Иван Вазов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския писател. За неговия племенник, политикът Иван Вазов, или други значения с това име вижте Иван Вазов (пояснение). За други личности със същата фамилия вижте Вазов.

Иван Вазов
RetratoDeIvanVazov--bulgariaherpeopl00monr.png
Псевдоним Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др.
Роден 9 юли 1850 г.(1850-07-09)*
Сопот, Османска империя
Починал 22 септември 1921 г. (на 71 г.)
София, България
Националност българин
Жанр лирика, епос, драма
Дебютни работи стихотворение Борът
Повлиян Христо Ботев, Виктор Юго, Александър Пушкин
Съпруга Атина Болярска
Сайт Народен представител в:
V ВНС   VIII ОНС   IX ОНС   
Иван Вазов в Общомедия

Академик Иван Вазов е български поет, писател и драматург наричан често „патриарх на българската литература“. Творчеството на Вазов е отражение на две исторически епохи — Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е академик на Българската академия на науките и министър на народното просвещение от 7 септември 1897 г. до 30 януари 1899 г. от Народната партия.

Биография[редактиране | edit source]

Детство и юношество[редактиране | edit source]

Къща-музей на Иван Вазов в Сопот

Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот.[1] Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважение към религиозните и битовите традиции, oтзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов. Според Борис Вазов, родът на Вазовите произхожда от Кирко Арнаудов от нестрамското село Яновени, който се преселва в Сопот в края на 18-ти век по време на управлението на Али паша Янински.[2][3]

Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към рускоезичната поезия. През 1865 учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-поддаскал. Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.

През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Освен това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката Майска китка). През 1870 г. в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“.[4]

Емиграция в Румъния[редактиране | edit source]

По време на общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г. - Вазов е последен на задния ред
Писмо от Иван Вазов относно запазването на ръкописите в българските манастири в Македония, 30 декември 1898 г.

Поетическата дейност на младия Вазов е покровителствана от майка му Съба Вазова — общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 г. Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница.[1] Там обаче Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание Читалище, вестник Отечество, вестник Свобода и др. Една нощ бяга в Браила, живее 2-3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров — Странджата. Животът сред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.

През 1870 година Вазов се връща в Сопот.[1] По-късно учителства (1872-1873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенства френския език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 г. се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.

След началото на Априлското въстание през 1876 г. Вазов заминава за Румъния и става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ.[1] При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки Пряпорец и гусла (с псевдоним Пейчин) и Тъгите на България.

През Руско-турската война от 1877-1878 година, на която откликва със стихосбирката Избавление, Вазов е писар в Свищов при губернатора Найден Геров, откъдето е командирован до 6 март 1879 г. в Русе.

Берковски период[редактиране | edit source]

В Берковица той е назначен за председател на Окръжния съд (7 март 1879 — септември 1880). Случай от съдебната му практика в града го вдъхновява за написването на поемата Грамада.

Пловдивски период[редактиране | edit source]

От 5 октомври 1880 г. Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и критик, културен деец и писател.

През 1881-1885 г., заедно със своя приятел и съратник от този период Константин Величков, Вазов участва в редактирането на вестник Народний глас, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър Батенберг. През 1884-1885 година е подпредседател на Областното събрание.[1]

В началото на 1881 г. Иван Вазов е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание Наука — първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 г. Вазов и Величков основават списание Зора — първото чисто литературно списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна Българска христоматия, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори.

Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове — цикълът от 12 оди Епопея на забравените, стихотворенията При Рилския манастир“, „Българският език, Към свободата, Не се гаси туй, що не гасне, Новото гробище над Сливница, повестите Немили-недраги, Чичовци, разказа Иде ли? и др.

Руски период[редактиране | edit source]

След провала на проруския преврат през 1886 година Вазов, който е активен русофил, заминава през Цариград за Одеса.[1] Там той пише романа Под игото, публикуван след завръщането му в България в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина.

Софийски период[редактиране | edit source]

Къщата-музей „Иван Вазов“ в София

През 1889 година Иван Вазов се връща в България и се установява в София.[1] През 1890 г. основава списание Денница, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в Драски и шарки (в два тома). През 1895 г. тържествено е чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът Нова земя е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане.

След възстановяването на Народната партия Вазов се включва активно в нейната дейност и е избран за народен представител през 1894 и 1896 година. През 1897-1899 година той е министър на народното просвещение в третото правителство на Константин Стоилов. След това се оттегля от активния политически живот, но през 1911 година отново е депутат в V Велико Народно събрание.[1]

На Балканските войни през 1912-1918 откликва с 3 стихосбирки — поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българските войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишният юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, през 1921 г. умира от разрив на сърцето в София. Действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1881, почетен член на БАН от 1921.

