Печенеги

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Територия, контролирана от печенегите около 1030 г.

Печенегите или печенезите (на арабски: Pacanāk, на гръцки: Πατζιναικος, на унгарски: Besenyő, на латински: Pacinacae) са съюз на тюркоезични номадски или полуномадски племена от Централна Азия, които се установяват в Северното Причерноморие в края на IX век, а през XI-XII век част от тях се преселват на Балканите. Като непосредствени съседи на Киевска Рус, Унгария, Първото българско царство и Византийската империя печенегите оказват влияние върху политическата история на тези страни. Под печенежки натиск унгарците са принудени да се преселят в настоящата си родина в края на IX в. След преселването си в североизточните български земи под натиска на руси и кумани печенегите са разгромени от Комнините през 1091 година. След повторно поражение през 1123 г. престават да съществуват като независимо племе и са разселени в различни части на Балканите като войнишко население на Византия. Обикновено етимологията на името „печенег“ се свързва с тюркската дума „баджанак“, запазена в съвременния български език.

Произход и ранна история[редактиране | edit source]

Мюсюлманските автори наричат печенегите ал-баджанак (Ал-Масуди), ал-буджанак (Ибн Хаукал) или ал-бедженек (Махмуд Кашгари) и по правило свързват произхода им с Яфет – най-малкият син на Ной.

Във византийските извори сведения за печенегите се дават предимно в произведението на Константин Багренородни "За управлението на империята". В него се споменава и древното им име, носено до преселението в Южноруските степикангари. В поемата ,,Шахнаме” се споменава, че столицата на Туран е "цветущият Канг". В китайските извори пък се споменава владението Кандзю, което в първите векове от новата ера било силно и могъщо, а в средата на 5 век било подчинено от ефталитите. Страната Кандзю (Кан) се е намирала в степите между река Иртиш и Аралско море. В "Мартиролога" на Мар Григора се казва още, че в 542 година персийският шах Хозрой I Ануширван предприел поход на север и на границата между Армения и Грузия и воювал с народа кангарайе/хангарайе. Според някои автори кангарите са ираноезична група, смесила се с тюркоезичните печенеги. Етнонимът „кенгерес“ се среща и в Орхонските надписи от първата половина на VIII век, в които се споменава, че кенгересите воювали с тюргешите. По това време печенегите обитават долното и средното течение на река Сърдаря[1]. Друга ираноезична група, за която се смята, че е включена в печенежката общност, са т.нар. халиси, произхождащи от района на Хорезм и бреговете на Каспийско море.[2]

През първите десетилетия на IX век печенегите воюват с огузите и кимаките за Приаралските пасбища.[3]

Както и сродните им узи, печенезите са европеиди.[4] Краниологическите изследвания показват, че антропологическият облик на печенезите е резултат от смесването на монголоидни и европеидни типове с преобладаване на последните. Някои автори, на основание и на едно сравнение на Ана Комнина, смятат, че печенегите са европеиди. За европеидността на причерноморските печенези може да се съди и от намерените железни маски, както и от летописно съобщение, което не прави разлика между външния вид на жителите на Киев през Х век и този на печенегите.[5]

През 9 век под натиска на своите заклети врагове узите (огузите) част от печенегите преминават Волга и навлизат в приазовските и причерноморски и степи, където воюват с маджарите.

Източните печенеги[редактиране | edit source]

Една част от останалите в Средна Азия и на изток от Волга печенеги са подчинени от гузите, а други под името канглъ се заселват край Хорезм, където приемат исляма. През 922 година арабският пътешественик Ибн Фадлан описва останалите край Волга печенеги като тъмни брюнети, с обръснати бради, които, за разлика от узите, се отличават със своята бедност.[6]

Повече от 300 години по-късно, през 1245 година францисканският монах Джовани дел Плано Карпини потвърждава сведенията за бедността на кангитите на изток от Волга. Земята им е безводна и те гладуват. По това време те са номади, поради което Карпини отбелязва, че не обработват земята, а се хранят само с животни, не строят домове, а живеят в шатри. Както и други народи, тази част от кангитите, която не е изтребена от татарите, е поробена от тях.[7]

