Битка при Ахелой

Вижте пояснителната страница за други значения на битка при Ахелой.

---

Битката при Ахелой
Конфликт: Българо-византийски войни
Българската победа при Ахелой, илюстрация към хрониката на Йоан Скилица
Период 20 август 917 Място Поморие, България Резултат Решителна победа на българите
Воюващи страни
Дунавска България	Византия
Командири
Симеон I Велики	Лъв Фока
Сили
60,000	62,000
Жертви и загуби
неизвестни	изключително тежки

Победата на българите в битката при Ахелой

Битката при Ахело̀й се е състояла на на 20 август 917 г. край река Ахелой, между българските войски, водени от цар Симеон I Велики и войските на Византия, водени от магистър Лъв Фока. България печели решителна победа. Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие. В него вземат участие над 120 000 души.

Предпоставки

Основната цел на битката е неутрализирането на засилващата се българска държава след унизителните за Византия условия, постигнати през 913 година.

Армии

Българска армия

Основните източници не дават сведения за числеността и състава на българската армия, но има такива в разказа за чудото на свети Георги и в съчинението на ал-Масуди. От тези извори става ясно, че в българската армия участвали също маджарски и печенежки контингенти. Най-вероятно именно участието на маджарския контингент в битката, а после и в настъплението към Цариград е историческата основа за сведението на Петър Ранзаниус за маджарски поход към византийската столица. Според ал-Масуди съюзната армия на Симеон възлиза на 60 000 души.

Византийска армия

Патриарх Николай Мистик в едно от писмата си отбелязва единствено, че наистина не можело да остане незабелязано от него „такова голямо предвижване”, на „толкова голяма армия”. В „Чудото на свети Георги” също се говори за огромно множество войски събрани от всички области на империята. Благодарение на сключения мир с арабите, за който говорят повечето от изворите на Балканите е прехвърлена и армията от Мала Азия. От изброяването на някои от военачалниците става ясно, че в битката участват арменските части, отрядите на ескувитите и иканатите. По-конкретно е сведението на ал-Масуди, който сочи, че византийската армия наброява 62 000 души, от които 12 000 конница.

Командване

Командване на българската войска

Начело на българската войска стои цар Симеон, който лично участва в самото сражение. Най-вероятно сред командния състав на българската армия са и предводителите на последвалия наказателен поход срещу Сърбия Теодор Сигрица и Мармаис.

Командване на византийската войска

Начело византийската армия е доместика на схолите Лъв Фока. В съставеното по заповед на император Константин VІІ продължение на Теофановата хроника е отбелязано, че той „се отличавал повече с храброст, отколкото с качествата на добър военачалник”. За разлика сведенията за командването на българската армия, командния състав на византийците е подробно описан в хрониките. Патрицият Константин Липс заедно с Леонтий придружава военачалника като негов съветник по всички въпроси. Началник на отряда на ескувитите е Йоан Грапсон, а на иканатите – синът му Олвиан Марул. Измежду останалите военачалници са споменати също Роман Аргир с брат си Лъв, Варда Фока и магистър Мелиас, командващ арменците. Корабите са под командването на друнгария на флота патриций Роман Лакапин.

Придвижаване на армиите

След сключения мир с арабите войската от азиатските провинции на Византия е прехвърлена на Балканите. За да се насърчи състава на армията предварително са раздадени заплатите, а дворцовият протопоп Константин Кефала заедно с Константин Валелиас изнасят дървеният кръст, на който е разпънат Христос и пред него събраната войска се заклева, че ще се бие срещу своите едноверци-българите. След полагане на клетвата сухопътната армия се насочва срещу България. В едно от писмата си патриарх Николай Мистик, посочва, че византийската армия нахлува в българските територии заради тревожните известия идващи от стратезите на Тракия, Македония, Солунската , Драчката област, а също и от херсонския стратег Вогас. Тъй като византийската армия се придвижва покрай морето, то най-вероятно навлизането в българска територия е става при Дебелт. Във връзка със сведението на Скилица, че битката е станава край град Анхиало на 6 август 917 г., някои изследователи считат, че там прегрупиралите се български гранични части се опитват да спрат византийското настъпление, но след неуспеха се изтеглили към река Ахелой и се присъединяват към основните сили.

Бойно поле

Ахелойското поле граничи на юг с Черно море. То е сравнително равно, като на запад има няколко ниски възвишения. Полето се пресича от река Ахелой, която макар да не е особено пълноводна, в източния си край е тинеста, достатъчно дълбока и широка за да е сравнително безопасна за преминаване.

Все още се спори за конкретното място на провеждането на битката - дали е станала североизточно от устието на Ахелой, близо до Месемврия, или сражението е проведено югозападно от реката, т.е. в полето между Анхиало и Ахелой.

