Оман

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Оман.

سلطنة عُمان
Знаме на Оман
Герб на Оман
(знаме) (герб)
Девиз: -няма
Местоположение на Оман
География и население
Площ 212 460 km²
(на 82-ро място)
Столица Маскат
Най-голям град Маскат
Официален език арабски
Население (пребр., 2005) 3 001 583
(на 134-то място)
Гъстота на нас. 8 д./km²
Управление
султан Кабус ибн Саид
История
Независимост
1650 след изгонването на португалците
Икономика
БВП (ППС, 2010) $ 74,431 млрд
(на 82-ро място)
БВП на човек (ППС) $ 25 109[1]
Валута Омански риял (OMR)
Други данни
Часова зона +4
Интернет домейн .om
Телефонен код 968

Султанат Оман е държава в Югозападна Азия, разположена на югоизточния бряг на Арабския полуостров. На северозапад граничи с Обединените арабски емирства, на запад със Саудитска Арабия и на югозапад с Йемен, както и с Арабско море на юг и изток и с Оманския залив на север.

Столицата на страната е Маскат.

История[редактиране | edit source]

Предколониална епоха[редактиране | edit source]

Древната търговия в Персийския залив е била тясно свързана с градовете в Месопотамия.[2] За владетелите от Междуречието територията на днешен Оман е била ключова за снабдяването със стоки по море и суровини. През второто хилядолетие преди Христа икономиката в региона започва да запада главно заради свиването на пазарите в Месопотамия и откриването на нов търговски път между Изтока и Средиземноморието, който заобикаля Залива и минава през Червено море, а оттам чрез плитък канал до Нил получава достъп до Средиземно море. Откриването на нови търговски пътища по суша и опитомяването на камилата в следващото хилядолетие довежда до увеличаване на движението между вътрешността на Арабския полуостров и крайбрежните региони. Така арабските номади постепенно изместват другите народи и се превръщат в господстващ етнос в региона.[2] Заливът се възстановява икономически по времето на Асирийската империя, особено под Ашурбанипал през 7 век пр.н.е. До началото на новата ера върху културата на Залива своя отпечатък оставят редица нашественици, сред които Египет, Александър Велики и Персия. През 3 век след Христа Сасанидите завладяват целия регион, включително Оман, създават селскостопански колонии, включват част от номадските племена в гранична стража срещу римляните, и разпространяват зороастризма.[3]

Низуа, един от най-старите градове в Оман и център на търговията в региона през 6 и 7 век[4]

Коренната промяна на Арабския полуостров идва от разпространението на исляма през 7 век. Източната част на полуострова вече е била запозната с монотеизма през християнството и бързо приема новата религия.[5] Сред първите хора, приели исляма, са жителите на Оман. Според легендата Мохамед изпраща в Оман един от военачалниците си със задачата да присъедини към исляма не само арабите, но и персийския гарнизон, които били зороастрийци. Персите отказали да приемат исляма и били изгонени от помохамеданченото население и неговата ревностна вяра. Макар и за ислямската доктрина последователите на другите религии да са считани за неверници, евреите и християните се възприемат като „хора на Писанието“ (ахл ал-Китаб), чиито свещени книги са допринесли за развитието на исляма и възгледа за Бог. Те запазват правото си да живеят в свои общности и да следват свои закони, но са подложени на по-високи данъци и са лишени от някои политически права.[5]

