Вътрешна македонска революционна организация

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за организацията от 1919 до 1934 година. За други значения вижте ВМРО (пояснение).

ВМОРО и ВМРО
Bitolya Macedonian-Adrianopolitan Revolutionary District Seal.JPG
Девиз

 • Свобода или смърт
 • Македония на македонците

Цели

 • Автономия за Македония и Одринско
 • Независима Македония

Структура

 • Централен комитет
 • Задгранично представителство
 • Структура на революционните окръзи
 • Четнически институт
 • Погранични пунктове
 • Спомагателна организация
 • Разузнавателна организация

Хронология

 • Основаване (1893)
 • Илинден-Преображение (1903)
 • Мюрцщегски реформи
 • Борба с чуждите пропаганди (1904 - 1908):
Сръбска и Гръцка
 • Разцепление на ВМОРО (1905 - 1908)
 • Легализация (1908 - 1910): НФП и СБКК
 • Войни за национално обединение (1912 - 1918):
МОО, Партизански формирования
Тиквешко въстание
Охридско-Дебърско въстание
Валандовска акция
11 дивизия Партизански отряд
 • Разкол в македонското освободително движение след Първата световна война
 • ВМРО (1919)
ВТРО, ВЗРО и ВДРО
 • Братоубийствени войни във ВМРО:
Убийство на Тодор Александров
Горноджумайски събития
Протогеровисти
 • Официална забрана (1934)

Категории

 • Дейци на ВМОРО
 • Дейци на ВМРО
 • Ренегати
 • Афери
 • Конгреси
 • Сражения
 • Печатни издания
 • Мултимедия
 • Документи

Още

 • Българска екзархия
 • ВМОК
 • Македонска емиграция в България
 • МПО
 • Български акционни комитети
 • Охрана

IMRO badge.JPG

Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО, изписване до 1945 г.: Вѫтрешна Македонска Революционна Организация) е национално-освободителна организация на българите в Македония.[1] Организацията е пряк наследник на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и е припозната от мнозинството македонци като тяхна освободителна организация.[2] ВМРО е възстановена от Тодор Александров[3] след като Македония е повторно разделена между Сърбия, Гърция и България в края на Първата световна война. Институтите, структурата на революционните мрежи, четническите организации са директно взаимствани от старата организация, откъдето идват и мнозинството от дейците на ВМРО.[4] За основна цел тя си поставя придобиване на политическа автономия на Македония и обединението и в една независима държава с преобладаващо българско население, със столица Солун.[5], теза подкрепяна от правителството на Александър Малинов, с оглед на политическата изолация и недоверие към България от страна на Великите сили.[6] В тази връзка ВМРО изгражда базите си в България.

Знамето на ВМРО от 1920 година.
Устав на ВМРО от 1928 година.

В противовес на ВМРО федералистите и крайно левите дейци на ВМОРО създават редица организации, чиято цел е да изместят ВМРО като главен двигател на македонското революционно движение с идеи за автономия на Македония в рамките на Балканска федерация.[7] Те се поставят в услуга на Гърция и Кралска Югославия, и на СССР и Коминтерна.[8] За да продължи революционната дейност в новите условия ВМРО се включва в политическите борби в България, а същевременно обособява Пиринска Македония за своя „държава в държавата“ чрез Спомагателната организация на ВМРО.[4] Дейци на ВМРО действат в услуга на отделни партии като извършват редица убийства на политици[9] и министри, според някой изследователи и на действащия министър-председател Александър Стамболийски[10], влизат в задочни конфликти с български правителства и участват косвено в Деветоюнския преврат, а също и в потушаването на Септемврийското въстание в Пиринска Македония.[11] В резултат ВМРО за врагове печели земеделците, комунистите, федералистите, народняците, а звенарите по-късно забраняват ВМРО. След обявяването на прокомунистическия Майски манифест ВМРО губи част от доверието към себе си в България и Западна Европа[12], и търпи разцепление в собствените си редици[13] в следствие на което ръководителят ѝ Тодор Александров е убит.[14]

Новият ѝ лидер Иван Михайлов предприема крути мерки по унищожението на всички фракционистки крила във македонското революционно движение.[15] До забраната за съществуване на ВМРО през 1934 година организацията е постоянно разкъсвана от междуособици и братоубийствени борби[16], в резултат силно отслабената организация измества основната си дейност от неконвенционална борба с въоръжени чети към изолирани терористични актове[17], най-важният сред които е убийството на югославския крал Александър I Караджорджевич.[18] Атентатът е извършен с помощта и в конспирация на хърватската революционна и терористична организация Усташа[19], подкрепени от страна на Унгария[20] и Фашистка Италия[21], остават съмнения за участието и на Нацистка Германия[22], основни радетели за промяна статуквото наложено от Версайската система от мирни договори след края на Първата световна война.[23] Правителството на Кимон Георгиев забранява ВМРО след Деветнадесетомайския преврат, но част от дейците ѝ продължават нелегалната си дейност дори след края на Втората световна война.[24]

Оценките за ВМРО като цяло са много и крайно противоречиви. След демократичните промени в България и Република Македония се създават редица организации ВМРО, считащи се за наследници на историческата организация. Сред тях са ВМРО-БНД, ВМРО-ДПМНЕ, ВМРО-НП и други.

Съдържание

Предистория[редактиране | edit source]

След подписването т. нар. Солунско примирие на 29 септември 1918 Царство България прекратява своето в участие в Първата световна война. По това време структурите на ВМОРО, които изцяло са се влели в състава на Българската армия, след демобилизацията ѝ окончателно се разпадат. Вардарска и Егейска Македония са включени отново в пределите съответно на Кралство на сърби, хървати и словенци и на Кралство Гърция. България е окупирана от части на Антантата, с което се оформя Втора национална катастрофа, утвърдена на 27 ноември 1919 с Ньойският договор. По силата на този договор е отнето суверенното право на България да подържа свои въоръжени сили и са орязани допълнителни територии. Подписалият договора Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация. След Първата световна война победителките превръщат своята съюзничка Сърбия в истинска мини-империя. Срещу тази два пъти по-голяма, враждебно настроена държава, България е обезоръжена. Съзнавайки слабостта на страната, премиерът се стреми да поддържа добри отношения със западната съседка. Това вкарва правителството в конфликт с македонските българи, обвиняващи го в национално предателство. Още с поемането на премиерския пост през октомври 1919 г. Александър Стамболийски започва да съставя списъци за арест на отговорните за намесата на България във войната на страната на Централните сили. Сред тях са и ген. Александър Протогеров и Тодор Александров, членове на ЦК на ВМОРО, които са прибрани в участъците на 4 ноември 1919 г. Новото СХС Кралство иска двамата да му бъдат предадени за да обезглави опасната организация. Стамболийски е против, но не смее да откаже. Все пак с помощта на столичния полицейски началник Антон Прудкин се инсценират събития, при които и двамата успяват да избягат. Веднага след бягството си двамата нелегални се заемат с възстановяването на организацията в Пиринска Македония, която след това ВМРО превръща в "държава в държавата".

Възстановяване и укрепване на революционната организация (1919-1924)[редактиране | edit source]

Възстановяване на организацията[редактиране | edit source]

Тодор Александров с щаба си. Снимка от Държавна агенция „Архиви“.