Тъй като е известно, че след поражението много от византийците се издавили в морето и реката от една страна, а от друга, военачалникът Лъв се спасил като избягал в Месемврия, то има вероятност битката да е станала на източния бряг. Ако сражението е станало на югозапад от Ахелой, магистър Лъв Фока трудно би стигнал до Месемврия, а обикновените войници, които не са осведомени като командния състав за района биха предпочели да побягнат по обратния път и нямаше да има толкова голям брой удавени.

От друга страна, ромейската армия никога не би се построила за сражение с гръб към морето, което говори против теорията, битката да е проведена на изток от Ахелой. Подобно разположение противоречи на всички стратегикони. В случай на неудачно развитие на дадено сражение, същите тези стратегикони препоръчвали между армията и лагера да има достатъчно разстояние за отстъпление, маневриране и прегрупиране. Както знаем, ромейският лагер бил построен в близост до Анхиало, а не до Месемврия. Сам по себе си, този факт потвърждава общоприетото мнение, че битката наистина е проведена в Анхиалското поле. Големият брой удавени ромеи в Ахелой се обяснява със самия развой на сражението.

Не бива да се пропуска и факта, че източно от Ахелой няма големи хълмове, които Симеон би използвал за да скрие своя резерв. Такива хълмове се наблюдават в северния край на Анхиалското поле, т.е. на около 4-5 km. западно от устието на реката.

Ход на битката

Фронтът на имперската армия е с лице на север, и е навярно с дължина над 4 km., докато този на българската армия е успореден на ромеите и с лице на юг.

Началото на битката се характеризира с крайно ожесточен сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са взимани. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българския център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, великият доместик магистър Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта дори вкарва резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което предприема ромейската армия в посока река Ахелой, голяма част от нея - центърът и дясното крило губят бойно построение.

В този критичен момент, българският цар Симеон със своята тежка конница и скрити резерви зад хълма до днешното село Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Отхвърлени към морето, ромейските войници се паникьосват и започват да бягат. Същевременно българския център и ляво крило контраатакуват. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на ромеите и бягството им от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част са избити, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.

Ромейската армия е почти напълно унищожена от българите. Спасяват се само 2 000 ромейски конника, от невлязъл в действие отряд. Те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византйците укрепен град Анхиало. Самият Лъв Фока успява да пробие в северна посока и да се спаси в Месемврия, намиращ се само на 8 километра от река Ахелой. Но почти всички висши ромейски офицери са покосени на бойното поле.

И българската страна дава доста жертви - предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.

Последици

Огромната загуба на хора в тази битка временно парализирала военната мощ на Византия. Опита на доместика на схолите Лъв Фока, заедно с етериарха Йоан и Николай Дука да окажат отпор на настъплението на българите край Катасирти, недалеч от Цариград завършва с нов разгром. Тези неуспехи на бойното поле разклащат в значителна степен управлението на императрицата, която е регент на своя син. Възползвайки се от ситуацията, близо година и половина по-късно, в ранните месеци на 919 г. Роман Лакапин извършва държавен преврат, лишавайки Зоя Чернооката от всякаква власт. На сцената отново излязал патриарх Николай Мистик. През месец май 919 г. Лакапин омъжил дъщеря си за младия император Константин VІІ и се обявява за василеопатор, а през септември 919 г. е обявен за кесар. На следната година - през декември 920 г. е коронясан за император. Вече съвладетел на Константин VII, година по-късно Роман се провъзгласява за автократор. Макар поемането на властта от Роман Лакапин да поставя началото на процеса на стабилизация на Византия, катастрофалните загуби на жива сила при Ахелой не позволява на империята да възстанови пълната си военна мощ в началото на неговото управление.

Въпреки успеха при Катасирти Симеон не обсажда Константинопол, а насочва армията си срещу сърбите, които непосредствено преди битката при Ахелой се съюзяват с Византия и посредничат на империята при преговорите с маджарите срещу България. Едва след това Симеон започва подготовка за превземането на Цариград, като прави неуспешен опит за съюз и съвместни действия с арабите от Тунис, провален от византийската дипломация чрез богат подкуп под формата на дарове.

Други факти

Интересно е да се отбележи, че подобна тактика е използвал и канът на Волжска България - Габдула Челбир през септември 1223 година срещу татарите. Тогава при днешния гр. Самара той разбива войските на самия Чингис хан. И до днес тази битка е известна в цяла Азия като "Овнешката битка" тъй като всеки един от пленените 4,000 татари бил заменeн за по един овен а преводителят на татарската войска Уран, сина на Субетей багатур като по-глупав за 10 овена.

Източници

Портал „Военна история на България“ съдържа още много статии, свързани с военната история на България. Можете да се включите към Уикипроект „Военна история на България“.