Според Лев Гумильов в състава на хорезмийските наемници, които се бият срещу рицарите на Йерусалимското кралство и тамлиерите в битката край Газа през 1244 година, за последен път се отличават потомците на източните печенеги.[8]

В средата на XIII век францисканският монах Вилхелм де Рубрук пише, че родствените на куманите кангли обитават района между Велика, т.е. Волжска България и Каспийско море.[9]

Печенегите в Северното Причерноморие[редактиране | edit source]

В Приазовието тази част от печенегите, която преминава Волга през 9 век, първоначално е съюзник на хазарите в борбата им с кабарите и маджарите, но по-късно е във враждебни отношения с почти всичките си съседи. Арабски извори съобщават за чести хазарски нападения над печенегите и за много печенежки роби, взимани от хазарите.[10] През втората половина на IX век печенегите влизат в съюз с Византия, който трае повече от 150 години. Печенегите се превръщат в основен фактор за сдържане на византийските врагове - българи, руси, маджари, хазари. Около 80-те години на IX век печенегите опустошават голяма част от Крим, разрушават Фанагория и по-голямата част от българските и хазарски поселища в района[11]. По това време те изтласкват маджарите на запад, между реките Днепър и Днестър (в областта Ателкуз). В 895 година в съюз с българския княз Симеон I печенегите нападат и опустошават маджарските поселища в Ателкуз (между реките Днестър и Южен Буг), в резултат на което маджарите преминават Карпатите и се установяват в Панония[12]. През X век земите на печенегите се простират от двете страни на река Днепър - на запад те достигат до река Сирет в днешна Румъния или до Карпатите.

Първото споменаване на печенегите в древноруските летописи е в "Повесть временных лет", която съобщава, че през 915 година печенегите сключват мирен договор с княз Игор[13]. Въпреки това, през Х и XI век те често водят войни с Киевска Рус. През 968 година обсаждат без успех Киев, а през 972 година убиват завръщащия се от поход в България киевски княз Святослав I. В 992 година печенежкият набег срещу Русия завършва с поражение. В края на Х век печенеги са наемници на Волжка България във военните акции срещу Киевска Рус.[14]

Според арабския автор от ХІ век Ал Бекри печенегите са номади, които се местят в зависимост от валежите. Те притежават богатства, ездитни животни, съдове от злато и сребро, богато украсени пояси и знамена. Той описва Баджанакия като страна дълга и широка 30 дни път, разположена на север от Хазария, на запад от узите, на изток от славяните и на юг от страната на джиджахите. Баджанакия е равнинна, в нея няма укрепени места, в която жителите на страната биха могли да намерят убежище. В противовес на честите сведения за военни стълкновения между печенегите и техните съседи, Ал Бекри пише, че печенегите търгуват с всичките си съседи.[15]

През 1036 година печенегите отново достигат Киев, но са разбити от княз Ярослав Мъдри и по-големият дял от тях се оттегля на Балканите. С това поражение, както отбелязва Лев Гумильов, западното обединение на печенегите се разпада.[16] През 1121 година киевският княз Владимир Мономах прогонва останалите в териториите, съседни на Киевска Рус, печенези и сродното им племе берендеи.

През XI век печенегите окончателно са изтласкани от куманите към Унгария и на Балканите. Отделни печенежки групи стигат до Грузия и Полша, където образуват наемни отреди.

През първата половина на XII век останалите в Северното Причерноморие печенеги се споменават в руските летописи като руски съюзници. За последен път те са споменати в това им качество в Ипатиевската летопис в 1161 година.[5] Част от печенегите, живеещи край южната руска граница, се включват в състава на черните клобуки.