Така на 20 декември 1919 г. дейци на ВМОРО провеждат в София тайно съвещание, на което Вътрешната македоно-одринска революционна организация е възстановена като Вътрешна македонска революционна организация. Съвещанието е инициирано от членовете на последния централния комитет на ВМОРО, избран през 1911 година: Тодор Александров, Петър Чаулев и Александър Протогеров (избран да замести убития през войната Христо Чернопеев). Официално възстановяването е оповестено на 19 март 1920 година. Името на организацията е променено, защото след войната се е обособила отделна Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), действаща в Западна Тракия под водачеството на Тане Николов.[7] Против възстановяването на организацията в този ѝ вид се обявяват отделни дейци на ВМОРО като Христо Татарчев, представители на Временното представителство на бившата ВМОРО и Македонската федеративна организация.

Тодор Александров.

ВМРО се обявява за автономия на Македония и в защита на българското население там. На 3 февруари 1920 година Тодор Александров, Александър Протогеров, Иван Каранджулов, Никола Стоянов, Георги Баждаров, Михаил Монев, Аргир Манасиев, Наум Томалевски и други участват в заседанието, на което се взема решение за възстановяване на четническата дейност във Вардарска и Егейска Македония[4]. Към май 1920 година организацията разполага с 17 чети във Вардарска Македония и 5 в Егейска, съставени от по 15 четници и трима в резерва. Въстановени са революционните окръзи - Скопски, Битолски, Струмишки, Серски и Солунски, околийските и селските райони. По цялата граница на България с Македония са създадени пунткове на ВМРО, които отговарят за цялата революционна дейност във вътрешността. В Горна Джумая това е Иван Караджов, в Петрич Атанас Маджаров и Стоян Филипов в Неврокоп.[4] Без да се свика конгрес Тодор Александров, Александър Протогеров и Петър Чаулев са преизбрани за членове на ЦК на ВМРО, а за членове на Задгранично представителство на ВМРО, второ по значение след ЦК, са избрани Георги Баждаров, Наум Томалевски и Кирил Пърличев.[7] От друга страна Димитър Влахов е избран за резервен член на ЦК, като представител на лявото крило.

ВМРО решава да подпомогне югославските комунисти на изборите от есента на 1920 година, чиято главна задача е децентрализиране на кралството. Четите на ВМРО остават до късна есен във Вардарска Македония като агитират сред местното население да се гласува за комунистите. В резултат на изборите в „Южна Сърбия“ комунистите печелят 18 от 45 мандата. Отделно сръбските официални власти констатират, че ВМРО е въстановила революционните си мрежи в цяла източна Македония[25].

Въоръжени действия на ВМРО в Гърция и Кралство СХС[редактиране | edit source]

Четата на Георги Въндев в Струмишко.

Между 26-30 юни 1920 година започва същинската подготовка по въстановяването на революционната дейност в Македония. През Албания в Охридско, Дебърско, Битолско, Прилепско и Тиквешко се прехвърлят четите на Александър Протогеров, Петър Чаулев, Трайко Павлов и Петър Мусев, които с помощта на местни войводи се противопоставят на сръбската армия. Тодор Александров, Панчо Михайлов, Иван Бърльо, Симеон Клинчарски, Лазар Велков, Ефрем Чучков и Кръстьо Лазаров правят същото от източната страна на река Вардар[26]. Към 4 декември 1921 година във Вардарска Македония по данни на ВМРО действат 11 нелегални чети на изток от Вардар и 8 на запад, а общо нелегалните революционери са 1620 души. Срещу тях действат сръбската армия, контрачетници на Църна рука и сръбски колонисти. По данни на ВМРО през 1921 година са дадени 22 сражения, а през 1922 година 56 сражения, а загубите на сръбските сили към януари 1923 година възлизат на 263 убити и над 800 ранени войници, жандарми и контрачетници. Сред убитите са 6 армейски офицери, 9 жандармерийски офицери и 11 войводи на контрачети. ВМРО губи 52 четници и 7 войводи, а други 143 са ранени.

Александър Протогеров в униформа на войвода.

В Егейска Македония срещу гръцките войски в същото време действат 316 нелегални революционери с 7 чети: пет във Воденско, Леринско и Костурско (на войводите Андон Качарков, Георги Хазнатарски, Иван Келпеков и др.) и по една в Солунско (Илия Дигалов) и Серско (Митьо Илиев). Общо 152 куриери, пряко подчинени на ЦК на ВМРО, действат и в двете области. Водят се над 20 сражения с гръцка армия и жандармерия. Гръцките власти интернират и затварят стотици българи, а други са насилствено мобилизирани в гръцката армия по време на Гръцко-турската война (1919-1922)[27].

Шапка тип „Хан Аспарух“[4]., част от новите униформи на четите, въведени от Тодор Александров.
Позив на ВМРО от времето на Гръцко-турската война, призоваващ българите от Егейска Македония, мобилизирани в гръцката армия да дезертират.

През 1923-1924 във Вардарска Македония вече действат 53 въоръжени чети на ВМРО: 36 навлезли от България, 12 местни и 5 дошли от Албания[28]. Общата им численост по данни на ВМРО е 3 245 нелегални четници, 79 войводи, 54 подвойводи, 41 секретари на чети и 193 куриери. Те водят общо 119 сражения, извършват 73 атентати на административни и инфраструктурни цели, а сръбските сили губят 279 войници, 9 офицери и 16 войводи на контрачети и жандармерийски офицери. Ранени са повече от 1 300 войници и офицери. ВМРО губи 56 четници, 7 войводи и 5 подвойводи. Арестувани са общо 11 890 мирни граждани, от които 1 020 са убити, а над 6 200 са осъдени на затвор.

В Гръцка Македония действат 24 чети и 10 местни разузнавателни групи от по 3-4 души. Общо това са 380 души - 18 войводи, 22 подвойводи, 11 секретари и 25 куриери, които дават 42 сражения и извършват 27 атентата. От гръцка страна жертвите се равняват на 83 военни, сред които 5 офицери и 8 андартски капитани, а други 230 са ранени. Организационни хора ВМРО губи 20 четници и двама войводи, а ранени са 48 души. Гръцката власт репресира мирното население като над 600 души безследно изчезват, а над 8 000 губят имот, биват интернирани и измъчвани[29].

Според сръбски източници в Петричко в този период са съсредоточени 9 100 четници на ВМРО, а според съветски - 35 000 души, въоръжени с оръжие за 100 000, до 150 картечници, 10 полеви и 4 гаубични оръдия, и неустановен брой планински оръдия[4] За да прекрати преминаването на въоръжените чети в Кралството на сърби, хървати и словенци от България сръбската власт затваря общата граница и започва изграждането на силна фортификация с вълчи ями, телени мрежи, окопи с картечници и наблюдателни кули[30].

Международна подкрепа и организиране на бежанците[редактиране | edit source]

Картичка на Илинденската организация представяща идеята за Независима Македония.

Тодор Александров е подкрепен при тайни преговори от правителството на Италия за създаване на канали и представителства на ВМРО на тяхна територия. Същото постига Александър Протогеров в Австрия, Унгария и Албания. Сключват се и споразумения с албански революционери от Косово и Албания, и с Хърватската селска партия за общи легални действия в Кралска Югославия, и с Турция за съвместни българо-турски действия в Егейска Македония. Правят се много легални опити за извоюване на права на българите в Македония, до един провалени от нежеланието на Гърция и Югославия за преговори Членът на ЦК на ВМРО Петър Чаулев трайно се установява в Рим, където да ръководи дейността в Западна Европа.[7]

Пети редовен конгрес на МПО в САЩ и Канада. На табелата се чете: „И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем: Тя е цялата европейска земя. И ако за една Голгота непременно е нужен един връх, ние ще го назовем Македония“, стих на Пейо Яворов.

