Владимир-Расате

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Владимир Расате
княз на България
Лични данни
Управление 889-893
Роден около 850
Починал след 893
Предшественик Борис I
Наследник Симеон I
Семейство
Династия Крумова династия
Баща Борис I
Майка Мария

Владимир Расате е княз на България от 889 до 893 г. Той е първородният син на княз Борис I Михаил (управлявал от 852 до 889 и за кратко в 893 когато детронира Владимир), който предвид по-късните събития му преотстъпва трона доста ненадейно и сякаш прибързано, за да се замонаши и оттегли в манастир. Не е известно кога точно е роден Владимир. За неговия трети брат Симеон е известно, че е роден около 863-864 г., поради което Владимир несъмнено идва на власт като зрял мъж. Негова по-малка сестра е Княгиня Анна Българска.

В българската историография личността на княз Владимир-Расате се свързва с опита му да възпре налагането на християнската религия в България. Широко разпространено е мнението, че за разлика от баща си, който провежда последователна политика на християнизация, Владимир проявява привързаност към старите езически обичаи на българите. От десетилетия се водят научни дискусии, доколко това отговаря на истината, тъй като изворите, подкрепящи твърдението за езическата реакция на Владимир, не са много и до голяма степен сведенията в тях са съмнителни. Преди всичко това е хрониката на абат Регинон (840-915), която само най-общо съобщава, че, когато става княз, Владимир "... почнал да върши грабежи (според друг превод "... почнал да се занимава с лов..."), да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди". Останалите писмени документи, използвани като извори в тази насока нито директно споменават българския владетел, нито говорят конкретно за насилствено възвръщане към езичеството. Става дума за слова и други видове творби на средновековни автори като Климент Охридски, Константин Преславски и Йоан Екзарх, в които просто са изказани страх и неприязън към езичниците и еретиците или пък се говори за утвърждаването на християнската вяра.

Двойното име Владимир-Расате не се среща в изворите. Във византийските източници, в хрониката на манастира във Фулда (днешна провинция Хесен, Германия) и в домашните писмени паметници владетелят е записан единствено като Владимир — Laodomur, Βαλδιμερ или Μαλαμηρ, където името му е объркано с това на хан Маламир. Името Расате (Rasate) се среща единствено в една преписка към прочутото евангелие от гр. Чивидале, откъдето минава българското пратеничество на път за Рим през 867 г., за да се срещне с папа Николай I. В тази преписка са записани имената на всички членове на тогавашното княжеско семейство — княз Борис I, съпругата му Мария и техните деца. Прибавен е и списък с имената на българските пратеници и техните семейства. Очевидно мнението на мнозина учени, че Расате е езическото име на владетеля, е погрешно. Той действително запазва езическото си име, след като става християнин и продължава да се нарича Владимир. Всъщност Расате явно е прозвище идващо от битките му при Рас - пограничен български град по време на Първата българска държава. [1][2] Явно по името на града-крепост престолонаследника на княз Борис I - Владимир е наречен Владимир Расате, защото както предава в "За управлението на империята" Константин Порфирогенет, Владимир пресича границата и нахлува дълбоко в сръбските земи, но заедно с дванадесетте велики боили е пленен във втората българска война със сърбите около 854 г.[3], което налага лично владетеля Борис I да се намеси за освобождаването им. Сключен е "вечен мир", като сръбските велможи правят дарове и изпращт владетеля с придружаващите го от Достиника до българската крепост Рас[4]. Интересно е, че получените дарове са възприемани в България като данък ("пактон") и признаване на политическата зависимост на сръбските князе от Борис[5] , а от своя страна източникът за събитията Константин Багрянородни първо твърди, че сърбите са победили, но след това пише, че сръбските принцове са отведени в българския двор[6], което фактически свидетелства за успешния за българите завършек на войната.

Извори, подкрепящи хипотезата за езическата реакция на княз Владимир[редактиране | edit source]

Ето основните източници, които се цитират, за да бъдат доказани моралните и религиозните престъпления на българския владетел:

  • "Азбучна молитва" от епископ Константин (Преславски). Интересуващият ни цитат е следният:
... Избави ме от фараонска злоба
дай ми херувимска ум и мисъл
о, честна пресвета Троице,
превърни скръбта ми в радост
да почна мъдро да описвам
премъдрите ти чудеса...

