Начо Папазов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Начо Папазов
Секретар на ЦК на БКП
Мандат5 ноември 1962 – 19 ноември 1966
Назначен отЦентралния комитет на БКП
Първи секретар на ЦК на БКП
1962 – 1966Тодор Живков
ПредшественикЛъчезар Аврамов
НаследникИван Пръмов
Лична информация
Роден
Починал
9 декември 1996 г. (75 г.)
Националност България
Религияатеист
Полит. партияБКП (1941 – 1989)
ОбразованиеБратиславска политехника
Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Професияинженерюристполитик
Народен представител в:
II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   IX НС   
Портал Портална икона Политика

Янаки (Начо) Петров Папазов е български политик от БКП.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход, образование и ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Начо Папазов е роден на 25 март 1921 г. в село Граматиково, Малкотърновско. Член е на РМС от 1935 г., на БРП (т.с.) - от 1941 г. Завършва висше образование – за строителен инженер (Братиславска политехника) и Право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Между 1943 и 1944 г. е член на Областния комитет на РМС в Бургас и на ръководството на БОНСС.

Професионална и политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

След 9 септември 1944 г. става член на ЦК на РМС, на ЦК на СНМ и председател на Централното ръководство на БОНСС. От 1948 до 1951 г. е секретар на VIII районен комитет на БКП в София. В периода 1951 – 1954 г. е секретар на ГК на БКП в София, а от 1954 до 1957 – първи секретар. Между 1957 и 1959 г. завежда отдел „Деловодство“ при ЦК на БКП. Кандидат-член е на Централния комитет на БКП от 4 март 1954 до 2 юни 1958 г. и пълноправен член на ЦК на БКП от 2 юни 1958 до ноември 1989 г. Известно време е секретар на ЦК на БКП (5 ноември 1962 – 19 ноември 1966)[1] и член на Секретариата на ЦК на БКП от 19 декември 1977 до 4 април 1981[2][3]. Председател е на Централната контролно-ревизионна комисия (1986 – 1989). Член на Политбюро на ЦК на БКП (16 ноември - 8 декември 1989 г.)[4]. В периода 1977 – 1990 г. е председател на Общонародния комитет за българо-съветска дружба. Член е на Държавния съвет на Народна република България от 1984 до 1986 и през 1989 г.[4]

Министерски постове[редактиране | редактиране на кода]

Бил е министър на просветата и културата (25 декември 1959 – 27 септември 1962), председател на Държавния комитет за наука, технически прогрес и висше образование (9 юли 1971 – 4 януари 1984), първи заместник министър на правосъдието (1966 – 1967), посланик на Народна република България в Япония (18 август 1967 – 15 юни 1971) и др. Бил е посланик и в Сингапур и Малайзия през 1971 г. През 1971-1973 година е председател на Комитета по мирното използване на атомната енергия.[5] През 1981 г. получава отличието „Герой на социалистическия труд“.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

  • „Резултатите от преустройството на народното образование. Доклад“ (1962)
  • „Икономическият механизъм за управление на научно-техническия прогрес“ (1980)
  • „Братска дружба, всестранно сближаване“ (1987)
  • „Япония – от самурайския меч до изкуствения интелект. Очерци“ (1989)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Протокол от пленум, състоял се на 14 ноември 1962 г., стр. 1 – 2 – www.archives.bg
  2. Стенографски протокол от съвместно заседание на ЦК на БКП, стр. 1 – 3 – www.archives.bg
  3. Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 318
  4. а б Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 345.
  5. https://bnra.bg/bg/za-agentsiyata/rakovoditeli-na-ayar/