Струмица

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за град Струмица. За едноименната река покрай града вижте Струмешница (река).

Струмица
Централният площад „Гоце Делчев“
Централният площад „Гоце Делчев“
Струмица (Република Македония)
Red pog.png
Струмица
Страна Флаг на Република Македония Република Македония
Регион Югоизточен
Община Струмица
Географска област Струмишка котловина
Надм. височина 203 m
Население (2002) 35 311 души
Пощенски код 2400
Телефонен код +389 34
МПС код SR
Струмица в Общомедия

Стру̀мица (понякога в по-старата литература Струмница, на македонска литературна норма: Струмица, на гръцки: Στρώμνιτσα, Стромница, на турски: Usturumca, Устурумджа) е град в Република Македония, общински център на Община Струмица (25 селища). Кмет на града е Зоран Заев.

География[редактиране | edit source]

Градът е разположен в Струмишката котловина в най-югоизточната част на Република Македония, близо до границата с България при град Петрич. Близо до града минава едноименната река Струмица (Струмешница).

История[редактиране | edit source]

Античност и средновековие[редактиране | edit source]

Градът се споменава под името Астраион за първи път от римския историк Тит Ливий във връзка с убийството на Деметрий, братът на последния цар на Древна Македония Персей (179 - 168 пр.Хр.). Името Астраион произлиза от името на пеонското племе астраи.

От края на II и началото на III век сл.н.е. градът е известен в историческите извори с името Тивериопол. През 362 година по време на гоненията срещу християнската църка при управлението на император Юлиан Отстъпник в Тивериопол пострадват така наречените Свети петнадесет тивериополски мъченици.

След заселването на славяните на Балканския полуостров градът получава настоящето си име. През IX век Струмица влиза в пределите на Първата българска държава и е център на комитат. След битката при Беласица през 1014 година градът попада под византийска власт.

След 1019 година Струмица е многократно споменавана, като една от основните митрополитски епархии на Охридската архиепископия.[1]

През 1334 година сръбският владетел Стефан Душан превзема Струмица заедно с Прилеп и Охрид.[2]

В Османската империя[редактиране | edit source]

Улица в Струмица в началото на 20 век.
Панорама на Струмица в началото на 20 век.

Струмица пада под османска власт след 1395 година. Градът и неговата околност са включени в състава на Кюстендилския санджак, като самостоятелна кааза. Според османски данъчен дефтер от 1519 година в града живеят 2780 жители, от които 1450 християни и 1330 мюсюлмани.

В средата на XVII век през Струмица минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че е оживен и благоустроен град, средище на каза. Има 2400 покрити с керемиди, едноетажни и двуетажни красиви каменни къщи, разположени терасовидно. Крепостта му в миналото е била мъчнопревземаема, но вече е изоставена.[3]

Струмица през Възраждането[редактиране | edit source]

През Възраждането Струмица от типично турско-мюсюлмански град постепенно се побългарява.

В 1845 година руският славист Виктор Григорович на път от Радовиш за Петрич посещава града и пише:

Струмица, чийто управник Касим-бег е доста приветлив, е построена в подножието и склоновете на една планина. Градът е престолен на Тивериуполския митрополит и има гръцко училище и древна крепост. Тук ме доведоха някои сведения за миналото на града. Без да броим важността му в историята на българските и сръбските войни, в църковно отношение той е забележителен със светите Тивериуполски мъченици и с временното пребивание в него на Свети Климента Славянски.[4]

В 1856-1857 година Панайотис Арвантинос пише за Струмица:

Струмица - град, който лежи в пределите на Македония, между Радовиш и Вардар, наричан някога Тивериопол, сега с население от 3000 души от български род с митрополит, някога епископ под Охридската архиепископия.[5]
Гръцки печат, 1855 г.
Глава на документ на Струмишката българска митрополия от 1901 година.

В Струмица се разгаря упорита борба за българско училище и българска църква. В края на 60-те години на XIX век в Струмица е формирана българска църковна община. През март 1870 година в града отваря врати новобългарско училище с учител йеродякон Агапий Войнов, което среща сериозна съпротива от местната гъркоманска партия, ръководена от Струмишката митрополия.[6] Основна роля в това начинание играят местният свещеник Тодор Тилков и известните търговци от Велес Костадин Шулев и четиримата му братя, които морално и материално подкрепят учебното дело в града.[7] Скоро училището е закрито, а учителите заточени - единият в Радовиш, другият в Тиквеш. След това са арестувани и членовете на общината, единият от които Константин Русев е задържан в солунски затвор. Двете църкви в града са опожарени и разрушени напълно, а екзархистите са обвинени от владиката, че са въстанали. Разследването показва, че се касае за клевета, но властите не позволяват на общината да разчисти останките от едната църква и да я изгради наново и шестима общинари са отново затворени в Солун. В 1870 година българската община отново прави постъпки за разрешение за строеж на църква, но то води до нови арести. В 1876 година в Струмица пак има арести на екзархисти, обвинени в противодържавна дейност.[8]

Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Струмница (Stroumnitza) живеят 4000 гърци.[9] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Струмица (Stroumniza) е посочена като град с 2 400 домакинства с 3 300 жители мюсюлмани и 2 120 българи.[10]

През май 1878 година след Руско-турската война Ставруш Тимов и Константин Русев от името на Струмишката българска община подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония, с който се иска присъединяване на Македония към новообразуващата се българска държава.[11]

Ученици в гръцкото училище в Струмица, 1903 година
Печат на гръцки старчески дом и гръцките училища в Струмица

След войната мерките на солунските вилаетски власти за закриване на българските училища засягат и Струмица - съществуващото в Струмица българско училище е закрито лично от Струмишкият патриаршески митрополит.[12] Председателят на българската община свещеник Константин, подкрепян парично от Екзархията, е принуден временно да напусне Струмица и да се настани в Солун, а в града остава само екзархийският свещеник Тома.[13] Арестувани са някои от видните българи струмичани, между които Ставро Тимов, Божил Георгиев и Антон Поликар.[14]

На 25 юни 1895 година д-р Христо Татарчев основава комитет на ВМОРО в Струмица. През 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) градът наброява 10 160 жители, от които 6 200 българи християни, 3 100 турци, 700 евреи и 160 цигани.[15] Бившето село Свети Петнадесет, станало по-късно квартал на Струмица, между 1896-1900 година преминава под върховенството на Българската екзархия[16].

Членове на гръцката младежка революционна организация под ръководството на Николаос Ангиополастис[17]

През 1897 година със султански берат в града е учредена Струмишка българска митрополия, подведомствена на Българската екзархия с първи предстоятел Митрополит Герасим. Но екзархийската партия в Струмица си остава по-слаба от гъркоманската. До началото на 20 век в града няма българска църква, а духовните нужди на екзархийското население се поемат от един малък параклис. По този въпрос българският екзарх Йосиф I протестира пред Великия везир:

А в Струмица всички [са] българи, няма ни един асъл[18] грък, а на екзархистите не дават черква да си направят...[19]

Това положение продължава до 1911 година, когато е завършен и осветен монументалният екзархийски катедрален храм „Свети Свети Кирил и Методий“.[20]

Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Струмица се състои от 1 800 българи екзархисти, 4 400 българи патриаршисти гъркомани, 114 българи протестанти, 35 гърци и 18 власи. В града има 4 начални и 2 прогимназиални български училища и 1 начално и 1 прогимназиално гръцко.[21]

В България, Сърбия и Югославия[редактиране | edit source]

Струмица след предизвикания от гърците и гъркоманите пожар.

Градът е освободен от османска власт на 21 октомври 1912 г. по време на Балканската война от части на 26 пехотен полк на Седма рилска дивизия и до 1919 г. влиза в границите на Царство България. При избухването на войната сто тридесет и шест души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[22] Струмица става окръжен център с управител Владимир Караманов, а Христо Попкоцев е назначен за началник на Струмишка околия[23].

По време на Междусъюзническата война през 1913 г. за кратко време Струмица е завзета от гръцката армия. Изгорени са казармите, правителствените здания, църквите, митрополията, двете български прогимназии, както и част от българските, турските и гъркоманските махали, а също и цялата чаршия[24].

Съглашенски войски край Струмица през Първата световна война

След оттеглянето на гръцките части от града се изселват голям брой местни гъркомани, турци и евреи, които го опожаряват. По време на големия пожар през август 1913 г. изгарят повече от 1900 обществени сгради, къщи, дюкяни и кафенета. От същата година градът е център на Струмишки административен окръг. Турското население на града също в голямата си част се изселва и според Димитър Гаджанов в 1916 година в града живеят едва 150 турци.[25]

През 1916 година града посещава професор Васил Златарски, като участник в научно-разузнавателната мисия в Македония и Поморавия, организирана от Щаба на действащата армия. В рапорта си до Началник щаба на действащата армия той пише:

Градът, почти наполовина разрушен и опожарен от гърците и гъркоманите, които, напущайки в 1913 г. завинаги Струмица, изгорили къщите си и дори църквата, представляваше твърде жалко и грозно зрелище, макар и да завзема такова чудно географско положение. Там са настанени бежанци от Кукуш, а напоследък и от Дойран. [26]

След края на Първата световна война по силата на Ньойския договор от 1919 г. Струмица и Западните покрайнини са отнети от България и дадени от Антантата на Кралството на сърби, хървати и словенци, бъдещата Югославия.

По време на Втората световна война от 1941 до 1944 г. градът отново е включен в границите на България. Негов кмет по това време е Ильо Богоев[27]. На 13 август 1951 година комунистическите власти извършват убийството на петима студенти от Струмица („Струмишката петорка“) в Дорломбос[28].

