Карл I Анжуйски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Карл (Шарл) Анжуйски
Крал на Сицилия, Неапол, Йерусалим и Албания
Palazzo Reale di Napoli - Carlo I d'Angiò.jpg

Лични данни
Управление 6 януари 12667 януари 1285
Коронация крал на Сицилия - 6 януари 1266, Рим, катедрала Свети Петър
Пълно име Карл I Анжуйски
Други титли граф на Анжу, Мен и Прованс, княз на Морея, Драчки дук
Роден 21 март 1227
Починал 7 януари 1285
Фоджа
Наследник Карл II Анжуйски
Семейство
Династия Анжу-Сицилийски дом
Баща Луи VIII
Майка Бланш Кастилска
Бракове Беатрис Прованска
Маргарита Бургундска
Потомци от първия брак: Людовик, Карл II, Филип, Роберт, Бланка, Беатрис, Изабела, а от втория брак: Маргарита
Герб Arms of Anjou-Jerusalem.svg
Карл (Шарл) Анжуйски в Общомедия

Карл I Анжуйски (на френски: Charles d'Anjou) ( 21 март 1227[1] — 7 януари 1285, Фоджа) — основател на Анжу-Сицилийския дом на Анжуйската династия, чийто представители властват в редица страни на Европа в периода 13 - 15 век., и e пръв владетел на обособилото се Неаполитанско кралство и:

Млади години[редактиране | edit source]

Карл е най-малкото дете на френския крал Луи VIII. Ражда се няколко месеца след смъртта на баща му. Майка му става регентка на брат му, който приема френската кралска корона под името Луи IX. Карл израства без родителски грижи - баща му е починал, а майка му е твърде заета с държавните дела. Бъдещият неаполитански крал още от младеж е с висок ръст и стройно телосложение, които му придават цезаровски облик. Получава добро образование за времето си. Изпитва увлечение към поезията и изкуството. Карл се изгражда като изключително набожен и ревностен католик, поради ѝ което се посвещава на рицарското призвание. Качества за това не му липсват - благоразумие, умереност, постоянство, и най-вече амбициозност. След коронясването му за крал на Сицилианското кралство, Карл Анжуйски се утвърждава като един от най-могъщите за времето си монарси. Въпреки сицилианската вечерня, той успява да създаде мощен съюз от средиземноморски държави насочен към отвоюването на Леванта.

Биография[редактиране | edit source]

Женитба[редактиране | edit source]

На 31 януари 1246 година Карл I се жени за Беатрис Прованска († 1267), най-малката дъщеря на Раймонд Беренгар V, граф на Прованс и на Беатриса Савойска. Тя има 3 по-големи сестри, от които Маргарита през 1234 г. се омъжва за брата на Карл, френския крал Луи IX Свети, Елеонора — през 1236 г. за английския крал Хенри III, а Санча — през 1243 г. за по-малкия брат на Хенри III, Ричард Корнуолски, станал по-късно крал на Германия. Раймонд Беренгар няма синове и съгласно феодалния обичай, трябвало да раздели своите владения между всичките си дъщери. Той обаче, не желаейки да раздроби земите си и считайки, че другите му дъщери са достатъчно компенсирани, ги завещава само на Беатрис.

Това довело до напрежение между Карл и Маргарита Прованска/съпруга на Луи ІХ/, която оттогава го намразила.

Граф на Анжу, Мен и Прованс[редактиране | edit source]

През август 1246 г. Карл е посветен в рицарство от брат му Луи IX и получава богатите владения Анжу, Мен и Турен. Графство Прованс е васално на Свещената Римска империя, като част от бившото Кралство Бургундия (Арелат). Карл отказва васална клетва на император Фридрих II, който тогава е зает с други проблеми и не настоява на своите права. Предишните графове предоставят на градовете и васалите пълна свобода, нещо с което Карл не смята да се съобразява.

