Боемунд I Антиохийски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Боемунд I
Принц на Антиохия
Боемунд I 
Роден: 1058 г.
Починал: 3 март 1111 г.
Armoiries Bohémond d'Antioche.svg

Боемунд I (1058 – 1111 г.), (или Боемон, Bohemond I, изписван и като Bohemund, Boamund) е нормански благородник, принц на Таранто[1] и принц на Антиохия.

Син е на норманския херцог на Апулия и Калабрия Робер Гискар. Боемунд е сред предводителите[2] на Първия кръстоносен поход, завършил със завладяването на Йерусалим и създаването на християнските княжества в Близкия изток.

Ранни години[редактиране | edit source]

Боемунд е първи и единствен син на Робер и Алберада Буоналберго[3]. Роден е в Калабрия (Сан Марко Арджентано) и е кръстен Марк, но е наричан от баща си Боемунд[4]. Семейството Гискар е част от клана Отевил, един от двата най-силни сред норманите в Италия.

Според цитираните източници[5] още през 1079 г. двадесетгодишния Боемунд е командир в италонорманската армия.

Войни с Византия[редактиране | edit source]

Sicilia-Bandiera.png
Flag of the Greek Orthodox Church.svg

Поканени от папата[6] и хвърлени срещу сарацините Аглабиди в средата на 11 век, норманските войски се установяват в Сицилия и Апулия, Южна Италия и оформят феодални владения. Териториите са обект на интерес и от страна на предишните им византийски господари, което е повод за военен конфликт. Първият удар е нанесен от намиращите се в офанзива италонормани. След като покоряват (но не завладяват) и Беневенто се твърди[7], че с това прекъсват завинаги лангобардското владичество в Южна Италия.

Великата схизма от 1054 г. отново посочва следващия им враг - Византия. Осигурили си и подкрепата на папата, който се чувства застрашен от тях, рицарите на Гискар преминават Адриатика и опустошават съвременното албанско крайбрежие. В околностите на Драч, под ръководството на Боемунд започва норманската кампания срещу балканските владения на Византия (1080-1085 г.). Нападателите жънат победи и достигат до Охрид, Тесалия (Солун[8] е обсаден, победен и ограбен) и дори Лариса.

Успехите на Боемунд, според цитираните източници подпомаган и от местното разбунтувало се славянско население, сериозно застрашават короната на Алексей І Комнин. Последният включва всички дипломатически усилия - съюз с венеция и Свещената римска империя, подкупва капитани от норманската войска, наема бойци-селджуки. Въпреки предприетите от императора мерки само смъртта на Робер Гискар спасява династията на Комнините от гнева на жителите на Константинопол.

Апулия - династична криза[редактиране | edit source]

Blason sicile famille Hauteville.svg

Касае се за юридически конфликт, прераснал във военно противопоставяне на двамата полубратя Боемонд и Роджер Салернски, синове на Робер Гискар съответно от Алберада и Сикелгета Салернска[9]. Смъртта на херцога на Апулия осигурява двамата му сина съответно с адриатическите територии (Боемунд) и с италианските - Роджер.

Кончината на Робер Гискар сварва Боемунд в Салерно, на Апенините и съответно в по-добра позиция в борбата за пълното наследство на херцогството. Подкрепен от Капуанското княжество Боемунд извоюва правото на съуправление с по-малкия си брат, но през 1087 г. конфликтът е възобновен. Боемунд сразява войските на Роджер и Сикелгета при Фрагнето и с посредничеството на папа Урбан II е провъзгласен за Принц на Таранто и наследник на Норманското княжество[10].

Кръстоносен поход[редактиране | edit source]

Политическите ангажименти на Боемунд към Урбан II едва започват. Норманите идват в Италия първо като поклонници, след това като военни наемници, а по-късно и като феодални господари именно по заслуга на папската институция. Превърнали се от заплаха за Папската държава в оръжие в ръцете на първосвещенника, италонорманите са едни от първите барони, откликнали на призива на Клермонския събор от 28 ноември 1095 г.

