Първи кръстоносен поход

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Обсадата на Йерусалим през 1099 година
Кръстоносни походи
Първи кръстоносен поход
Германски кръстоносен поход, 1096
Кръстоносен поход от 1101
Втори кръстоносен поход
Трети кръстоносен поход
Четвърти кръстоносен поход
Албигойски кръстоносен поход
Детски кръстоносен поход
Пети кръстоносен поход
Шести кръстоносен поход
Седми кръстоносен поход
Пастирски кръстоносен поход
Осми кръстоносен поход
Девети кръстоносен поход
Северни кръстоносни походи

Първият кръстоносен поход е обявен през 1095 година от папа Урбан II с цел да се отнеме свещеният град Йерусалим и християнските Свети земи от мюсюлманите. Започнал като призив за помощ, той бързо се превръща в цяла миграция и завоевание на територии извън Европа. Както рицари, така и селяни, от различни страни на Западна Европа, без особено централно ръководство, поемат по суша и море към Йерусалим и превземат града през юли 1099 г., създавайки Йерусалимското кралство и останалите Държави на кръстоносците. Макар че тези завоевания издържат по-малко и от два века, Походът е повратна точка в експанзията на западната мощ и е единственият кръстоносен поход, за разлика от многото следващи, който постига поставената си цел.

Обстановка[редактиране | edit source]

Корените на кръстоносните походи като цяло и конкретно на Първия кръстоносен поход са още в Ранното средновековие. Разпадането на Каролингската империя в предишните столетия, заедно с относителната стабилност на европейските граници след християнизацията на викингите и маджарите, създават цяла класа войници, които са без друго занимание, освен да се бият помежду си и да тероризират селското население.

В отдушник за това насилие се превръщат кампаниите срещу нехристияните. Реконкистата на Пиренейския полуостров е един такъв пример, който ангажира испанските рицари, както и наемници от други части на Европа, във война срещу маврите. Норманите воюват за контрол над Сицилия, а Пиза, Генуа и Арагон систематично превземат ислямските крепости в Майорка и Сардиния, освобождавайки бреговете на Италия и Испания от мюсюлмански набези.

Заради тези непрекъснати сблъсъци, идеята за война срещу мюсюлманите не е чужда на европейските народи. Мюсюлманите контролират центъра на християнския свят, Йерусалим, който със съседните земи е смятан за гигантска реликва, място, където Христос е проповядвал, където е разпънат на кръст, погребан и възкръснал. През 1074 година папа Григорий VII призовава milites Christi ("воините на Христа") да се притекат на помощ на Византийската империя на изток. Византийците претърпяват тежко поражение от селджукските турци в битката при Манцикерт три години по-рано. Този призив, макар и без особени последици, както и усиленото поклонничество в Светите земи през 11 век, фокусират вниманието върху Изтока. Папа Урбан II пръв представя пред широката публика идеята за Кръстоносен поход към Светите земи с известните думи "Господ го иска!".

Допълнителен мотив за нашествието е стремежът да се постави под контрол част от Пътя на коприната, по който в Европа идват от Изтока стоки с висока добавена стойност като скъпи тъкани, подправки и др.

Изтокът в края на 11 век[редактиране | edit source]

Прекият съсед на Западна Европа на югоизток е Византийската империя, но Голямата схизма от 1054 година между Византия и папата в Рим, разделя окончателно християнската църква на православни в Източна Европа и католици в Западна Европа. При император Алексий I Комнин териториите на Империята са ограничени до Югоизточна Европа и западния бряг на Мала Азия и тя е изправена пред врагове като норманите на запад и селджукските турци на изток.

Още по-на изток Анатолия, Сирия, Палестина и Египет са под мюсюлманска власт, но по времето на Първия кръстоносен поход са политически и донякъде, културно разпокъсани, което определено допринася за успеха на похода. Анатолия и Сирия са контролирани от сунитите селджуки, образували по-рано една голяма империя (Велики Селджук), но в този момент разделени на множество малки държавици. Алп Арслан побеждава византийците при Манцикерт през 1071 година и присъединява към Велики Селджук по-голямата част от Анатолия, но тази империя се разпада след гражданска война, последвала смъртта на Малик Шах I през 1092 година.

