Петко Славейков

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Вижте пояснителната страница за други значения на Петко Славейков.

Петко Славейков български просветен деец и политик Роден: 17 ноември* 1827 Търново, Османска империя Починал: 13 юли* 1895 София, България

Народен представител в: УС   I ВНС   I ОНС   II ОНС   II ВНС   IV ОНС   III ВНС

Петко Рачов Славейков е български поет, публицист, фолклорист и политик. Един от водачите на Либералната партия след Освобождението, той е председател на Народното събрание (1880) и министър в няколко кабинета (1880-1881, 1884-1885).

Петко Славейков е баща на общо осем деца, сред които са политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публицистът Рачо Славейков и поетът Пенчо Славейков.

[редактиране] Биография

[редактиране] Произход и ранни години

Роден е на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му, Пенка, умира при раждането, а детето е спасено по чудо. Дядото на Петко Славейков, Рачо Чехларя, е от Банско. Заради убийството на турчин, който го принуждавал да го пренася на гръб през река Глазне, е принуден да избяга и се преселва в Търново. Бащата на Петко също е наречен Рачо, но се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков.

П. Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение — „Акатист на три светители“ — е запазено.

[редактиране] Просветна и литературна дейност

През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“^[1] е изгонен.^[2] От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове — Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимоучителния метод като продължава да чете. Работи като учител в първото класно училище в Елена и му дава името Даскалоливницата (подобно на свещоливница, място където се леят даскали).

Корицата на „Смесена китка“, първо издание, 1852 година, Букурещ. Експонат на къща-музей „Иван Вазов“ в Берковица

Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. Никола Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги — „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853–1856) и много бунтовни песни. Участва в заговора за неуспешното въстание на дядо Никола в Търново (1856).^[2] Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Истанбул, поканен през 1864 г. да редактира българския превод на Библията (на източно българско наречие) от Българското библейско дружество,^[2] наред с Албърт Лонг, Илайъс Ригс и Христодул Сичан-Николов, чийто цялостен превод бил отпечатан през 1871 г. в Цариград. За значението на тяхното дело пише Пенчо Славейков:

Портрет от Иван Мърквичка

В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–1867), вестник „Македония“ (1866–1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872–1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873–1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите ѝ. По-късно е учител в българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“.

За статията „Двете касти и власти“^[4] (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.

След пътуване до Македония, през 1874 г. Петко Славейков участва в основаването на българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора, пише борчески стихотворения (1876), и за кратко отново е в затвора след Априлското въстание. След превземането на Стара Загора от руските войски през 1877 г. е назначен за председател на градската управа. При последвалото опожаряване на града загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. През следващите месеци сътрудничи на руските войски, превежда през Стара планина отряда на генерал Михаил Скобелев, става свидетел на Шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.^[2]

И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Александър Сергеевич Пушкин, Афанасий Фет и Николай Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история — „Крумиада“, „Кралев Марко“, „Самуилка“). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17 000 на брой).

Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.

През 1875 година Славейков става дописен, а през 1884 година - почетен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.

[редактиране] Политическа дейност

След Освобождението Петко Славейков става един от водачите на новообразуваната Либерална партия. Става председател на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и министър на вътрешните работи (1880–1881) в правителството на Петко Каравелов. По време на Режима на пълномощията (1881-1883) заминава за Пловдив, където преподава в Пловдивската гимназия. След завръщането си в България отново е вътрешен министър (1884-1885) в новия кабинет на Каравелов.^[2] След Съединението е помощник-комисар в Южна България.^[5]

Издава в. „Остен“ (1879), в. „Целокупна България“ (1879), в. „Независимост“ (1880–1883), в. „Търновска конституция“ (1884), в. „Истина“ (1886), в. „Софийски дневник“ (1886) и в. „Правда“ (1888).

За подчертани демократични идеи и участие в политическите борби е арестуван, забранено му е да учителствува и му намаляват пенсията.^{[източник?]}

Петко Славейков умира в София на 1 юли 1895 г. Роден на 17.11.1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията - в стар занаятчийски род. Бащата е слабо образован, но е с горд български дух. П. Р. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Е. Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западно-европейската литература. Първото му литературно произведение - "Акатист на три светители" - е запазено. През 1843 г. става учител във В. Търново. Но за написаното "Прославило се Търново със славни гръцки владици" е изгонен и последователно става учител в други села и градове - Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимо-учителния метод като продължава да чете. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. Н. Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги - "Смесена китка", "Песнопойка", "Басненик". Пише поемата "Бойка войвода" (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853-1856) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник "Гайда". След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество наред с А. Лонг, Ел. Ригс, Хр. К. Сичан-Николов. В Цариград П. Р. Славейков издава вестник "Гайда" (1863-1867), вестник "Македония" (1866-1872), списание "Ружица" (1871), сп. "Пчелица" (1871), сп. "Читалище" (1872-1873), "Звънчатий глумчо" (1872), в. "Шутош" (1873-1874), "Костурка" (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. По-късно бива учител в българската Екзархия. За статията "Двете касти и власти" (в. "Македония") е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ. 1873 г. създава известната поема "Изворът на белоногата". В 1874 г. основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора. Пише борчески стихотворения (1876), бива окован и затворен след Априлското въстание. Във възникналия пожар в Стара Загора загубва ръкописите си и събраните 15000 пословици. По време на Руско-турската освободителна война се сближава с руските войни, превежда през Стара планина отряда на генерал М. Д. Скобелев, става свидетел на шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано. След Освобождението се бори за демократична конституция заедно с Петко Каравелов като депутат във Великото народно събрание. Става председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880-1881). Издава в. "Остен" (1879), в. "Целокупна България" (1879), в. "Независимост" (1880-1883), в. "Търновска конституция" (1884), в. "Истина" (1886), в. "Софийски дневник" (1886) и в. "Правда" (1888). За подчертани демократични идеи и участие в политическите борби е арестуван, забранено му е да учителствува и му намаляват пенсията. Дълбоко огорчен, умира в София на 1 юли 1895 г. И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Пушкин, Фед и Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история - "Крумиада", "Кралев Марко", "Самуилка"). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17000 на брой). Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава "Български притчи и пословици и характерни думи", изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними.

[редактиране] Бележки и източници

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Петко Славейков

Уикиизточник разполага с оригинални творби от:

Петко Славейков

Уикицитат съдържа

колекция от цитати от / за Петко Славейков.

1. ↑ Текст на „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ в slovo.bg
2. ↑ ^{2,0 2,1 2,2 2,3 2,4} Ташев, Ташо (1999). Министрите на България 1879-1999. София: АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
3. ↑ "Щатски мисионер превежда Библията на български", в-к "Стандарт", 12.04.2006 г.
4. ↑ Текст на „Двете касти и власти“ в slovo.bg
5. ↑ (1987) Българските държавни институции 1879-1986, София: ДИ „Д-р Петър Берон“, стр. 99.

Други източници

• Част от тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.
• в-к „Сега“ - Славейковият род помни от 200 години
• Текстове на П. Р. Славейков във виртуална библиотека Словото