През 750 година Багдад става столица на Абасидския халифат и ислямската цивилизация. Процъфтяващата икономика в Ирак довежда до по-голямо търсене на стоки от далечни земи, а оттам и на увеличение в търговията в Залива.[6] Арабските търговци плават по море до все по-отдалечени места. Към 1000 година те вече търгуват редовно с Китай и спомагат за разпространението на исляма в Малайзия и Индонезия. В същото време Средновековието е белязано от появата и изчезването на редица ислямски секти като исмаилите и карматите. В Оман пък най-разпространената деноминация на исляма е ибади. Ибадите се различават в своите виждания от сунитите и шиитите и не приемат властването на един халиф или имам.[6] Така още в началото на Абасидския халифат Оман се превръща в цел на сунитските халифи, които са силно зависими от търговията между Изтока и Запада и не могат да позволят да изгубят контрола върху тези градове. Ибадите обаче оцеляват и се оттеглят във вътрешността на страната. Така Оман изгражда двоен характер – крайбрежните райони се отличават с културно разнообразие заради широкото присъствие на чужденци и търговци, докато планинската вътрешност остава в ръцете на силно сплотената общност на ибадите. В следващите векове под персийско влияние настъпва и шиитството, а през 15 век шейхът на Ормуз установява контрол върху пристанищата Маскат и Калхат, чрез които печели от търговия с източна Африка. Ибадите обаче не успяват да възстановят влиянието си върху крайбрежието.[6]

Колониализъм и британска зависимост[редактиране | edit source]

Ормуз към 1573 година

През 16 век португалците започват своята експанзия в Индийския океан.[7] Те използват своите големи кораби, за да осъществяват търговия през големи разстояния, например между Индия и Африка, и постепенно започват да налагат контрол върху търговския поток в Арабско море. В края на 16 век ормузкият шейх на практика контролира всички пристанища в Залива, но все пак плаща данък на сафавидския шах Абас I Велики. С пристигането си в региона, португалците принуждават шейха да плаща данък на тях. Шахът не може да противостои на Португалия и се обръща към Англия и Нидерландия за помощ. Така през 1622 английски и персийски военни части изгонват португалците от Ормуз, а Англия постепенно започва да налага своя контрол върху Залива.[7]

В следващите десетилетия ибадите се възползват от противопоставянето между Персия и европейците и започват настъпление към брега. Силната династия на ярубидите успява да завладее всички крайбрежни градове на Оман до 1650 година и обединяват страната за пръв път от 1000 години.[7] До 1700 година те завземат Момбаса, Занзибар и други части от източна Африка. Към началото на 18 век обаче възникват спорове за наследяването на имамския пост. Между 1730 и 1750 година воюващите страни започват да търсят външна подкрепа. Ярубидите се възползват от помощта на Персия, която използва възможността да си върне контрола върху оманското крайбрежие. Тяхното господство обаче е краткотрайно, защото през 1742 година местното население начело с Ахмад ибн Саид ал-Саид се вдига на бунт и ги изгонва. Водачите на ибадите са толкова впечатлени от неговия успех, че го правят имам.[7]

Благодарение на неговото управление Оман процъфтява в продължение на век. Духовничеството обаче не одобрява сина му за наследник, поради което Ахмад ибн Саид изоставя титлата имам, провъзгласява себе си за султан и премества столицата от планинския град ар-Рустак в пристанището Маскат.[7] Жителите на вътрешността постепенно започват да мигрират към бреговете на Залива, където поминъкът им е селско стопанство и събиране на перли. Перлите са особено търсени в Индия, с която Оман има задълбочени търговски контакти, и възможностите за печалба привличат цели племена от вътрешността на полуострова. Сред тях са ал-Сабах, ал-Халифа, ал-Тани и ал-Куасим, които днес управляват съответно Кувейт, Бахрейн, Катар и ОАЕ.[7]

Обхват на оманските владения към 1856 година

Тези миграции, както и нарастващите външни заплахи, стават причина за нестабилност в региона след 1800 година.[8] Племената от централна Арабия са обединени от емира Мухамад ибн Сауд и новопоявилата се крайна интерпретация на исляма – уахабизма. Те организират нападения срещу Кувейт, Бахрейн, Катар и Оман. Освен неодобрението си към шиитите, уахабизмът се противопоставя силно и на немюсюлманските влияния, олицетворени в региона от европейското присъствие. Той е един от дестабилизиращите фактори в региона заедно с настъплението на османците в Ирак.[8] В същото време Великобритания увеличава присъствието си в региона заради пиратските набези на ал-Куасим, които застрашават търговията с Индия. Пиратите номинално са под управлението на султана на Оман и британците се обръщат към него с молба да спре действията им. Неспособността му да овладее набезите довежда до първите британски нападения срещу базирани в днешните ОАЕ пиратски убежища през 1809 година. В следващите 100 години британците сключват серия от споразумения чрез които накъсват и практически подчиняват Оман и спират експанзията на саудитците.[9]