Печенегите на Балканите[редактиране | edit source]

Печенегите и българската държава[редактиране | edit source]

След успешния българо-печенежки поход срещу унгарците в Северното Причерноморие в последните години на IX век, в първата четвърт на следващото столетие цар Симеон и Византия водят активна дипломатическа борба помежду си за привличане на печенежките вождове като съюзници.[17] При поредната българо-византийска война през 917 г. византийска флота достига устието на Дунав, за да прехвърли печенежката войска на десния бряг на реката, но нападението е осуетено[18]. Много е вероятно амбицията на Византия да разгроми България с еднократен мащабен удар - осуетен с византийския разгром при Ахелой през август 917 година - да е била продиктувана именно от страхове, че българите и печенегите биха се съюзили срещу нея.[19] Съществуват противоположни мнения относно българо-печенежките отношения в този период. Стивън Рънсиман (британски византинист и медиевист) предполага, че печенегите опустошават и завземат левия бряг на Дунава, а с това нападение България губи последните си отвъддунавски територии[20]. Срещуположна теза, изложена от историци в по-ново време, сочи, че още преди Ахелойската битка Симеон успява да привлече по-голямата част от печенегите на своя страна и дори част от тях участват в сражението с византийците като български съюзници[21]. Някои историци приемат, че заселилите се през IX век на север от Дунав печенежки номади изпълняват гранична повинност към българската държава и постепенно се смесват с местното уседнало българско население[22]. През целия X в. българите запазват владенията си по долните течения на Днестър, Прут и Серет[23].

При управлението на българския цар Петър I през 944 година печенегите успяват да преминат Дунав и опустошават Североизточна България[24]. Четвърт век по-късно те участват като руски наемници във войната на княз Святослав с византийците в Тракия[25].

Изворите съобщават за българо-печенежки преговори по времето на цар Иван Владислав (1015-1018) и за подготвяно печенежко нападение във владените от византийците земи в Източна България, което обаче се провалило [26].

Печенегите - врагове на Византия[редактиране | edit source]

През XI век печенегите се установяват във Влашката низина. Оттам и от Бесарабия те предприемат редица походи на юг - вече срещу Византия и намиращите се под византийска власт български земи. Първото масово печенежко нахлуване е от 1026-1027 година, когато те опустошават западните български земи (темата България). В 1032 година печенегите нахлуват в Северна България и разоряват земите между Дунав и Стара планина, а през 1034 - достигат до Солун. Опустошителни печенежки нападения са извършени и през следващите години. През 1035 година те достигат „Македония“ (Одринска Тракия), а към 1036 година опустошават района на Плиска, Дръстър и други селища в североизточните български земи.[27] В „Българския апокрифен летопис“ от XI-XII век се казва: „И след това пак излязоха някакви насилници и измамници, наречени печенеги, неверни и беззаконници[28].

През ХІ век печенежките нашествия предизвикват масови изселвания на българското население от земите на север от Стара планина на юг от нея, предимно в Тракийската низина.[29] Към 30-те-40-те години на XI век са засвидетелстани първите заселвания на печенези на юг от Дунав. Според Скилица-Кедрин и други автори към 1047 година печенежкият предводител Кеген се заселва край Дунав като византийски съюзник заедно с 20 000 души. Той оглавил две племена - Велемарнид и Пагуманид, които се противопоставили на останалите печенеги, чийто вожд бил византийският противник хаган Тирах. Печенегите на Кеген получават земя, която започват да обработват. В 1048-1049 година и Тирах преминава Дунав, но е разбит и пленен, а неговите печенеги са заселени край Средец, Ниш и в Овче поле, като имали войнишки задължения. По-късно, след опит на византийските власти да ги използват в борбата срещу селджукските турци, тези печенеги се разбунтуват, разбиват византийците и преминават в земите на север от Стара планина, в тема Паристрион, като години наред контролират района.[30]