В началото на 20-те години на 20 век в България се създават културно просветните бежански организации СМКПББ, МДД, МЖС, ММКПС и МСД „Вардар“, които заедно с МНИ и Илинденската организация, подпомагат с дейността си революционното движение.[31] Зад граница действат МПО, в САЩ и Канада, МССЧ в Западна Европа и други, които развиват и пропагандна дейност сред западните общества. Във вътрешността на Македония действат шпионско-разузнавателните ТКПОМБ и ММТРО.[32] Всички те са особено активни след като властта във ВМРО поема Иван Михайлов. Между 1927-1933 година в Женева се издава официалния печатен орган на ВМРО вестник „Маседоан“ под редакторството на Симеон Евтимов, а след смъртта му от Димитър Цилев[33]. Всички те се подпомагат идейно и материално от ВМРО.

На парламентарните избори от 1923 година Иван Караджов е избран като народен представител от Неврокоп. Постепенно около него се създава Македонска парламентарна група, която обслужва интересите на македонските бежанци и на ВМРО[4]..

С подписването на Ньойския договор България е задължена да поеме македонските бежанци с българско национално самосъзнание от Северна Гърция[34]. Повод за подписването на българо-гръцката конвенция за покровителство на националните малцинства Калфов - Политис става Търлиския инцидент от 1924 година, при който са убити невинни българи от страна на гръцката армия[35]. Тодор Александров заповядва бежанците да не се прехвърлят в България, за да не се обезбългари Егейска Македония, но преждевременната му смърт и настъпилата криза във ВМРО осуетяват тези планове[36].

Конфронтация с федералистите, земеделците, народняците и комунистите[редактиране | edit source]

На 30 май 1921 г. военният министър Александър Димитров се среща в Белград с министър-председателя на югославското кралство Никола Пашич и му обещава да не пропуска чети в Македония. Земеделското правителство подкрепя новосъздадената Македонска федеративна организация за борба срещу ВМРО. Така правителството на БЗНС и ВМРО влизат в остър конфликт. В резултат правителствените служители Борис Козлев, Никола Кушев, Гьорче Петров и Александър Димитров са убити от хора на ВМРО. В отговор е окръзите София, Кюстендил и Петрич е обявено военно положение. Министърът на вътрешните работи Райко Даскалов нарежда преследване на революционерите в Неврокопско. През ноември 1921 година ръководителите на МФРО се срещат в Тирана с члена на ЦК на ВМРО Александър Протогеров и договарят общи действия срещу сръбския режим, към договорката са включени и албанските революционери. По-късно Тодор Александров отказва да признае тази договорености[37].

Разколът във ВМРО приема опасни форми и размери, заплашващи самото ѝ съществуване. Противниците на Александров през април-май 1922 г. формират нелегален Централен революционен федеративен комитет в състав Крум Зографов, Александър Панов, Григор Циклев, Велко Мандарчев, Заре Секулички и Лазар Тодоров. Комитетът има и Задгранично представителство, в което влизат Филип Атанасов, Никола Юруков и дотогавашните най-близки сътрудници на Александров Славе Иванов и Стоян Мишев. През април 1922 г. е организирана специална чета с войвода Крум Зографов, която има за задача да ликвидира намиращия се във Вардарска Македония Александров и да постави под контрола на федералистите създадената от него организационна мрежа. Организацията на свой ред на 22 август 1922 година обявява Пиринска Македония за своя „държава в държавата“, подкрепена от Конституционния блок, и създава революционни мрежи като в гръцка и сръбска Македония, назначава собствени съдии и полиция, и събира данъци.[4]

Между 14–17 октомври 1922 година чети на ВМРО начело с Алеко Василев и Георги Атанасов, вече започнали постепенно да се отцепват от организацията, окупират Неврокоп в така наречената Неврокопска акция на ВМРО и прогонват четата на федералистите на Тодор Паница.[38] Деецът на федералистката организация Григор Циклев в Кюстендил на 17 ноември 1922 година убива Велин Алайков, участник в преговорите между ВМРО и враждебното ѝ земеделско правителство на Александър Стамболийски. В отговор ВМРО извършва така наречената Кюстендилска акция на ВМРО.[39][40]

След подписването на Нишката спогодба от 23 март 1923 правителството на БЗНС влиза в директен конфликт с ВМРО, въоръжава и изпраща федералисти и оранжевогвардейци срещу тях, но при Сатовча и Юндола вътрешната организация ги разбива. Успоредно с това ВМРО организира акции, за да прогони сръбските колонисти във Вардарска Македония и води сражения със сръбски и гръцки войски.[7]

При подготовката на преврат от страна на Военния съюз в началото на 1923 година политическият секретар на Съюза майор Никола Рачев се среща с Тодор Александров и договаря условията за сътрудничество.[41] При извършването на Деветоюнския преврат от 1923 година четите и милициите на ВМРО са в пълна бойна готовност да се противопоставят на евентуално сръбско нахлуване в България. Въпреки, че ВМРО официално не взима пряко участие в преврата, четата на Величко Велянов участва в убийството на Александър Стамболийски.[42]. Хора като Иван Михайлов, Симеон Евтимов, който действа в Пловдивско и Татар Пазарджийско, Йордан Чкатров, Васил Шалдев, Кирил Дрангов и други участват в потушаването на въстанието[43].

На среща между БКП и ВМРО се съгласува втората да остане неутрална при избухването на Септемврийското въстание, стига то да не обхване Пиринска Македония. Въпреки това комунистически въоръжени отряди се появяват в Горна Джумая и Разлог, след което ВМРО се намесва и потушава въстанието в областта[11]. Под силен международен натиск от страна на Великобритания и Франция правителството на Александър Цанков започва да преследва и арестува легални бежански дейци в София, Кюстендил и Петрич, което сериозно влошава отношенията с ВМРО.

Сближаване с българските и съветските комунисти[редактиране | edit source]

Петър Чаулев, член на ЦК на ВМРО от 1919 до 1924 година.

Усложнената политическа обстановка в България и конфликтите с повечето политически течения кара ЦК на ВМРО да търси нов съюзник. Още през юли 1923 година ВМРО изпраща тайно в Москва на преговори със СССР и Комунистическия интернационал Михаил Монев и Димитър Влахов, които да търсят подкрепа за революционното движение в Македония. След основаването на ВМРО през 1920 г. Влахов е избран за резевен член на ЦК, като представител на лявото крило. В резултат на тези действия на 9-ти април 1924 във Виена представителите на ВМРО Петър Чаулев и Димитър Влахов, на СССР и Коминтерна Соломон Голдщайн (Черски), на БКП Никола Харлаков и Филип Атанасов от Македонската федеративна организация подписват декларация за сътрудничество. На 29 април 1924 г. тримата представители на ЦК на ВМРО, които са се събрали във Виена, като се солидаризират с постигнатото дотогава в преговорите, подписват декларация „За обединението на македонското освободително движение и приобщаването на ВМРО към общобалканския революционен фронт“. На 30 април ЦК на ВМРО и ЦК на МФО подписват и протокол за обединение на македонското революционна движение. Тези няколко документа, създадени от двете организации с активното посредничество на съветските представители не са предвидени за публикуване. Поради това ЦК на ВМРО решава да оповести чрез манифест за станалото помирение и принципите, на които то се основава. Докато още се обсъжда окончателния текст на манифеста, Т. Александров заминава за Лондон. Замества го с право на съвещателен глас резервният член на ЦК Д. Влахов. Така на 6 май 1924 година във Виена е подписан Майския манифест на ВМРО от Александър Протогеров и Петър Чаулев, които са упълномощени да водят преговорите и да представляват организацията. Решено е манифеста да бъде обявен от ВМРО в скоро време.