Петият владетел на Оман, Саид ибн Султан, умира през 1856 година и с това идва последният удар срещу икономическата и политическа цялост на Оман.[9] Страната вече е загубила контрола си върху Залива през 1820, търговската флотилия е задмината в технологично отношение от далеч по-модерните европейски кораби, митническите приходи от търговията с Индия са изгубени, а ограничаването на робството довежда и до спад в приходите от източна Африка. Липсата на ясен наследник на Саид ибн Султан довежда до намеса на Великобритания, която дава източноафриканските владения на един от претендентите от династията ал-Саид, а самия Оман – на друг претендент. По този начин арабската част се лишава от приходи и властта на султана в нея отслабва. Консервативните ибади от вътрешността на страната се възползват от това и няколко пъти вдигат бунт срещу него, а той е принуден вече да разчита на британската намеса, за да задържи властта си.[9] Поради това разделение държавата е наричана Мускат и Оман до средата на 20 век.

20 век до днес[редактиране | edit source]

Британски войски в Дофар, ок. 1945

Бунтовете на племената от вътрешността на Оман принуждават султан Таймур ибн Файсал да им даде ограничен суверенитет през 1920 година, без обаче да сваля претенциите си за контрол върху цялата територия.[10] Напрежението между двата региона се изостря с откриването на нефт през 1924 година. Петролните находища се намират във вътрешността на страната и султанът продава правата за изследването и експлоатацията им на чужди компании. Първите проучвателни екипи са нападнати от племената и компаниите подават оплакване към британските власти. Великобритания увеличава подкрепата си за султана в опит да успокои напрежението и да подсигури достъпа на западните страни до петрол.[10]

През 1957 година войските на султан Саид ибн Таймур влизат в Низуа и установяват контрол върху държаните от племената вътрешни райони. На следващата година той се оттегля в двореца си в Салала и престава да се занимава активно с вътрешните проблеми, които стават все по-сложни. Султанът ограничава контактите на Оман с останалия свят, забранява политическите реформи и обезсърчава развитието на страната. През 1960-те години проблемите на Оман се превръщат в международни.[10] През 1965 в мухафаза Дофар избухва бунт срещу династията. Бунтовниците получават оръжия от Народна демократична република Йемен и султанът отново не е в състояние да се справи с тях без помощта на Кралските военновъздушни сили. Британската намеса дава основание на бунтовниците да претендират за нелегитимност на властта пред ООН, която в крайна сметка заклеймява действията на Великобритания. През 1970 управлението на султана е станало крайно непопулярно не само в Оман, но и във Великобритания, която осигурява широка подкрепа на апарата му за сигурност. Така британските и оманските въоръжени сили организират нападение срещу двореца и принуждават Саид ибн Таймур да абдикира.[10]

Султан Кабус ибн Саид с държавния секретар на САЩ Джон Кери през 2013 година

На престола се възкачва неговия син Кабус ибн Саид ал-Саид, който е получил образованието си във Великобритания. Той намалява британското военно участие в страната и използва подкрепата на съседните на Оман държави, за да прекрати бунта в Дофар през 1976 година. Кабус ибн Саид успява и да затвърди централния контрол върху вътрешността.[10] Увеличаването на приходите от петрола през 1970-те години позволяват на страните от Залива да започнат масивни програми за икономическо и социално развитие. Кувейт и Бахрейн, които най-рано започват да добиват нефт, се възползват най-много. Оман обаче започва мащабен добив едва след абдикацията на Саид ибн Таймур и не постига толкова високи резултати. Въпреки това Оман не е изключение и има същото политическо устройство като тези страни – цялата власт е в ръцете на един монархически род, който се възползва от директни петролни приходи. Ирано-иракската война сближава страните от Залива най-вече заради заплахата от шиитски Иран. През 1981 те основават Организация за сътрудничество на арабските страни от Персийския залив, в която членките изграждат система за колективна отбрана и координират търговията помежду си.[11]

