Европейски съд по правата на човека

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) (на английски: European Court of Human Rights, на френски: Cour européenne des droits de l’homme) е правораздавателна институция на Съвета на Европа, създадена с Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи от 1950 г. (наричана още Европейска конвенция по правата на човека). Седалището е в Страсбург, Франция.

ЕСПЧ е орган към Съвета на Европа, юрисдикцията на който се разпространява върху всички държави-членки на Съвета на Европа, ратифицирали Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и включва всички въпроси, отнасящи се до тълкуването и приемането на Конвенцията във връзка с международни дела и жалби на отделни лица.

История и структура[редактиране | edit source]

Част от Берлинската стена пред ЕСПЧ

Съдът е създаден на 1 ноември 1998 г., замествайки съществуващите по това време механизми, които включват Европейската комисия по правата на човека (създадена през 1954 г.) и Европейския съд по правата на човека, създаден през 1959 година. Новият формат на Съда е резултат от ратификацията на Протокол 11, изменение на Конвенцията, която е ратифицирана през ноември 1998 година. Новите съдии са избрани впоследствие от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Първият председател на съда е Луциус Вилдхабер.

От момента, в който Протокол № 11 влиза в сила на 1 ноември 1998 г., установявайки Съд на пълно работно време и отваряйки пряк достъп за 800 милиона европейци, Съдът е постановил 837 съдебни решения. До края на 2005 г. са получени 5968 съдебни решения. Всички държави-членки на Съвета на Европа трябва да подпишат и ратифицират Конвенцията. Съдът се състои от определен брой съдии, равен на броя на договарящите се страни, които в момента са 47. Всеки съдия е избран от името на една от договарящите се страни от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа. Въпреки това, обаче, не съществуват изисквания за националност за съдиите (например швейцарски гражданин може да бъде избран като представител на Лихтенщайн). Предполага се, че съдиите са по-скоро безпристрастни арбитри, отколкото ревностни представители на своята страна. Съдиите се избират за шест-годишен мандат и могат да бъдат преизбирани.

Съдът е разделен на пет "секции" (отдела), във всяка от които изборът на съдии е географски и полово-балансиран. Съдът избира председател, както и отделни председатели на петте „секции”, двама от които служат и като заместник-председатели на Съда. Всички се избират за срок от три години. Всеки отдел си избира Камара, която се състои от председател и шест други съдии, които се избират на ротационен принцип. Съдът също така съдържа 17-членна Велика камара, която се състои от председател, заместник-председателите и председателите на отделите, в допълнение с ротационен избор на съдии от една от двете балансирани групи. Подборът на съдиите се променя в групите на всеки 9 мес.

Между 2006 и 2010 г. Русия е единствената от 47-те участнички, която отказва да ратифицира Протокол №14, който има за цел да ускори работата на съда, отчасти чрез намаляване броя на съдиите, вземащи важни решения. През 2010 г. Русия спира да се противопоставя на протокола, в замяна на гаранция, че руските съдии ще бъдат включени по време на разглеждане на оплакванията срещу Русия.

Начин на действие[редактиране | edit source]

Стая в Европейския съд по правата на човека

Жалбите за нарушения от страна на държавите-членки се подават в Страсбург и се разпределят в един раздел. Неоснователните жалби се отхвърлят от комисия от трима съдии с единодушно гласуване. Значимите жалби се разглеждат от Камарата. Решения от по-голямо значение могат да се обжалват пред Великата камара. Всяко решение на съда е обвързано със страните-членки и трябва да бъде съобразено с тях.

Това е работата на Комитета на министрите на Съвета на Европа за контрол на изпълнението на съдебни решения. Този орган не може да принуди държавите да се съобразяват и крайната санкция за неизпълнение е изключване от Съвета на Европа.

През 1999 г. Съдът е натрупал запас от 60 000 дела, които нарастват до 100 000 през 2007 г. В началото на 2010 г. съдът е натрупал над 120 000 дела, а в списъка на чакащите има дела за години напред. Около 1 на всеки 20 случая, представени в Съда, се счита за допустим. През 2007 г. Съдът произнася 1503 присъди. При сегашния темп на действие, на Съда би му отнело 46 години, за да навакса изоставането.

Съдии и отдели[редактиране | edit source]

Съдът има 5 отдела и 47 съдии, избрани от държавите-членки на Съвета на Европа. Пленарният съд избира секретаря и един или повече заместник-секретари. Секретарят е ръководител на службата по регистрация, която извършва правни и административни задачи и изработва съдебните решения от името на Сметната палата. Секретар и заместник-секретар, считано от 4 януари 2007 г., са:

Реформа[редактиране | edit source]

С увеличаването на осведомеността на европейските граждани относно техните права по силата на Конвенцията, Съдът става жертва на собствения си успех. Някои от случаите са отнемали до пет години преди да бъдат разрешени и това го довежда до огромно изоставане. Например, в съответствие с Информационен бюлетин за правата на човека (издаден от Съвета на Европа), между 1 ноември 2003 г. и 29-ти февруари 2004 г. в Съда са разгледани 7315 дела, от които 6255 са обявени като неспособни да помогнат за намаляване на изоставането.