[източник? (Поискан преди 40 дни)]

Твърди се[кой го твърди?], че споменатият тук Фараон, от когото Константин се страхува, е именно княз Владимир. С лека ръка е пренебрегнат един разясняващ смисъла на думата "фараон" цитат от Похвалното слово за Кирил и Методий, автор на което най-вероятно е Климент Охридски. "Също така те двамата (Константин-Кирил Философ и Методий) бяха като Мойсей и Аарон между божиите свещеници. Мойсей беше наречен бог за фараона... И тези двама преблажени и богоугодни мъже с нищо не бяха по-малки от Моисей и Аарон. Напоени от същия божий дух свише, удостоени с двойна благодат, те изведоха човеците от многомрачното дяволско море, потопиха другия фараон, т. е. Сатаната, и унищожиха другата му сила." Употребата на "фараон" като название на дявола се среща често в старата българска литература и се появява например в творчеството на патриарх Евтимий. За дявола говори и епископ Константин.[източник? (Поискан преди 40 дни)]

*Вторият от най-важните източници за езическите пристрастия на владетеля е т. нар. Безименна хомилия в Клоцовия сборник, за която все още няма ясен отговор кога, в коя държава, от кой автор и по какъв повод е написана. Някои изследователи обаче (Ив. Добрев и др.) предполагат, че тя е създадена в България в края на IX век и то от Наум Охридски. Тук е цитирана със съкращения.[източник? (Поискан преди 40 дни)]

"Преди всичко смятам, че онези, които са приели властта от Бога, трябва внимателно и търпеливо да се занимават със съдебните дела на своите собствени люде, те са длъжни всеки ден да ги решават след разследване,без някои от подвластниците им да са с предимство пред Божия Закон, ни брат, ни чедо, ни приятел, ни някой друг... Той (князът) трябва да смята Светото Кръщение за най-велика чест и да не върши укорни неща с кумата или кръщелниците си, с които поради Светото Кръщение не бива да се смесва. Всичко това Светите събори са проклели... Всеки християнин е длъжен с уважение и страх да води онази жена, която го е искала, и да я съди по Светия Божи Закон при всяко възникнало несъгласие. Понеже в Закона пише "Нека никой от владетелите, завладян от дявола, да не твърди с уста, че е вярващ, а със сърцето си да е далеч от Бога, нито пък поради безкрайната си немарливост, или от някакво друго невежество, или от плътската любов да се опитва да нарушава нещо от Постановеното..." Затова нека князът със страх и трепет да спазва Божия Закон".[източник? (Поискан преди 40 дни)]

Ако словото действително представлява обвинителен акт срещу българския княз, то само увеличава броя на престъпленията, които учените му приписват. В обвиненията си към Владимир авторът на хомилията очевидно се разминава с абат Регинон и не възприема владетеля като езичник, вършещ беззакония, а отправя упреци към него като към слаб управник, невеж съдия и прелюбодеец. През Х в. или може би още при управлението на Борис в България е въведен нов законодателен сборник, наречен "Закон за съдене на хората". Един от неговите казуси гласи: "Преди всичко във всяка разпря князът и съдията са длъжни с всякакво внимание и търпение да правят издирване и да не сядат без свидетели, но да изискват свидетели прави, които да се боят от Бога... Така повелява Божият закон и който го не спази, да бъде проклет... Който се ожени за своята кума, по светския закон — и на двамата да се отрежат носовете и да се разлъчат, а по църковния въпрос да се разлъчат и да се подложат на 15 години пост." При сравнение между двата текста ясно проличава, че авторът на Безименната хомилия е заимствал случаите, които е решил да осъди, от Закона за съдене на хората. Неговото слово не е съставено по конкретен повод и свързването му с княз Владимир може да се окачестви като търсене на сензация.[източник? (Поискан преди 40 дни)]

