Захарий Стоянов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Захарий Стоянов
български националреволюционер и писател
Захарий Стоянов 

фотография на Димитър Карастоянов
Роден: 1850
Медвен, Османска империя
Починал: 2 септември 1889
Париж, Франция
Народен представител в:

V ОНС   

Захарий Стоянов Джедев (Джендо Стоянов Джедев Далакчиев) е български революционер, политик, журналист и писател. Помощник-апостол в Априлското въстание (1876) и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания“. Председател на БТЦРК и главен организатор на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Деец на Народнолибералната партия (стамболовисти).

Биография[редактиране | edit source]

Захари Стоянов е роден през 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев от село Медвен, Сливенско. Учи в църковното и класното училище в родното си село (1856–1862).

Работи овчар в село Инджекьой (днес Тополи), Варненско и в село Подвис, Бургаско (1866–1870). Докато чиракува за шивач в Русе се включва в Русенския частен революционен комитет на ВРО (1871-1872). Чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873).

Захарий Стоянов участва в Старозагорското въстание (1875). Един от ръководителите на IV-ти Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876) . След разгрома на въстанието, заедно с Георги Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинецът прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и попадат на засада в Тетевенския Балкан. Георги Бенковски и отец Кирил са убити, а Стефо Далматинецът е заловен. Захарий Стоянов успява да избяга. След неколкодневно скитане из Стара планина е заловен край с. Терзийското, Троянско. След няколко месеца, прекарани в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвор, се озовава в Пловдив, а по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877).

След Освобождението от османско иго е член на окръжния съд в Търново (1880), секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881), служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882–1885).

Дейци на БРТЦК, Пловдив, лятото на 1885 г. Седнали, отляво надясно: Антон Мумджиев, Тодор Гатев, Продан Тишков, Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Арабаджията, неизвестен. Втори ред седнали, отляво надясно: Иван Стоянович и Ангел Чолаков. Прави, отляво надясно: Недялка Шилева, Спиро Костов, Димитър Ризов, Петър Зографски, Коста Паница, Спас Турчев. Фотография на Димитър Кавра

Оглавява Българския таен централен революционен комитет, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). Установява се в София от 1886 г. Включва се активно в дейността на Народнолибералната партия (стамболовисти).

Народен представител в V-то Обикновенно народно събрание (1887). Него подпредседател (1887) и председател (1888–1889).

По случай двегодишнината от встъпването на престола на княз Фердинанд I Захари Стоянов е удостоен с Княжеския орден „Св. Александър“ I степен (1889).[1]

Умира на 2 септември 1889 г. в Хотел дьо Суез в Париж от разкъсване на червата, в следствие на отравяне.[2]

Неговите братя Иван и Васил и братовчед му Стефан Димитров заедно с Антон Прудкин организират през 1903 г. серия от атентати срещу корабите „Вашкапу“, „Тенедос“, „Аполо“ и „Феликс Фресине“ в Бургаския залив. Продължение са Солунски атентати и Илинденско-Преображенското въстание[3].

Женен е за Анастасия Обретенова. От брака си имат една дъщеря-Захаринка.

Литературна дейност[редактиране | edit source]

Костантин Паница, Захари Стоянов и Димитър Ризов. Фотография на Димитър Кавра

За пръв път публикува фейлетони в рубриката „Знаеш ли ти кои сме“ във в. „Независимост“ (1880) и статии във в. „Работник“ (1881). Редактира в. „Работник“ (1881), в. Борба (1885), в. „Свобода“ (1887–1889). Активно сътрудничи на вестниците „Независимост“, „Братство“, „Съветник“, „Светлина“, „Южна България“, „Свирка“ и др. Публицистиката на Захарий Стоянов, особено в началото, е под силното идейно-емоционално и стилно-езиково влияние на Любен Каравелов, както и на руските революционни демократи Висарион Белински, Николай Чернишевски и Николай Некрасов.

До средата на 80-те години като политик стои на леворадикални русофилски позиции. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и Румъния. В периода на борбата за Съединението на Княжество България и Източна Румелия се обявява против политиката на руското правителство. Активен член на Народнолибералната партия (стамболовисти) и застава начело на органа и в. „Свобода“ (1885).

