Дебър

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Дебър.

Дебър
Дебар
Дебър, гледан от село Райчица
Дебър, гледан от село Райчица
Дебър (Република Македония)
Red pog.png
Дебър
Страна Флаг на Република Македония Република Македония
Регион Югозападен
Община Дебър
Географска област Дебър
Надм. височина 763 m
Население (2002) 14 561 души
Дебър в Общомедия

Дебър (на македонска литературна норма: Дебар, на албански: Dibra, Дибра, на турски: Debre, Дебре) е град в западната част на Република Македония. Населението му е 14 561. Център е на Община Дебър с 18 селища.

География[редактиране | edit source]

Градът се намира в Дебърското поле, на брега на изкуственото Дебърско езеро, между реките Черни Дрин (Църн Дрим) и притока ѝ Радика близо до границата с Албания. Градът е обкръжен от планините Дешат, Стогово и Ябланица. Надморска височина: 625 метра.

Дебър се слави и с изобилните си минерални богатства. До село Райчица има гипс. На други места се срещат мрамор и желязна руда. На пет километра от града, до село Банище, са прочутите Банишки бани, които предлагат изобилна минерална вода[1].

История[редактиране | edit source]

Етимология[редактиране | edit source]

Името на града произхожда от старобългарското дъбръ, дьбръ, яма и е родствено на дебри, непроходима гора.[2]

Средновековие[редактиране | edit source]

Макар да не се споменава в документите от времето на император Василий II, в края на 11 век Дебър вече е център на епархия на Охридската архиепископия, вероятно отделена от Охридската епархия.[3] В околностите на града е роден Йоан Дебърски - първият глава на архиепископията.

В Османската империя[редактиране | edit source]

Феликс Петанчич нарича през 1502 година града Дибри (Dibri). В началото на 19 век има размирици срещу султана. По това време градът има 4200 жители и 64 дюкяна. В края на века населението възлиза на 15 500 жители.

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873, Дебър е посочен като град с 4 600 домакинства, като жителите му са 7 060 албанци и 3 800 българи.[4]

Юбилей на Негово Блаженство българския екзарх Йосиф I., Дебър, 1902

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Дебър има 15 500 жители, от които 4 500 българи християни, 10 500 арнаути мохамедани и 500 цигани.[5]

Към 1905 година цялото християнско население на Дебър е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в града има 3 120 българи екзархисти и в селото функционират едно прогимназиално и три основни български училища.[6] В началото на 1909 година е избран български епархийски съвет в състав иконом Търпе Симоновски (председател), поп Спас Поптасев, поп Атанас, Тодор Т. Бояджиев (търговец), Толе Чочков (шивач), Стрезо Наумов (шивач), Нестор Трайов (шивач), Теофил Алексов (шивач), Аврам Петков (бивш кмет) и Аврам Серафимов (кмет на Галичник).[7] Енорийски свещеник е отец Търпе Тошев.[8]

През 1910 година официалната турска власт дава разрешение за строителство на училище за българските деца в българския квартал Варош[9]. В 1910 година по време на обезоръжителната акция всички мъже българи са събрани в църковния двор в махалата Вароша и кметът Блаже Стоянов е изтезаван публично.[10]

През ХІХ и началото на ХХ в. основния поминък за жителите на Дебър е било занаятчийството. В града са се произвеждали различни по вид огнестрелни оръжия, като особено са се славили със своето майсторство албанците. От останалите занаяти преимуществено са били застъпени терзийството, куюмджийството, казанджийството. Дебрани са се славили като добри майстори-строители, резбари и иконописци. От земеделието най-значим дял заема производството на тютюн, а в по-слаба степен-лозарството и овощарството[11].

Според статистика на вестник „Дебърски глас“ в 1911 година в Дебър има 420 български екзархийски къщи, 6 български патриаршистки, от които 1 от 1910, а другите 5 - отдавна, и 3000 арнаутски къщи. Сърбоманите имат училище с 1 учителка и 6 ученици.[12]

При избухването на Балканската война в 1912 година 129 души от Дебър са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13]

В Сърбия, Югославия и Република Македония[редактиране | edit source]

След Междусъюзническата война в 1913 година градът остава в Сърбия, срещу което населението възстава в Охридско-Дебърското въстание. Населението на Дебър драстично намалява след Първата световна война.

Изкуство[редактиране | edit source]

В периода 17-19 век се развива Дебърската художествена школа, чиито представители са изработили съществена част от иконостасите в България (например църквата „Света Богородица“ в град Пазарджик) и днешна Република Македония.

Население[редактиране | edit source]

Паметник на Скендербег в Дебър.

Според преброяването от 2002 година Дебър има 14 561 жители.[14]

Националност Всичко
македонци 1 054 (7,24%)
албанци 10 768 (73,95%)
турци 1 415
роми 1 079
власи 2
сърби 22
бошняци 2
други 219

От обявилите се за турци 98% са посочили като майчин език „македонския“ и всъщност става въпрос за помаци.

Дебрани[редактиране | edit source]

Посрещането на дебърските чети на ВМРО в града по време на Младотурската революция.

В 19 и началото на 20 век Дебър е със смесено българо-албанско население, последното голямо българско селище в западна посока. След големите миграционни вълни на изток, 75% от населението на града са албанци. Един от най-известните българи дебрани е професор доктор Живко Ошавков, основателят на социологическата наука в България. Друг известен дебранин е Наум Бояджиев, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Сред албанците дебрани се открояват имената на Саид Найдени - водеща фигура на албанското Възраждане в 19 век, Фикри Дине, министър-председател на албанското колаборационистко правителство през Втората световна война, и Екрем Баша, популярен съвременен косовски писател.

Градове - Партньори[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. К. Рачев. Западна Македония. С., 1925, с. 32-33.
  2. Български етимологичен речник, том 1, Българска академия на науките, Институт за български език, София, 1971, стр. 329.
  3. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 192.
  4. „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995. стр. 170-171.
  5. Кънчов, Васил. „Македония. Етнография и статистика“. София, 1900, стр.259.
  6. Brancoff, D.M. La Macédoine et sa Population Chrétienne, Paris, 1905, рp. 152-153.
  7. Дебърски глас, година 1, брой 9, 31 май 1909, стр. 4.
  8. Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, стр. 427.
  9. „Exhibition of Ottoman civilization in the Balkans“, стр.36
  10. Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 3.
  11. К. Рачев. Западна Македония. С., 1925, с. 32.
  12. Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 2.
  13. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 841.
  14. Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови
Населени места в Община Дебър
Дебър | Банище | Бомово | Гари | Горно Косоврасти | Джепище | Долно Косоврасти | Коняри | Кривци | Могорче | Осой | Отишани | Райчица | Селокуки | Спас | Татар Елевци | Търнанич | Хаме
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.