Сигизмунд Люксембургски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Сигизмунд
Свещената Римска империя
император на Свещената Римска империя
Pisanello 024b.jpg
Кайзер Сигизмунд (1369-1437)
Пизанело - 1433 г., Музей на историята на изкуствата във Виена
Лични данни
Управление 1387–1437 г.
Коронация 31 май 1433 г.
Други титли * Крал на Унгария и Хърватия,
* Крал на Бохемия и Моравия,
* Римско-германски крал,
* Курфюрст на Бранденбург
Роден 14 февруари 1368 г.
Нюрнберг, Бавария
Починал 9 декември 1437 г.
Зноймо, Моравия (дн. Чехия)
Погребан в Варадин
Предшественик Карл IV
Наследник Фридрих III
Семейство
Династия Люксембурги
Баща
Свещена Римска империя
Карел I
Майка
Померанският грифон
Елизабета Померанска
Бракове
Анжуйски дом
Мария Анжуйска-Унгарска
Графове на Целье
Барбара фон Цили
Потомци Елизабет Люксембургска
Сигизмунд в Общомедия

Сигизмунд I Люксембургски (*1368 - †1437), (на немски: Sigismund von Luxemburg, на латински Sigismundus, на унгарски Zsigmond, на чешки Zikmund) от династията Люксембурги е курфюрст на Бранденбург, крал на Унгария и Хърватия, римско-германски крал, крал на Бохемия и император на Свещената Римска империя. Сигизмунд е един от най-влиятелните монарси на Европа през първата половина на бурния XV век.

Ранна биография и семейство[1][редактиране | edit source]

Сигизмунд от Люксембургите е втори син на римско-германския император Карл IV (Карел Бохемски), но първи син от Елжбета Померанска, от полския владетелски род на Пястите. Той е представител на една от най-мощните европейски династии през късното средновековие, осигурила дотогава двама носители на Короната на Карл Велики.

С по-големия си полубрат Венцел никога не са в близки отношения, но и не се противопоставят, всичко в името на династията. Императорът, воден от същите съображения оправомощава с електорски места двамата си сина – така през 1378 г. в Колегията на принц-електорите попадат Вацлав Люксембургски, Принц Бохемски и Сигизмунд Люксембургски, Маркграф на Бранденбург.

Крал[редактиране | edit source]

Сигизмунд е сгоден за десетгодишната унграска принцеса Мария Анжуйска в годината на смъртта на Карел I - 1378. Следващите четири години той прекарва в Буда с годеницата си, наследница на унгарската корона. През 1382 г. умира Лайош Велики и Сигизмунд става крал-консорт на Унгария. Титлата на управляващото семейство веднага е предизвикана от братовчедите им от Неапол и като унгарски крал Жигмонд е принуден да събере парични средства за очертаващия се конфликт. Той се отказва от титлата Курфюрст на Бранденбург в полза на братовчед си Йобст Моравски, като de facto ипотекира това маркграфство срещу крупна сума от Йобст.

Правнук на полския крал Кажимеж Велики Сигизмунд е опитал по време на властта си над Бранденбург да затопли германско-полските взаимоотношения. Но недостатъчно, защото в крайна сметка Полша остава отделно княжество. Това става след като неговата съпруга получава короната на Унгария, а нейната по-малка сестра Хедвига получава тази на Полша. Съзряли възможност за независима монархия полски благородници успяват да уредят брака на Хедвига с литовския княз Йогайла-Владислав и така образуват Първото Полско-Литовско обединено кралство.

Укрепването на кралската власт на Сигизмунд има дълга история. В Унгария се оказва, че кралицата-майка и негова тъща Елизабета Котроманич остава регент на кралството, босненския бан Твъртко Котроманич не признава крал-консорта, а Хо̀рватите в Южна Унгария направо приемат за свой крал Ласло Неаполитански. Срещу тях той има своите планове и подкрепата на някои нобили като тези от фамилиите Горянски и Стиборич. В следващите повече от десет години Сигизмунд консолидира властта си, като раздава фиефи само на барони от унгарски произход, като така печели подкрепата и васалната им клетва. Със своята тъща регентката, той се справя в сложна схема, включваща отвличането и убийството ѝ, за което хвърля вината върху братовчед ѝ Твъртко Котроманич. Въпреки, че се оттървава от нея и е коронясан като самостоятелен крал на Унгария и Хърватия през 1387 г. кралица Мария губи доверието си в Сигизмунд и до смъртта ѝ през 1395 г. те живеят разделени. През същата година Никола II Горянски успява да подчини Хо̀рватската фамилия, а Твъртко Котроманич вече е умрял при неизяснени обстоятелства през 1391 г. Въпреки тези успехи на Сигизмундовата партия броженията в Славония и Босна продължават до пролетта на 1397. Тогава унгарския крал подмамва хърватския бан Стьепан Лачкович[2] и неговите сподвижници в Крижевци и против правилата на мирните преговори унгарците избиват невъоръжените си опоненти. Клането е известно като Кървавия Хърватски събор и е последвано от избиването на други 170 босненски първенци, подкрепящи Ласло Неаполитански.[3] За окончателно преодоляване на заплахата от Ласло Сигизмунд влиза в съглашение с италианските градове и специално с Венеция.

