Рачо Петров Стоянов български офицер (генерал от пехотата) и политик.
Рачо Петров заема редица постове в българската армия, а след уволнението си през 1896 г. се занимава с политическа дейност. Два пъти е министър-председател на България – първият път оглавява временното 21-во правителство от 25 януари 1901 г. до 4 март 1901 г., а вторият – 26-тото правителство от 19 май 1903 г. до 4 ноември 1906 г. По време на своята кариера той е смятан за особено близък с княз Фердинанд I.
 |
Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия като го разширите. |
На 30 август 1878 г. Рачо Петров е произведен в чин прапоршчик. След войната, през 1878 г. постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив, а по-късно същата година и във Военното училище в София, и завършва в първия випуск през 1879 г., като на 10 май е произведен в чин подпоручик. На 24 март 1882 г. е произведен в чин поручик. През 1883 г. завършва Николаевската военна академия в Санкт Петербург. Назначен е за ротен командир в 5-та пехотна тетевенска дружина, след което служи в 11-та пехотна орханийска дружина в Шумен. На 24 март 1885 г. е произведен в чин капитан, причислен е към Генералния щаб и назначен за бригаден адютант в щаба на 1-ва пехотна бригада в София.
След Съединението (1885), с Указ №2 на княз Александър I Батенберг издаден на 9 септември е назначен за временно изпълняващ длъжността началник на Щаба на българската войска. След края на Сръбско-българската война (1885) е назначен за титулярен началник-щаб на войската. За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ II степен. На 1 януари 1886 г. е произведен в чин майор. През 1887 г. е началник на Военното училище, а от февруари с.г. Регентството го назначава за началник на временно сформирания Източен отряд в Русе.
Рачо Петров участва активно в потушаването на военните бунтове в Русе през 1887 г. На 24 април 1887 г. е назначен за военен министър в правителството на Стефан Стамболов. На 2 август 1888 г. е произведен в чин подполковник, а на 2 август 1891 в чин полковник. На 17 ноември 1896 г. е повишен в чин генерал-майор, а на 29 ноември същата година се уволнява от армията и напуска министерския пост.
Във втория и третия кабинет на Константин Стоилов (1894–1896) е отново военен министър. Поддържа близки отношения с представителя на ВМОРО Гьорче Петров[1]. През ноември 1896 година напуска правителството в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили, въпреки заплахите на Фердинанд, че може да бъде убит като Стамболов.[2]
Рачо Петров около 1900 година
През следващите години Рачо Петров се занимава с политическа дейност, като е близък с Народнолибералната партия. Участва във второто правителство на Тодор Иванчов, а в началото на 1901 г. оглавява временно правителство, натоварено с провеждането на избори. През 1903-1906 г. отново оглавява правителство на Народнолибералната партия.
Рачо Петров е народен представител в XI (1901 г.) и XIII (1903–1908 г.) Обикновено Народно събрание.
Проведена през 1910 година парламентарна анкета установява, че Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лихвена сметка в Българската народна банка, в която постъпват и негови лични средства. Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. В състояние на конфликт на интереси влага значителни суми в облигации по българските държавни заеми. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през този период.[3]
Рачо Петров е основател и първи председател на създадения през 1908 г. Съюз на запасните офицери, който оглавява до 1911 г.
Периодът на войните (1912-1918) [редактиране]
През Балканската война (1912–1913) е назначен за комендант на укрепения пункт Търново-Сеймен, а по-късно е причислен към Главната квартира. На 2 август 1913 е повишен в чин генерал-лейтенант.
По време на Междусъюзническата война командва 3-та армия (от 12 юни 1913), която воюва със сръбската армия по посока на Пирот. След края на войната, на 2 август 1913 е повишен в чин генерал-лейтенант.
През Първата световна война (1915-1918) е назначен за генерал-губернатор на Македонската военноинспекционна област. През 1916 г. е зачислен към щаба на действащата армия. През 1917 г. излиза в запас по собствено желание.
След Първата световна война [редактиране]
При правителството на Александър Стамболийски (1920) той е съден на 75 години затвор. Прекарва 4 години в затвора, след което пада правителството на Стамболийски и е амнистиран през 1924 г. На 6 май 1936 г. лично цар Борис III го удостоява с най-високото звание генерал от пехотата.
Генерал от пехотата Рачо Петров умира на 22 януари 1942 г. в гара Белово - Пазарджишко.
Рачо Петров е женен от 1887 за родената в Тулча красавица от богат севернодобруджански български род Султана Панталеева Хаджиминчович (1869-1946), известна като Султана Рачо Петрова. Те имат 3 деца:
Бракът не върви добре и през 1919 г. се развеждат.
Рачо Петров има любовница – сръбкинята г-жа Балугчич, а Султана Рачо Петрова според някои източници, е била любовница на Фердинанд, което е спомогнало бързата кариера на Рачо Петров.[4]
- Петров, Р., Записки по военна топография, София, 1888
- ↑ Елдъров, Светозар. Тайните офицерски братства в освободителните борби на Македония и Одринско 1897-1912, Военно издателство, София, 2002, стр.27
- ↑ Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 104.
- ↑ Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.III. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-9-2. с. 208-210.
- ↑ Фердинанд и сексуалните скандали. Вестник НОВИНАР, Вторник, 10 Април, 2007
- Пѣевъ, П., „Генералъ отъ пехотата Рачо Петровъ“, София, 1939
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
- Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“
Шумен, Османска империя
Белово, България