Съвременна архитектура от централната част на Струмица; (2011 г.)
Изглед към сградата на бившия театър „Антон Попов“, сега Център за култура; (2010 г.)
Съборната църква на Струмишка епархия на МПЦ - „Св. Св. Кирил и Методий“; (2012 г.)

Демография[редактиране | edit source]

Според преброяването от 2002 година градът има 35 311 жители.[29]

Националност Всичко
македонци 32 075
турци 2 642
роми 130
власи 3
сърби 157
бошняци 5
други 298

Икономика[редактиране | edit source]

Струмица е известен център на земеделието, по-специално се отглежда тютюн.

Култура[редактиране | edit source]

  • Общинска библиотека „Благой Янков—Мучето“
  • Център на култура „Антон Панов“ (театър; градска галерия; музикални състави)
  • Градски музей

Редовни събития[редактиране | edit source]

  • Астер фест, международен филмов и видео фестивал на Югоизточна Европа
  • Фестивал за камерен театър „Ристо Шишков“
  • Ликовна колония (фестивал на изобразителното изкуство)
  • Струмишки карнавал

Спорт[редактиране | edit source]

В Струмица има два футболни клуба - Беласица, основан в 1922, и Тиверия, основан в 1923 година.

Забележителности[редактиране | edit source]

Други[редактиране | edit source]

  • В Струмица се развива част от действието на романа „През дебрите на Балкана“ (1888) на известния немски писател Карл Май, в който главният герой Кара бен Немзи казва за Остромджа: „От по-нови данни знаех, че градът има около седем-осем хиляди жители, в по-голямата си част турци и българи, отглеждащи много памук и тютюн.“[30]

Личности[редактиране | edit source]

Мелетий Софийски

Допълнителна литература[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 173.
  2. Dobson, Richard Barrie: Encyclopedia of the Middle Ages, Editions du Cerf, 2000, стр. 1044, ISBN 9781579582821. Retrieved 19 April 2011.
  3. Евлия Челеби. „Пътепис“, София, 1972, стр.271-177.
  4. Викторъ Григоровичъ. „Очеркъ путешествія по Европейской Турціи“. Москва, 1877, стр. 120.
  5. Αραβαντινός, Παναγιώτης. Χρονογραφία της Ηπείρου των τε ομόρων ελληνικών και ιλλυρικών χωρών διατρέχουσα κατά σειράν τα ευ αυταίς συμβάντα από του σωτηρίου έτους μέχρι του 1854 περιέχουσα και τοπογραφικόν πίνακα πάσης της Ηπείρου / συνταγμένη υπό Π.Α.Π. Β΄ σελ. 162.
  6. Ванчев, Йордан. „Новобългарската просвета в Македония през Възраждането“, София, 1982, стр.93-95.
  7. Салгънджиев, С. Лични дела и спомени по възраждането на солунските и серски българи или 12-годишна жестока неравна борба с гръцката пропаганда. Пловдив, 1906, с.29.
  8. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 360-361.
  9. Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique, Constantinople, 1878, р. 49.
  10. „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, стр.186-187.
  11. Иванов, Йордан. Български старини из Македония, София, 1970, стр. 658.
  12. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 13-14, 567.
  13. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 567.
  14. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 362.
  15. Кънчов, Васил. „Македония. Етнография и статистика“. София, 1900, стр.159.
  16. Илюстрация Илинден, 1936, бр.79, стр.1
  17. Το Ίδρυμα Μουσείου Μακεδονικού Αγώνα. // Посетен на 21 март 2013 г..
  18. (Х)а̀съл, аслъ̀ (тур.) - същински, истински
  19. Галчев, Илия. Българската просвета в Солунския вилает, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2005, стр. 85.
  20. Пандевски, Манол, Стоев, Ѓорѓи - Трнката. Струмица и струмичко низ историјата. Струмица, 1969, стр. 158.
  21. Brancoff, D.M. "La Macédoine et sa Population Chrétienne". Paris, 1905, р.106-107.
  22. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.881.
  23. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 - 1916, Торонто, 2006, стр.125
  24. Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 - 1916, Торонто, 2006, стр.198
  25. Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 244.
  26. Петър Петров. "Пътуване на проф. В.Н.Златарски из Македония". - В: ВИС, г.60, 1991, кн.1, стр.75.
  27. Пандевски, Манол, Стоев, Ѓорѓи - Трнката. Струмица и струмичко низ историјата. Струмица, 1969, стр.
  28. Гоцев, Димитър, „Новата националноосвободителна борба във Вардарска Македония 1944-1991“, София, 2000 г.
  29. Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови
  30. Карл Май. „През дебрите на Балкана“
Населени места в Община Струмица
Струмица | Баница | Банско | Белотино | Велюса | Водоча | Габрово | Градско Балдовци | Дабиля | Добрейци | Дорломбос | Злешево | Костурино | Куклиш | Мемешли | Муртино | Орманли | Попчево | Просениково | Раборци | Рич | Съчево | Свидовица | Три води | Чепели
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.