В Румския султанат Малик Шах е наследен от Килидж Арслан I, а в Сирия от брат си Тутуш I, който умира през 1095 година. Синовете на Тутуш Ридван и Дукак наследяват съответно Халеб и Дамаск, като още повече разпокъсват страната между емири, враждебни един към друг, както и към Карбука, атабег на Мосул. Като цяло тези държави са по-заинтересовани от консолидирането на своите територии и подчиняването на съседите си, отколкото от сътрудничество срещу кръстоносците.

В останалата част от селджукската територия управляват Ортокидите в Североизточна Сирия и Северна Месопотамия. Те контролират Йерусалим до 1098 година. В Източна Анатолия и Северна Сирия е държавата, създадена от Данишменд, селджукски наемник. Кръстоносците не познават нито една от тези групи до края на похода. Сектата на асасините също е влиятелна в Сирия.

Египет и голяма част от Палестина са под контрола на шиитите Фатимиди, чиято империя е значително намалена след идването на селджуките. Алексий I съветва кръстоносците да работят заедно с Фетимидите срещу общия им селджукски неприятел. Фатимидите, по това време начело с халифа ал-Мустали (въпреки че реалната власт е в ръцете на везира ал-Афдал Шаханшах), губят Йерусалим от селджуките през 1076 г., но си го връщат през 1098 година, докато кръстоносците са на път. Първоначално те не смятат кръстоносците за заплаха, приемайки, че те са изпратени от византийците и ще се задоволят да си възвърнат Сирия, оставяйки Палестина на мира. Те не изпращат армия срещу тях, докато не стигат до Йерусалим.

Хронология на кръстоносния поход[редактиране | edit source]

Предистория на похода[редактиране | edit source]

Като причина за започването на първия кръстоносен поход съвременниците изтъквали жестокостите, извършвани според слуховете от арабите над християнските поклонници в Светите земи. А като основен повод за инициирането му била взета молбата на император Алексий I Комнин към папа Урбан II да му изпрати наемници, които да му помогнат да отблъсне напредващите в територията на Византийската империя мюсюлмани. Вследствие на силния интерес към религиозните въпроси и към съдбата на християнските общности и на силната набожност на населението, както и на очакванията за богата плячка, идеята за Първия кръстоносен поход намерила солидна подкрепа, сред широките народни маси.

По същото време испанците продължавали Реконкистата; особено важна победа, извоювана от техните сили било превземането на Толедо от войските на Леонското кралство. Разпадането на единната държава на маврите, наречена Кордовски халифат на отделни емирати, силно спомогнало за победоносния ход на Реконкистата; друг важен фактор била високата защитна способност, която испанците успели да постигнат във вече отвоюваните земи, както и убеждението им, че могат свободно да разрушават и грабят в земите на друговерците -мюсюлмани и юдеи, които от своя страна в загрижеността си за опазването на постигнатите културни ценности и на населението, разпръсквали своите сили и невинаги постигали добра защита, срещу войнствените испанци.

Друг пример за успешна борба на християни, срещу мюсюлмани била тази на норманите, отстояващи италианските територии, и особено Сицилия, срещу нападенията на мюсюлманите. В това отношение особено се проявил Робер Жискар, през 1057 г., с победата си над Калабрия и успешната защита на Сицилия. Морските градове-държави Пиза, Генуа и Каталуня били активни участници в борбата срещу исляма на Балеарските острови и Сардиния и отблъсквали мюсюлманските нападения срещу бреговете на Италия и Каталония. Важен фактор за оформянето на кръстоносните идеи бил този, че норманите успявали да водят успешни военни действия едновременно на два фронта — с мюсюлманите и с византийците.