Когато пристига в Прованс, той довежда със себе си юристи и счетоводители, които започват да изучават неговите графски права и привилегии. Това предизвиква недоволство и вълнения, подкрепени от тъща му - вдовстващата графиня Беатрис. Когато през 1247 г. Карл заминава, за да встъпи формално във владение на графствата Анжу и Мен, градовете сключват отбранителен съюз, оглавен от Барал дьо Бо.

Заедно с брат си Луи IX през 1248 г., Карл, съпроводен от съпругата си Беатрис, тръгва на кръстоносен поход в Египет, където се проявява като храбър воин. По време на неговото отсъствие в Прованс избухва въстание.  През 1250 година Луи ІХ освобождава Карл и другия си брат, Алфонс дьо Поатие, да се върнат в своите владения. През октомври той се връща, носейки послание до кралицата-майка Бланш, тъй като самият Луи ІХ решава да остане в Светите земи. С помощта на военна сила и дипломация Карл съумява  през август 1252 година да подчини метежните градове. Карл проявява снизхождение към предводителя на въстанието и Барал де Бо, който става негов верен съратник.

Борба за графство Ено[редактиране | edit source]

През ноември 1252 година умира майката на Карл, Бланш Кастилска, която е регент на Франция по време на кръстоносния поход на Луи IX. Затова Карл трябва да замине за Париж, където заедно с брат си Алфонс Поатие поема регентството. В това време от римския папа Александър IV предлага на Карл короната на Сицилианското кралство. Алфонс не одобрява предложението, а Луи IX в свое писмо забранява на Карл да приема короната.

Разочарован Карл се намесва в гражданската война, която се разгорява във Фландрия и Ено. Графиня Маргарита, бореща се със своя син Жан д’Авен, предлага на Карл, графство Ено и пост на регент на Фландрия. Карл започва да стяга войска. Но в 1254 година Луи ІХ се връща от кръстоносния поход. Разгневеният от самоуправството на брат си Луи, извиква Карл в Париж и му нарежда да се откаже от графство Ено. Маргарита Фландрска дава на Карл голяма парична компенсация, а графство Ено крал Луи в края на 1256 година дава на Жан д’Авен.

Укрепвайки властта си в Прованс, Карл започва да разширява владенията си. През 1257 г. той получава няколко владения в Алпите от дофина на Виен, освен това получава от Оранския принц Раймон дьо Бо правата на регент на Арелатското кралство. В бъдеще доходите от Прованс, позволяват на Карл да финансира своите походи.

Умиротворяване на Прованс[редактиране | edit source]

Статуя на Шарл Анжу,

Карл Анжуйски и Сицилианското кралство[редактиране | edit source]

Сицилиански крал[редактиране | edit source]

Римските папи водят дълга борба с представителите на династията Хохенщауфен за Сицилианското кралство. През 1258 г. крал на Сицилия става незаконният син на император Фридрих II - Манфред. За да свалят Манфред, папите търсят владетел, който може да завоюва кралството. Накрая изборът пада на Карл Анжуйски.

През 1262 г. папа Урбан IV възобновява преговорите с френския двор. През май 1263 г. Луи IX дава на Карл разрешение за преговори с папата. Договорът е сключен през юни. На Карл са наложени много ограничения (не може да се разпорежда с назначенията на църковни постове, не може да претендира за императорския престол и да заема постове на територията на императорската част на Италия и във владенията на папството).

На 2 октомври 1264 г. умира папа Урбан IV. Новият папа, Климент IV, избран на 15 февруари 1265 г., извиква Карл в Рим, където на 28 юни той е официално провъзгласен и коронован за крал на Сицилия. На 26 февруари 1266г. около Беневент се става битка с армията на Манфред, който е победен и убит след бягството на сподвижниците му от бойното поле. На 7 март Карл тържествено влиза в Неапол, който става столица на неговото кралство.