Виа Егнация, 1120 км

След молбата на Алексей Комнин от Пиаченца идва логичната развръзка и в Клермон е обявен Кръстоносен поход. Боемунд се присъединява към първите кръстоносни отряди, пресекли Италия на път към Константинопол. Според средновековния хронист[11] норманският благородник се включва не от религиозен плам, а само с желание за нови владения, дори на византийска територия.

Това мнение се поддържа и от Жан Ришар в посочената негова студия (стр. 43). Авторът дори твърди, че Боемунд е толкова запленен от идеята за военна експедиция във и през Византия, че зарязва обсадата на местните си врагове в разбунтувалия се Амалфи. И това изглежда логично - през 11 век, когато още няма изградена представа за държави на национален принцип рицарите странстват за да добият собствени феодални владения или да положат васална клетва пред по-богат господар. Поради това и норманите са склонни дори да изоставят консолидацията на Южна Италия под тяхна власт в името на още по-висок залог - обетованите за поклонниците земи около Божи гроб. Ришар допуска и втори мотив за Боемунд, обясняващ дори по-ранната военна кампания на норманите - желанието за васалитет или дори служба в армията на Източния римски император.

Според Ришар, ползващ и Алексиада като източник, Боемунд бърза към Константинопол, за да се предложи за Велик доместик на Ориента, а с това и за фактически ръководител на похода от името на възложителя му - Алексий. Така Боемунд застава на древния римски път Via Egnatia, отвеждащ го през Балканите по стария завоевателен маршрут от 1082-1085 г. Преходът отнема четири месеца, но този път норманския принц достига до Константинопол. Това става в седмицата между 4 и 11 април 1097 г., Рождество[12], когато по пободобие на другите принцове и барони Боемунд се среща с византийския император. При посещението на Боемунд в Константинопол през 1097 г. той е наблюдаван и описан по-късно в Αλεξιάδα от Анна Комнина. Принцесата вижда чуждоземния принц като див, но притегателен варварин и схизматик. Тя не се плаши от жестоката му репутация сред гърците, дори според класическите римски нрави чувствено описва телесните му качества и волята на характера му. Тя говори за него като за човек с много по-нисък статут от този на баща ѝ, Императора, но убеждаващ всички, че в момента се среща с някой поне равен по достойнство[13]

След византийските "кръстоносни походи" на Никифор Фока и Йоан Цимисхий от 10 век Византия владее отново цяла Мала Азия и бившата римска провинция Сирия Прима. След битката при Манцикерт Константинопол губи тези територии от Селджукските династии. Нестабилното управление на Комнините, в това число и войните със Сицилия водят Алексий Комнин до събора в Пиаченца, където той отново моли за финансова и военна подкрепа срещу турците, проникнали вече до Никея. Формален повод за узрелите за завоевания кръстоносци, това води бароните и Боемунд пред василевса. Тържествено е обявен християнски съюз между двете сили и е положена клетва за вярност. Кръстоносците обещават всички територии, принадлежали някога на василевса да му бъдат върнати срещу неговата подкрепа за постигането на крайната цел на похода - Йерусалим.

Според хронистите развоят на събитията изненадва византийския имперски двор. Алексий не е готов да отвори вратите на столицата си дори за преминаване на "схизматичното" множество. И с право се бои - на Боемунд (както и на Годфроа дьо Буйон) историците приписват нескрито желание да обърне похода срещу самия му ромейски възложител и неговата столица. В крайна сметка кръстоносците лагеруват близо до Константинопол и преминават Босфора южно от града. След кратко прегрупиране и снабдяване за кампанията (Алексий се задължава да екипира няколкостотин рицари от кръстоносната армия) християнските сили потеглят по тежък маршрут, осигуряващ обаче оптимална позиция за атака на Антиохия.

