Карл I Анжуйски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Карл (Шарл) Анжуйски
Крал на Сицилия, Неапол, Йерусалим и Албания
Palazzo Reale di Napoli - Carlo I d'Angiò.jpg

Лични данни
Управление 6 януари 12667 януари 1285
Коронация крал на Сицилия - 6 януари 1266, Рим, катедрала Свети Петър
Пълно име Карл I Анжуйски
Други титли граф на Анжу, Мена и Прованс, княз на Морея, Драчки дук
Роден 21 март 1227
Починал 7 януари 1285
Фоджа
Наследник Карл II Анжуйски
Семейство
Династия Анжу-Сицилийски дом
Баща Луи VIII
Майка Бланш Кастилска
Бракове Беатрис Провансалска
Маргарита Бургундска
Потомци от първия брак: Людовик, Карл II, Филип, Роберт, Бланка, Беатрис, Изабела, а от втория брак: Маргарита

Карл I Анжуйски (на френски: Charles d'Anjou) e пръв владетел на обособилото се Неаполитанско кралство и:

Карл Анжуйски е родоначалник на неаполитанския клон Анжу-Сицилийски дом на Анжуйската династия, чийто представители властват в редица страни на Европа в периода 13 - 15 век. Карл е най-малкото дете на френския крал Луи VIII. Ражда се няколко месеца след смъртта на баща му. Майка му става регентка на брат му, който приема френската кралска корона под името Луи IX. Карл израства без родителски грижи - баща му е починал, а майка му е твърде заета с държавните дела. Бъдещият неаполитански крал още от младеж е с висок ръст и стройно телосложение, които му придават цезаровски облик. Получава добро образование за времето си. Изпитва увлечение към поезията и изкуството. Карл се изгражда като изключително набожен и ревностен католик, поради ѝ което се посвещава на рицарското призвание. Качества за това не му липсват - благоразумие, умереност, постоянство, и най-вече амбициозност. След коронясването му за крал на Сицилианското кралство, Карл Анжуйски се утвърждава като един от най-могъщите за времето си монарси. Въпреки сицилианската вечерня, той успява да създаде мощен съюз от средиземноморски държави насочен към отвоюването на Леванта.

Биография[редактиране | edit source]

Френски граф[редактиране | edit source]

На 31 януари 1246 година Карл I се жени за Беатрис Прованска († 1267), най-малката дъщеря на Раймонд Беренгар V, граф на Прованс. Тя има 3 по-големи сестри, от които Маргарита през 1234 г. се омъжва за брата на Карл, френския крал Луи IX Свети, Елеонора — през 1236 г. за английския крал Хенри III, а Санча — през 1243 г. за по-малкия брат на Хенри III, Ричард Корнуолски, станал по-късно крал на Германия. Раймонд Беренгар няма синове и съгласно феодалния обичай, трябвало да раздели своите владения между всичките си дъщери. Той обаче, не желаейки да раздроби земите си и считайки че другите му дъщери са достатъчно компенсирани, ги завещава на Беатрис. Това довело до напрежение между Карл и Маргарита Прованска, която оттогава го намразила.

През август 1246 г. Карл бил посветен в рицарство от брат му Луи IX и получил богатите владения Анжу, Мен и Турен. Графство Прованс било васално на Свещената Римска империя като част от бившето Кралство Бургундия (Арелат). Карл отказал васална клетва на император Фридрих II, който тогава бил зает с други проблеми и не настоял на своите права. Предишните графове предоставили на градовете и дворянството пълна свобода, нещо с което Карл не смятал да се съобразява.

Когато той пристигнал в Прованс, довел със себе си юристи и счетоводители, които започнали да изучават неговите графски права и привилегии. Това предизвикало недоволство и вълнения, подкрепени от тъща му - вдовстващата графиня Беатрис. Когато през 1247 г. Карл заминал, за да встъпи формално във владение на графствата Анжу и Мен, градовете сключили отбранителен съюз, оглавен от Барал де Бо.

Заедно с брат си Луи IX през 1248 г. Карл, съпроводен от жена си Беатрис, тръгва на кръстоносен поход в Египет, където се проявил като храбрец. По време на неговото отсътствие в Прованс избухва въстание. През 1250 г. Карл е пуснат от брат си да се завърне в своите владения и с военна сила и дипломация успява да подчини метежните градове. Карл проявява снисхождение към предводителя на въстанието и Барал де Бо става негов верен съратник.

През ноември 1252 г умира майката на Карл, Бланш Кастилска, която била регентка на Франция по време на кръстоносния поход на Луи IX. Карл трябва да замине за Париж, където заедно с брат си Алфонс Поатие поема регентството. В това време от римския папа Александър IV идва предложение Карл да вземе короната на Сицилианското кралство. Алфонс не одобрява предложението, а Луи IX в свое писмо забранява на Карл да приема короната.