Към края на 1266 година практически цяла Ломбардия се оказва в ръцете на Карл и неговите съюзници. През 1267 г. неговите войски приближават Флоренция. Това довежда до бягство на управляващите гибелини и идване на власт на радикалните гвелфи. Карл Анжуйски е избран за върховен администратор на Флоренция и остава на този пост 13 години, ръководейки външната политика на Флорентинската република. Той е назначен и за генерален папски викарий в Тоскана.

Борба срещу Кондрадин[редактиране | edit source]

В Бавария живеел синът на покойния император Конрад и внук на Фридрих II, Конрадин. Благородниците на херцогство Швабия го признали за свой херцог, а бароните на Йерусалимското кралство го провъзгласили за свой крал. Недоволните от Карл родственици на Манфред в края на 1266 г. започнали да се обединяват около него. Обезпокоен папа Климент IV издал була, която заплашвала с отлъчване всеки, признал властта на Конрадин. Но през есента на 1267 г. в Сицилия започнало въстание в подкрепа на Конрадин, а самият той с армията си нахлул в Италия.

На 24 март 1268 г. Конрадин влязъл в Рим, където бил тържествено посрещнат от гражданите. На 14 август с увеличена армия той потеглил да завоюва Сицилианското кралство. Разбирайки за това, Карл се придвижил срещу Конрадин. На 23 август 1268 г. при Талякоцо, армията на Конрадин била разбита. Конрадин и неговия приятел Фридрих Баденски успяват да избягат, но след предателство са заловени и предадени на Карл. На 29 октомври 1268 г. Конрадин и Фридрих Баденски са публично обезглавени в Неапол. Тази екзекуция шокирала цяла Европа.

На 18 ноември 1268 г. Карл I се жени за Маргарита Бургундска († 1308), дъщеря на граф Одо, граф на Невер.

Победата позволява на Карл да завоюва Тоскана. В Сиена, Пиза и други градове на Тоскана идват на власт правителства на гвелфите, контролирани от Карл Анжуйски. Утвърждавайки властта си над Южна Италия, същевременно поддържайки гвелфите в Ломбардия и Тоскана и владеейки богатите графства Анжу и Прованс, Карл става най-влиятелния човек в Европа.

Имперски опити[редактиране | edit source]

Карл цели да възстанови Латинската империя и прави коалиции срещу възстановената Византия. Но не успява.

Сицилианска вечерня[редактиране | edit source]

Докато Карл подготвя поход срещу Византия, събирайки флот през 1281 година, при двора на Педро Арагонски се стяга армия за нахлуване в кралството на Карл. Византийският император Михаил VIII Палеолог помага на Педро с парични средства, за да отстрани опасността за своята държава. При това тайно се подготвя въстание в самата Сицилия. Населението ненавижда Карл, възмутено от неговата тирания и високи данъци.

Въстанието започва на Пасха, 29 март 1282 година. За един ден са избити около 2000 французи в Палермо, а градът преминава под контрол на въстаниците. Това събитие получава название Сицилианската вечерня. По примера на Палермо въстанието обхваща и други градове. 28 април избухва възстание и в Месина, където се намира флотът на Карл и силен гарнизон под командването на Херберт Орлеански. Повечето французи успяват да се укрият в цитаделата на града, но флотът е изгорен. После Херберт се предава при условие, че му дадат да напусне Сицилия.

Карл умира на 7 януари 1285.

Наследството на Карл I Анжуйски[редактиране | edit source]

Съгласно завещанието на Карл I, за крал на Неапол е провъзгласен неговия син Карл Салернски (под името Карл II), находящ си в арагонски плен. В случай, че Карл II умре в плен, за наследник е обявен неговия най-голям син Карл Мартел. За регент на кралството е назначен граф Робер II д’Артоа, а управлението на армията е възложено на камерхера Жан дьо Монфор.