Същевременно християнските владения в Сирия, Ливан, Израел и Египет вече били завладени от мюсюлманските армии. Страхът от възможното продължаване на тези мюсюлмански успехи, както и загрижеността за населението на тези територии, засилило мотивацията на папата да се отзове положително на молбата на Алексий II Комнин за започване на свещена война в защита на християнството, която щяла да бъде насочена и към завладяването на Светите земи.

Въпреки съмненията си за доктриналната обоснованост на една свещена война и проливането на кръв в името на Бога, папа Грегорий VII подкрепил идеята за похода, имайки предвид изгодата от пренасянето на типичната за рицарите агресия от християнска и католическа на мюсюлманска и православна територия. През 1071 г. Византия изпаднала в още по-големи затруднения, вследствие на поражението си в битката при Манзикерт, след която територията ѝ била ограничена само до Западна Анатолия и Константинопол. В отчаянието си императорът продължавал да моли за помощ, но ангажиран с така наречения спор за даване на правомощия, папата така и не му оказал помощ до смъртта си. Наследникът му — папа Урбан II - преценил, че оказването на помощ ще му помогне да обедини християнският свят, ще консолидира църквата и ще засили влиянието на папската институция, вероятно дори дотам, че източноправославният патриарх ще се постави под неговото върховенство. Според плановете му германските и норманските рицари трябвало да поемат главната тежест на войната и той разчитал, че ще може лесно да ги убеди да се впуснат в поход, срещу селджуките и арабите.

На тогавашното население на Западна Европа Първият кръстоносен поход дал възможност да прояви силният си религиозен фанатизъм, което довело до кланета на евреи и агресивното отношение към православните християни и еретиците.

Съборът в Клермон[редактиране | edit source]

През март 1095 година Алексий Комнин изпраща пратеници на събора в Пиаченца, за да поиска от папа Урбан помощ срещу селджуките. Искането на императора среща положителен отговор от Урбан. Той се надява, помагайки на източните църкви във време на нужда, да заличи Великата схизма от 1054 година и отново да обедини Църквата под ръководството на папата като "главен епископ и прелат на целия свят", както сам се нарича [1].

На събора в Клермон през ноември 1095 година, Урбан държи вдъхновена проповед пред голям брой френски благородници и духовници. Той призовава публиката да отнеме Йерусалим от ръцете на мюсюлманите. Той казва, че Франция е пренаселена, а земите на Ханаан преливат от мляко и мед. Той говори и за проблемите с насилието на благородниците и решението им с обръщането на мечовете в служба на Бога: "нека разбойниците станат рицари" [1]. Той говори за награди, както на земята, така и на небето, където се предлага опрощаване на греховете за всеки, който би загинал в начинанието. Тълпата е доведена до френетичен ентусиазъм сред викове "Deus le volt!" ("Господ го иска!").

Проповедта на Урбан е сред най-важните речи в европейската история. Записани са различни варианти на речта, но всички те са от времето след превземането на Йерусалим. Трудно е да се прецени какво е казано всъщност и какво е измислено след успеха на похода. Все пак е ясно, че реакцията на речта е много по-силна от очакваното. През останалата част от 1095 и през 1096 година Урбан нарежда на епископи и легати да проповядват похода навсякъде из Франция, Германия и Италия. Той се опитва да забрани на определени хора, като жени, монаси и болни, да се включват в похода, но това се оказва почти невъзможно. В крайна сметка повечето, отзовали се на призива, не са рицари, а селяни, които са бедни и имат ограничени бойни умения. За сметка на това милениалистичните и апокалиптичните чувства намират изход от ежедневния гнет на живота им в изблик на ново емоционално благочестие, което не е лесно да бъде обуздано от църковната и светска аристокрация.

Народният кръстоносен поход[редактиране | edit source]

Урбан планира началото на кръстоносния поход за 15 август 1096 година, но месеци преди това няколко непредвидени армии от селяни и бедни рицари се организират сами и тръгват към Йерусалим. Те са водени от харизматичния оратор, монаха Пиер Отшелника от Амиен. Реакцията надхвърля всички очаквания. Ако Урбан е очаквал няколко хиляди рицари, той предизвиква миграция на близо 100 000 предимно неопитни бойци, включително жени и деца.

