Шишмановци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
За сродната династия, започваща от деспот Срацимир вижте Срацимировци.
Герб на стражата на цар Иван Шишман, нарисуван от анонимен арабски пътешественик

Шишмановци (Shishmanids) са средновековна българска династия от времето на Второто българско царство, чиито представители управляват от Търново в периода 1323-1396 г. Възможно е да имат кумански произход. Шишмановата династия е клон на династията на Асеневци поради сродяването на основателя на династията Шишман (чието име носи) с внучка на цар Иван Асен II от дъщеря му Ана-Теодора Асенина.

Начало на династията[редактиране | edit source]

Шишманова династия

След оттеглянето на татарите от Балканите в началото на 14 век търновските боляри поставят на престола Михаил Шишман - заможен видински благородник, който е сред важните фигури за времето си на Балканите.

Управленската катастрофа[редактиране | edit source]

Прекомерните царствени амбиции на Михаил Шишман го водят до жестока загуба на бойното поле край средновековния Велбъжд (днес на полето между кюстендилските села Копиловци и Шишковци и северно от височината с църквата на нея с името Спасовица). Михаил Шишман се заканил на Стефан Дечански, да сложи царствения си трон в средата на владеените от него тогава западни български земи. Коварно измамен, с решителната инициатива на Стефан Душан с помощта на каталунската компания или на алемански катафракти, Михаил Шишман загива от раните в битката си, въпреки намесата на елитната му татарска гвардия. Михаил Шишман съвсем целенасочено семантично и символично е потребан в манастира в Свети Георги (Старо Нагоричане), соред трактовката от намерен надпис. Този манастир е основан от византийския император Роман IV Диоген около 1070 г. и е посветен на един от общо четиримата последователи и сподвижници на Свети Иван Рилски - Прохор Пчински. Съпруга на Роман Диоген е Анна Алусиан, посредством която Стефан Дечански и Стефан Душан се явяват преки потомци на комитопулите. Освен това, те двамата са и преки наследници на предходните две търновски династии, които по него време управляват западните български земи по това време - първия само на Тертер, а втория и Смилец. Войската са Стефан Дечански е Стефан Душан е предвождана от Хрельо.

След победата си във велбъждката битка, Стефан Дечански издига на височината Спасовица църква, чийто основи си личат и до днес (виж Те ти, булка, Спасовден!), като Михаил Шишман е погребан или на Спасовица или в манастира посветен на Свети Георги в Старо Нагоричане.

Последиците[редактиране | edit source]

За нещастие иначе амбициозният Михаил управлява само до 1330 г., когато пада в битката при Велбъжд. При неговото управление и наследници продължава процеса на феодално раздробяване на българските земи, последвано през следващия век и от овладяването на българските земи от османците. Падането на старопрестолния Търновград в ръцете на османците на 17 юли 1393 г. е свързано с позорното напускане на града от последния владетел на Търновското царство цар Иван Шишман, който е наричан вече само "господин", т.е. нетитулован, както и между впрочем е вече само господин и Константин Драгаш, явяващ се пряк предтеча на първия руски цар Иван Грозни.

За произхода на династията се знае малко, като според повечето историци произлизат от кумански род. Към династията на Шишмановци спадат следните царе (по реда им на управление):

Шишман I[редактиране | edit source]

Първият представител на династията е видинският деспот Шишман I, управлявал Видин в периода 1280-1313 г. Счита се, че си е присвоил титлата цар.

Цар Михаил III Шишман Асен[редактиране | edit source]

Пъвият (признат) български цар от династията е Михаил III Шишман Асен, син на деспот/цар Шишман от първия му брак и съуправител (от 1308 г.) на баща си в Бдинската област. Получава титлата деспот вероятно от българския цар Теодор Светослав, негов братовчед. При избирането му за български цар (1323) приема името Асен, подчертавайки връзките си с Асеневци. През 1324 г. се развежда с Анна Неда и я заточава заедно с децата им в манастир, след което се оженва за Теодора, сестрата на византийския император Андроник III Палеолог (вдовица на цар Теодор Светослав). Води неуспешна външна политика. Загива в битка с бившия си шурей (Стефан Дечански) при Велбъжд (Кюстендил) на 28 юли 1330 г. Погребан е в църквата "Свети Георги" в село Старо Нагоричане, днес в Република Македония.