В момента на смъртта на Карл, неговите владения включват: континенталната част на Сицилианското кралство (бъдещото Неаполитанско), владенията във Франция (Анжу, Мен, Турен и Тонер) и тези в Свещената Римска империя (Прованс и Форкалкие). Под негово подчинение са ред острови в Егейско море, включително о.Корфу, както и владения в съвременна Албания, съставляващи херцогство Дурац.

Карл II успява да съхрани само част от тези владения. Получавайки свободата си в 1288 година, той е в принуден да се откаже от Сицилия. Неговите опити да запази островите не дават резултат. Тонер след смъртта на Карл I остава за неговата вдовица Маргарита. Анжу, Мен и Турен, Карл II е принуден по Санлиския договор да отдаде като зестра за своята дъщеря Маргарита, омъжена за Шарл Валоа, син на Филип III. Единствено Прованс, Форкалкие и Дурац остават в състава на владенията на Карл ІІ и неговите наследници.

Потомците на Карл I управляват в различни европейски страни. Основаният от него род угасва в 1435 година със смъртта на Джована II Анжуйска, кралица на Неапол.

Бракове и деца[редактиране | edit source]

1-а жена: от 31 януари 1246 (Екс-ан-Прованс) Беатрис Прованска (1234 — 23 септември 1267), дъщеря на Раймунд Беренгер ІV, граф на Прованс. Имат следните деца:

2-а жена: от 18 ноември 1268 Маргарита Бургундска (1250 — 04 септември 1308), графиня на Тонер от 1266, дъщеря на Ед Бургундски, граф Невер, Оксер и Тонер

  • Маргарита (ум. 1276)

Образът на Карл в литературата и хрониките[редактиране | edit source]

Карл често е споменаван в историческите хроники на своето време.

Той се появява в жизнеописанието на Луи IX, написано от Жан де Жуанвил. Така на Карл е отделено внимание и в «Житие на Луи Свети», написано от Гийом де Сен-Пат, а така и в «Житие на Луи Свети» от Гийом от Нанжи[73]. Карл се споменава и в една латинска хроника, написана от францисканеца Салимбен Пармски. Там се споменава като «братът на крал Луи». Салимбен, съобщава също и за смъртта му в 1285 година, като дава следната оценка на Карл Анжуйски: Той беше доблестен воин, който изми позора, с който бяха покрити французите в кръстоностния поход на Луи Свети.

Така Данте Алигиери в Божествена комедия помещава Карл в Долината на земните владетели в Чистилището[1].

Карл е описан в новела VІ,ден десети на «Декамерон» (X, 6): Победоносният крал Карл Старши се влюбва в една девойка; но се засрамва от собственото си неблагоразумие, и омъжва и нея, и сестра за благородници.[2]

  1.  Данте Алигиери. Божествена комедия. Чистилище, песен 7 (строфа 112—114) и 20 (строфи 67—69).
  2.  Джовани Бокачо. Декамерон, Новела шеста, Ден десети.

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  • Jean Dunbabin: The French in the Kingdom of Sicily, 1266-1305. Cambridge 2011.
  • Jean Dunbabin: Charles I of Anjou. Power, Kingship and State-Making in Thirteenth-Century Europe. London/New York 1998.
  • Peter Herde: Karl I. von Anjou. Stuttgart u.a. 1979.
  • Peter Herde: Carlo I d'Angiò. In: Alberto M. Ghisalberti (Hrsg.): Dizionario Biografico degli Italiani (DBI). Band 20 (Carducci–Carusi), Istituto della Enciclopedia Italiana, Rom 1977, S. 199–226 (ит.).
  • Peter Herde: Karl I. von Anjou. In: Lexikon des Mittelalters (LexMA). Band 5, Artemis & Winkler, München/Zürich 1991, ISBN 3-7608-8905-0, Sp. 983–985
  • Tanja Michalsky: Memoria und Repräsentation: die Grabmäler des Königshauses Anjou in Italien. Göttingen 2000 (Veröffentlichungen des Max-Planck-Instituts für Geschichte, 157).

Външни препратки[редактиране | edit source]