Въпреки договореното, „Виенската централа“ не изпълнява задълженията си спрямо ВМРО да премахне федералистките чети в Македония. Тодор Александров и Александър Протогеров се разколебават да оповестят манифеста. Привикват Димитър Влахов и Петър Чаулев да се приберат в България и да прекъснат връзка с федералистите и комунистите, а успоредно с това запознават и дейците на ВМРО, с пазените до този момент в тайна преговори. На 18 юли 1924 година във в. “Балканска федерация” е публикуван Майския манифест, чието съдържание е предоставено от Димитър Влахов. Тодор Александров и Александър Протогеров опровергават „комунистическата мистификация“ и нареждат на всичките дейци на ВМРО в чужбина да разграничат ВМРО от комунистите. Отделни кръгове изразяват притеснението си от „болшевизацията“ на ВМРО. На 2 август 1924 година Александров и Протогеров издават окръжно № 774, в което признават официално за водените преговори с федералисти и комунисти, но отричат някога да са подписвали манифеста. Георги Димитров и Васил Коларов разбирайки, че ВМРО се е отказала от договореностите взимат решение за създаване на ВМРО (обединена).

Убийството на Тодор Александров и ответната реакция на Иван Михайлов[редактиране | edit source]

Тодор Александров поставен в ковчег след убийството.

След обявяването на Майския манифест срещу ВМРО застават едновременно разочарованите комунисти и правителството на Александър Цанков. Тодор Александров се свързва с Коста Янков, началник на военния отдел при ЦК на БКП, с който търси среща, за да неутрализират създадените проблеми. В същото време ескалират разногласията в организацията. Александър Протогеров провежда конгрес на Струмишкия революционен окръг без знанието на Тодор Александров, заради което двамата влизат в задочен спор. Тодор Александров е решен да търси отговорност на Алеко Василев, ръководителя на Серския революционен окръг, за многото повдигнати сигнали срещу него за злоупотреба с власт. На среща между Александър Протогеров, Алеко Василев и Георги Атанасов се постига споразумение за отстраняването на Тодор Александров.

Четата на Алеко Василев.

В такава сложна политическа ситуация е извършено убийството на Тодор Александров на 31 август 1924 година. На път за конгреса на Серския революционен окръг в Пирин планина край Сугарево Тодор Александров и телохранителя му Панзо Зафиров са застреляни от Динчо Вретенаров и Щерьо Влахов, а пътуващият с тях Александър Протогеров е оставен жив. Новината за убийството на Александров е запазена в тайна дълго време. Проведен е и конгреса на серския окръг, на който Петър Чаулев и Димитър Влахов са изключени от ВМРО за тежки престъпления спрямо организацията.

Секретарят на Тодор Александров Иван (Ванче) Михайлов организира среща на 12 септември 1924 в Горна Джумая, на която да се реши съдбата на ВМРО, станала по-късно известна като Горноджумайските събития. Заедно с Йордан Гюрков, Кирил Дрангов, Панчо Михайлов, Кирил Пърличев, Георги Баждаров, Наум Томалевски и Иван Караджов решават и наказват моралните виновниците за убийството на Тодор Александров - Алеко Василев и Георги Атанасов. В деня на срещата Горна Джумая е затворен от въоръжени чети на ВМРО, а българската армия и власт остават неутрални. Кирил Пърличев и Георги Баждаров се застъпват за Александър Протогеров и той бива оставен жив. Като член на ЦК той подписва окръжно за откриване и наказване на физическите убийци на Тодор Александров. Успоредно с това започва прочистване на крайно левите македонски революционери в София, Пловдив и други градове, като за няколко дни са убити над 20 души. Сред тях са Димо Хаджидимов, Владислав Ковачев, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижовски и Александър Буйнов. На 23 декември 1924 година в Милано е убит и бившият член на ЦК Петър Чаулев. В междуособиците за периода 1924-1926 година загиват общо 76 души[44].

ВМРО под водачеството на Иван Михайлов (1924-1934)[редактиране | edit source]

Промени в ръководството на организацията[редактиране | edit source]

На тайно съвещание на ВМРО от 17 септември 1924 година е решено да се пристъпи към подготовка за общ конгрес на организацията, а Иван Михайлов е назначен за секретар на ЦК, в разрез с устава и правилника от единствения негов член Александър Протогеров. На друго тайно съвещание от 21 септември Иван Михайлов е назначен за отговарящ Петричкия район, де факто Иван Михайлов става едноличен ръководител на ВМРО. С окръжно от 2 октомври до „второ нареждане“ пренасочва всички звена да отговарят пред ЦК, като така подготвя отстраняването на несигурните легални и нелегални дейци на ВМРО[45].

Шестият конгрес на ВМРО в Сърбиново се провежда между 9 и 12 февруари 1925 година. Програмата на конгреса включва отчет на ЦК за периода 1911-1924 година, приемане на нов устав и правилник на организацията, преначертаване на териториалната структура, избор на нови ЦК и ЗП и решения за бъдещата дейност на организацията. С гласуване за членове на Задграничното представителство на ВМРО са избрани Кирил Пърличев, Георги Баждаров и Наум Томалевски. Като резервни представители на Задграничното представителство са избрани Тома Карайовов, Йордан Бадев и Ангел Узунов. Заедно с членовете на ЦК на ВМРО Иван Михайлов, Георги Попхристов и Александър Протогеров, и заместник членовете Петър Шанданов, Йордан Гюрков и Никола Василев образуват един висш съвет на ВМРО.[46]

Новият устав се застъпва повторно за политическа автономия на Македония в географските и граници, а ВМРО ще се стреми да открие и накаже всички виновници за убийството на Тодор Александров. Задграничното представителство става избираемо на конгресите срещу което се обявява Ангел Узунов, като до момента ЗП е назначавано от Централния комитет на ВМРО. Иван Михайлов е назначен за ръководител на Скопския революционен окръг, Георги Попхристов за Битолски и Александър Протогеров за Серски, Солунски и Струмишки. Всичките спомагателни организации на ВМРО допълнително развиват дейност[47].

Състояние на четническия апарат[редактиране | edit source]

ВМРО в началото на 1925 година разполага с 976 въоръжени хора във Вардарска Македония. Те формират 39 чети и 17 групи, както и 63 куриери. Като резерви в пунктовете в Пиринска Македония са 179 души, а други 1160 са в почивка. В Егейска Македония организацията разполага с 143 въоръжени души в 11 чети, 16 групи и 12 куриери, а техни заместници в България са 45 четници и 96 почиващи. Общо ВМРО има апарат от 15 200 въоръжени четници, с които гарантира сигурността си[48]. Членовете на ЦК на ВМОРО си поделят организационната работа по окръзи: Георги Попхристов завежда Битолския, Александър Протогеров - Солунския, Струмишкия и Серския, а Иван Михайлов - Скопския и Петричкия[49].

Тиквешката чета на войводата Иван Илиев.

От 3 април 1925 година в Битолския революционен окръг действа нелегално ръководство с Алексо Стефанов - председател, Петър Шанданов - зам.председател и Крум Петишев - секретар. Петър Шанданов става и битолски околийски войвода с 11 души чета, Алексо Стефанов демирхисарски със 17, крушевски е Иван Джонев с 25, ресенски е Тасе Христов с 9, Лерински е Илия Лерински с 18, костурски е Андон Попщерев с 11, стружки е Стефан Алабаков с 20, охридски е Наум Йосифов с 23, прилепски е Петър Костов с 33, преспански е Петър Ангелов с 16 души четници. Към тях се присъединяват и Борис Изворски с 23 четници в охридско и Петър Трайков в Дебърско с 22 четници.