Султан Кабус ибн Саид започва промени в страната още от началото на управлението си.[12] Той отваря границите на страната и използва печалбите от износа на нефт за да изгражда пътища, училища и болници. Държавата осигурява на рибарите лодки и домове за почти всички, а в действие са въведени едни от най-строгите закони за опазване на околната среда. От 1991 насам оманците имат право да избират и представители за Консултативния съвет, който дава насоки на владетеля. На жените е дадено правото да гласуват и да бъдат избирани.[12] Под влиянието на Арабската пролет през 2011 година в Оман избухват протести, чиито искания са за политически реформи и по-добри условия на живот. Султанът обещава повече работни места, социални придобивки и власт за Консултативния съвет. На следващата година правителството започва кампания да спре критиката срещу правителството в Интернет. Шестима души са арестувани и получават присъди от 12–18 месеца и глоби от около $ 2500.[13]

Държавно устройство[редактиране | edit source]

Държавното устройство на Оман е абсолютна монархия (султанат).

Оман е абсолютна монархия, в която всички власти – законодателната, изпълнителната и съдебната власт в крайна сметка са съсредоточени в ръцете на наследствен султан, Системата от закони се основава твърдо на ислямския шариат. Неправителствената организация, базирана в САЩ – Фрийдъм Хаус (Freedom House) оценява страната като "не свободна".

Законодателният орган на Оман е двукамарния Съвет на Оман, състоящ се от горна камера, Държавният съвет (Меджлис ад-Даула /Majlis ad-Dawlah /) и долна камера, Консултативния съвет (Меджлис аш-Шура /Majlis ash-Shoura /). Политическите партии са забранени. Горната камара има 71 членове, назначавани от султана измежду видни представители на Оман; те имат само консултативни правомощия. Членовете на Консултативния съвет (84 на брой) се избират чрез преки избори за четири-годишен мандат, но султанът прави окончателните селекции и може да преговаря изборните резултати. Членовете се назначават за три-годишен мандат, който еднократно може да бъде подновен. Последните избори са проведени на 15 октомври 2011 година .

Султан Кабус бен Саид де факто е министър-председател, а също така контролира и външните отношения на държавата, както и отбранителното портфолио. Султанът има абсолютна власт и с указ може да издава закони. Той е най-дълго управляващият владетел в Близкия изток.

Съдебната власт е подчинена на султана и на Министерството на правосъдието. Шариата (ислямският закон ) е източникът на цялото законодателство, и шериатски съдебни департаменти в системата за гражданска юрисдикция са отговорни за семейноправните въпроси, като например дела за развод и наследство. В някои селски райони, племенни закони и обичаи често се използват за уреждане на спорове.

Основният устав на държавата е крайъгълният камък на правната система на Оман и действа като конституция на страната. Основният устав е издаден през 1996 година и до този момент е имало само едно изменение, в отговор на протестите от 2011 г.

Правораздаването е силно персонализирано, заради ограничени защитни процеси, особено в политическите и свързаните със сигурността случаи. В доклад от 2012 на Фондация Бертелсман (Bertelsmann Stiftung) се заявява, че докато "Правният кодекс на Оман на теория защитава гражданските и личните свободи, двете са редовно игнорирани от страна на режима. Следователно, Оман не може да се счита за свободен."

Външна политика[редактиране | edit source]

Основна статия: Външни отношения на Оман (Foreign relations of Oman)

От 1970 г., Оман осъществява умерена външна политика и драстично разширява своите дипломатически отношения. Оман е една от малкото арабски страни, които поддържат приятелски връзки с Иран. УикиЛийкс (WikiLeaks) разкрива американски дипломатически грами, които доказват, че Оман помага с освобождаването на британските моряци заловени от Военноморските сили на Иран през 2007 година. Същите източници обрисуват оманското правителството като желаещо да поддържа топлите отношения с Иран. Според тях оманските управляващи непрекъснато отхвърлят американските дипломатически искания Оман да заеме позиция срещу Иран.