Походът им е труден. По пътя си надолу по река Дунав последователите на Пиер ограбват земите на Унгария и са подложени на нападения от унгарци, българи и дори от една византийска армия близо до Ниш. Около една четвърт от последователите на Пиер са убити преди да пристигнат през август в Константинопол. Там към тях се присъединяват други армии от Франция и Италия. Алексий, не знаещ какво да прави с такава особена армия, бързо ги прехвърля през Босфора.

След като преминават в Мала Азия, между кръстоносците възникват спорове и армията се разделя на два отделни лагера. След като ограбват околностите на Никея, повечето участници в Народния кръстоносен поход са избити от турците на Килидж Арслан I. Пиер, който по това време се намира в Константинопол, оцелява и по-късно се присъединява към главните кръстоносни сили. Друга армия от Бохемия и Саксония се разпада без да успее да премине Унгария.

Германският кръстоносен поход[редактиране | edit source]

Първият кръстоносен поход разпалва старата традиция на организирано насилие срещу евреите в Европа. Въпреки че антисемитизмът съществува от векове, Първият кръстоносен поход отбелязва първите масови организирани насилия срещу еврейски общности в Европа. От началото на лятото на 1096 година германска армия от около 10 000 души, водени от Готшалк, Фолкмар и Емих фон Лайнинген се придвижва на север по долината на Рейн в посока, противоположна на Йерусалим, извършвайки систематични изстъпления срещу евреите.

Проповедите в полза на кръстоносния поход разпалват антисемитизма. Според тях превземането на Йерусалим от християните и установяването там на християнски император би предизвикало Края на света, при който се очаква евреите да преминат към християнството. В части от Франция и Германия евреите са разглеждани като не по-малък враг от мюсюлманите. Смята се, че те са отговорни за разпъването на Христос, а и са по-забележими от отдалечените мюсюлмани. Мнозина се чудят защо трябва да пътуват хиляди километри, за да се бият с неверниците, когато има неверници и съвсем наблизо.

Кръстоносците се придвижват на север по долината на Рейн към известни еврейски общности, като тази в Кьолн, а след това се връщат на юг. На евреите е даден избор да преминат към християнството или да бъдат избити. Мнозина не се отричат от религията си и разпространението на новините за масови убийства сред еврейските общности довеждат до ужасяващи масови самоубийства. Хиляди евреи са избити, въпреки опитите на местните църковни и светски власти да ги защитят. Кланетата са оправдавани с твърдението, че речта на Урбан в Клермон обещава награда от Господ за убийството на нехристияни от всякакъв вид, не само мюсюлмани. Въпреки че папството не одобрява избиването на мюсюлмани и евреи при този и при следващите кръстоносни походи, при всяка кръстоносна кампания има многобройни нападения срещу евреите.

"Пътят на водачите на Първия кръстоносен поход" от Уилям Шепърд, Исторически атлас, 1911

Кръстоносният поход на принцовете[редактиране | edit source]

Първият кръстоносен поход не приключва с катастрофата на Народния поход. Походът на принцовете, понякога наричан Поход на бароните, започва по-късно през 1096 година и е организиран и воден от различни благородници от различни части на Европа. Тримата най-важни сред тях са папският легат Адемар дьо Льо Пюи, Раймонд от Тулуза, представляващ рицарите от Прованс и Боемунд от Таранто, водещ норманите от Южна Италия, заедно с племенника си Танкред де Отевил. Други части са лотарингците, водени от братята Годфрид дьо Буйон, Йосташ и Балдуин дьо Булон; фламандците, начело с граф Робер Фландърски; французите, начело с Робер Куртьоз (по-голям брат на английския крал Уилям II), Етиен дьо Блоа и Юг дьо Вермандоа (по-малък брат на френския крал Филип I, на когото е забранено да участва в похода, тъй като е отлъчен от църквата).