През следващите години изворите отбелязват още заселвания на „скити“, сред които освен печенези след 1064 година се включват и узи, а по-късно - и кумани. Някои историци говорят за смесено крайдунавско население през XI-XII век, състоящо от българи, печенези, кумани и други. В 1074 година печенежкият първенец Татуш, управляващ Дръстър, заедно с други печенежки водачи подкрепя бунта на Нестор. По това време, както пише Васил Златарски, печенегите са „пълни господари“ на придунавска България.[31]

През 1084-1086 година заселили се в българските земи печенези подкрепят и въстанието на павликяните, водени от Травъл. През 1087 година още печенеги, както и унгарци и кумани, преминават Дунав и достигат до Източна Тракия. През 1090-1091 година в съюз със селджукските турци печенегите организират мащабно нападение срещу Византия. На 29-30 април 1091 година в решителна битка при Левунион, подпомогнат от кумани, узи и дори някои печенежки предводители, византийският император Алексий I Комнин им нанася съкрушително поражение, в резултат на което са избити не само печенежки воини, но и жени, деца и старци. Пламен Павлов определя действията на Алексей Комнин като „рядко срещан даже и през Средновековието геноцид“.[27]. Оцелелите печенеги са заселени в Мъглен, Беломорска Македония (дн. Гърция), където образуват специален византийски военен отряд.[32] През същата година Византия си възвръща пълния контрол над темата Паристрион.

През есента на 1122 година прогонените от киевския княз Владимир Мономах печенези заедно с берендеи, узи, каи и други групи нахлуват в земите на юг от Дунава, настаняват се в Северна България и опустошават големи райони от Тракия. През пролетта на 1123 година византийският император Йоан II Комнин ги разбива при Боруй (днес Стара Загора), с което печенегите са отстранени окончателно като политически фактор в историята на Балканите. Пленените печенеги са заселени в българските земи като войнишко население.[32]

Печенегите и Унгария[редактиране | edit source]

След установяването на унгарците в Централна Европа в края на ІХ век печенежко-унгарските отношения остават враждебни. През Х век печенегите многократно преминават Карпатите и първоначално атакуват, а впоследствие и се заселват в Унгарското кралство. Към началото на третото десетилетие на Х век в традиционно враждебните печенежко-унгарски отношения се забелязва затопляне. [33]

Според изворите, при управлението на княз Золтан (907-945) в Унгария се заселва първата група печенези, наричани и Бисени (латински вариант на унгарското им име). Както и на Балканите, те са настанени като войнишко население - първоначално на западната унгарска граница. През втората половина на Х век следват нови печенежки преселения в западните и други части на Унгария. През XI век печенегите опустошават Седмоградско (Трансилвания), но през 1068 година са разбити в битката при Керлес.

През 1071 година печенези като византийски съюзници воюват срещу унгарците край Срем, като успяват да заграбят много плячка и пленници.[34]

От средата на XII век, когато голям дял от печенежките земи е завладян от куманите, преселенията на печенегите в Унгария зачестяват - мнозина от тях са заселени и в Седмоградско, където поемат задължението да защитават южните унгарски граници от кумани и българи. Съдейки по топонимията, някои автори смятат, че печенежките селища в този район са концентрирани предимно в днешните румънски окръзи Брашов и Ковасна[35].

В унгарската кампания в помощ на цар Борил от 1213 година и в потушаването на куманския бунт срещу него във Видинската област, взимат участие и печенеги - наред със саси, власи и секеи.

Общество и култура[редактиране | edit source]

Социална организация[редактиране | edit source]

Основна социална структура на печенежкото общество, както и при други степни племена, е материнският род, оглавяван от старейшини. Няколко рода се управляват от съвет на старейшините, чието председателство се предава по ред между отделните му членове. При война властта се предава на военен вожд, избиран не само по старшинство, но и заради способностите си[4] Родовете образуват племена. През Х век печенежката земя, според Константин Багренородни, се дели на осем теми, т.е. племена: Цур (Куарцицур), Кулпей (Сирукалпеи), Талмат (Вороталмат), Цопон (Вулацопон), Гила (Хавуксингила), Харавои, Хопон (Гиазихопон) и Иртим (Иавдиертим). В средата на Х век първите четири племена обитават земите на запад от Днепър, а вторите - на изток от Днепър.[36]

