Велчова завера

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Паметникът в чест на въстанието във Велико Търново

Велчовата завера е българско въстание през 1835 г., организирано в Търново.

След завръщането си от чужбина през 1834 г. заможният търговец Велчо Атанасов - Джамджията започва организирането на въоръжено въстание. Той привлича около себе си Никола Гайтанджията , Димитър Софиянлията, хаджи Йордан Брадата, игумена на Плаковския манастир - отец Сергий, и учителя Андон Никопит. В подготовката на въстанието активно се включват и дейци основно от Елена, Горна Оряховица, Лясковец, Трявна, Габрово. Търновските съзаклятници начело с Велчо Атанасов установяват тесни връзки с Георги Мамарчев, комендант на Силистра под руско командване.

На заседанията, провеждани в Търново и Елена, родолюбците изработват план за провеждане на въстание, което трябва да бъде обявено на Великден през април 1835 г. Под предлог, че събира работници за поправка на разрушената варненска крепост от последната руско-турска война, Димитър Софиянлията се наема да въоръжи в околностите на Търново около 2000 души. Предвождани от Георги Мамарчев, те трябвало да превземат града и да провъзгласят Велчо Атанасов за Княз Търновски и след разгрома на турските войски в Търново да се вдигне въстание в Еленско, Габровско и да се овладеят старопланинските проходи в Централна Стара планина. Основната цел на въстанието е било образуването на автономно княжество, което да бъде база за бъдещите освободителни борби. При успешен завършек автономният статут щял да се разпростре върху всички български земи.

За нещастие еленският чорбаджия Йордан Кисьов извършва предателство. В тежко сражение с турците в Плаковския манастир, където участвали и хайдути от дружините на Иван Аврамски и Куман войвода, монаси от манастира и селяни от околността, Велчо Атанасов е заловен и обесен. Георги Мамарчев е изпратен в Цариград, където като руски поданик е освободен и заточен на остров Самос, където умира през 1846 г. Малък брой въстаници се измъкнали от обкръжението и, водени от Иван Аврамски, били разбити до село Средни колиби, Еленско, всички били избити освен игумена Сергей като духовно лице.

През 1835 г. търновци са вярвали, че България може да се освободи, и изтъквали примера на Гърция и Сърбия. Историческият спомен от въстанието на Асен и Петър, реализирано в различна епоха, е подхранвал надеждите на българите от Търновско за успех[1].

Участник във Велчовата завера е и Иван Шаранков (Шаренков), родом от Македония, свещеник в Лясковец след 1830 година[2].

Плаковския манастир[редактиране | edit source]

Център на заверата бил Плаковският манастир с игумен отец Сергий, който подвеждал под клетва съзаклятниците и бил между най-доверените лица. На 18 км от Търново, зад манастирските порти, са се провеждали повечето от заседанията на завераджиите. Въстанието е било много добре йерархично структурирано, и ръководителите са имали строго определени задачи. Според плана в ударната сила на Заверата е трябвало да се включат и двете хиляди работници на майстор Димитър, който бил нает от турските власти да възстанови Варненската крепост, пострадала от военните действия през 1828-1829 г., като за целта специално се подбирали младежи и мъже с патриотични настроения. Под формата на строителни работници-дюлгери в Търново били съсредоточени стотици българи, готови по даден знак да се заловят за оръжието. С Иванаки Кюркчи от неговото село Вратца, както и от съседното Българене за Търново заминали голяма група българенци и вратцалии. За съжаление сега не е възможно да се установят имената на участвалите в заверата родолюбци, защото списъците на мнимите „дюлгери", дошли в Търново, веднага били унищожени след предателството на чорбаджи Йордан от Елена. Най-важния момент във въстанието, както и по-горе е споменато било завземането на старата българска столица Търново, където на хълма Царевец, е трябвало да бъде побито българското знаме, а Велчо Атанасов да бъде обявен за княз. При успех на тези действия Велчо Атанасов трябвало да остане да защитава Търново, а Иванаки Йонков - Кюркчията незабавно трябвало да замине с неговата група въстаници и да вдигнат на бунт народа в ловешкия край та още преди да се опомнят турците, да могат да разбият основния османски гарнизон в Зап. България - този във Видин, след което Иванаки Кюркчи е трябвало да се установи в някои от новоосвободените градове - Ловеч или Видин като губернатор. Майстор Димитър Софиянлията, имал отговорната задача да се заеме с блокирането на балканските проходи. На отец Сергий се е "паднало" да поеме духовните дела в новоогласената българска държава, предвид водещата роля на религията в живота на обикновените хора, като се е предвиждало и да се изгонят гречките архиерей и свещеници. Гръцкото духовенство непременно е щяло чрез духовни заплахи да се опитва да пречи на родолюбивите българи да се включват в национал-освободителните борби, които неминуемо са щели да започнат след един първичен успех на заверата. В случай на неуспех организаторите са вярвали, че Русия ще се намеси в подкрепа на българите. Подготовката се изразява и в набавяне на оръжие и боеприпаси, шиели се специални униформи, калпаци и знамена. Съзаклятниците провеждали и военни упражнения, строй, стрелба. След предателството на еленския чорбаджия Йордан Кисьов, турските власти действат светкавично и залавят ръководителите на въстанието. За изтръгване на признания за други участници в заговора турците подложили на жестоки изтезания арестуваните бунтовници. Те се изправят достойно пред съда и бесилката и не издават никого, като по този начин спасяват мнозина заговорници от смърт. [3] [4] [5]