За 2008 г. Съдът отчита, че е издал 1 543 съдебни решения и че над 32 000 случая са обявени за недопустими. С над 94% от анализираните случаи, обявени за недопустими, Съдът де факто се отдалечава от своята мисия за защита на индивидуалните права на човека и се концентрира върху въпроса за на по-широка правна значимост. Работейки на принципа, че „отлаганото правосъдие е отказано правосъдие”, Съветът на Европа създава работна група, която да разгледа начините за подобряване на ефективността на Съда. Това води до изменение на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, протокол № 14. Този нов протокол, който изисква всеобщо ратифициране от всички държави-членки на Съвета на Европа, за да влезе в сила, прави редица промени:

  1. Един съдия може да вземе решение относно допустимостта на съответен случай (в момента трима съдии решават).
  2. Когато случаите в общи линии са подобни на тези, подадени по-рано пред съда и се дължат главно на факта, че някоя държава-членка не е успяла да промени националното си законодателство, за да се поправи не е нужно случаят са се разрешава от Камара, състояща се от седем съдии, както досега. Случаят може да се реши от трима съдии.
  3. Даден случай може да не се счита да допустим, ако се счита, че жалбоподателят не е в "значително неблагоприятно положение ".
  4. Държава-членка може да бъде изправена пред Съда от Комитета на министрите, ако тази държава откаже да изпълни решение.
  5. Комитетът на министрите може да поиска от Съда на "тълкуване " на съдебно решение, за да определи най-добрият начин за държава-членка да го спази.

Разлика от Съда на ЕС[редактиране | edit source]

Съдът на Европейския съюз (СЕО) е орган на ЕС и не е свързан с Европейския съд по правата на човека. Въпреки това, след като всички членки на ЕС са членове и на Съвета на Европа и са подписали Конвенцията за правата на човека, се повдига въпросът за съгласуваността в съдебната практика между двете съдилища. Поради това Съдът на Европейския съюз следи съдебната практика на Съда по правата на човека и счита Конвенцията за правата на човека като към част от правната система на ЕС. Въпреки че неговите членове са се присъединили към нея, самият Европейски съюз като юридически субект не е. Въпреки това, институциите на ЕС са задължени по силата на член 6 от Договора от Ница на ЕС да спазват човешките права по силата на Конвенцията. Още повече, че откакто Договорът от Лисабон е в сила от 1 декември 2009 г., се очаква ЕС да подпише Конвенцията.

Връзка с националните правни системи[редактиране | edit source]

Повечето от договарящите се страни по Европейската конвенция за правата на човека са включили Конвенцията в собствените си национални правни системи чрез конституционна разпоредба, устав или съдебно решение. Това включване, съвместно с влизането в сила на Протокол № 11, драстично подобряват статута на Конвенцията, както и въздействието на съдебната практика на Европейския съд по правата на човека. Национални съдии, избрани представители и администратори са под непрекъснат натиск да направят Конвенцията ефективна в рамките на националните системи.

Важни решения[редактиране | edit source]

ECHR-CEDH.jpg

Съдът е издал редица значими съдебни решения по дела, свързани с бежанците, третиране на физически лица и т.н. Взетото през декември 1977 г. решение по случая Ирландия / Обединеното кралство (5310/71) се смята за "ключово решение" на съда. Съдът постановява, че правителството на Обединеното кралство е виновно за "нечовешкото и унизително отношение" към мъжете, интернирани без съдебен процес в резултат на делото, заведено от Република Ирландия (Дело № 5310/71).

Архитектура[редактиране | edit source]

Сградата, в която се помещават Камарите на Съда и Секретариатът, е проектирана от Ричард Роджърс и е завършена през 1995 година. Дизайнът е имал за цел да отразява, освен всичко друго, двата отделни компонента - на Комисията и на Съда (както е било тогава). Използването предимно на стъкло за построяване на сградата символизира "откритостта" на съда пред европейските граждани.

Отношения на ЕСПЧ с България[редактиране | edit source]

  • Дирекция “Процесуално представителство на Република България пред Европейския съд по правата на човека” при Министерството на правосъдието осъществява процесуалното представителство на Република България пред ЕСПЧ.
  • Решенията на ЕСПЧ по допустимост и по съществосе публикуват на страницата на съда
  • Министерството на правосъдието на Република България поддържа страница с преведените на български решения: [1]

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи е в сила от 1992 година в България, когато страната го ратифицира. В момента България е на първо място по подадени жалби на глава от населението. Първият, осъдил България в Европейския съд по правата на човека през 1997 г, е Андрей Луканов (посмъртно) заради съдебен произвол. Много банкери, съдени за банкови фалити на Балканбанк, Агробизнесбанк, Капиталбанк също спечелват делата. Най-многобройна група спечелени дела срещу държавата е свързана с нарушено право на собственост и реституционни обезщетения. Чешката фирма "ЗЛИНСАТ” получава 360 000 евро обезщетение, понеже не е въведена във владение на хотел при спечелена приватизационна сделка. Юристите обясняват многобройните дела с липсата на право за индивидуална жалба пред Конституционния съд, както и на правото да се получи справедливо обезщетение у нас.

Източници[редактиране | edit source]

  1. страница с преведените на български решения

Външни препратки[редактиране | edit source]

Документи и обща информация[редактиране | edit source]

Относно България[редактиране | edit source]