Поход към Йерусалим[редактиране | edit source]

Тръгвайки около определеното време през август, различните армии поемат различни пътища към Константинопол и се събират пред стените на града през декември 1096 година, два месеца след унищожаването на Народния поход от турците. Рицарите са придружавани от множество бедняци, които едва могат да си позволят някакви дрехи и остаряло оръжие. Една от най-големите такива групи, съставена от оцелели от Народния поход, сама се нарича тафурите[2].

Принцовете пристигат с малко храна и очакват помощ и провизии от Алексий. След опита си с Народния поход той е разбираемо подозрителен, още повече, че сред кръстоносците е неговия стар враг Боемунд. В замяна на храната, Алексий иска от водачите да му се закълнат във вярност и да обещаят, че ще върнат на Византийската империя всички земи, отнети от турците. Без храна и провизии, те нямат избор и приемат клетвата, макар и след известни компромиси от двете страни и в момент, когато в града почти се е стигнало до въоръжени сблъсъци. Само Раймонд избягва клетвата, като се съюзява с Алексий срещу общия им противник Боемунд[3].

Алексий се съгласява да изпрати византийска армия, включваща голям брой турски наемници, която да придружи кръстоносците през Мала Азия. Първата им цел е Никея, стар византийски град, който по това време е столица на селджукския Румски султанат, начело с Килидж Арслан I, който по това време не е в града. Градът е подложен на продължителна обсада, която не е особено ефективна, тъй като кръстоносците не успяват да блокират езерото, на което е разположен градът. Жителите на Никея, византийци и турци, страхуващи се от повторение на изстъпленията на кръстоносците, провеждат тайни преговори с византийците и им предават града. Когато кръстоносците се събуждат на сутринта на 19 юни 1097 година, те виждат византийските знамена на градските стени. В допълнение към това им е позволено да влязат в града само на малки охранявани групи. Това засилва отчуждението между съюзниците. Сега кръстоносците започват похода си към Йерусалим. Както пише един от тях, те вярват, че това ще отнеме пет седмици. Всъщност пътуването продължава две години.

Кръстоносците, все още придружавани от византийски контингент туркопули, водена от Татикий, пресичат Анатолия. На 1 юли близо до Дорилеон Боемунд е обкръжен от войски на Килидж Арслан и Данишмендите. В последвалата битка тактиката на турските конни стрелци не постига голям успех срещу бронираните рицари. Пристигането на друга кръстоносна армия, водена от Годфрид Буйонски, принуждава турците да отстъпят, изоставяйки лагера си. Килидж Арслан се оттегля във вътрешността на Анатолия и кръстоносците стигат без силна съпротива до Антиохия.

Средата на лятото е и кръстоносците разполагат с много малко храна и вода. Мнозина умират, както и много коне, без които рицарят не е много повече от обикновен пехотинец. Както по-рано в Европа, така и тук, кръстоносците често ограбват и опожаряват християнски селища. Отделните водачи продължават да си оспорват ръководството, макар че никой не е достатъчно силен, за да надделее. Все пак Раймонд и Адемар като цяло са признати за водачи.

След като преминават през Киликийските врати, Балдуин Булонски поема самостоятелно през Армения към река Ефрат. През февруари 1098 година той пристига в Едеса, където местният арменски владетел Торос Едески решава да подсили гарнизона си срещу турците. Балдуин настоява да бъде осиновен и няколко дни след като това става, Торос и жена му са убити от подстрекавана от Балдуин тълпа. Балдуин се обявява за граф на Едеса, първата държава на кръстоносците в Близкия Изток.

Обсада на Антиохия[редактиране | edit source]

През октомври 1097 г. кръстоносната армия стига до Антиохия, приблизително по средата на пътя от Константинопол до Йерусалим. Те обсаждат града в продължение на осем месеца, въпреки че по численост петкратно превъзхождат защитниците. Стените на града са дълги дванадесет километра и те никога не успяват напълно да го обградят. В хода на обсадата става ясно, че Боемунд иска града за себе си.