Боемунд и франкските войни пред стените на Антиохия, гравюра на Гюстав Доре

Пред стените на Антиохия, родния град на Йоан Златоуст окончателно блесва държавническия и военен гений на Боемунд. Кръстоносният поход достига северносирийския град на Яги Сиян и го обсажда под ръководството на норманския рицар. Боемунд умело преодолява както съпротивата на турските гарнизони, така и вътрешната на бароните, пристигнали тук за нови владения. Това постига със серия от умели и не без гордост описвани от Гийом от Тир като лукави хода.

Норманският принц се отрича от клетвата си за вярност спрямо Алексий Комнин, тъй като последния не съумява или отказва да окаже адекватна военна помощ на кръстоносците. Боемунд обещава на бароните, че сам ще завладее Антиохия[14]. Целта му е да преодолее правно-юридическите домогвания на всички други и да получи Антиохия като собствено ленно владение. Получава принципната подкрепа на кръстоносните барони и изключва от сметките Алексий, Боемунд преговаря и с противника на селджуките Султана на Фатимидския халифат. Успява да се оттърве и от талантливия византийски генерал Татикий, разкривайки му лъжлив заговор между другите барони, уж целящ убийството на византийския военачалник.

Татикий му вярва и напуска обсадата, оставяйки командването над византийския корпус Туркопули на норманския благородник. Боемунд осъществява контакт и с обсадените - по-конкретно с арменеца на турска служба Фируз. Последният е разочарован от господарите си (Грусе твърди, че съблазнили съпругата му) и обещава на Боемунд да предаде поверената му за охрана кула (наричана "Двете Сестри"). Съобщава се и за много съмнителни субекти, може би шпиони в лагера на обсаждащите, а и за сериозно нарушение на дисциплината на кръстоносците. Боемунд прогонва проститутките от лагера, налага сурови наказания и порицание на прегрешилите, а с шпионите се справя по начин, станал легендарен в Ориента.

Хронистите твърдят, че Боемонд наредил да заловят няколко непознати и съмнителни лица от местните в лагера, да ги обезглавят и да се разпространи слуха, че "шпионите ще бъдат препечени и раздадени за вечеря на кръстоносните бойци". Паниката веднага обзема оцелелите турци щом виждат обезглавените трупове да се полагат в огъня и натрапниците до един бягат от лагера. Тази история е повтаряна столетия след това в Ориента като Легендата за Тафурите - християнски бандити-канибали и техния главатар-крал Боемунд.

Боемунд Тарентски завладява Антиохия

Находчивостта на Боемунд в тези ситуации дълго се помни и деморализира мюсюлманските бойци. А когато той разбира за напредващата към Антиохия армия на персийските и дамаските селджуки разбира, че е време за действие. Боемунд отново се свързва с Фируз, но първо припомня обещанието на останалите барони - Антиохия е за Боемунд, ако той я победи и василевса сам не я поиска. На 25 юни 1098 г. кръстоносната армия извъшва демонстративна заблуждаваща маневра - тръгва на юг, уж за да се сблъска с турците на Курбука, а изненадващ щурм през Железния мост на Оронт и предадената кула бързо отблъсква антиохийците в цитаделата на укрепения град. В преследването им по градските улици с желание се включват и десетки антиохийски арменци и сирийски християни. Атаката се води лично от Боемунд, който не пропуска да си присвои всички поклоннически и военни заслуги за победата и скоро владее почти целия град - без квартала и северната порта на града, които тулузкия граф Раймон дьо Сен-Жил отказва да отстъпи.

Радостта от победата е кратка. От обсаждащи кръстоносците скоро се превръщат в обсадени от обединената войска на персийския селджук Курбука. Храна в града липсва, а хватката на турците е смъртоносна. Кръстоносците са деморализирани, докато едно много спорно от историческа и теологическа гледна точка събитие не им припомня първоначалния ентусиазъм. Провансалският поклонник Пиер Бертелеми споделя за видение - Свети Андрей му прошепва, че Копието на Иисус се намира заровено под паважа на църквата Свети Петър в града. Никой не обръща внимание на екзалтирания пилигрим, докато думите му не достигат до Боемунд. Интересно е, че там наистина лежи и е изровено старо острие на копие... Това събитие налива сили в ръцете на кръстоносците. В самоотвержена атака срещу силите на Курбука - според Грусе разпокъсани от конфликти между емирите, Боемунд, Робер Фландърски и другите рицари пробиват обсадата, а арменците от околностите довършват отстъпващите в безпорядък селджуки.