В Скопския революционен окръг царевоселски околийски войвода е Дончо Христов с 18 четници, кочански е Евтим Полски с 22, кумановски е Кръстьо Лазаров с 26, кратовски е Мите Опилски с 19, паланечки е Стоян Върбенов с 21 и велешки е Стефан Петков с 27 четници.

Прилепската чета на Петре Пашата.

В Солунския революционен окръг солунски околийски войвода е Михаил Шкартов с 11 четници, кукушки е Иван Марков с 9, а кавалски е Костадин Ганчев с 10 четници. Там действа и отряд от трима души на Никола Петров. В Серски революционен окръг серски околийски войвода е Михаил Скендеров с 10 четници, там е и четата на Аргир Илиев с 7 четници. В Демирхисарска околия действат Митьо Илиев с 18 четници и неговият подвойвода Иван Паскалев с 15. В Драмска околия главен войвода е Андон Ботев с 14 четници, а Тодор Чоков и Никола Попов водят съответно 6 и 5 четници. В Струмишки революционен окръг струмишки околийски войвода е Георги Въндев с 23 четници, при него действат и войводите Михаил Постуларски с 14 четници и Йосиф Киров с 18 души. Радовишки околийски войвода е Константин Попатанасов с 16 четници. Там са още Ставруш Месаров с 7 души специален отряд и отряд от трима на Бекир Юсеинов. Малешевски околийски войвода е Евтим Чифлишки с 20 четници. Григор Василев и Евтим Стойчев ръководят специални групи там от по 9 и 5 души[50].

Четата на Величко Велянов (в средата) и Кръстьо Лазаров (втори отляво надясно). Отдясно на Лазаров с пушка на колене е Петър Станчев.

Иван Михайлов издава указания и правила за всички чети, за да засили дисциплината в организацията, да сведе до минимум шпионствата, и да намали до минимум репресиите срещу мирното население. Забранява се без знанието на ЦК на ВМРО да се привличат нови членове, четите да влизат във вътрешността на Македония и да извършват акции. Всички войводи и четници в почивка са задължени да се обличат, изглеждат и държат „по европейски“, да не злоупотребяват с положението си и да не носят оръжие. Редица войводи се възпротивяват и по заповед на Иван Михайлов Иван Бърльо, Панчо Михайлов и други са убити. От февруари 1925 година четите се реформират и занапред действат на по „тройки“, „петорки“ или до максимум 10 души, срещу което сериозно се противопоставя Александър Протогеров[51]. От 5 март до 5 май 1925 година в лагери на ВМРО се подготвят 500 млади четници и войводи, разпределени в 50 чети от по 8 четници и двама подвойводи. В градовете и селата на окупирана Македония се създават „тройки“, които при нужда да изпълняват атентати срещу предварително подбрани цели, тактика която по-късно ще измести изцяло четническите акции[52].

През 1925 година българската армия снабдява ВМРО с оръжие, бойни припаси и облекло. Околийските чети са екипирани в пълни бойни униформи и оръжие, а също и с компаси, патрондаши, бомби, цианкалий и термометри. През януари 1926 година на разположение на ВМРО в Пиринска Македония са 6 714 въоръжени души, други 1 651 местни четници и 8 107 мъже са годни за оръжие[4].

Продължение на въоръжената революционна борба[редактиране | edit source]

Лакавишката чета на Траян Лакавишки, втори от ляво е Владо Черноземски.

До 1925 година под ръководството на Тодор Паница и със съдействието на Гърция и Сърбия в трите дяла на Македония действат федеративни чети, чиято цел е да унищожат ВМРО. ВМРО обезкървавява федералистите като прочиства Пиринска Македония от тях (вкл. убитите в Дъбница), а Менча Кърничева убива водача им Тодор Паница във Виена. В Гърция и Сърбия се създават паравоенните организации Гръцки македонски юмрук и Сдружение против българските бандити за борба с ВМРО.[7] Във Виена същата година се създава ВМРО (обединена) от серчани и федералисти, и дейци на Емигрантски комунистически съюз и Илинденската организация, която организация също открито се противопоставя на ВМРО. На 30 декември 1924 година ръководителя на Сдружението против българските бандити Стоян Мишев е убит пред дома си в Щип от Кирил Григоров. На 27 юли 1925 година над Небрегово е убит федералистът Илия Пандурски от Христо Вангелов. На тяхно място през август 1925 година в Пиринска Македония действат контрачетите на Н. Дерменджиев, Г. Манджов, Ив. Узунов и Хр. Ангелов[4].

Царевоселската чета на Дончо Христов.

През 1925 година в Гърция е извършен държавен преврат от страна на генерал Теодорос Пангалос. На 22 октомври гръцката войска нахлува по негово нареждане в Пиринска Македония след граничен инцидент, при който е убит един гръцки войник. Още на 19 октомври чети на ВМРО подпомагат пограничните български войскови отделения. На българската армия е наредено да не оказва сериозна съпротива, а наместо това ВМРО организира около 4000 бойци под ръководството на Георги Въндев и Борис Бунев. По левият бряг на Струма войводата Зисо Попов отблъсква гръцката армия, а с помощта на мобилизирани фронтоваци Петрич остава непревзет. На 29 октомври гръцката войска е принудена да се изтегли от България[4].

През януари 1926 година се взема решение за създаване на постоянна разузнавателна служба към ВМРО, която да следи всичко отнасящо се до революционната борба в Македония и да не допуска инфилтрирането на чужди шпиони в структурите си. За целта ръководителите на революционните окръзи на ВМРО, Задграничното представителство на ВМРО, и ръководствата на ММТРО и ММС са инструктирани да събират всякаква информация в България, Македония и цяла Европа. Околийските войводи на ВМРО трябва да водят точна статистика на чуждите военни части в районите си. Сериозно внимание се отделя и на ренегатите от ВМОРО, преминали на гръцка и сръбска служба.[7]

На 26 юли 1926 година в центъра на Битоля Кръсте Льондев убива журналиста Спас Хаджипопов списващ просръбския вестник „Южна звезда“. На 28 юли четата на Георги Йосифов от 12 души дава сражение на сръбска част от 2 000 войници при „Цървен камен“ в Осоговската планина, при което загиват двама четници, 26 сръбски войници са убити и 35 са ранени. Кралство Югославия реагира остро срещу България и се подготвя за война, но среща съпротивата на Великобритания, Франция и Италия. На 11 август 1926 година Югославия, Гърция и Румъния изпращат колективна нота на България, в която се иска разтурянето на ВМРО, ВТРО, ВЗРО и ВДРО. Под силния международен натиск граничният контрол е засилен, в Кюстендилско и Петричко е обявено военно положение, а на граничните началници е наредено да не допускат преминаването на въоръжени чети извън България. След тайна среща на Иван Михайлов с министър-председателя Андрей Ляпчев е договорено четите на ВМРО да преустановят навлизането в поробена Македония, а правителството от своя страна да не руши организацията на ВМРО в Пиринска Македония.[7] Въпреки това чети от вътрешността на Македония продължават революционната си дейност.

