Иван Вазов

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Тази статия е за българския писател. За неговия племенник вижте Иван Вазов (политик). За други личности със същата фамилия вижте Вазов.

Иван Вазов български писател и народен будител

Роден:	9 юли^* 1850 Сопот, днес България
Починал:	22 септември 1921 г. (на 71 г.) София, България

Иван Минчов Вазов е класически български писател, академик, смятан за патриарх на българската литература. Вазовото творчество е отражение на две исторически епохи — Възраждането и следосвобожденска България. Министър на образованието е от 7 септември 1897 до 30 януари 1899 г. от Народната партия.

[редактиране] Биографични бележки

[редактиране] Детство и юношество

Родният дом на Иван Вазов в Сопот

Паметник на Вазов в родния Сопот

Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважението към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Минчов Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов. Според Борис Вазов, родът на Вазовци произхожда от Кирко Арнаудов от нестрамското село Яновени, който се преселва в Сопот в края на 18 век по време на управлението на Али паша Янински.^[1]^[2]

Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към рускоезичната поезия. През 1865 учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.

През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Освен това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 в "Периодическо списание" на „Браилското книжовно дружество“ излиза и първото му публикувано стихотворение „Борът“.

[редактиране] Емиграция в Румъния

Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова — общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Но и там Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Една нощ избягва в Браила, живее 2-3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров- Странджата. Животът сред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.

След завръщането си в България през същата 1870 Вазов учителства (1872-1873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенства френски език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.

След неуспеха на Старозагорското въстание (1875) заминава за Румъния. В Букурещ Вазов влиза в „Българско централно благотворително общество“ и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“.

През Руско-турската освободителна война, на която откликва със стихосбирката „Избавление“, Вазов е писар в Свищов (при губернатора Найден Геров), откъдето е командирован в Русе. След едногодишен престой в града заминава за Берковица; председател е на Окръжния съд (март 1879 — септември 1880). Случай от съдебната му практика в Берковица го вдъхновява за написването на поемата „Грамада“.

[редактиране] Пловдивски период

От 5 октомври 1880 Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и критик, културен деец и писател. Заедно със своя приятел и съратник от този период — Константин Величков, в продължение на 5 години Вазов участва в редактирането на вестник „Народний глас“, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията (виж Търновска конституция)от княз Александър Батенберг. В началото на 1881 е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука“ — първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 Вазов и Величков основават списание „Зора“ — първото чисто литературно списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори.

Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време сьздават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове — цикъла „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.

[редактиране] Руски период

През есента на 1886, след събитията около преврата от 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След няколкомесечен престой в Цариград се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа „Под игото“, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.

[редактиране] Софийски период

Къщата-музей "Иван Вазов" в София

Паметник на Иван Вазов в София

Стих на Вазов на паметника на Незнайния войн в София

От 1889 живее в София. През 1890 основава списание „Денница“, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 тържествено е чествана 25-годишнината му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. С това обяснява и съгласието си да влезе през август 1897 в народняшкото правителство на Константин Стоилов като министър на народната просвета. На Балканските войни през 1912-1918 откликва с 3 стихосбирки — поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българките войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, през 1921 година умира от разрив на сърцето. Действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1881, почетен член на БАН от 1921.

[редактиране] Критика за Вазов

В творбите на Вазов присъстват няколко основни теми:

Свободата на България и борбата за постигането ѝ
Любовта към рода и родината
Защита и утвърждаване на българското
Геройските победи и позорните поражения
Апатията на Европа към България и проблемите ѝ
Социалната и морална нищета („Елате ни вижте!“)
Безразличието на българските управници

Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 за нуждите на новооснованото списание „Наука“ написва спомените си „Неотдавна“, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест — „Митрофан“ (по-късно „Митрофан и Дормидолски“) използва спомени — този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредствените му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза — повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. Повестта „Немили-недраги“ е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху „хъшовете“ — безименните герои на историята.

През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски“, с недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“), с разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“, „Иде ли?“), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му „Нова земя“, който е своеобразно продължение на „Под игото“. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885), като Вазов проявява и свои политически пристрастия. На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на 19 и началото на 20 век става основна в прозата му.

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия. Популярност му донасят драмите „Хъшове“, „Към пропаст“, „Борислав и Ивайло“ и комедията „Службогонци“, които са нов етап от развоя на българската драма след Васил Друмев и Добри Войников.

Още от края на 19 век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.

[редактиране] Музеи на Вазов

Къща-музей "Иван Вазов" в Берковица

Къща-музей „Иван Вазов“, родният дом на патриарха на българската литература — град Сопот, Пловдивска област, част от Стоте национални туристически обекта. Работно време: 08:00-12:00 и 13:00-17:00 ч. почивен ден понеделник. Родната къща на поета, роден на 9 юли 1850 г., е разрушена при опожаряването на града по време на Руско-турска война (1877-1878). През 1920 г. се взема решение за възстановяването ѝ и през 1935 г. музеят е открит.
Къща-музей „Иван Вазов“, домът на Вазов в София, на едноименната улица при пресечката с улица „Георги Раковски“.
Къща-музей „Иван Вазов“ в Берковица.