През следващите девет месеца походът е в застой - кръстоносците отдъхват в Антиохия, а Боемунд консолидира властта си. Неговите отряди налагат властта си над околните селища, а той подновява контактите с арабите-фатимиди, които не са така агресивни като турците. Йерусалим трябва да чака. Боемунд Антиохийски запазва ромеите в градската управа, включително и византийския епископ на града и зачаква действията на василевса. Новината за битката пред стените на Антиохия обаче достига изопачена до Константинопол и Алексий решава, че кампанията е пропаднала и пропуска момента да предяви претенциите си за клетвено обещаните градове в Северна Сирия. Боемунд поема риск като се бави, но осигурява сигурност за династията си - Антиохия никога повече на е византийска.

Едва през януари 1099 г., когато Раймон Тулузки повежда кръстоносната армия на юг към Йерусалим Боемунд получава пълен контрол над града - обявен е Антиохийския принципат. Към края на същата година Боемунд пристига във вече завладения от лотарингския херцог Годфроа дьо Буйон свещен град и съдейства за избора на друг лотарингец - Дагоберт Пизански за патриарх на Йерусалим. Този ход се оценява като подкупващ реверанс към дьо Буйон - Боемунд се надява да постави и Йерусалим под своя зависимост.

Нови войни за Антиохийското княжество[редактиране | edit source]

Близкия Изток до 1135 г.

Предизвикателството пред завладелия Антиохия Боемунд расте - да укрепи и опази властта си. Това е изключително трудно - далеч от родина и подкрепления, сред агресивни съседи с аспирации към византийското наследство, а и до самата Византия. Така през 1100 г. той се отправя на поход през Киликийските порти само с 300 рицари и незначителна пехотна войска за да подпомогне арменците от Мелитена срещу Данишмендите от Северен Анадол. Боемунд разбира се възнамерява да разпространи влиянието и властта на княжеството си, но не преценява добре силите си и е обграден и победен в Битката при Мелитена. Самия той е пленен, окован във вериги и заключен в Неокесария. Гние в затвора на Данишмендите 3 години, а през това време за регент на Антиохия е избран племенника му Танкред Галилейски.

През 1103 г. за Боемунд е платен значителен откуп и той се връща в княжеството си триумфално. Последват серия кампании с участието и на Танкред Галилейски, завършили с експанзия за сметка на Византия в Киликия и на изток в земите на Ридван, малика на Халеб. Успехите изоставят Боемунд след разгрома при Харан. Много скоро върху княжеството се нахвърля Византия и завладява отново Киликия (Адана и дори пристанището Лаодикия на 40 км от Антиохия). Боемунд е принуден да отпътува бързо за Европа за да търси финансова и военна подкрепа, оставяйки отново Танкред като свой наместник.

Боемунд и Даймберт, йерусалимски патриарх, плаващи към Апулия в кораб под знамето на Св. Георги.

Дипломатическата мисия на Боемунд е нечуван успех - той е посрещнат в Римската курия и европейските кралски дворове като свят герой, който щедро раздава реликви и истории за Светите земи. Това увлича след него десетки рицари, а се стига дотам, че английския крал Хенри I попречва на Боемунд да стъпи на Острова от страх да не загуби много от собствените си поддръжници в този нов кръстоносен поход. Ордерик Виталис нарича този нов "набор" "Трети християнски опит за обета към Божия гроб", а с подкрепата на папските теолози Боемунд го класифицира като Itter Ierusalimitanum[15]

Славата и успехът на Боемунд са толкова големи, че той дори получава висше кралско благоволение - ръката на Констанс Френска, дъщеря на Филип І[16] В писмо до папата, запазено и цитирано от Гийом от Тир Боемунд описва на папата големите си успехи и нарича себе си "Слуга на християнската армия". В същото писмо обаче той изтъква мнението си, че Византия, а не само селджуките е пречка за християнските поклонници и твърди, че срещу василевса-схизматик и узурпатор[17] трябва да се отдели както теологически, така и военен ресурс.