Както пише Константин Багренородни, след смъртта на племенните вождове, властта се предава не на техните преки потомци, а на братовчедите им или децата на братовчедите. Вождовете се избират от племенни събрания, което се приема за предпоставка за политически и социални напрежения, както и за сравнително ограничените правомощия на избираните управници.[37]

През 11 век вече се говори за 13 печенежки племена, което се свързва със социални трансформации в системата на обществена организация в печенежкото общество.[38] Според Петър Мутафчиев през 11 век сред печенегите съществуват „само наченки на политическа организация“.[39]

Език[редактиране | edit source]

Запазените, предимимно във византийските извори, следи дават основание печенежкият език да бъде причислявавн към огузката група на тюркските езици. Н. Баскаков отделя езика на печенегите и на сродните им племена в огузо-булгарска подгрупа, която се характеризира със значителен булгаро-хазарски субстрат и по-късно кипчашко (куманско) влияние - особено в езика на западните печенеги. Въздействието на тези езици върху печенежкия се е отразило както на фонетиката (палатализация на съгласните и др.), така и по отношение на лексиката и граматиката[40].

Вяра и обичаи[редактиране | edit source]

В началото на XI век католическият мисионер Бруно характеризира печенегите като „най-жестоките и упорити от всички езичници“. [41] През 1007 година, след едногодишна проповедническа дейност абат Бруно успява да покръсти едва тридесетина печенеги.[42]

Както и други степни народи, печенегите погребвали заедно с мъртъвците и част от тялото на техните коне. В погребалните могили на печенежките вождове, заедно със скелетите на мъртъвците се откриват главите и части от краката на коне, често заедно със седлото и сбруята. Ориентировката на скелета на коня винаги съвпада с тази на човешкия скелет.[43] Според „Повесть временных лет“ печенежкият предводител Куря, който убива киевския княз Светослав през 972 година, направил от черепа му чаша, от която пил заедно с приближените си.[44]

Ал Бекри през XI век предава версия, според която печенегите в Причерноморието са мюсюлмани:

И разказваха много от мюсюлманите, които са били пленници в Константинопол, че печенегите се придържали към вярата на маджусите. Но след 400 година по Хиджра, попаднал при тях пленник от мюсюлманите, учен-богослов, който обяснил исляма на някои от тях, вследствие на което те и го приели. И намеренията им били искрени и започнала да се разпространява между тях пропагандата на исляма. А останалите, които не приели ислама, ги порицали за това и работата завършила с война. А Бог дал победа на мюсюлманите, макар че те били само около 12,000, а неверните два пъти повече. И те (мюсюлманите) ги убивали и останалите живи приели исляма. И всички те сега са мюсюлмани и при тях учени и законоведи, и познаващи Корана.[15]

Заселените на юг от Дунава, както и в Унгария, печенеги са покръстени. Християнизирани са и печенегите, които се включват в състава на васалните на киевските князе черни клобуки.

През първата половина на XIII век според Плано дел Карпини кангитите на изток от Волга са езичници.[7]

Културно наследство[редактиране | edit source]

В някои райони на Украйна, Русия, Молдова, Румъния, България и други страни са открити множество археологически паметници, смятани за печенежки - надгробни могили, предмети на бита (глинени котли и други), въоръжение и други. Добре проучени са печенежките погребения край Саркел-Белая Вежа, Русия.[45] В България печенежки погребения са открити край Одърци[46], Плиска, Дядово и Божурец.[47] Съществува мнение, че на печенегите принадлежат и двете каменни монументални скулптурни човешки изображения (т.нар. каменни баби), открити при с. Ендже, Шуменско.[48] Някои учени дори приписват съкровището от Над Сент Миклош на печенегите[49].

