Николай Павлович

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския художник. За руския император вижте Николай I (Русия).

Николай Павлович
български художник
Николай Павлович 

Автопротрет
Роден: 9 декември 1835
Свищов, Османска империя
Починал: 13 февруари 1894 г. (на 58 г.)
София, България

Николай Павлович е български художник, майстор на живописта.

Роден е на 9 декември 1835 година в Свищов. Син е на видния възрожденски деец Христаки Павлович, който остава в историята ни като един от големите просветни дейци на българското Възраждане и брат на лекаря Димитър Павлович..[1]

Първите опити на Николай Павлович като художник са илюстрации към книги на д-р Петър Берон. С парите от тези илюстрации той започва да учи във Виена, специалност „Илюстрации“. По-късно, през 1858 г., завършва Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен. Под влияние на немската школа Павлович става поклонник на детайла в живописа.[2] По тази причина портретите му имат фотографска точност, но в същото време са пропити с обаянието на хората, което той долавя безпогрешно. Умее да пресъздаде спецификата на всеки характер и това му носи изгодни финансови предложения за работа.[1]

След завръщането си в Свищов Павлович се отдава на различни техники – живопис, графика, литография, театрална сценография и др. Работи върху историческа живопис, иконопис, битови картини и др. Сред работите му са 73 икони за църквата „Света Троица“ в родния му град.[2] Става първият майстор на историческия жанр в България. Чрез историческите си картини успява да буди възхищение, да въздейства на хората и да ги кара да обикнат България още по-силно.[1]

Павлович е оставил и голям брой светски портрети, вкл. автопортрети. Сред нарисуваните образи са тези на племенника му Цветан Радославов, на русенския чорбаджия хаджи Велико Хаджипенчович, на съпругата на Иванчо Хаджипенчович Анастасия, на видни търновски граждани като Стефан Серафиди, Петър Ст. Пипев и Никола Златарски. Рисува и известния портрет на доктор Петър Берон. До края на живота си остава скромен художник и патриот.[2]

Заминава за Белград, където се среща с Георги Раковски и илюстрира книгата му „Няколко речи о Асеню първому”. Раковски остава силно впечатлен от неговия талант и любовта му към Родината. След Освобождението Павлович не се възползва от връзките си с революционните среди и отказва да вземе участие в управлението на държавата.[1] През 1885 г. Павлович е доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис.[2]

Николай Павлович умира в София на 13 февруари 1894 година.[2]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г ((bg)) Българска история/Николай Павлович – авторът на “Съединението”
  2. а б в г д ((bg)) Стефанов, П., Йером. Едно мнение за творчеството и мирогледа на Николай Павлович — Проблеми на изкуството, 1978, № 4, с. 48-52, 62, 21 ил.