Втора вълна на междуособици и братоубийства във ВМРО[редактиране | edit source]

През 1928 година напрежението между Иван Михайлов и Александър Протогеров нараства. При това положение започва подготовката на конгреса в Крупник между 21-25 юли 1928 година. Преди началото на конгреса, по нареждане на Иван Михайлов, Александър Протогеров е убит. Националният комитет на македонските братства, другите легални организации и Спомагателната организация на ВМРО застават на страната на Иван Михайлов, докато членовете на ЦК на ВМРО Георги Попхристов и Петър Шанданов, ръководител на Битолския революционен окръг, и задграничните представители Наум Томалевски, Кирил Пърличев и Георги Баждаров се обособяват в групата на Протогеровистите. Подкрепа получават и от ръководителя на Солунския революционен окръг Михаил Шкартов, по-късно член на ЦК на ВМРО (обединена), и приближените му войводи Мицо Чегански, Димитър Димашев, Георги Гевгелийски, Борис Изворски, Пандо Струмишки, Пандо Кицов, Георги Наков, Борис Козов, Тано Генерала, Христо Рутев, Иван Бабунски и други[53].

Петър Шанданов, като заместник-член на ЦК на ВМРО трябва да заеме мястото на Александър Протогеров, но отказва да присъства на предстоящия седми конгрес на ВМРО. [54][55] Първата му цел е да превземе Петрички окръг и да овладее спомагателната организация на ВМРО, но през юли и август 1928 година при Юндола и Обидим михайловистките чети на Стоян Вардарски и Георги Настев разбиват протогеровистките чети (виж: Протогеровистка експедиция към Петрички окръг)[56]. Двата враждуващи лагери не признават легитимността на противниковата организация и паралелно продължават революционната дейност със свои централни комитети. През 1931 година Протогеровистите провеждат свой конгрес. Факторите за надмощие във ВМРО (емиграция, преса, спомагателна организация) остават в ръцете на Иван Михайлов, което му дава огромно предимство в противоборството.

Създава се помирителна комисия между двете крила в състав: Климент Бояджиев, Петър Дървингов, Христо Силянов, д-р Н. Стоянов, Димитър Михайлов и Владимир Руменов, но преговорите пропадат след като ВМРО (Михайловисти) подновява политическите убийства, а ВМРО (Протогеровисти) отвръща с убийството на Йордан Гюрков. Преговорите пропадат поради неотстъпчивостта и на двете крила[57].

Със знанието на министър-председателя Андрей Ляпчев Георги Попхристов и Кирил Пърличев са пленени от Михайловистите и са принудени да се оттеглят от борбата във ВМРО[58]. След 1931 година “Протогеровистите” Петър Шанданов, Кръстан Поптодоров, Петър Трайков, Лев Главинчев остават основните противници на Иван Михайлов. Някои от тях, като Перо Шанданов и Кръстан Поптодоров, започват да получават ежемесечно финансова издръжка от Югославското консулство в София чрез Геме Димитров, за да продължават междуособиците във ВМРО.[59] Те прибягват към рисковани връзки с федералистите, с Военния съюз и Политическия кръг “Звено”, с БЗНС ”Пладне” и с про-комунистическата ВМРО (обединена).

Крайната нетърпимост между двете крила се изражда в братоубийствена война. Жертви стават четници, войводи, журналисти и общественици и от двете страни. Така по различно време се стига до убийствата на Михайловите съратници – Димитър Михайлов, Йордан Гюрков, Симеон Евтимов, Щерьо Божинов, Панчо Тодоров, Пандил Шишков, Иван Параспуров и много други. Не по-малко са жертвите от страна на протогеровистите.

Сближаване с усташите и терористична дейност[редактиране | edit source]

Брой 86 на вестника на ВМРО „Свобода или смърт“ от 18 януари 1929 година, посветен на преврата на крал Александър Караджорджевич.

Освен сериозните вътрешни промени и сътресения във ВМРО, в края на 20-те и началото на 30-те години на 20 век настъпват сериозни промени на международната политическа сцена. В Кралска Югославия крал Александър Караджорджевич установява авторитарен режим и забранява парламента, като несърбите попадат под ударите на режима. В началото на 1934 година е подписан Балкански пакт между Румъния, Югославия, Гърция и Турция, насочен основно срещу България. При такива обстоятелства крал Александър Караджорджевич посещава България, но терористични действия от страна на ВМРО срещу него не са предвидени заради международната ситуация и след активната дейност на царския двор на Борис III.

Поради влошеното боеспособно състояние на ВМРО Иван Михайлов намира за съюзник хърватските революционери „Усташа“ на Анте Павелич. Още от средата на 20-те години ВМРО поддържа добри отношения с албанските революционери от Албания и Косово. Заедно в общите си антиюгославски действия те са подкрепяни от Италия, Германия и Унгария, основни радетели за ревизия на мирните договори от края на Първата световна война.

Владо Черноземски организира и ръководи терористичната група, извършила покушението срещу Александър Караджорджевич в Марсилия през октомври 1934 година. Поради дълбоката конспиративност на деянието дълго време остава в тайна участието на ВМРО в покушението. Подготовката е извършена на унгарска територия в тренировъчния лагер Янка Пуста. В подобните лагери дейци на ВМРО обучават хърватските революционери за обща борба срещу югославската власт.

Разтуряне на ВМРО и нелегална дейност[редактиране | edit source]

През 1934 година, поради сложните политически проблеми в България и под международен натиск, ВМРО е разпусната след Деветнадесетомайския преврат от звенарското правителство на Кимон Георгиев при забраната на неправителствените организации. Освен ВМРО са забранени и всички културно-просветни организации на македонските бежанци. Иван Михайлов по таен канал напуска България, за да не бъде арестуван. Много други дейци на ВМРО са репресирани и интернирани във вътрешността на България.

През 1936-1938 година из цяла България се създават тайни младежки организации, идеологически свързани с ВМРО. Това са ВМРО „Владо Черноземски“ (ВМРОВЧ), Македонски ученически съюз (МУС), Младежка македонска организация - македонски орли (М3О2), Нова македонска борба (НМБ), терористичната Македонска революционна организация „Черната змия“ (МРОЧЗ) на Васил Петров от Дупени, Преспанско[60].

След началото на Втората световна война много бивши членове на ВМРО участват във създаването на Българските акционни комитети, посрещнали българската армия главно във Вардарска Македония. През 1943 година в Костур, Воден, Лерин и други градове се създават Българо-македонски комитети, които се противопоставят на гръцките комунистически партизани и националистически паравоенни формирования.

След установяването на комунистическите режими в България и Югославия през 1944 година се преследват всички изявени революционери. Голяма част от тях са избити без съд и присъда в първите дни на новите управления, а срещу стотици други са водени съдебни дела и са издадени присъди. В отговор в Пиринска Македония се създават горянски чети за съпротива срещу комунистите, главно от бивши дейци на ВМРО. Във Вардарска Македония пък се създават тайни революционни организации, които по-късно са разбити от властта (виж: Политически терор в Социалистическа република Македония). Останалите живи революционери, които успяват да избягат, се установяват в Западна Европа, САЩ, Канада и Австралия където участват в живота на местните емигрантски организации.