Въоръжени сили[редактиране | edit source]

Основна статия: Sultan of Oman's Armed Forces

През 2006 г. въоръжените сили на Оман наброяват 44 100 души, включително 25 000 в армията, 4 200 моряци във флота и въздушни сили с 4 100 служители. Кралският двор поддържа 5 000 гвардейци, 1 000 бойци в специалните части, 150 моряци в Кралския флот и 250 пилоти и наземен персонал в Кралските военно въздушни сили. Оман също така поддържа скромен размер запас – 4 400 души.

Кралската армия на Оман наброява 25 000 активни служители през 2006 г., плюс малък пехотен контингент от кралските войски. Въпреки сравнително големите военни разходи, Оман относително бавно успява да модернизира своите въоръжени сили. Оманската армия притежава относително ограничен брой танкове, включително 6 M60A1, 73 M60A3, и 38 Челинджър 2 (Challenger 2) – основни бойни танкове, както и 37-годишните леки танкове Скорпион (Scorpion).

В Кралските военно въздушни сили на Оман има около 4 100 мъже, само 36 бойни самолета и никакви въоръжени хеликоптери. Бойните самолети включват 20-годишните Джагуар (Jaguar), 12 броя Hawk Mk 203s, 4 броя Hawk Mk 103s и 12 броя PC-9 турбовитлови тренировъчни самолети с ограничени възможности за сражения. Оман има една ескадрила от дванадесет самолета F-16C/D, четири A202-18 Bravos и осем броя MFI-17В Mushshaqs.

Кралският военноморски флот на Оман се състои от 4 200 души (2000 г.) и е със седалище в Сееб (Seeb). Има бази на Ахви (Ahwi), о-в Ганам (Ghanam Island), Мусандам (Mussandam) и Салала (Salalah). Оман има 10 бойни кораби (2006 г.). Те включват два 1 450-тонни корвети от клас Qahir и 8 океански патрулни катери. Оманският военноморски флот притежава също един 2 500-тонен кораб Насър Ал Бар (Nasr al Bahr) клас LSL (240 войници, 7 танка) с площадка за кацане на хеликоптер. Държавата има и най-малко четири десантни кораба. Те поръчват три корвети клас Карийф (Khareef) от VT Group за £ 400 милиона през 2007 година. Строят се в Портсмут.

През 2010 г. Оман плаща 4.074 милиарда щатски долара за военни разходи, което е 8,5% от брутния вътрешен продукт. Султаната има дълга история в сътрудничеството с британската военна и отбранителна промишленост.


Икономика[редактиране | edit source]

В член 11 от Основният устав на държавата е записано, че "националната икономика се основава на справедливостта и принципите на свободната икономика".

Оманските граждани се радват на добър стандарт на живот, но бъдещето им е несигурно с ограничените резерви на Оман от петрол. Другите източници на доходи – селското стопанство и промишлеността, са малки в сравнение и брой като формират по-малко от 1% от износа на страната, но диверсификацията е основен приоритет на правителството на Оман.

След резкия спад на цените на петрола през 1998 г., Оман прави активен план за диверсификация на своята икономика и поставя по-голям акцент върху други области на индустрията, като например туризма.

На 1 януари 2009 г. в сила влиза Споразумение за свободна търговия със САЩ, което цели премахване на тарифните бариери за всички потребителски и промишлени продукти, също така предоставяне на силни защити за чуждестранни фирми, инвестиращи в Оман. Туризмът, друг източник на приходи за Оман, е във възход. Едно от най-популярните събития е фестивалът Карийф (Khareef) в Салала, Дофар (Dhofar), който е на 1 200 километра от столицата Мускат (Muscat), по време на сезона на мусоните (през август) и е подобен на Фестивалът на Мускат. Планините, обграждащи Салала са популярни сред туристите заради прохладното си време и буйната зеленина, които рядко се срещат някъде другаде в Оман.