Цар Иван Стефан[редактиране | edit source]

Наследява го на престола заточеният му първороден син Иван Стефан през лятото на 1330 г., подкрепен от вуйчо си Стефан Дечански и чичо си Белаур. След свалянето му от престола при преврат през февруари-март 1331 г. се оттегля в Ниш с майка си Анна Неда.

Цар Иван Александър[редактиране | edit source]

Цар Иван Александър, един от най-значителните представители на династията

Следващият представител на династията е Иван Александър, управлявал от 1331 до 1371 година. Той е син на Срацимир (деспот на Крън) и Кераца Петрица. Царуването му продължава цели 40 години, което е само с 2 години по-малко от това на цар Петър I. Редом със Стефан Душан и Йоан Кантакузин Иван Александър е една от най-крупните фигури в историята на Балканския полуостров през 14 век.

Първият период (1331-1364) от царуването на Иван Александър е изключително успешен: той воюва с Византия и заличава последиците от катастрофалната битка при Велбъжд (28 юли 1330 дн. Кюстендил), възвръща земите между река Тунджа и Черно море (след битката при Русокастро, 18 юли 1332), използва византийските междуособни борби, за да получи (1344) Пловдив и 8 крепости в Родопите. По време на военен поход завоюва през 1343 г. твърдината Перперикон (край Кърджали) и назначава там свой архонт, но скоро византийците си връщат крепостта.

Вторият кратък период (1365-1371) от управлението на Иван Александър е неуспешен. Води военни действия срещу унгарската експанзия срещу Видинската област (1365-1369) и срещу граф Амадей VI Савойски при похода му към Българското черноморие (1366-1367). Поради сепаратистките стремежи на болярите към средата на 14 век се отделя Добруджанското деспотство. Иван Александър разделя царството между синовете си Иван Шишман (владетел на Търновското царство) и Иван Срацимир (владетел на Видинското царство), като Македония през този период се управлява от неговия племенник и представител на династията Стефан Урош V.

Шишман II[редактиране | edit source]

Шишман II е български цар в изгнание.Син е на Михаил III Шишман Асен.

След като Иван Стефан е свален от трона през 1331, болярите избират за цар Иван Александър - братовчед на детронирания цар.

Анна Неда и децата ѝ бягат в Сърбия.Шишман II обаче се появява след няколко месеца в Константинопол.Там титлата му "цар на България" е призната от Андроник III Палеолог.Иван Александър, вдига цялата си армия при Сливен.В последвалата битка при Одрин е сключен мирен договор.

Не се знае повече за живота на Шишман I

Цар Иван Шишман[редактиране | edit source]

По време на възцаряването на Иван Шишман става Битката при Черномен, в която обединените християнски сили на Вълкашин и Углеша претърпяват разгром от османците. Веднага след това султан Мурад насочва войските си към България и цар Иван Шишман е принуден да отстъпи в Северна България. Османците завладяват Тракия, Костенец и Ихтиман. Българският цар започва преговори и е принуден да се признае за турски васал и да изпрати сестра си в харема на султана.

В края на 70-те години войските на Лала Шахин достигат и обсаждат София. Освен всичко това Иван Шишман води война и с влашкия владетел Дан I. През 1387 г. обединените християнски сили нанасят голямо поражение на турците при Плочник. Цар Иван Шишман веднага отхвърля васалните си задължения към султан Мурад и отказва да му изпрати подкрепление. Веднага след това 30-хилядна армия начело с великия везир Али паша потегля срещу българите. Иван Шишман напуска Търново и отива в силната Никополска крепост. Изоставен от съюзниците си, виждайки огромната турска армия пред Никопол, той отива при султан Мурад и за втори път се заклева да му бъде васал при условие да предаде на турците най-укрепения град на Дунава — Силистра.