Иван Вазов завещава цялото си имущество на един от своите братя, който се намира в затруднено материално положение. След смъртта му обаче министър-председателят Александър Стамболийски прокарва специален закон за създаване на музей на Иван Вазов, с който къщата в София, авторските права и цялото движимо имущество на писателя са национализирани без компенсация. Вещите, намиращи се в трети лица, трябва да бъдат предадени незабавно, като нарушителите са заплашени с отговорност по закона за разбойничеството.[5]

Критика за Вазов[редактиране | edit source]

В творбите на Вазов присъстват няколко основни теми:

  • Свободата на България и борбата за постигането ѝ
  • Любовта към рода и родината
  • Преклонение пред природните красоти на България
  • Защита и утвърждаване на българското
  • Геройските победи и позорните поражения
  • Апатията на Европа към България и проблемите ѝ
  • Социалната и морална нищета (Елате ни вижте!)
  • Безразличието на българските управници
  • Силата на духовността ( "Една Българка")
  • Обединението в името на християнската вяра, в името на една кауза - спасението на народа и ближния
  • Напорът на България - благородните, чисти и предани българи, да успее и да се увенчае с надежда, вяра за спасението на народа, а не само увенчана победа за личното самосъхранение

Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 г. за нуждите на новооснованото списание „Наука“ написва спомените си „Неотдавна“, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест„Митрофан“ (по-късно Митрофан и Дормидолски) използва спомени — този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредствените му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза — повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. Повестта „Немили-недраги“ е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху „хъшовете“безименните герои на историята.

През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест Митрофан и Дормидолски, с недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“), с разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“, Иде ли?), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му Нова земя, който е своеобразно продължение на „Под игото“. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885), като Вазов проявява и свои политически пристрастия. На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на 19 и началото на 20 век става основна в прозата му.

Стих на Вазов на паметника на Незнайния войн в София

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия. Популярност му донасят драмите Хъшове, Към пропаст, Борислав и Ивайло и комедиите Службогонци и Вестникар ли? които са нов етап от развоя на българската драма след Васил Друмев и Добри Войников.

Вазов създава основите на жанровата система на новата българска литература - тоест в условията на държавност. Той е първият професионален писател в българската литература. Налага нов модерен поведенчески писателски модел, несъществуващ до този момент. Още от края на 19 век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.

Музеи на Вазов[редактиране | edit source]

Къща-музей „Иван Вазов“ в Берковица
Гробът на Иван Вазов зад църквата „Света София“. Камъкът е Витошски сианит от морените на Златните мостове, където Вазов е обичал да ходи на отдих. (42°41′ с. ш. 23°19′ и. д. / 42.69665° с. ш. 23.332383° и. д.)

Награди[редактиране | edit source]

Награден е със златен медал за наука и изкуство (1896).

През 1917 година е номиниран от Иван Шишманов за Нобелова награда за литература.[6]

Творчество[редактиране | edit source]

През 1870г. Вазов отпечатва първото си стихотворение — „Борба“. През 1872 г. издава стихотворението „Бор“, което е първото му публично коментирано стихотворение. До 1875-1876г. Вазов пише и любовни стихотворения. През 1876 г. отпечатва първата си стихосбирка — „Пряпорец и Гусла“, но не подписва книгата с истинското си име, а с псевдонима Пейчин. Това става в Букурещ. В нея той включва „Панагюрските въстаници“, по-известно като „Боят настана“. През 1877г. излиза втората стихосбирка на Вазов — „Тъгите на България“, която вече е подписана от Вазов. Третата стихосбирка на Вазов излиза от печат година по-късно — през 1878г. и носи заглавието „Избавление“. През 1881 г. Вазов издава стихосбирката "Гусла". През 1883 г. е издадена стихосбирката "Поля и гори" в Пловдив. Едно от знаменитите и много важни стихотворения от тази поредица е Стихотворението "Българският език".

  • Критика на Стихотворението "Българският език":

Като един от най-забележитите и гениални автори , Иван Вазов издава стихотворението "Българският език"! То представлява венец от красотата на българския език, съхраняващ народа, нацията, народните будидетели и е символ на пробуждането на българщината!

Други[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б в г д е ж з Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 74-75.
  2. Карчев, Петър. През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), София, 2004, стр. 274.
  3. Михаил Арнаудов. „Македония като българска земя“. (беседа, държана в Битоля на 4 юли 1941 г.)
  4. Бачева, Ирина и др. Кратък летопис. // vazovmuseum.com. Къща музей "Иван Вазов" - Сопот, 2013. Посетен на 2013-03-18.
  5. Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.II. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-8-5. с. 22.
  6. The Nomination Database for the Nobel Prize in Literature, 1901-1950. // Nobelprize.org.
  7. SCAR Composite Gazetteer of Antarctica: Vazov Point.
  8. Нацева, Розалина, Любен Иванов, Инес Лазарова, Петя Кръстева. Каталог на българските банкноти. Българска народна банка. С., 2004. ISBN 954-9791-74-2, с. 107

Библиография[редактиране | edit source]

  • Любомир Андрейчин, Мария Стоева, Е. Пернишка, В. Кювлиева, С. Георгиев, Х. Станева, Език и стил на Иван Вазов. (Изследване). С., Нар. просвета, 1975. 115 с.
  • Плачков, Ив. "Гусла". Най-нови лирически и епически стихотворения от Ивана М. Вазова. Критика. 1881

Външни препратки[редактиране | edit source]

Открийте още информация за Иван Вазов в нашите сродни проекти:

Wikisource-logo.png Уикиизточник
Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)
Къщи музеи