Създаване на македонска идентичност след 1934 година[редактиране | edit source]

Някои от дейците на левицата във ВМРО се радикализират и след втората вълна на междуособици през 1928 година се отцепват в протогеровистко крило. През 30-те години на миналия век някои от тях като Петър Шанданов, Петър Трайков, Лев Главинчев и др. стават комунисти. Така под влиянието на политиката на Коминтерна и специалната му резолюция подкрепяща формирането на отделна македонска идентичност, те приемат идеите на македонизма. По време на Втората Световна война тези кадри участват в партизанско движение в България и комунистическата съпротивата във Вардарска Македония. Въпреки това до изтеглянето на Българската армия през есента на 1944 година от анексираните територии във бившата Вардарска бановина, по-голямата част от населението е с българска идентичност.[61][62][63][64][65][66] Едва след завземането на властта от комунистите в България и Югославия започва интензивен процес за формирането на отделна македонска нация, език и държава. Процесът е политически мотивиран и съпроводен с репресии. Някои от левите активисти на ВМОРО и ВМРО стават ръководни дейци на ЮКП и БКП. Според македонския акад. Иван Катарджиев, обаче не може да се поставя под въпрос българското съзнание на бившите членове на организацията, включително и на тези от левицата. Той твърди, че даже тези възприели идеите на македонизма, остават на ниво политически, а не национален сепаратизъм и на практика продължават да се чувстват като българи до края на живота си.[67] Редица от тях, впоследствие са отстранени от властовите позиции които заемат, а някои са съдени и дори екзекутирани.

Помощ на българската администрация във Вардарска и Егейска Македония[редактиране | edit source]

С помощта на бивши дейци на ВМРО се създават контрачети за борба с комунистическите партизани. Такива чети са Велешката контрачета начело с дееца на ВМРО Пано Манев[68], Гевгелийската контрачета начело с Георги Хаджимитрев[69], Кавадарската контрачета начело с Атанас Калчев[70], която участва и в сражения в Егейска Македония, Кочанската контрачета, начело на която е Димитър Медаров и други. В Битолска област на българската власт сътрудничи дееца на ВМРО Гого Атанасов, като главен деец организацията за Битоля заедно с него са Димитър Василев и д-р Владо Туджаров[71]. Туджаров от своя страна агитира сред селяните в Преспа да изискат италианското управление да бъде заменено с българско. Отделно от тях за народни представители в Народното събрание от България се готвят Стефан Светиев, Христо Ризов и Александър (Цане) Костов Кандилото.

Владимир Куртев, Димитър Цилев , Георги Настев и Петър Михайлов участват в организирането на чети за борба с гръцките комунистически партизани. В доклад до ЦК на МКП от 19 август 1944 г. се съобщава, че Константин Робев създава контрачети от около 5-6 души в Дебърца, Кочанско, за организиране на борба срещу партизаните[72]. В тази му дейност му помага бившият кичевски войвода Тасе Тасев. Пак към 19 август се е състояла среща между Асен Татарчев, Димитър Василев - Димката, Владо Туджаров, Светиев и Александър Костов, който са определени като „народен комитет на ВМРО“.[73]

Оценка на цялостната дейност на ВМРО[редактиране | edit source]

В България[редактиране | edit source]

За време на съществуването си ВМРО създава сериозен политико-обществен и образователен апарат, който да пропагандира революционната борба на организацията. Със създаването на спомагателната организация на ВМРО в Пиринска Македония, отделни политически партии и движения се противопоставят на монопола на ВМРО в региона. Поради суровите мерки и възбраната на политическите движения в района ВМРО е често критикувана от демократи, земеделци, комунисти и народняци. Влиза във въоръжени съприкосновения с тях, както в Пиринско така и в цяла България. Постепенно политическите убийства и братоубийствената война във самата ВМРО настройват част от българското общество срещу нея. Въпреки това Иван Михайлов запазва близки отношения с царския двор на Борис III и някои правителства на Царство България. На имената на дейците на ВМРО Мануш Георгиев и Любомир Весов се създават футболни отбори в Петрич, съответно през 1923 и 1928 година.[74]

Според Марксистко-ленинската историография, наложила се след Деветосептемврийския преврат от 1944 година, ВМРО е обявена за „фашистка организация“, а нейните дейци за „врагове на народа“. Дейността на организацията се пренебрегва в историографските трудове в периода 1944-1989 година, като мнението за нея остава крайно негативно. След демократичните промени от 1989 година се сваля "табуто" върху историческото изследване на ВМРО, а Македонския научен институт подновява дейността си. Група ветерани от ВМРО заедно със свои съмишленици, получили благословията на Иван Михайлов малко преди да почине в Рим, възобновяват дейността на Съюза на македонските културно-просветни дружества (СМКПД), приемайки името ВМРО-Съюз на македонските дружества (ВМРО-СМД), по-късно ВМРО-БНД. Редица паметници на личности от ВМРО са въстановени или издигнати в цяла България, и улици и булеварди са именувани на техни имена. Изтъкнати изследователи на ВМРО днес са Димитър Гоцев, Димитър Тюлеков, Цочо Билярски и други.

В Република Македония[редактиране | edit source]

След 1944 година в новосъздадената СФР Югославия ВМРО става обект на сериозни изследвания. Основни изследователи на дейността и стават дейци на ВМРО (обединена) и ЮКП, които са крайно негативно настроени към революционното движение на организацията. Те не приемат ВМРО да е наследник на ВМОРО, а лидерите ѝ Тодор Александров и Иван Михайлов заклеймяват като фашисти и български агенти. Целите на организацията те определят като "лъжеавтономистки".

След демократичните промени и създаването на Република Македония ВМРО става обект на по-задълбочени изследвания. Издадени са множество документи на Тодор Александров, а восъчни фигури на Мара Бунева и Иван Михайлов ще бъдат поставени в музея на ВМРО в Скопие. Въпреки това и до днес обществото на Република Македония не припознава Тодор Александров, Иван Михайлов, Мара Бунева и други революционери от ВМРО за свои герои и периодично унищожава техни паметници, поставени там от местни българи.