Скоро след това обаче Иван Шишман отказва да предаде Силистра на турците. Али паша отново потегля на север и пак обсажда цар Иван Шишман в Никопол, който за пореден път моли за мир. Този път условията са още по-тежки — освен Силистра трябва да бъдат предадени и други крепости. На 15 юни 1389 г. султан Мурад загива в битката при Косово поле, но османците удържат победа.

Новият султан Баязид изчаква няколко години и през 1393 г., когато българите не очакват, потегля с огромна войска. Изненадан, Иван Шишман напуска столицата, а Баязид я подлага на обсада. Търново издържа 3 месеца, но на 17 юли 1393 г. градът е завладян. Цар Иван Шишман умира 2 години след това.

След смъртта на Иван Шишман, според някои изследователи негов извънбрачен син приема монашеското име Йосиф и става вселенски патриарх в Константинопол, по-известен като Йосиф II (1416-1439), който и е последният представител на династията на висш държавен или църковен пост. Според други източници вселенския патриарх е син на Шишман, който е син на Михаил Шишман и носи името на дядо си.

Редица историци и родови експерти, считат че част от представителите на рода, след падането на Второто ни царство, приемат исляма заедно с високи постове в Османската империя.

Като доказателство за това отцепредателство стои и днес малко разпространеното турско фамилно име Şişman на последните издънки от злополучния род на Шишмановци.

Цар Иван Срацимир[редактиране | edit source]

Династията на
Срацимировци

Деспот Срацимир
Деца
   Иван Комнин
   Иван Александър
   Елена
   Теодора
   Михаил
Деспот Иван Комнин
Деца
   Александър
   Ксения
Цар Иван Александър
Деца
   Михаил Асен
   Иван Срацимир
   Иван Асен
   Василиса
   Иван Шишман
   Иван Асен
   Кера Тамара
   Кераца Мария
   Десислава
Цар Иван Срацимир
Деца
   Константин II
   Доротея
Цар Иван Шишман
Деца
   Йосиф II
   Александър
   Фружин
   Кераца

По време на обсадата на Търново Иван Срацимир се признава за османски васал и приема във Видин турски гарнизон, след което султан Мурад I нахлува на запад. След решителната битка между османците и съюзните християнски сили на Косово поле (15 юни 1389) унгарският крал Сигизмунд подготвя кръстоносен поход.

През пролетта на 1396 г. неговата 60-хилядна войска влиза във Видин и прогонва османския гарнизон. Иван Срацимир отхвърля васалитета и се обявява за съюзник на унгарския крал. Кръстоносците са разгромени при Никопол (25 септември 1396) и Баязид превзема Видин след кратка обсада. Иван Срацимир е пленен и изпратен в затвора на Бурса в Мала Азия (край Мраморно море), където вероятно е удушен.

Видинското царство влиза през 1397 в пределите на османската държава, с което се смята, че България окончателно пада под османско иго, въпреки че част от българските земи остават под контрола на наследника цар Константин II Асен.

Цар Константин II Асен[редактиране | edit source]

Константин, наследил баща си като цар (1397–1422), през което време контролира част от българските земи и редица страни го признават за цар на България.

Бяга в Унгария, а по-късно се установява в Моравското деспотство при деспот Стефан Лазаревич. Заедно с братовчед си Фружин (син на цар Иван Шишман) организират и предвождат през 1408-1413 първото в България въстание срещу Османската империя, известно в историята като въстание на Константин и Фружин.

Последният български цар умира в Белград през 1422 година. Точно след век, Белград е превзет от османците, а пътят им към Централна Европа открит - виж битка при Мохач.

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]