоди, за едение, за пиение, за игри, за кеф да правим даваме и наддаваме, а за общополезни неща са вкаскастяваме; затуй народните ни работи никак не харосват, но като те не харосват, то и ний ще видим ли някога добър ден?"[6]

Петко Славейков умира в София на 1 юли 1895 година[7].

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  1. Текст на „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ в slovo.bg
  2. а б в г д Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  3. "Щатски мисионер превежда Библията на български", в-к "Стандарт", 12.04.2006 г.
  4. Текст на „Двете касти и власти“ в slovo.bg
  5. Българските държавни институции 1879-1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987. с. 99.
  6. Кой ще ни помогне, ако сами не си помогнем, Гайда I, бр. 15, 26. II. 1864 г.
  7. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.595-598.