През май 1098 г. Карбука, атабегът на Мосул, приближава Антиохия с голяма армия, за да прекрати обсадата. В този момент Боемунд подкупва един от пазачите на стените и на 2 юни 1098 година кръстоносците влизат в града, избивайки повечето му жители. Няколко дни по-късно пристига Карбука и обсажда доскорошните обсадители. Положението на кръстоносците е тежко, но един поклонник - Пиер Бертелеми от Прованс обявява, че е имал видение за откриването на Светото копие в града, което предвещава победа на християните. На 28 юни кръстоносците излизат извън града и разгромяват мюсюлманската армия, разстроена от враждата между Карбука и Дукак, емира на Дамаск.

След победата Боемунд обявява, че Алексий е дезертирал от похода и това обезсилва всички клетви пред него. Той обявява претенциите си към Антиохия, но не всички са съгласни и походът прекъсва да края на годината, докато благородниците спорят помежду си. В историографията обикновено се приема, че франките от Северна Франция, провансалците от Южна Франция и норманите от Южна Италия се смятат за отделни "нации" и всяка от тях иска да подсили позициите си. Освен това в споровете са замесени и личните амбиции на водачите им. Междувременно започва епидемия и мнозина умират, включително легата Адемар дьо ла Пюи. Конете са още по-малко отпреди, а селяните-мюсюлмани отказват да снабдяват кръстоносците с храна. Дребните рицари и войниците стават неспокойни и заплашват да продължат към Йерусалим без своите свадливи водачи. В крайна сметка в началото на 1099 година походът е подновен, като Боемунд остава в града като първи принц на Антиохия.

Обсада на Йерусалим[редактиране | edit source]

Превземането на Йерусалим, 1099

Продължавайки на юг по брега на Средиземно море, кръстоносците не срещат сериозна съпротива, тъй като местните владетели предпочитат да сключват мир с тях и да ги снабдяват със стоки, вместо да се бият. На 7 май кръстоносците достигат Йерусалим, който едва година преди това е отнет от селджуките от египетските Фатимиди.

Както и при Антиохия, кръстоносците подлагат града на продължителна обсада, при която самите те претърпяват големи загуби, поради липсата на храна и вода около Йерусалим. По оценки от 7 000 рицари, включили се в Кръстоносния поход на принцовете, оцеляват едва 1 500. Те са изправени пред задача, изглеждаща невъзможна, но духът им е повдигнат, когато един монах обявява, че е получил божествено видение. Той ги убеждава да направят боси процесия около стените на града, след което той ще падне за девет дни, както в библейската история за Исус Навиев и обсадата на Йерихон. На 8 юли 1099 година кръстоносците провеждат процесията. Междувременно са построени обсадни съоръжения и седем дни по-късно, на 15 юли те успяват да приключат обсадата, подкопавайки стените и влизайки в града.

През последвалия следобед, вечер и на другата сутрин, кръстоносците избиват почти всички жители на Йерусалим. Мюсюлмани, евреи и православни са изклани без разлика. Въпреки че много мюсюлмани търсят защита в Соломоновия храм, на чието място днес се намира джамията Ал Акса, кръстоносците оставят живи малцина. Според анонимната хроника Gesta Francorum, смятана от някои за преувеличеното описание на клането, "...касапницата беше толкова голяма, че нашите хора газеха в кръв до глезените..." [4]. Танкред предявява претенции към квартала на Храма и предлага защита на някои мюсюлмани, намиращи се там, но не успява да ги спаси от хората си. Според Фюлше от Шартър: "И наистина, ако бяхте там, щяхте да видите краката ни оцветени до глезените от кръвта на убитите. Но какво повече мога да предам? Никой от тях не беше оставен жив. Нито жени, нито деца бяха пощадени." [5]

В дните след клането Годфрид дьо Буйон е обявен за Advocatus Sancti Sepulchri (Защитник на Гроба Господен), след като отказва да бъде обявен за крал в града, където е умрял Христос. В последния етап от похода той води армия, която отблъсква войските на Фатимидите в битката при Аскалон. Годфрид умира през юли 1100 година и е наследен от брат си Балдуин дьо Булон, който приема титлата крал на Йерусалим.