Укрепил властта си в Прованс, Карл започнал да разширява владенията си. През 1257 г. той получил няколко владения в Алпите от дофина на Виен, освен това получил от Оранския принц Раймонд де Бо правата на регент на Арелатското кралство. В бъдеще доходите от Прованс, позволявали на Карл да финансира своите походи.

Сицилиански крал[редактиране | edit source]

Римските папи водели дълга борба с представителите на династията Хохенщауфен за Сицилианското кралство. През 1258 г. крал на Сицилия става незаконния син на император Фридрих II - Манфред. За да свалят Манфред, папите търсели владетел, който можел да завоюва кралството. Накрая изборът паднал на Карл Анжуйски.

През 1262 г. папа Урбан IV възобновява преговорите с френския двор. През май 1263 г. Луи IX дава на Карл разрешение за преговори с папата. Договорът е сключен през юни. На Карл са наложени много ограничения (не може да се разпорежда с назначенията на църковни постове, не може да претендира за императорския престол и да заема постове на територията на императорската част на Италия и във владенията на папството).

На 2 октомври 1264 г. умира папа Урбан IV. Новият папа, Климент IV, избран на 15 февруари 1265 г., извикал Карл в Рим, където на 28 юни той бил официално провъзгласен и коронован за крал на Сицилия. На 26 февруари 1266г. около Беневент се състояла битка с армията на Манфред, който бил победен и убит след бягството на сподвижниците му от бойното поле. На 7 март Карл тържествено влязъл в Неапол, който станал столица на негото кралство.

Към края на 1266 г. практически цяла Ломбардия се оказала в ръцете на Карл и неговите съюзници. През 1267 г. неговите войски приближили Флоренция. Това довело до бягство на управляващите гибелини и идване на власт на радикални гвелфи. Карл Анжуйски бил избран за върховен администратор на Флоренция и останал на този пост 13 години, ръководейки външната политика на Флорентинската република. Той бил назначен и за генерален папски викарий в Тоскана.

В Бавария живеел синът на покойния император Конрад и внук на Фридрих II, Конрадин. Благородниците на херцогство Швабия го признали за свой херцог, а бароните на Йерусалимското кралство го провъзгласили за свой крал. Недоволните от Карл родственици на Манфред в края на 1266 г. започнали да се обединяват около него. Обезпокоен папа Климент IV издал була, която заплашвала с отлъчване всеки, признал властта на Конрадин. Но през есента на 1267 г. в Сицилия започнало въстание в подкрепа на Конрадин, а самият той с армията си нахлул в Италия.

На 24 март 1268 г. Конрадин влязъл в Рим, където бил тържествено посрещнат от гражданите. На 14 август с увеличена армия той потеглил да завоюва Сицилианското кралство. Разбирайки за това, Карл се придвижил срещу Конрадин. На 23 август 1268 г. при Талякоцо, армията на Конрадин била разбита. Конрадин и неговия приятел Фридрих Баденски успели да избягат, но след предателство били заловени и предадени на Карл. На 29 октомври 1268 г. Конрадин и Фридрих Баденски били публично обезглавени в Неапол. Тази екзекуция шокирала цяла Европа.

На 18 ноември 1268 г. Карл I се жени за Маргарита Бургундска († 1308), дъщеря на граф Одо, граф на Невер.

Победата позволила на Карл да завоюва Тоскана. В Сиена, Пиза и други градове на Тоскана дошли на власт правителства на гвелфите, контролирани от Карл Анжуйски. Утвърждавайки властта си над Южна Италия, същевременно поддържайки гвелфите в Ломбардия и Тоскана и владеейки богатите графства Анжу и Прованс, Карл става най-влиятелния човек в Европа.

Имперски опити[редактиране | edit source]

Цели да възстанови Латинската империя и прави коалиции срещу възстановената Византия. Но не успява.

Сицилианска вечерня[редактиране | edit source]

Подкупени от ромеите, сицилианците въстават срещу Карл, в хода на което той умира.

Обетованата земя[редактиране | edit source]

Завоевания[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  • Jean Dunbabin: The French in the Kingdom of Sicily, 1266-1305. Cambridge 2011.
  • Jean Dunbabin: Charles I of Anjou. Power, Kingship and State-Making in Thirteenth-Century Europe. London/New York 1998.
  • Peter Herde: Karl I. von Anjou. Stuttgart u.a. 1979.
  • Peter Herde: Carlo I d'Angiò. In: Alberto M. Ghisalberti (Hrsg.): Dizionario Biografico degli Italiani (DBI). Band 20 (Carducci–Carusi), Istituto della Enciclopedia Italiana, Rom 1977, S. 199–226 (ит.).
  • Peter Herde: Karl I. von Anjou. In: Lexikon des Mittelalters (LexMA). Band 5, Artemis & Winkler, München/Zürich 1991, ISBN 3-7608-8905-0, Sp. 983–985
  • Tanja Michalsky: Memoria und Repräsentation: die Grabmäler des Königshauses Anjou in Italien. Göttingen 2000 (Veröffentlichungen des Max-Planck-Instituts für Geschichte, 157).

Външни препратки[редактиране | edit source]