Двама от подсъдимите - Георги Мамарчев и даскал Антон Никопит като руски поданици (даскалът бил представен като слуга на Мамарчев) били осъдени на заточение в Мала Азия (гр. Коня), откъдето по - късно Г. Мамарчев бил преместен на остров Самос, където починал от естествена смърт през 1846 г. Отец Сергий също измъчван, но предвид духовния си сан, е заточен в Мъглижкия манастир, където умира през следващата 1836 г. Велчо Атанасов, Димитър Софиянлията, хаджи Йордан Брадата и Никола Гайтанджията са обесени в Търново на 4 април 1835 г. Иванаки Йонков - Кюркчията е изпратен във Видин по личното настояване на управителя на пашалъка Хюсейн паша, след което е обесен в Ловеч на 14 април 1835 г. Така геройски завършват живота си тези смели българи. [6]

През 1935 г. по повод 100 годишнината от Заверата в Плаковския манастир "Св. пр. Илия" е поставена голяма мемориална плоча под манастирската камбанария, чийто надпис гласи: "Слава на героите, събрали се преди сто години и загинали за свободата на своя народ: Велчо Атанасов Джамджията от В. Търново, Иванаки Йонков Кюркчията от Враца, отец хаджи Сергий, игумен на манастира "Св. Илия", Кольо Гайтанджията от В. Търново, майстор Димитър от София, хаджи Йордан Брадата от Елена, даскал Андон Никопит от Македония и мнозина други родолюбци начело с кап. Георги Мамарчев от Котел, вдъхновител и организатор на заверата. Български народен комитет, София, Великден, 1935 г."

Външни препратки[редактиране | edit source]


Източници[редактиране | edit source]

  1. "Записки по Велчова завера"
  2. Радев, Иван - Българското въстание от 1835 г. (Велчовата завера): Материали и документи, изд. Слово, 2000 г.
  3. Дръндаров, Георги - Бунтовно Време: повест за Велчо Джамджията и неговите сподвижници в заверата през 1835 година, изд. Народна Младеж, 1963.
  4. Известия за държавните архиви, том 11, изд. Архивно управление, 1966.
  5. Унджиев Иван - Будители на нацията, 1969 г.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. http://www.zapiski.info/view.php?id=1196
  2. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.710.
  3. Радев, Иван - "Българското въстание от 1835 г. (Велчовата завера): Материали и документи", изд. Слово, 2000 г.
  4. Дръндаров, Георги - "Бунтовно Време: повест за Велчо Джамджията и неговите сподвижници в заверата през 1835 година", изд. Народна Младеж, 1963.
  5. "Известия за държавните архиви", том 11, изд. Архивно управление, 1966.
  6. Будители на нацията Иван Н.Унджиев - 1969