Ентусиазиран, подкрепен от папа Паскал и кардиналите и начело на над 34 000 бойци Боемунд потегля срещу отколешния си враг - василевса. Комнините си осигуряват съюз с Венеция, които прекъсват адриатическите съобщения и франкската армия е неутрализирана докато обсажда Драч. Боемунд е принуден да се съгласи с договора от Девол, според който той признава Алексий I Комнин за свой и на Антиохия васален господар. Като утеха получава титлата севаст, но отстъпва върховенството над завладяното с толкова усилия княжество и предава папските политически намерения - признава гръцкия патриархат на Антиохия, след като преди това е възнамерявал да го замени с римокатолически епископ.

Епилог[редактиране | edit source]

Гробницата на Боемунд в Каноса

Според хронистите[18] Боемунд не пътува обратно за Антиохия след краха на новата си балканска кампания. Рухнал и деморализиран норманският принц умира през 1111 г. в Бари и е погребан в наричаната Малкия Рим Каноса. Гробницата на Боемунд е запазена и до днес.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Принц Тарентски, след династичната криза за наследството на Апулия и наследник на Сицилийското норманско княжество. Според друг източник обаче титлата е получена от Боемунд ретроградно, защото е установена едва през 1132 за Роджер II Сицилийски.
  2. Известен като похода на Принцовете, последвал непосредствено Похода на Просяците на Пиер Отшелника.
  3. Марк-Боемунд има по-голяма сестра от същите родители - Ема, майката на Танкред Галилейски.
  4. На името на митичния великан Buamundus gigas - God's War - Christopher Tyerman
  5. Анонимна хроника за завладяването на Южна Италия от норманите - Breve chronicon Northmannicum.
  6. На събора в Мелфи от 1059 г. Гискар е провъзгласен от папата за херцог на Апулия и Калабрия, а две години по-късно и брат му Роджер за граф на Сицилия, което развързва норманските ръце срещу разпокъсаните бербери от острова.
  7. Leo of Ostia, автор-съвременник, цитиран в en.wiki
  8. Втори град на Комниновата империя, Мутафчиев, П.
  9. Втора съпруга, дъщеря на Гваймар IV, ломбардски княз на Салерно.
  10. Върховен владетел на Сицилия и Южна Италия, обединени по-късно в Норманско кралство е Роджер I Сицилийски, Велик граф на Сицилия.
  11. Goffredo Malaterra The Deeds of Count Roger of Calabria and Sicily and of Duke Robert Guiscard his brother
  12. http://5ko.free.fr/bg/year.php?y=1097&s=1
  13. Свободен превод от текста на английски. За повече точност: Вера Мутафчиева "Аз, Рицарят".
  14. Според хронистите Гийом от Тир, Албрехт от Аахен и съвременника на похода Раймон Дажил, цитирани от Рене Грусе.
  15. Преводът е спорен, но става дума за нормативно-идеологическо и донякъде догматично обяснение на подбудите на Папството.
  16. След развода й̀ от 1104 г. с шампанския граф Юг дьо Блоа.
  17. Алексий Комнин наистина завладява византийския престол и дава началото на Комниновата династия.
  18. Алберт от Аахен записва събитията около смъртта на принца в Бари (Albericus Aquensis II.XI, p. 177). Но според Ришар точната дата на смъртта му е 6 април 1112 г.

Източници[редактиране | edit source]

  • Мутафчиев, Петър "Лекции по история на Византия". Изд. Дамян Яков ISBN 9545273089
  • Грусе, Рене "История на кръстоносните походи и Иерусалимското кралство", том І, част І, ISBN 9789545843747
  • Ришар, Жан ”История на кръстоносните походи", (превел от френски Веселина Илиева), ИК "Рива" ISBN 9543200483