По-нататъшен династичен сблъсък с неаполитанците, а и с поляците е избегнат и поради раздвижването на османците на Балканите. През 1396 г. те решават да се възползват от очевидните безредия в Унгарското кралство и да разширят Дунавската си граница.

Кръстоносец[редактиране | edit source]

Избухналата война се оказва полезна за Сигизмунд — отоманската експанзия кара папа Бонифаций IX да обяви кръстоносен поход срещу турците и това бързо обединява унгарските велможи около младия германски крал. Походът става популярен в цяла Европа и при Сигизмунд пристигат войските на десетки принцове, като тези на Жан Безстрашни, Мирча Стари, Жан Бусико. През 1396 унгарският крал потегля по течението на Дунав начело на 90,000 кръстоносци, в чиито състав има и български контингент. Видин пада лесно, но при Никопол войските на Сигизмунд са пресрещнати и разбити от Баязид I. Първият организиран опит на Кръстоносна Европа да спре османската експанзия среща пълен неуспех.

Разочарованието на изток не спира Сигизмунд. Загубата при Никопол му печели противници в Унгария, но той се възползва от нея – след последвалото поражение на сръбското деспотство на Косово поле Сигизмунд се самообявява в документите за крал и закрилник на сръбските християни. Освен това той насочва усилията си към разклатените люксембургски бохемска и германска монархия, управлявани от брат му Венцел. Венцел I е детрониран като германски крал, но съумява да запази бохемската корона въпреки чешката съпротива, която дори го въдворява в затвор за деветнадесет месеца. Сигизмунд измъква брат си от затвора и дава първата си заявка за бохемската корона.

Срещу противниците си в Унгария той използва военната и финансова мощ на Никола Горянски и Херман от Целье. С тяхна помощ Сигизмунд подчинява Босна, а през 1408 г. той се жени за дъщерята на Херман Барбара от Целье.

През същата 1408 г. Сигизмунд основава рицарския Орден на Дракона, който обединява велемощни източноевропейски принцове и нобили и има за цел да защитава Светия Кръст срещу друговерци като османците. Членове са редица ветерани от Никополския кръстоносен поход (Стефан Лазаревич, Стибор Стиборич), а по-късно и други политически съюзници на Сигизмунд, като Никола Горянски, Херман от Целье, Винцент фон Вартенберг, Филип Маджарин, Влад II Дракул, Йогайла-Владислав, Хенри Английски. Позицията му като предводител на ордена на защитниците на Кръста допринася за авторитета на Сигизмунд като владетел.

Сблъсък с хуситите[4][редактиране | edit source]

Бохемският реформатор на католическата доктрина Ян Хус е призован да защити каузите си на Констанцкия събор, проведен през периода 16 ноември 1414 - 22 април 1418 г. Този събор има за основна цел да ликвидира папската схизма, но се оказва много подходящ момент за унгарския крал Сигизмунд да заяви и да започне да реализира домогванията си до бащината си корона на Император на Свещената Римска империя. За тази цел му трябва подкрепата на папата и сериозна заслуга към Римокатолицизма. Двете цели са постижими за Сигизмунд – той протежира избора на нов папа (Мартин V) и се легитимира като противник на опасните си съседи – чешките реформатори. Година по-късно със смъртта на брат му Вацлав Бохемски унгарския крал предявява претенции към короната на Свети Вацлав и скоро (1420 г.) Мартин V обявява кръстоносен поход срещу Бохемия, оглавен от Сигизмунд. Това осигурява на Сигизмунд трайна Римска подкрепа, кръстоносно геройство, Бохемския трон, а в крайна сметка и Императорската корона. Последват пет кръстоносни кампании на папата и Сигизмунд, които обаче се разбиват в религиозния плам и дисциплинирания военен гений на Ян Жижка. Стига се до разпространение на хуситското въстание и дори краля на Унгария е нападнат при Нагишомбат, Северна Унгария. Срещу хуситите Сигизмунд е принуден да използва самите хусити – с края на кръстоносните походи изчезва и общия враг, а с това започва и дробенето на реформаторите на умерени и радикални фракции.

След сключването на Пражките компактати - съюз между умерените хусити и романистките католически лоялисти хусизмът в Бохемия е разцепен и поляризиран. Така сформираната Бохемска Пражка лига изтъква желанието си да спре разорението на чешките земи, настъпило след 15 години война. Дори и цената за това да изисква признаването на Сигизмунд Люксембургски за крал на Бохемия, напълно неприемливо за радикалите. Свещеният Римски император Сигизмунд е на път да постигне плана си, заложен още преди Констанцкия събор и пред него стоят само християнските фундаменталисти, крайно несговорчивите таборити. След неуспеха на гражданската война в Чехия и на кръстоносните походи Сигизмунд ще получи бохемската корона от самите хусити при Липан през 1434 г. След като научава резултата от битката Сигизмунд заявява, че „чехите могат да бъдат победени само от други чехи“[5].