Публицистиката на Захарий Стоянов се отличава с полемична острота и борбен, настъпателен дух. Чрез статии и фейлетони воюва на много фронтове-срещу политически и идейни противници, срещу мними дълбокоучени, откъснали се от народа нашенски аристократи, срещу подкупни журналисти. Критикува социални недъзи, утвърждава революционното минало, пламенно защитава идеалите, паметта и делото на националреволюционерите, ратува за почит и възхвала на техните образи и завети. Това е публицистика с висок емоционален градус-гневна или възторжена, винаги пределно откровена и понякога до грубост невъздържана. Фейлетоните му носят ярка политическа окраска и партийни пристрастия. Безпощадната критичност и непримиримост към противната страна, цветистият език, жлъчната понякога подигравка, взетите направо от народните говори солени изрази им придават нерядко памфлетна острота.

В литературно-критичната дейност (особен обект на която е делото на Любен Каравелов) Захарий Стоянов е повлиян от идеите на руската демократична литература от 70-те и 80-те г. с нейните основни постулати-реализъм, демократизъм, обществено служене на литературата. Убеден е в социалната детерминираност на литературата и нейните граждански обществено-възпитателни функции; приема действителността като единствен източник и материал за художествено пресътворяване. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захарий Стоянов „Искандер бей. Разказ из българския живот“, както и на „Чардафон Велики“, „Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г.“ и др.

Бюст-паметник на Захари Стоянов в Борисовата градина в София.

Основната творческа дейност на Захарий Стоянов е свързана с мемоарно-биографичните произведения. Като мемоарист, биограф и белетрист се движи в тематичната територия на близкото революционно минало-неговото пресъздаване и преосмислянето му в съотношение със съвременните критерии за национални нравствени ценности. Това определя идейния патос както на Записки по българските въстания, така и на „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“, „Христо Ботйов. Опит за биография“, „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868“. Основният му замисъл е да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години до 1876 г., да се осветли техният исторически смисъл, героизъм и величие, да се посочат техните задължаващи традиции. Биографиите на Васил Левски и Христо Ботев, книгата за Хаджи Димитър и Стефан Караджа, писани паралелно със „Записки по българските въстания“ и в пряка идейно-тематична връзка с тях, разширяват, допълват, обогатяват образно-емоционално темата за българските революционни борби и за ярките личности в тях. Най-значителното произведение на Захарий Стоянов е „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876“. Плод е на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло.

Псевдоними: Аз, Барон Лулчо, Барон фон Тиквеш, Барон фон Цървуланко, Стар Комита, Стоян овчарят.

Творби[редактиране | edit source]

  • Искандер бей. Разказ из бълг. живот. 1882
  • Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му. 1883
  • Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870–1876. Т. 1–3. 1884–1892. (с предг. от Александър Балабанов 1928, 1939, 1940; с предг. от Л. Стоянов 1948, 1949, 1957; с предг, от П. Пондев 1962; с предг. от В. Андреев 1956, 1967, 1975, 1976, 1977, 1986, 1987, 1988.)
  • Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г. 1885
  • Черти из живота и списателската деятелност на Любен С. Каравелов. Реч. 1885
  • Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868. Пловдив, 1885
  • Какво направихме в Търново? Отчет към моите избиратели в Пловдив, Котел и околиите. 1886
  • Кои са виновниците на 9 август?, 1886
  • Коронованите нихилиста в България. 1886
  • Не му беше времето. (Отговор на брошурата „Недоразумението между българското и руското правителства“). 1886
  • Чардафон Велики. 1887
  • Христо Ботйов. Опит за биография. 1888
  • Априлското въстание. Из „Записки по българските въстания“.; 1942,
  • Неиздадени съчинения. Увод. ред., бел. от А. Емануилов. 1943
  • Съчинения. В 3 т. Ред. Ал. Бурмов и др. 1965–1966 (1983)
  • Непознати страници. Материали от личния архив на писателя. Съст., бел. Й. Палежев, 1981
  • Социализмът в България — чужди и горчиви ягоди

Други[редактиране | edit source]

Името на Захарий Стоянов носи морският нос „Захари“ на остров Робърт, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.[4]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Произведения

Източници[редактиране | edit source]

Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Ташев, 1984
  2. Стоянов, 1929
  3. Благов, Крум. 50-те най-големи атентата в българската история, 3. Експлозията на кораба “Вашкапу”
  4. SCAR Composite Gazetteer of Antarctica: Zahari Point.