Папа

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Гербът на Папския престол
Настоящият папа - Франциск

Папа Римски (на латински: papa, и на гръцки: πάππας - в пр. отец, баща) е глава и върховен суверенен йерарх (понтифекс, понтифик) (на латински: Pontifex Romanus - римски понтифекс, или на латински: Pontifex Maximus - върховен суверенен понтифекс) на Римокатолическата църква, а в в международно право - суверенно лице с изключителни пълномощия (persona sui generis), защото едновременно притежава три неразделни функции на властта : 1) глава и суверен на Светия престол; 2) наследник на Свети Петър (първият епископ на Рим) и глава на Католическата църква и неин върховен йерарх, и 3) абсолютен суверен (монарх) на града-държава Ватикана.

Пълният суверенитет на папата като глава на Светия Престол, се запазва независимо от наличието на териториални владения. Суверенитетът на Ватикана (територията, на която се разполага Светия престол), потвърден от Латеранските съглашения през 1929 г., произтича от суверенитета на Светия престол.

В първите векове на християнството, името папа се използва за всички епископи. Има свидетелства за това, че през VI век, все още някои епископи се наричали папи. [1] От началото на VII век до наши дни, тази титла се дава само на римските и александрийските епископи. Първият римски епископ, който използва титлата "папа" е Сириций през 384 г.

Според католическото учение, папата е наследник на епископския престол на Свети Петър, и затова има предимство в цялата християнска Църква пред останалите епископи.

От 13 март 2013 г. римски папа е Франциск.

От 13 март 2013 влиза в сила близка титла до тази на папата - Римски папа в почивка. Тя не се свързва със законодателни или религиозни правомощия и се придобива от подалия оставка папа. Първият ѝ носител е папа Бенедикт XVI.

Официална титулатура[редактиране | edit source]

Пълната титла на римския папа е : Епископ на Рим, Наместник на Исус Христос, Приемник на Княза на апостолите, Върховен понтифекс на Вселенската църква, Патриарх на Запада, Примас на Италия, Архиепископ и митрополит на Римската провинция, монарх на града-държава Ватикана, Роб на робите на Бога.

Избор на папа[редактиране | edit source]

Историческо развитие[редактиране | edit source]

Първите епископи на Рим са избирани от народа и духовенството, след което са били утвърждавани от епископите на съседните епархии. След това избраният кандидат бил посвещаван в епископски сан. През V век обаче започнало ограничаване влиянието на светските лица върху избора на римския епископ и постепенно той станал изключително право на духовенството. Одобрението на народа се превърнало в обикновена формалност. За сметка на това все по-често в изборът на епископи започнали да се намесват представителите на върховната светска власт – крале и императори, както и представители на римската аристокрация - проблем, просъществувал чак до края на XIX век.

Конклав[редактиране | edit source]

В резултат на григорианската реформа (11-13 в.) бил направен опит да се изключи влиянието на светските фактори върху избора на папа като той бъде предаден на елита на римското духовенство или кардиналската колегия. В този дух били постановленията на папа Николай II от 1059 г. и папа Александър III от 1179 г., по силата на които кардиналите получили правото да избират папата. Така се оформила и изборната колегия - конклавът.

От 13 в. процедурата по избор на папа започнала да придобива много от особеностите, които се спазват и до момента. Така например, за да се ускори изборът на първосвещеник (който понякога се проточвал месеци) и да се ограничи възможността за външна намеса кардиналите били заключвани в залата, където заседавали (оттук произлиза и самата дума „конклав” – cum clavi, т. е. «под ключ»), с течение на времето храната им също била ограничавана. Залата почти винаги е Сикстинската капела. През следващите векове регламентът на конклава бил многократно променян и допълван, но независимо от това влиянието на външни политически фактори никога не е било премахнато напълно.