По света[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Alexandrov, Ivan, „Macedonia and Bulgarian National Nihilism“, Macedonian Patriotic Organization “TA” Australia Inc. 1993
  2. Newman, Bernard, „Balkan beckground“, READ BOOKS, 2007, p.66
  3. Encyclopædia Britannica Online
  4. а б в г д е ж з и к л Тюлеков, Димитър. „ВМРО в Пиринско 1919-1934“, Унив. Изд. “Неофит Рилски”, Благоевград, 2001.
  5. Македония. Сборник от документи и материали, С., 1978, стр. 658-660.
  6. Гергинов, Кр. Билярски, Ц. Непубликувани документи за дейността на Тодор Александров 1910-1919, сп. ВИС, кн. 2 от 1987, стр. 214.
  7. а б в г д е ж з „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002.
  8. Dobrinov, Dencho, d.h.s, „A KNIGHT OF THE BULGARIAN NATIONAL REVOLUTION The assassination of Todor Alexandrov - The underhand role of the Comintern - The wrong calculations of the Bulgarian Communist Party - The marionettes.“
  9. Благов, Крум, „50-те най-големи атентата в българската история“, Убийството на Райко Даскалов
  10. Newman, Bernard, „Balkan beckground“, READ BOOKS, 2007, p.61
  11. а б Благов, Крум, „50-те най-големи атентата в българската история, Убийството на Тодор Александров“
  12. Билярски, Цочо, „Чуждият печат за убийството на Тодор Александров“, Сп. “Нюз Ист” от 25.IX пише следното:В сегашния случай ние имаме обширни доказателства, че македонската организация се е озовала на кръстопът. В продължение на ред години тя възлагаше своите надежди върху намесата на западните сили, но те отказаха каквато и да било помощ или да обърнат каквото и да било внимание на Македония. Тогава възникна едно течение, което реши, че едничката надежда за помощ е Русия...[1]
  13. Banac, Ivo, „The National Question in Yugoslavia. Origins, History, Politics“, Cornell University Press, 1984, p.307-328
  14. Newman, Bernard, „Balkan beckground“, READ BOOKS, 2007, p.64
  15. Виж Горноджумайски събития и Протогеровисти
  16. Сред първите убийства на дейци на старата ВМОРО е това на Гьорче Петров (28 юни 1921), а сред последните - на Наум Томалевски (2 декември 1930).
  17. Гиза, Антони. „Балканските държави и македонският въпрос“, Македонски Научен Институт, София, 2001.
  18. Колев, Рачо, „Българската следа - приносът на България към развитието на тероризма през последния век“, Списание Експерт.
  19. Vaknin, Sam, Ph.D., „The Union of Death Terrorists and Freedom Fighters in the Balkans "The Insurgents and the Swastika"“ [2]
  20. Klajn, Lajčo, „The past in present times: the Yugoslav saga“, Unversity Press of America, 2007, p. 13.
  21. Bosworth, R. J. B.,„The Oxford Handbook of Fascism“, Oxford University Press, 2009, p.418
  22. Стаменов, Митре, „Атентатът в Марсилия, Владо Черноземски. Живот, отдаден на Македония“, ВМРО-СМД, София, 1993.
  23. Barnes, Harry Elmer, „Revisionism and the Promotion of Peace“, Institute for Historical Review
  24. Гоцев, Димитър, „Новата национално-освободителна борба във Вардарска Македония 1944-1991 г.“, Македонски научен институт, София, 1998.
  25. Тасич, Дмитар. Действията на ВМРО в Кралството на сърби, хървати и словенци през есента на 1920 година, в: Военноисторически сборник, 2007, бр.4, стр.31-37. [3]
  26. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002, стр.96
  27. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002 г., стр.102
  28. Огнянов, Михаил. Македония – преживяна съдба, С. 2003 (2 издание), с. 143 – 144.
  29. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002 г., стр.140
  30. Пози, Анри, „Войната се завръща“, Издателство Планета-7, София, 1992 г., стр.63-76
  31. Гиза, Антони. „Балканските държави и македонският въпрос“, Македонски Научен Институт, София, 2001
  32. Коста Църнушанов, „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него“, Унив. изд. "Св. Климент Охридски", София, 1992 г.
  33. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002 г., стр.153
  34. „Treaty of Peace Between the Allied and Associated Powers and Bulgaria, and Protocol and Declaration signed at Neuilly-sur-Seine“, 27 November 1919, PART III.POLITICAL CLAUSES, SECTION II.GREECE, ARTICLE 45.Within a period of two years from the coming into force of the present Treaty, Bulgarian nationals over 18 years of age and habitually resident in the territories assigned to Greece in accordance with the present Treaty will be entitled to opt for Bulgarian nationality... Persons who have exercised the above right to opt must within the succeeding twelve months transfer their place of residence to the State for which they have opted. [4]
  35. Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония, мит или реалност“, Македонски научен институт, София, 1996, стр.167-168.
  36. Бабев, Иван, „Македонска голгота Спомени и изповеди от Ениджевардарско“, ИК Тангра Таннакра, София, 2009 г., стр. 175. Спомени на Никола Кривопетров:Доколкото си спомням противник на нашето изселване от Македония беше вътрешната организация. Самият Тодор Александров казвал: „Нека колят, нека убиват, нека затварят - народ така лесно не може да погине. Никой да не мърда от родните огнища! Македония не требва да се обезбългарява.“
  37. Колектив. Македония история и политическа съдба, Том II, ИК Знание, София, 1998, стр.107
  38. ВМРО прогонва федералистите от Неврокоп, от сайта БГ Хистори
  39. Биографични данни от библиотека на ВМРО-София
  40. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, С. 2001, Велин Алайков
  41. Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време, Ciela, София, 2007, стр. 128, ISBN 978-954-28-0163-4
  42. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002 г., стр.115-116
  43. Шанданов, Петър, Богатство ми е свободата, ИК Гутенберг, София, 2010, стр.130.
  44. Музей на революционното движение в България, Звезди във вековете, Издателство на Българската комунистическа партия, София, 1972
  45. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002 г., стр.139-141
  46. Информация за шестия конгрес на ВМРО
  47. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002 г., стр.142-146
  48. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002 г., стр.141
  49. Спомени на Георги Попхристов [5]
  50. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002 г., стр.167-168
  51. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002 г., стр.164
  52. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, Македонския Научен Институт, София, 2002 г., стр.164
  53. Гаджев, Иван, „Иван Михайлов (отвъд легендите)“, Том I, София 2007, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, стр. 132
  54. Тюлеков, Димитър,„Конгресите на ВМОРО/ВМРО в историческата съдба на Македония“, МНИ
  55. Информация за седмия конгрес на ВМРО
  56. Тюлеков, Димитър,„Конгресите на ВМОРО/ВМРО в историческата съдба на Македония“, МНИ, 2001
  57. Гребенаров, Александър, Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918 - 1947), МНИ, София, 2006, стр.235
  58. Спомени на Георги Попхристов [6]
  59. Янчулев, Методи. Едно разкритие за междуособните борби във ВМРО през 1924-1934 г., сп. България-Македония, Брой 1, 2010 г.
  60. Гребенаров, Александър. Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918-1947), МНИ, София, 2006, стр.342-363
  61. Yugoslavism: histories of a failed idea, 1918-1992, Автор Dejan Djokić, Издател C. Hurst & Co. Publishers, 2003, ISBN 1850656630, стр. 119.
  62. The struggle for Greece, 1941-1949, Автор Christopher Montague Woodhouse, Издавашство C. Hurst & Co. Publishers, 2002, ISBN 1850654921, стр. 67.
  63. Mediterranean politics, Volume 1, Author Richard Gillespie, Publisher Fairleigh Dickinson University Press, 1994, ISBN 0838636098, стр. 90.
  64. Who are the Macedonians? , Автор Hugh Poulton, Издавашство C. Hurst & Co. Publishers, 1995, ISBN 1850652384, стр. 101.
  65. Eastern Europe: politics, culture, and society since 1939, Автор Sabrina P. Ramet, Издател Indiana University Press, 1998, ISBN 0253212561, стр. 160.
  66. The Macedonian Question: Britain and the Southern Balkans 1939-1949 Oxford historical monographs, Автор Dimitris Livanios, Издател Oxford University Press US, 2008 ISBN 0199237689, стр. 179.
  67. Академик Катарџиев, Иван. Верувам во националниот имунитет на македонецот, интервю за списание „Форум“, 22 юли 2000, Архивен брой 329.
  68. Павловски, Јован. Судењата како последен пораз, Центар за информирање и издавачка дејност „Полог“, Тетово, 1977, стр. 201.
  69. Ќортошев, Ристо. Црвена помош и "штукаџии", в. Вест, 23.01.2002 г.
  70. Павловски, Јован. Судењата како последен пораз, Центар за информирање и издавачка дејност „Полог“, Тетово, 1977, стр. 198.
  71. Кочанковски, Jован,Битола и Битолско во Народноослободителната и антифашистичка воjна на Македониjа (1941-1945), том 2: 1944-1945, с. 89
  72. Кочанковски, Jован,Битола и Битолско во Народноослободителната и антифашистичка воjна на Македониjа (1941-1945), том 2: 1944-1945, с. 90
  73. Кочанковски, Jован,Битола и Битолско во Народноослободителната и антифашистичка воjна на Македониjа (1941-1945), том 2: 1944-1945, с. 90
  74. Кратка история на Беласица (Петрич), взето от сайта http://bgclubs.eu на 25.04.10 г.
IMRO badge.JPG Български революционни организации след 1878 година

ВМОК · Странджа · ВМОРО

ВМРО · ММТРО · ТКПОМБ · Охрана · ВЗРО

МФО · ВМРО (об.)

ВТРО

ВДРО · ДРО

Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.