След заселването им на Балканите и в Унгария западните печенеги са асимилирани от местното население. Според Йордан Иванов те оставят следи при формирането на шопите. Той свързва наименованието на шопите с печенежкото племе цопон [50]. Константин Иречек вижда прилики между антропологическия тип на част от шопите около Витоша и печенегите[51]. Според някои мнения печенегите са сред предците и на гагаузите[52]. А. В. Шабашов предполага, че ролята на печенегите при формирането на гагаузите е не по-малка от тази на огузите [53]. В миналото са изказвани и мнения, според които от приели исляма печенези произхождат гаджалите в Делиормана[54] или селджукските и османските турци[55].

Част от печенегите в Причерноморските степи са присъединени и претопени от западните кумански племена. Останалите в Азия източни печенеги също са претопени. Има мнения, че те участват във формирането на няколко средноазиатски народности - каракалпаки, казахи, ногайци, киргизи, узбеки.

Изследователите намират печенежки следи в топонимията на различни страни - Румъния, Унгария, България, Сърбия, Украйна, Молдова, Словакия и дори Австрия и Полша. Някои от тях се приемат за сигурни, а други - за предполагаеми. Според някои тюрколози печенежкият език, заедно с прабългарския и куманския е оказал по-дълбоко влияние върху българския език, отколкото турският, а в народните говори и в книжовния език „се крият много прабългарски, печенежки и кумански думи, нарочени за турски поради близки съответствия в турския език“.[56]

Късни стереотипи[редактиране | edit source]

Роденият в Баку и живял през втората половина на ХІV и началото на ХV век географ Ал Бакуви, близо два века след слизането на печенегите от историческата сцена отбелязва, че баджанаките живеят на север и са дългобради и мустакати, независими и силни, хранят се изключитело с просо. Той пише:

Те се нападат един друг като зверове. Съвокупляват се със своите жени открито, пред хората, подобно на животни, като не смятат това за отвратително.[57]

През втората половина на XIX век печенегите са синоним на зле облечени и обути конни пълчища. На 6 ноември 1885 г. по време на Сръбско-българската война три роти от Трета хасковска дружина пристигат на Сливнишката позиция на неоседлани коне, боси, по двама на кон. При вида им княз Александър Батенберг възкликва: „Ето и печенеги ни идват на помощ“. Оттогава прозвището „печенеги“ се употребява за всички южнобългарски войски по време на войната.[58]

Печенегите в изкуството[редактиране | edit source]

В унгарския филм „Sacra corona“ (2001) печенегите са представени като безмилостни нашественици и грабители, езичници, които нападат Унгарското кралство от различни страни през втората половина на XI век и заплашват неговото съществуване - да разгрома им от войските на крал Шаламон (1063-1074) и принцовете Ласло и Геза през 1068 година при хълмовете Керлес. В двубой с един от печенегите бъдещият крал Ласло успява да спаси девица, заради което още след сражението е възпят в народна песен.

У Яворов печенегите са символ на опустошители. „...нахлуха с обезлюдителния устрем на печенеги“ - пише той в очерка си „От обсерваторията до гарата“ по повод на действията на някои писатели в Народния театър.[59]