Император[редактиране | edit source]

Аз съм Римският крал и съм над граматиката![6]

Безпрекословен владетел и амбициозен монарх, Сигизмунд поставя като едно от целите на живота си ликвидирането на Папската схизма, овластила трима папи по едно и също време. След Спора за Правомощията разколът в папската институция разбива устоите на схоластично-секуларната система на управление в кралствата на Средновековна Европа. Според системата, установена от Карл Велики силният крал има нужда от силна църковна институция, която да легитимира земната му власт.

Авторитетът на Свещената Римско-Германска империя и нейния властелин през Средновековието е съществен. Носителят на короната на Карл Велики се смята за носител на Божията благословия, за защитник на християнската вяра и Древния Рим. Въпреки позора при Каноса при инвеститурните разногласия авторитетът на изборния римско-германски император не е загубен и през 1414 г. точно от бъдещия император Сигизмунд европейските монарси очакват да прекрати папския разкол и да спре клатенето на троновете им. Сигизмунд вече е показал готовността си за преодоляването на папския разкол с акта си Placetum Regium от 1404 г. Според смисъла му никоя папска була не може да влезе в сила в Унгария без съгласието на краля.

След смъртта на Йобст през 1411 г. Сигизмунд е избран за Крал на германците. Нестабилната власт на брат му Венцел в Бохемия го кара да гледа и към чешката корона. Tова би го направило достатъчно сериозен и очевиден кандидат и за имперската корона. Възможност му се предоставя от единия от тримата антипапи Йоан XXIII, който обикаля европейските владетелски дворове за да обсъжда низвергването на своите първосвещенни противници на общохристиянски събор. Сигизмунд подава ръка и организира Констанцкия събор, на който – в течение на 4 години – са дискутирани проблеми като източно-западната схизма, инвеститурата, османската заплаха, контрареформацията, въздадени са нови феодални титли, а стари са потвърдени. Под натиска на Сигизмунд съборът преценява, че само съборът може да обезвластява и да назначава папи, че нито един от тримата папи не може да продължи да изпълнява такава роля и че фаворитът на Сигизмунд кардинал Одоне Колона ще бъде нов католически първосвещенник под името Мартин V. Политическият успех на Сигизмунд Люксембургски е безспорен. Не е категорична ролята му при съда и екзекуцията на Ян Хус, защото Сигизмунд отсъства при произнасянето и изпълнението на присъдата от кардинал Колона. Факт е обаче, че чешките реформатори въстават именно срещу Сигизмунд като убиец на Хус, а унгарския крал максимално се възползва от мъченичеството и хусизма, като през следващото десетилетие на хусистски войни се легитимира като основен защитник на християнството срещу еретиците. През 1431 получава и Желязната корона на Ломбардия. Авторитетът на Сигизмунд е неоспорим и през 1433 г. той е избран и коронясан за Император на Свещената Римска империя.

Наследство[редактиране | edit source]

След управление без военни победи, но със серия политически успехи Сигизмунд умира в Зноймо, Моравия като носител на титлите Свещен Римски император, Крал на Германия, Италия, Унгария, Бохемия, Далмация, Хърватия, Рама, Сърбия, Галиция, Лодомерия, Кумания и България, Принц на Силезия и Люксембург, Маркграф на Бранденбург, Лузация и Моравия[7]. Той не осигурява мъжки наследник за нито една от многобройните си титли, като смъртта на Мария Унгарска временно предизвиква династична криза. Погребан е в Нагиварад до Свети Ласло, негов модел за християнски монарх. За свой наследник Сигизмзунд обявява зет си Алберт Хабсбург.

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Encyclopаedia Britannica : http://www.britannica.com/EBchecked/topic/543594/Sigismund
  2. Кръстоносец от Никополския поход през 1396 г.
  3. Križevci Bloody Assembly : http://www.krizevci.eu/en_GB/križevci/history/križevci+bloody+assembly/
  4. Catholic Encyclopedia : http://www.newadvent.org/cathen/07585a.htm
  5. The Battles of the Hussite Wars : http://myweb.tiscali.co.uk/matthaywood/main/Hussite_Battles_and_Significant_events.htm
  6. Думи на Сигизмунд пред църковен събор като отговор на забележка към латинските му познания по родовете на съществителните имена.
  7. Средновековни унгарски документи : http://www.1000ev.hu/index.php?a=3&param=564
Мария Унгарска
крал на Унгария
Крал на Унгария и Хърватия (1387 – 1437)
Албрехт фон Хабсбург
Рупрехт Пфалцки
Римско-германски крал
Римско-германски крал (1410 – 1437)
Албрехт фон Хабсбург
Вацлав I
Курфюрст на Бранденбург
Курфюрст на Бранденбург (1378 – 1388)
Йобст Моравски
Йобст Моравски Курфюрст на Бранденбург (1411 – 1417) Фридрих I Хоенцолерн
Вацлав IV
крал на Бохемия
Крал на Бохемия и Моравия (1419 – 1437)
Албрехт фон Хабсбург

Външни препратки[редактиране | edit source]