[редактиране] Псевдоними

Някои от псевдонимите, които Вазов използва, са: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др. Награден е със златен медал за наука и изкуство (1896).

[редактиране] Творчество

Писмо от Иван Вазов относно запазването на ръкописите в българските манастири в Македония, 30 декември 1878.

[редактиране] Разкази

Запалените снопи
Увеселителен влак
Прощъпалник
Просяк
Убийство
Бъдни вечер в столицата
Японски силуети
Целувка на Македония
Нощ във вълшебен замък
Ема
На карантина
Една одисея из Делиорман
Великденско размишление
При Ивана Гърбата
Апостолът в премеждие
Срещите ми с Любена Каравелов
Чистият път
Пред Пирот
Маргарита
Капят листата
Една българка
Павле Фертигът
От оралото до урата
След двайсет години
Наум
Първите дни на свободата
Звездата
Един кът на покой и забрава
В градината на музите
Дъщерята на Пилата
Изпъденият марш
В електрическия трамвай
Урок
Война въз едни одър
Под есенните лъчи
Инвалид
Тъмен герой
Улица "Братиано"
Велик син
Ah, Excellence
Сливница
В зоологическата градина
Тотка
Епоха - кърмачка на велики хора
Сладкодумен гост на държавната трапеза
Дядо Йоцо гледа
Героите от Англо-бурската война
Поборник
Първият млад българин, който...
В мрака
Негостолюбиво село
Михал Чонин
Даскалите
Марат
Учител по история
Наводнението
Un cas de psychologie
Гарнитури на прозорците
Той е млад, здрав, интелигентен
"Народът"
Изпросила
Донос
Зимна разходка
"Травиата"
Три грешки
Бъдещият литературен "кружок"
Единствен изход
Неостаряла
Паметникът
За моята си черга
Кой ще цивилизува шопско
Доктор Джан-Джан
Украсил столицата
Траур
Слугиня
Обикновена история
Една изгубена вечер
Двете врати
Драма
Репетиция
Едно злодейство
"Ново преселение"
Братаковата теория
Саво
Не поздравил
Прекрасно
Отровен
Доктор Андрозов
Василица
Пустодимски
Коприва
Член 33
Просител
Приятелски срещи
В Пирин
Вълко на война
Иде ли?
Саломоновският цирк
Хаджи Ахил
Кандидат за "Хамама"
Белимелецът
Из кривините
Дядо Нистор
Среща
Коледен даp
Бикоглав
Gronde Maritza teinte de sang
Искров и Райна
Цончовата мъст
Една сцена
Епитропът
Два врага
Бурната нощ
Пейзаж
Златната планина
Поколение
Първи май на г-на Старков
Госпожата му
Г. Докузмерджанов на капъните
Княжеският трамвай
Panem et circenses!
Истинският прогресист
В топлите вълни
Фелдфебел Стамболков
Гранична хижа
За Костенецкия водопад
Небивала защита
Беседа над Княжево
Ложа No. 1
Но вие българи ли сте?
Людоеди
Великият заточеник
Хамалинът
Последният ден на XX век
Разходка из историята

[редактиране] Автобиография

Автобиография

[редактиране] Романи

[редактиране] Повести

Митрофан и Дормидолски
Немили-недраги
Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)
Нора

[редактиране] Сборници

Разкази 1881-1901
Драски и шарки
Видено и чуто
Пъстър свят
Утро в Банки
Разкази 1901-1921

[редактиране] Поеми

Грамада (Поема из шопския живот) 1880
Загорка 1883
Моята съседка Гмитра 1881
Зихра 1881
В царството на самодивите 1884
Кихавицата на салюста 1884
Синайска роза 1884

[редактиране] Стихосбирки

Пряпорец и гусла (1876, издадена в Букурещ, свързана с Априлското въстание)
Тъгите на България (1877)
Избавление (1878)
Майска китка (1880)
Първи стихотворения (1870-1876)
Стихотворения, печатани през 1877–1880
Гусла (1881)
Епопея на забравените (1881 — 1884)
Стихотворения за малки деца (1883)
Поля и гори (1884)
Италия (1884)
Сливница (1886)
Звукове (1893)
В лоното на Рила
Скитнишки песни (Впечатления и усещания в Малката и Голямата Стара планина) (1899)
Под нашето небе (1900)
Стихотворения, печатани през 1900–1910
Под гръма на победите (1914)
Песни за Македония (1913 — 1916)
Нови екове (1917)
Какво пее планината (1917)
Люлека ми замириса (1919)
Не ще загине (1919)
Стихотворения, печатани през 1913–1921 г.