Вижте още[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Гумилев, Лев Н. Древние тюрки, Москва 1993, с. 266.
  2. Павлов, Пламен. Бунтари и авантюристи в средновековна България., [1] [2]
  3. Иванов, В. А. Древные угры-мадьяры в Восточной Европе, Уфа 1999, с. 88.
  4. а б Гумилев, Лев. Н. Тысячелетие вокруг Каспия, Москва 1993, с. 214
  5. а б Луценко, Владимир. Тюркский фактор в истории и этногенезе украинцев и их предков
  6. Путешествие Ибн-Фадлана на Волгу. (Перевод и комментарии А.П.Ковалевского.) Под редакцией И.Ю.Крачковского., Москва-Ленинград, 1939, с. 65.
  7. а б Джованни Дель Плано Карпини. История Монголов, которых мы называем Татарами, Глава IX, §.1, VI.
  8. Гумилёв, Лев. Черная легенда
  9. Латински извори за българската история, т. IV, София 1981, с. 227. Гильом де Рубрук. Путешествие в Восточные страны, глава 22.
  10. Бартольд, В. В. Отчет о поездке в Среднюю Азию с научной целью 1893 - 1894 гг., - в: Бартольд, В.В. Сочинения. В 9-и томах, Т. IV. Москва 1966
  11. Плетнева, Светлана. Хазары, Москва 1976, с. 65.
  12. Димитров, Хр., Българо-унгарски отношения през Средновековието, , Академично издателство "Проф. Марин Дринов", София 1998, ISBN 954-430-549-1, с. 36-37.
  13. Повесть временных лет, перевод Дмитрий С. Лихачов, Москва-Augsburg 2003, с. 14
  14. Бахши Иман. Джагфар тарихы (Летописы Джафгара), Том 2, Часть 1, Глава 4 Булгарское государство периода эмирата (865 - 1236 гг.)
  15. а б Известия ал-Бекри и других авторов о Руси и славянах. Часть 1 // Записки Императорской Академии Наук. Том 32. Приложение № 2. Санкт Петербург, 1879.
  16. Гумилев, Л. Н. Ритмы Евразии, Москва 1993, с. 530
  17. Jenkins R.J.H. and L.G.Westerink, ed. and trans. Nicholas I, Patriarch of Constantinople: Letters. Washington 1973, p. 58 [писмо 9]
  18. Златарски, Васил История на българската държава през средните векове Том I. История на Първото българско царство. Част II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018), София 1971, с. 376, 379
  19. Todorov, B. A. The Value of Empire: Tenth-Century Bulgaria between Magyars, Pechenegs and Byzantium. Journal of Medieval History 36:4, 2010, p. 324
  20. Runciman, Steven. A history of the First Bulgarian Empire, London 1930, p. 159-160
  21. Божилов, Иван. България и печенезите (896-1018 г.) (в: Исторически преглед, XXIX, 1973, №2, с. 37-62), с. 48-52
  22. Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. ч. I: От 681 до 1018 г., София 1979, с. 48-9, 52, 56 и др.; Коледаров, Петър. Историческа география на Северозападното Черноморие по данните на Константин Багрянородни, Исторически преглед, 1977, № 3, с. 56 и др.
  23. Божилов, Иван. България и печенезите, с. 56-59, Петър Мутафчиев приема, че при Петър І печенегите вече са владеели източните части на Влашко, а България продължава да контролира средната и западната част - виж Мутафчиев, П. Книга за българите, София 1987, с. 186.
  24. Златарски, Васил цит. съч., с. 520.
  25. Златарски, Васил цит. съч., с. 576-577.
  26. Златарски, Васил, цит. съч., с.726-727.,Runciman, Steven, op. cit., p. 247.
  27. а б Павлов, Пламен. „Скитски“ вождове в „Полетата на България“(Бунтари и авантюристи в Средновековна България)
  28. Стара българска литература. Апокрифи, редактор и съставител Донка Петканова,София 1982, с. 299.
  29. Станев, Камен. Къде е бил средновековният град Влиснос (Блиснос, Близмос)?, Минало, бр. 4, 2010, с. 19.
  30. История на България, Том 3: Втора българска държава, Издателство на БАН, София 1982, с. 64-65.
  31. Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове. Том. II. България под византийско владичество (1018—1187), София 1934, с. 159.