*Един подобен писмен документ е 43-та беседа от "Учително евангелие" на Константин (Преславски), чиято основна част е изготвена през 893-894 гг., т. е. през последните месеци от князуването на Владимир и непосредствено след това. Неделната беседа е преводна с някои добавки от страна на Константин и е изнесена в някоя от плисковските църкви. Озаглавена е "Сказание на Исидор за Евангелието от Лука". Споменатите в нея гонения и мъки на защитници на християнската вяра се приемат още от Юрдан Трифонов и по-късно от цяла плеяда български учени за извършени от княз Владимир. Беседата е цитирана тук с някои съкращения:

" Духовни братя, нека не бъдем нито лениви, нито унили, когато се молим на Христа, Бога наш, който просветлява помрачените, който дойде да призове не само праведни, но и грешници към покаяние, да просвети ума в сърцата ни, за да разберем думите и делата му. Защото той е светлината на душите ни, той е изтокът на изтоците, както рече пророкът, той просвещава седящите в тъмнина и в смъртна сянка. Затова в тишина и мълчание вдигнете духовните си очи и чуйте — не толкова моите думи, а тези на светия евангелист. И придобили полза от словата на този светец, върнете се у дома си. Прочее, този слепец пристъпи към него като към Бог, като към Всемогъщия и го нарича Син Давидов, защото възпитан в жидовски закон, много добре знаеше реченото от пророците и от закона за него — че по плът бе от рода Давидов. И слепецът, като повярва, че Словото, бидейки Бог, благоволи да приеме въплътяване чрез светата Дева, се обърна към Иисус като към Бог и му каза "Помилуй ме, рече, сине Давидов. Тъкмо затова Христос му отговаря: " Твоята вяра те спаси." Подобава да се удивим на крепката вяра — когато околните го караха да замълчи, той не отстъпваше, затова беше зачетен от Христос, Бога наш...Чухте ли каква бе вярата на слепеца, видяхте ли дръзновението му, как не се побоя от людете, как не се уплаши от забраните, колкото и да го възпираха, той викаше "Сине Давидов, помилуй ме!" Жадуваше да прогледне не толкова с телесни очи, а с духовни. Това се изяснява от факта, че го следваше, прославяйки Бога. Затова нека и ние да му се помолим да прозрем с душевни очи, за да изпълняваме заповедите му и да го славим боголепно, без страх от цар, без срам от князе и велможи. Дори и ако настане гонение, ако предстоят мъки, ако ни сполети принуда, да не се боим, нито да се отлъчваме от неговата любов, но с дръзновение да проповядваме и да му се молим... Да си спомним и светите мъченици — не бяха ли всички от нашия род, не предадоха ли телата си на мъка: на огън, зверове, на смърт, за да не отпаднат от любовта му, за да не отрекат от него. Нека и ние да го обичаме, без да отстъпваме... "[източник? (Поискан преди 40 дни)]

Изследователите наблягат най-вече на цитата " ... без страх от цар, без срам от князе и велможи..." и изтъкват, че е налице пряко свидетелство за княз Владимировите гонения. Относно споменатите в текста мъченици се предполага, че иде реч за християните, измъчвани и избити от княза. Текстът е от твърде общ характер, за да бъдем сигурни кой е визиран в него. Все пак е повече от вероятно да са посочени първите християнски мъченици от епохата на римската държава. Константин не заема отрицателна позиция към владетеля и неговите приближени, нито ги обвинява в дадени беззакония. Той отправя призив към своето паство да противопоставя службата към властимащите на тази към Бога. Темата е актуална за времето и се среща у редица други автори. Добър пример е "Беседа против богомилите" на Козма Презвитер: "Защото всички се оклонихме от Тебе (от Бога): едни в еретичество, други в грабеж, други във вражда... съчиняваме лъжи и тънем в неправди; работим повече за корема, отколкото за Тебе, оставихме небесното и клоним към земното; обичаме повече домовете на богатите, отколкото църквите и там налитаме като врани на мърша и очакваме от тях повече помощ, отколкото от Тебе, а забравихме и потъпкахме написаното: "По добре е да се надяваме на Господа, отколкото да се уповаваме на князе"". Подобни мисли се срещат в "Слово за преходността на живота" от Петър Черноризец, творил в средата на Х век: "О, земни владетели и велможи, боляри и съдии на хората! Кой ви даде власт и сан, ум и мъдрост да умувате и мислите? Гоните и направлявате людете към собствената си работа, а не ги насочвате към Бога. Знаете да се грижите за собствените си градежи и ястия, за одеждите си и за всичко земно, а не умеете да се погрижите за човешките души. Сред вас пребивава немилосърдие и гордост, разточителство и пакост, ярост и наказание, безразличие към немощните. И мнозина страдат по принуда не заради Бога, но поради обидата на богатите..."[източник? (Поискан преди 40 дни)]