Кръстоносният поход от 1101 г. и създаването на кралството[редактиране | edit source]

След превземането на Йерусалим и Църквата на Гроба Господен клетвата на кръстоносците е изпълнена. Въпреки това мнозина се връщат преди да стигнат Йерусалим, а много кръстоносци изобщо не напускат Европа. Когато става известен успеха на похода, тези хора са обиждани и осмивани от своите семейства и заплашвани с отлъчване от духовниците. Много кръстоносци, които остават до превземането на Йерусалим, също се завръщат у дома. Според Фюлше от Шартр през 1100 година в новосъздаденото кралство остават едва няколкостотин рицари. През 1101 година е организиран нов поход, включващ Етиен дьо Блоа и Юг дьо Вермандоа, които се завръщат преди превземането на Йерусалим. Този поход е почти унищожен от селджуките в Мала Азия, но оцелелите подсилват кралството след пристигането си в Палестина. През следващите години помощ оказват и италианските търговци, които се установяват в сирийските пристанища, както и религиозните и военни ордени на тамплиерите и хоспиталиерите, създадени при управлението на Балдуин I.

Последици от Първия кръстоносен поход[редактиране | edit source]

Успехът на Първия кръстоносен поход е безпрецедентен. Италианските морски градове, най-вече Венеция и Генуа, процъфтяват от разрастващата се търговия. Папството разглежда кръстоносните походи като средство да наложи католицизма като обединяваща сила, превръщайки войната в религиозна мисия.

Първият кръстоносен поход довежда до създаването на Държавите на кръстоносците в Палестина и Сирия: Графство Едеса, Княжество Антиохия, Кралство Йерусалим и Графство Триполи.

В Западна Европа оцелелите в похода са смятани за герои. Роберт Фландърски е наричан Герой на решенията, благодарение на подвизите си. Животът на Годфрид Буйонски се превръща в легенда броени години след смъртта му. В някои случаи политическата ситуация е силно повлияна от отсъствието на кръстоносците. Например, докато Робърт II отсъства, Нормандия преминава под контрола на брат му, Хенри I, и конфликтът между тях довежда до битката при Теншбре през 1106 година.

Междувременно създаването на държавите на кръстоносците отслабва натиска на селджуките върху Византийската империя, която възвръща част от териториите си в Анатолия с помощта на кръстоносците и преживява период на относителен мир през 12 век.

Ефектът върху мюсюлманските династии в Близкия Изток е още по-значителен. Неустойчивостта на политическата ситуация първоначално пречи на защитата им срещу агресивните латински държави. Сътрудничеството между тях остава трудно десетилетия наред, но от Египет до Сирия и Багдад не спират призивите за прогонване на нашествениците, завършили с относителното обединяване на мюсюлманите и възвръщането на Йерусалим при Саладин около век по-късно.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б http://www.fordham.edu/halsall/source/urban2-5vers.html#Fulcher
  2. Според медиевиста Жан Ришар тази история е повтаряна столетия след това в Ориента, но като Легендата за Тафурите — християнски бандити-канибали и техния главатар-крал Боемунд. По-подробно: статията Боемунд I Антиохийски
  3. Според медиависта Рене Грусе Алексий Комнин изнудва за васална клетва кръстоносците, а насреща им обещава подкрепа, храна и провизии. Според автора, цитиращ Алберик от Аахен византийския император дори атакува с войски кръстоносците на протакащия отговора си Годфрид дьо Буйон. В крайна сметка Алексий "изкопчва" клетва от бароните, но това става преди пристигането на Боемунд с неговата значителна армия.
  4. http://www.fordham.edu/halsall/source/cde-jlem.html#gesta2
  5. http://www.fordham.edu/halsall/source/cde-jlem.html#fulcher1

Външни препратки[редактиране | edit source]