Владимир Атанасов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Владимир Атанасов
български литературен историк и политик
Роден

Националност България
Учил вСофийски университет
Работилучител, университетски преподавател, редактор, политик, дипломат
Научна дейност
ОбластФилология
Работил вСофийски университет
Публикации„Символни полета в българската литература“ (1995)
„Никола Вапцаров в света на постмодерната комуникация“ (2009)
Политика
ПартияНДСВ
министър на образованието и науката
министър на образованието и науката

Владимир Атанасов е български литературен историк, професор, политик от Национално движение „Симеон Втори“.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Владимир Атанасов Атанасов е роден на 21 септември 1955 г. в София. Завършва българска филология в Софийския държавен университет. До 1986 г. е учител по български език и литература. В Катедрата по методика към Факултета по славянски филологии на Софийския университет преподава от 1986 г. През 2000 г. получава научно-образователната степен „доктор“ с дисертация на тема „Поезията на Никола Вапцаров – митове, структури, прочити“, от 2002 г. е хабилитиран доцент по Методика на обучението по литература, а от 2014 г. – професор по Педагогика на обучението по литература. Води лекционни курсове по методика на литературното образование и курс по „Образование и мултикултурализъм“.[1]

От 1999 г. е главен редактор на научно-методическото списание „Български език и литература“. Член на Сдружението на българските писатели (от 1991). Има над 70 публикации в специализирания печат. Интересите му са насочени към литературната история и критика, политики, организация, отношението между половете и мултикултурния диалог в образованието, както и в областта на двустранната и многостранна дипломация по отношение на Западните Балкани.[1]

Участвал е като организатор в няколко дарителски акции, най-голямата от които е „Светът за Дарфур“ под егидата на президента на Словения.

В периода 2001–2003 г. е министър на образованието и науката[2], а от 2004 до 2008 г. – посланик в Р Словения[3][4][5][6].

Признание и награди[редактиране | редактиране на кода]

Удостоен със:

  • Златен почетен знак на ЦРЧР към МОМН за принос в устойчиво развитие на европейските образователни програми в България
  • Почетен знак на министъра на културата на Италия за принос в евроинтеграцията (2002)
  • Почетен знак на министъра на външните работи на България за принос в присъединяването към ЕС (2007)

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Автор[редактиране | редактиране на кода]

  • „Символни полета в българската литература“. София: Фенея, 1995, 144 стр.
  • „Теми и прочити на българската литература“. София: Дамян Яков, 1999, 200 стр.
  • „Как да пишем съчинение“ (1999)
  • „Техники на писането“ (2000)
  • „Никола Вапцаров в света на постмодерната комуникация“. София: Просвета, 2009, 394 стр.

Съставител[редактиране | редактиране на кода]

  • сборник „Литература и образование“ (1999),
  • антология „Никола Вапцаров. Моторни песни“ (2000).

В съавторство[редактиране | редактиране на кода]

Съавтор на книгата „Българската литература – диалогични прочити“ (1994), на учебниците по литература за 7., 8., 10., 11., 12. клас и книги за учителя (1996-2001), както и на учебното помагало „Как да пишем отговор на литературен въпрос?“ (1998).

За него[редактиране | редактиране на кода]

  • „Образование и медии. Сборник в чест на проф. д-р Владимир Атанасов“. София: Просвета, 2020, 566 стр.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Биография на Владимир Атанасов, министър на образованието и науката, в. „Дневник“, 22 юли 2001 г.
  2. Владимир Атанасов, министър на образованието Архив на оригинала от 2021-05-22 в Wayback Machine., в. „Сега“, 23 юли 2001 г.
  3. Указ № 260, в. „Държавен вестник“, бр. 66, 30 юли 2004 г.
  4. Уволнен министър приютен за посланик Архив на оригинала от 2022-10-01 в Wayback Machine., в. „Сега“, 30 юли 2004 г.
  5. Материалната култура и манталитетът определят успеха на словенците, интервю на Цветанка Еленкова, сп. „Европа 2001“, бр. 4, год. XIII, 2006 г.
  6. Указ № 261, в. „Държавен вестник“, бр. 84, 26 септември 2008 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]