Чуждестранните работници в Оман са изпращат 30 милиарда щатски долара годишно на своите азиатски и африкански семейства. Повече от половината от тях изкарват месечна заплата в размер на по-малко от 400 щатски долара. Най-голямата чуждестранна общност е в южния индийски щат Керала (Kerala), Тамил Наду (Tamil Nadu) и Карнатака (Karnataka) и идват от Махарастра (Maharastra), Гуджарат (Gujarat) и от Пенджаб (Punjab), което представлява повече от половината от цялата работна сила в Оман. Заплатите на чуждестранни работници са разбира се много по-малки, отколкото тези на оманските граждани, макар и да са от два до пет пъти по-високи, отколкото за равностойна работа в Индия. Оманското дружество Ферийс (Ferries Company) поддържа двата високоскоростни, автомобилни фериботи – Шинас (Shinas) и Хормоз (Hormouz). Фериботите се използват за пътуване между Мускат (Muscat) и Касаб (Khasab). Касаб е стратегически разположен в Мусандам (Musandam) в южния край на Ормузкия пролив (Strait of Hormuz) и се контролира от Оман. Континентален Оман е отделен от малка ивица от територията на ОАЕ от Мусандам.

Нефтена и газова индустрия[редактиране | edit source]

Доказаните петролни запаси на Оман са около 5.5 млрд. барела, 24-ти по големина в света. Нефт се извлича и обработва от фирмата Petroleum Development Oman (PDO), с доказани запаси от петрол, притежаващи приблизително стабилен добив, въпреки че производството на петрол е намаляло. Министерството на нефта и газта е отговорно за цялата нефтена и газова инфраструктура и проекти в Оман.

Между 2000 г. и 2007 г., производството е спаднало с повече от 26%, от 972 000 до 714 800 барела на ден. Производството се възстановява до 816 000 барела през 2009 г., и 930 000 барела на ден през 2012 година. Резервите от природен газ на Оман се оценяват на 849,5 милиарда куб.м., или на 28-мо място в света, а производството през 2008 г. е около 24 млрд. куб. м годишно.

География[редактиране | edit source]

Оман заема югоизточната част на Арабския полуостров. Бреговата му линия, дълга 2092 км, е очертана от Оманския залив и Арабско море. На Оман принадлежи и дълбоко вдадения в Хормузкия проток полуостров Мусандам - стратегическо кръстовище на морските пътища между Персийския залив и Арабско море.

Крайбрежието на Оман има разнообразен релеф — дълбоки заливи, дълги пясъчни плажове, мангрови лагуни, коралови рифове и скалисти острови, сред които най-големи са островите Масира и Курия-Мурия. Около 3/4 от страната заема огромна пясъчна пустиня, с много пясъчни дюни по границата със Саудитска Арабия.

На север и на юг релефът е планински. По-високи (над 3000 м) са северните голи скалисти планини, където е и най-високата точка на Оман — вр. Шам (3107 м). Между северните планини и Оманския залив се простира тясната плодородна низина Ал Батина. На югозапад вериги от ниски хълмове, успоредни на брега на Арабско море, отделят плодородните места по крайбрежието от пустинната вътрешност.

Стопанство[редактиране | edit source]

В селското стопанство и риболова са заети около 50 % от трудоспособното население. Отглеждат се предимно тропически плодове като фурми, банани, лайм, цитруси и зеленчуци. Годишно се ловят около 100 хил. тона риба, която се преработва (80 % се изнася). Продукцията на петрол е водещата индустрия която осигурява голяма част от дохода на Оман.

Население[редактиране | edit source]

Министерството на икономиката показало, че в средата на 2006 година населението на Оман се е състояло от 2 577 000 души. От тях 1 844 000 души са били Омани. Населението нараснало от 2 018 000 през 1993 година до 2 340 000 души през 2003 година. Преброяването на населението през 2003 година показало че 50% от населението на Оман живяло в Маскат и Батинах, крайбрежната равнина северозападно от столицата. Около 200 000 души живели в Дхофар (Южния регион), и около 30 000 души живели в отдалеченият Мусандам, полуостров на пролива Хормуз. Около 600 000 имигранти, предимно от Пакистан, Бангладеш, Египет, Йордания, Индия и Филипините са изчислени да живеят в Оман.