Последните папски решения, приети едва през ХХ в., гарантират в много по-голяма степен свободата и независимостта на конклава при избора на нов папа. Освен това е въведено изискването да се пази в пълна тайна хода на изборите. Този, който наруши това изискване, е заплашен от сурови църковни наказания. В момента гласуването за папа се извършва тайно с бюлетини, които се изгарят след всеки тур в специална камина. Цветът на дима от тези бюлетени известява на римляните резултатите от гласуването - ако е черен, значи кардиналите не са постигнали съгласие по кандидатурите, а ако е бял означава, че новият папа е избран.

Папа Адриан V (ок.1215-1276)

Имена[редактиране | edit source]

До 6 в. римските епископи запазвали собствените си имена. Първият, който променил името си бил Йоан II (533-535). Той се казвал Меркурий и вероятно е смятал за непристойно да носи римско езическо име. Едва от средата на XVI в. обаче всички папи започнали да приемат ново име, почитайки по този начин определени свои предшественици. В съответствие със сега действащите правила, след избирането на папа деканът на кардиналската колегия се убеждава, че избраният е съгласен да заеме престола на Свети Петър, след което му задава въпроса: „Какво име желаеш да приемеш?”.

Възраст[редактиране | edit source]

В средновековните източници се указват изключително рядко рождените дати на папите. Хронистите се ограничават обикновено с посочването на това, че на папския трон е седнал „млад” или „стар” човек. Установено е обаче, че няколко папи заели на трона на Свети Петър доста млади – Йоан XII (955-964) към момента избирането си бил 20-годишен, Григорий V (папа) (966-999) – на 24, а Бенедикт IX (1032-1044) – едва на 15 (по някои източници дори на 12) години. Има и противоположни случаи, когато за папи са избирани доста възрасти за времето си духовници. Така например, Павел IV (1555-1559) бил на 79, а Климент Х (папа) (1670-1676) – на 80 години, когато поели властта над Католическата църквата.

Продължителност на понтификатите[редактиране | edit source]

Най-дълго управлявалият папа в историята на църквата е Пий IX – 32 години, а след него се нареждат Йоан Павел II и Пий VI – 24, Пий VII – 23 и Александър III – 22 години. Папа Лъв XIII (1878-1903) бил на 68 години, когато го избрали и след това управлявал цели 25 години. Много повече обаче са кратките понтификати. Така например, Стефан III (752) умрял на третия ден след избирането му, без дори да доживее до официалното си коронясване и по тази причина не е вписан дори в официалния папски регистър. Няколко папи пък се отказвали от тиарата под заплаха от смъртно наказание.

Националност[редактиране | edit source]

Не е възможно да се установи националността на римските епископи до III в., но най-вероятно повечето са били гърци, тъй като раннохристиянската римска община се е състояла в мнозинството си от преселници, а не от местни жители. Според официалната статистика от 261 папи около 200 са родом от Италия, 50 са чужденци а националността на останалите не е установена. Сред чужденците преобладават гърци и сирийци, 7 папи са родени във Франция, 7 – в Германия, 2 – в Испания, има и по 1 от Африка, Англия, Фландрия и Полша. Холандският папа Адриан VI (1522-1523) бил последният папа-неиталианец до избирането през 1978 г. на Йоан Павел II. Половината от италианските папи били родени в Рим.

Социален статус[редактиране | edit source]

Невъзможно е да се установи какъв е бил социалният произход на папите през първите векове от съществуването на християнството. Известно е само, че папа Каликст I бил роден като роб, а папа Кай пък бил роднина на император Диоклециан. Феликс III и Григорий I Велики били от известни римски сенаторски родове. През Средновековието, Възраждането и дори по време на Контрареформацията огромната част от папите били представители на аристокрацията. Редки са случаите на папи, произхождащи от бедните слоеве на населението и в огромната си част до избирането им на този пост те са били обикновено монаси, тъй като монашеското звание облекчавало достъпа на духовниците от низините на обществото до висшите степени в църковната йерархия.

Виж също[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Gergely, Jeno, История папства: М.: Республика, 1996. — 463 с.

Външни препратки[редактиране | edit source]