По-нататък в словото си Константин казва: "Съзнавам, че съм ви досаден с поученията си всяка неделя, но не ще престана, докато не станете по-добри." Този цитат недвусмислено доказва, че гонения на верска основа няма и християнството се практикува свободно. Авторът проповядва като всяка друга неделя пред множеството, приканва го да придобие полза от неговата беседа и да се прибере у дома.[източник? (Поискан преди 40 дни)]

*Друг често цитиран източник за антихристиянските действия на княз Владимир е Бориловият Синодик, съставен през 1211 г. по повод, както пишат авторите му, първия православен събор в историята на Българската църква. В текста на Синодика между другото е поместен поменик на българските владетели от Първата българска държава, в който обаче името Владимир липсва. Учените стигат до заключението, че князът е обречен на забрава от църквата заради престъпленията си спрямо нея. В Синодика са изредени също така и архиереите на Българската патриаршия от времето на нейното основаване през Х век при управлението на цар Петър I. Преди имената на четирима преславски патриарси в текста стои: "На Йосиф, новия изповедник — вечна памет". Васил Златарски пръв свързва този Йосиф с архиепископ Йосиф, приет според старобългарския разказ "Чудото на св. Георги с българина" от княз Борис от Византия като глава на Българската църква при нейното основаване през 870 г. Разказът гласи, че Борис "... доведе свети Йосиф и други учители и наставници, съгради църкви и манастири, постави епископи, попове и игумени, които да учат и ръководят народа му по Божия път." Златарски допуска, че по-късно Йосиф става жертва на княз Владимировите гонения срещу християните, поради което е канонизиран като изповедник. Всъщност никак не е сигурно, че първият български архиепископ носи името Йосиф, тъй като друг препис на "Чудото" го нарича Стефан. Днес е известно, че текстът в "Синодика на цар Борил" визира цариградския патриарх Йосиф I (1267-1275) (Синодикът е допълван с нови имена и статии през XIII и XIV в.). Също така със сигурност е доказано, че архиепископ на България по времето на княз Владимир е Георги. Личността на архиепископ Георги е сравнително добре документирана както в писмените източници, така и чрез неговите моливдовули. Сигилографските особености на тези печати безспорно свидетелстват, че архиерейството на Георги протича в периода от кр. на 80-те до кр. на 90-те години или нач. на последното деситилетие на IX век, когато на власт вече е княз Симеон. Въпреки това и до днес в много изследвания продължава да битува митът за убития от езичника Владимир архиепископ Йосиф. В Синодика на Борил са почетени следните български владетели: Борис, Симеон, Петър, Пленимир, Борис II, Роман, Самуил и т. нат. Естествено името Пленимир буди недоразумение. Иван Дуйчев изказва невероятната хипотеза, че става въпрос за неизвестен от друг извор син на цар Петър, който попада в списъка поради огромната си популярност сред населението(!). По-логично е да се допусне, че Пленимир всъщност е княз Владимир, чието име и място в поменика са сбъркани. С това се отхвърля и без това неубедителното твърдение, че Българската църква се погрижва владетелят да бъде заличен от народната памет.[източник? (Поискан преди 40 дни)]

*През последно време бяха публикувани нови писмени паметници или отдавна познати източници получиха нов прочит, тъй като се предполага, че по един скрит и заобиколен начин те съобщават за езическата реакция на княз Владимир. Ст. Кожухаров например е убеден, че в неизвестното доскоро произведение на епископ Константин (Преславски) "Канон за архистратига Михаил" също става дума за княз Владимировите мъчения над християните в България. Ето цитатът, на който той се позовава:

"...С Гавриил, о, славни Михаиле, и с всички апостоли, моли се на Господ Бог! Нека се избавим от беди и напасти, от нашествието на поганците..." [източник? (Поискан преди 40 дни)]

Едва ли е оправдано всеки литературен топос, в който се среща понятието "езичество" и неговите производни, да се приема като податка за беззаконнията на Борисовия син. Българската литература от кр. на IX и нач. на Х век действително се появява и развива в една среда, в която християнството трябва да надвие и унищожи остатъците от езическите вяра и суеверия. Всъщност тази битка никога не секва и дори в български съчинения от епохата на патриарх Евтимий езичеството и отклоненията от православните норми си остават основна тема. Археолозите също допускат грешка, когато за всяка църква в ареала на средновековна България, датирана към кр. на IX век, по която личат демонтажи или преустройства, допускат, че е съборена и поругана от княза-езичник Владимир. Всъщност абат Регинон не съобщава Владимир да е опожарявал християнските храмове. Сведението, че Владимир започнал да „руши църквите“ се появява през късната 1096 или 1098 г. в съчинението на немският монах Манеголд, който заимства текста на Регинон, но го разширява и доразкрасява със собствени измислици. По археологически път в кр. на IX век не са установени строежите на нови езически капища. Затова пък единствената църква от Първата българска държава, чиято дата на освещаване е определена с точност, датира именно от Владимирово време. Става дума за църквата в Равненския средновековен манастир, осветена на 23 април 889 г. Тя не е разрушавана.[източник? (Поискан преди 40 дни)]

С оглед на изложените аргументи и факти непредубеденият читател може сам да си направи извода дали хипотезата за езическите пристрастия на Владимир има своите основания. Най-вероятно на този български княз е причинена една голяма историческа неправда.[източник? (Поискан преди 40 дни)]

Библиография[редактиране | edit source]

  • Стефанов, П., йеромонах. Юлиан Отстъпник и Владимир-Расате. - В: 1100 г. Велики Преслав. Отг. ред. Т. Тотев. Т. 1. Шумен, 1995, 227-239.
  • Владимиров, Г. Византийско-българският културен диалог в светлината на едно наказание. - Минало, V, 1998, № 3, 15-19.
  • Павлов, П. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново, 2000.
  • Пелтеков, А. Тешово. С., 2001, с. 39-40, ил. 39.
  • Илиев, Б. Български легенди. Български исторически предания и легенди. С., 2001, 62-65.
  • Райчев, Е. За ловната страст на владетелите във византийската книжнина. За един друг Владимир (Расате). – В: Черно море между Изтока и Запада. VII Понтийски четения, Варна, 10-11 май 2002. Варна, 2003, 139-146.
  • Eggers, M. Die Flußfahrt ostfränkischer Gesandter von Siscia nach Bulgarien (892) in weiterem historischem Kontext. - Südost-Forschungen, 63-64, 2004-2005, 1-17.
  • Йорданов, Й. Антропология на древните българи. Масовият кръгов гроб при Девня. С., 2008 (Българска вечност, 73), 224 с.
  • Васил Златарски, История на Първото българско Царство. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство
  • Steven Runciman, A history of the First Bulgarian Empire, London, 1930. George Bell & Sons, OCLC 832687.
  • Christian Settipani, Continuité des élites à Byzance durant les siècles obscurs. Les Princes caucasiens et l'Empire du VIe au IXe siècle, 2006
  • Foundation for Medieval Genealogy, fmg.ac

Източници[редактиране | edit source]

  1. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  2. Карастоянов, Стефан. Косово (геополитически анализ). УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 978-954-07-2541-3, 2007.
  3. Грот, К. Я. Известия Константин Багрянородного о сербах и хорватах, Петроград, 1879, стр. 183
  4. Const. Porphyr., ibid., cap. 32, p. 154—155
  5. Пламен Павлов, СЪРБИЯ В ПОЛИТИКАТА НА КНЯЗ КНЯЗ БОРИС-МИХАИЛ (852-889) И ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ (893-927), Електронно списание LiterNet, 24.05.2009, № 5 (114)
  6. Const. Porphyr., ibid., cap. 32, p. 154—155
Борис I
Печат на Първото българско царство
княз на България (889 – 893)
Симеон I