Данте Алигиери

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Данте Алигиери
Dante Alighieri
Dante-alighieri.jpg
Роден 1265 г.
Флоренция, Флорентинска република
Починал 14 септември 1321 г.
Равена, Папска държава
Професия поет, езиковед, държавник
Националност Флаг на Италия Италия
Активен период 1292—1321
Жанр поезия
Тема религия, политика, култура
Известни творби Божествена комедия
Повлиян Аристотел, Омир, Цицерон, Вергилий, Овидий, Боеций, Авероес, Тома Аквински
Повлиял Уилям Блейк, Сандро Ботичели, Хорхе Луис Борхес, Джон Милтън, Томас Стърнз Елиът, Антъни Бърджес, Самюъл Бекет
Данте Алигиери в Общомедия

Данте Алигиери (на италиански: Dante Alighieri), много често наричан само Данте е италиански поет, писател, литератор, философ и политически мислител от град Флоренция по време на Средновековието. Неговото най-прочуто произведение е „Комедия“, по-късно получило името Божествена комедия („La Divina Commedia“), считано за връхна точка в развитието на средновековната литература и основополагащо за развитието на съвременния италиански език. [1] Наричан е „баща на италианския език“.

В Италия е известен като „Върховният поет“' (на италиански: il Sommo Poeta) или просто „Поетът“ (на италиански: il Poeta). Данте, Петрарка и Бокачо са известни като „трите фонтана“ или „трите корони“.

Жизнен път[редактиране | edit source]

Детство и произход[редактиране | edit source]

Данте в изгнание

Точната рождена дата на Данте Алигиери не е известна, въпреки че той съобщава, че е роден под знака на Близнаци, т.е. през май или юни.[2] Когато пише „На попрището жизнено в средата“ Данте е на около 35 години, като средната продължителност на живота според Библията е 70 години. Въображаемото „пътуване“ се състоява през 1300 г., което ни позволява да изчислим приблизително годината му на раждане 1265 г. През 1265 Слънцето е в Близнаци приблизително в периода от 11 май до 11 юни.[3]

Той е роден в изтъкнато флорентинско семейство (чието истинско фамилно име е Алагиери), политически ориентирано към гвелфите — политически съюз, който се намира в сложни опозиционни отношения с гибелините. Самите гвелфи са разделени на черни и бели. Според Данте, неговото семейство има древноримски корени (Ад, XV, 76), но най-ранният му известен предшественик е живелият не по-рано от 1100 г. Качагуида дели Елисеи. Баща му, Алигиеро ди Белинчоне, е бял гвелф, но след като гибелините побеждават в битката при Монтаперти, той не получава никакво наказание за своите политически възгледи, което говори за репутацията на неговото семейство. Майката на Данте е Дона Бела дели Абати.[4] „Бела“ е съкратено от Габриела, но също така означава и „красива“, докато Абати (името на могъщ род) означава в превод „членове на ордени, които се прехранват с просия“ — наистина странно име. Тя умира, когато Данте е 5–6 годишен, и Алигиеро скоро се жени за Лапа ди Карисимо Чалуфи. (Не е сигурно дали се е оженил за нея, защото повторните бракове на вдовците не са били толерирани в обществото). Тази жена обаче със сигурност му ражда две деца — Франческо, братът на Данте, и сестра му — Тана (Гаетана).

През 1277, когато Данте е на 12 години, той е обещан за съпруг на Джема, дъщерята на Мането Донати.[4] Сключването на брачни договори в такава ранна възраст по онова време е нещо съвсем обичайно и представлява важна церемония, изискваща официални документи, подписани пред нотариус. По това време обаче Данте вече обича друга — Беатриче Портинари, която среща когато е на 9 години, а тя на 8. Данте се влюбва почти моментално в нея, любов, която остава с него през целия си живот, въпреки че тя се омъжва за друг мъж, банкер през 1287 г. Беатриче умира три години по-късно, през юни 1290 г. на 24-годишна възраст. Данте продължава да обича и уважава тази жена и след смъртта ѝ, дори след като се жени за Джема Донати през 1285 г. и има деца. След смъртта на Беатриче, Данте се оттегля в интензивно учене и започва да композира стихове, посветени на нейната памет. Той никога не посвещава стихове на жена си.

Данте има няколко синове от Джема. Както често се случва с известните хора, много хора претендират, че са потомци на Данте; за Джакопо, Пиетро и Антония обаче се знае с най-голяма вероятност, че са негови деца.[4] Антония става монахиня под името сестра Беатриче. Друг човек, Джовани, твърди, че е негов син и го придружава в изгнаничеството му, но има някои съмнения около истинността на твърденията му.

Образование и поезия[редактиране | edit source]

Данте и Беатриче (в средата)

Не се знае много за образованието, което получава Данте. Смята се, че той се е образовал у дома. Знае се, че е изучавал тосканска поезия по времето, когато Сицилианската поетическа школа, културна група от Сицилия, започва да набира популярност в Тоскана. Неговите интереси са причината за запознаването му с провансалски поети и менестрели, както и на латинската култура, като особено му допада Вергилий.