Демографско развитие на Оман между 1910 и 2006
1910 1920 1930 1940 1950 1960 1970 1980 1990 2000 2006
249 000 290 000 337 000 392 000 413 000 505 000 654 000 1 060 000 1 625 000 2 402 000 2 577 000

Култура[редактиране | edit source]

Въпреки, че арабският е официален език в Оман, има многобройни диалекти като Балочи. Суахили и английски са също широко говорени езици в страната поради историческите връзки между Оман и Занзибар. Доминиращият местен език е диалект е арабски и наскоро Оман прие също така английски като втори език. Почти всички знаци и надписи са написани на двата езика - арабски и английски. Значителен брой жители също говорят хинди, което се дължи на притока на имигранти от Индия в края на 1980-те и началото на 1990-те години.

Валута[редактиране | edit source]

Оманската валута е Омански Риал. 1 Риал се равнява на 2.59 Американски Долари. 1 Риал е разделен на 1000 баиса, като в употреба са 5 баиса, 10, 25, 50 и 100 баиса. През 1970 година, банкноти са били въведени от правителството. От 1977, Централната банка на Оман е издала бележки, с 20 и 50 риали, последвани от 200 баиса през 1985 година. Банкноти които са циркулиращи в момента са:

1970 Банкноти
Снимка Стойност Цвят Описание
Лице Гръб Лице Гръб
100 baisa obverse.jpg 100 baisa reverse.jpg 100 баиса Зелен Султан Кабус бин Саид ал Сайд
200 baisa obverse.jpg 200 baisa reverse.jpg 200 баиса Синьо-зелен Султан Кабус бин Саид ал Сайд
Oman Half rial obverse.jpg Oman Half rial reverse.jpg ½ риал Кафяво-лилав Султан Кабус бин Саид ал Сайд
1 oman rial obverse.jpg 1 Oman rial reverse.jpg 1 риал Лилав Султан Кабус бин Саид ал Сайд
5 Oman rial obverse.jpg 5 Oman rial reverse.jpg 5 риала Червен Султан Кабус бин Саид ал Сайд

Други[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Оман на сайта на МВФ. //
  2. а б Trade in the Gulf. // Библиотека на Конгреса, 1993. Посетен на 10 юли 2014.
  3. The Gulf in the Ancient World. // Библиотека на Конгреса, 1993. Посетен на 10 юли 2014.
  4. Nizwa. // Travel Weekly. Посетен на 10 юли 2014.
  5. а б The Spread of Islam. // Библиотека на Конгреса, 1993. Посетен на 10 юли 2014.
  6. а б в The Gulf in the Middle Ages. // Библиотека на Конгреса, 1993. Посетен на 10 юли 2014.
  7. а б в г д е The Age of Colonialism. // Библиотека на Конгреса, 1993. Посетен на 10 юли 2014.
  8. а б Wahhabi Islam and the Gulf. // Библиотека на Конгреса, 1993. Посетен на 10 юли 2014.
  9. а б в Treaties with the British. // Библиотека на Конгреса, 1993. Посетен на 10 юли 2014.
  10. а б в г д Independence. // Библиотека на Конгреса, 1993. Посетен на 10 юли 2014.
  11. Developments since independence. // Библиотека на Конгреса, 1993. Посетен на 10 юли 2014.
  12. а б Happy and rich in an Omani toytown. // The Economist, 31 август 2000. Посетен на 10 юли 2014.
  13. Oman profile – Timeline. // BBC News, 11 септември 2012. Посетен на 10 юли 2014.

Библиография[редактиране | edit source]

  • Owtram, Francis, A Modern History of Oman: Formation of the State Since 1920. London, I. B. Tauris, 2004.
  • Д. Осипов. Путеводитель по Оману. М., ИОИ, В.Секачёв, 2006 (Серия «Иди за мной!»).
  • Mandana E. Limbert. In the Time of Oil: Piety, Memory, and Social Life in an Omani Town. Palo Alto, Stanford UP, 2010.

Външни препратки[редактиране | edit source]