  32. а б История на България, Том 3: Втора българска държава, Издателство на БАН, София 1982, с. 68.
  33. TÓTH Péter, Pecheneg – Hungarian Reconciliation after the Defeat at Riade, - in: Analele Universităţii din Oradea, Istorie – Arheologie, Tom XIX, 2009, p. 23-29.
  34. Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове. Том. II. България под византийско владичество (1018—1187), София 1934, с. 139.
  35. Madgearu, Alexandru. Români şi pecenegi în sudul Transilvaniei, в:Relaţii interetnice în Transilvania (sec. VI-XIII), Simpozion, 13 – 15 Mai 2005, Sibiu
  36. Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, гл.37. В литературата съществуват различни транскрипции на имената на споменатите от К. Багренородни печенежки племена
  37. Голубовский, Петр В. Печенеги, торки и половцы до нашествия татар. История южно-руских степей IX-XIII вв. Киев. 1884, с. 213-215.
  38. Грек, Иван Ф. и Руссев, Николай Д. 1812 - поворотный год в истории Буджака и "задунайских переселенцев", Кишинев 2011, с. 24.
  39. Мутафчиев, Петър. Книга за българите, София 1982, с. 78.
  40. Баскаков, Н. А. Тюрские языки, Москва 1960, с. 126-131.
  41. Гумилев, Лев. Древняя Русь и Великая степь, Москва 1989, с. 285
  42. Мутафчиев, Петър. Мнимото преселение на селджушки турци в Добруджа през XIII век, в: Мутафчиев, Петър. Избрани произведения, т. II, София 1973, с. 708.
  43. Плетнева, Светлана А. Печенеги, торки и половци в Южнорусских степях, Материалы и исследования по археологии СССР, 1958, № 62, с. 153-165, 173, 183.
  44. Повесть временных лет, перевод Дмитрий С. Лихачов, Москва-Augsburg 2003, с. 24.
  45. Плетнева, Св., пос. съч, с. 153-183, Плетнева, Светлана А. Кочевнический могильник близ Саркела-Белой Вежи, Материалы и исследования по археологии СССР, 1963, № 109
  46. Дончева-Петкова, Людмила. Одърци, том 2. Некрополи от XI век, София 2005
  47. Откриха гробница на печенег с кон край с. Божурец, Dnes.bg, 19.07.2006
  48. Ваклинов, Станчо. Формиране на старобългарската култура VI-XI век, София 1977, с. 135.
  49. Nemeth, J. Inschriften des Schatzes von Nagy-Szent-Miklos. Anhang I, Die Sprache der Petschenegen und Komanen, BOH II, Budapest 1932, стр. 9, 16.
  50. Иванов, Йордан. Северна Македония. Исторически издирвания. София 1906, с. 42-43.
  51. Иречек, Константин. Пътувания по България, София 1974, с. 63, 146. Подобно мнение изказва и Йордан Захариев - Кюстендилското краище, СбНУ, кн. XXXII, София 1918, с. 86-87.
  52. Nistor, Ion. Istoria Basarabiei, Cernăuţi 1923, p. 286.
  53. Шабашов, А.В. Этногенез, в: История и культура гагаузов. Очерки, ред. С.С. Булгар, Комрат-Кишинэу 2006, с. 29.
  54. Мошков, В.А. Турецкие племена на Балканском полуострове, Известия Русского историческаго общества, т. 40, Санкт-Петербург 1905, с.407-409.
  55. Голубовский, Петр В. Печенеги, торки и половцы до нашествия татар. История южно-руских степей IX-XIII вв. Киев. 1884, с. 56.
  56. Боев, Емил. За предтурското тюркско влияние в българския език, Български език, г. XV, 1965, бр. 1, с.4.
  57. Абд ар-рашид ал-Бакуви. Китаб талхис ал-асар ва'аджа'иб ал-малик ал-каххар. Москва 1971
  58. Ковачев, Стилиян. Записки на генерала от пехотата 1876-1918, София 1992, с. 52. Според други източници прозвището печенеги източнорумелийските войски си спечелват поради пъстрото си облекло - История на Сърбско-българската война, София 1925, с. 134.
  59. Кремен, Михаил. Романът на Яворов, София 1970, част първа, с. 169.

Литература[редактиране | edit source]

  • Pálóczi-Horváth András. Petschenegen, Kumanen, Jassen: Steppenvölker im mittelalterlichen Ungarn, Budapest, 1989.

Външни препратки[редактиране | edit source]