Важно е да се отбележи, че по време на „Secoli Bui“ (Тъмните векове) Италия представлява механичен сбор от малки държави, така че политически и културно Сицилия се различава от Тоскана толкова, колкото и Прованс от Тоскана. В различните области не се говори общ език, а културата е различна в различните краища на Италия. Въпреки това може да се приеме, че Данте е един модерен интелектуалец с международни разбирания и интереси.

На 18-годишна възраст той се запознава с Гуидо Кавалканти, Лапо Джани, Чино да Пистоя, а скоро след това и с Брунето Латини. Заедно те стават водачи на течението Dolce Stil Novo. Брунето по-късно е споменат в „Божествена комедия“ (Ад, XV, 82), за това, на което е научил Данте.

Според една от версиите, Данте вижда Беатриче Портинари само веднъж и никога не е имал възможността да говори с нея. Трудно е да се разгадае в какво точно се състои тази любов, но се случва нещо от голямо значение за италианската култура: в името на тази любов Данте оставя своя отпечатък върху Stil Novo и кара поетите и писателите да обърнат по-голямо внимание на любовта. Във своето Житие на Данте, първия биограф на Данте, Джовани Бокачо описва първата среща на Данте с Беатриче:

Беатриче, портрет от 1895 година
Случило се така, че един твърде почитан по онова време от съгражданите си мъж на име Фолко Портинари, на първия ден от месец май поканил на празненство у дома си заедно със своите съседи и вече споменатия Алигиери (бащата на Данте). И тъй като децата обикновено съпровождали родителите си, особено на места където има веселба, Данте, който още не бил навършил девет години, отишъл с него. И като се събрал със своите връстници — а в къщата на домакина имало много деца — и момчета, и момичета — след като поднесли първите блюда, започнал да прави същото, което можел да прави на тази крехка възраст — започнал да играе с другите.

Сред децата била и дъщерята на споменатия Фолко, казвали ѝ Биче — така я наричал той, а името ѝ било Беатриче; била може би осемгодишна, твърде изящна, много приятна и любезна а и държанието ѝ и словата ѝ били твърде сдържани за крехката ѝ възраст; освен всичко имала нежно, правилно лице, което освен красота излъчвало такава чистота, че мнозина я смятали за ангелче. Така както я описвам, а може би още по-красива се сторила тя на това празненство в очите на Данте, а той, ако и да е бил още дете, с такава обич съхранил в сърцето си прекрасния ѝ образ, че от този ден до края на дните си не се разделил с него.

Когато Беатриче умира през 1290 г., Данте се опитва да намери спасение в латинската литература. От „Convivio“ знаем, че той е прочел „De consolatione philosophiae“ на Боеций и De amicitia на Цицерон. След това той се отдава на изучаване на философията в религиозни училища като например доминиканското в Санта Мария Новела. Той взима участие в дебатите между двата главни монашески ордена, францисканския и доминиканския, които се водят открито или тайно във Флоренция, като първите били привърженици на мистицизма и учението на Св. Бонавентура, а другите на постулатите на Св. Тома Аквински. „Прекомерното“ увлечение по философията на Данте е по-късно критикувано от неговата героиня Беатриче в „Чистилище“.

Флоренция и политика[редактиране | edit source]

Данте Алигиери, статуя, Флоренция

Данте служи също така като войник, и през 1289 г. се бие в сражението при Кампалдино (11 юни) заедно с флорентински рицари срещу Арецо, а през 1294 г. е сред рицарите, които съпровождат Карл Мартел, докато той е във Флоренция.

Данте става също така лекар и аптекар. Той няма намерение да се занимава с тези професии, но според закон от 1295 г. благородниците, които искат да заемат държавни постове, трябва да станат членове на Corporazioni di Arti e Mestieri, така че Данте е приет бързо в аптекарската гилдия и след това вече може да започне да прави политическа кариера. Професията, която той избира, не е съвсем неподходяща, тъй като по аптеките тогава се продават книги. Данте не постига нищо значимо като политик, но участва във властта години наред в град, обзет от политически вълнения.

Гвелфите са разделени на две фракции (групи): бели (guelfi bianchi) и черни (guelfi neri). Белите са водени от Виери деи Черки, а черните — от Корсо Донати. Техните „цветове“ са избрани, когато Виери деи Черки предоставя закрилата си на семейство Гранди от Пистоя, което било известно като „La parte bianca“ („бялата партия“). Корсо Донати от своя страна дава закрилата си на съперника, „parta nera“, и по този начин тези цветове стават символи на двете флорентински партии.

По онова време не е лесно да се занимаваш с политика, тъй като папа Бонифаций VIII обмисля военна окупация на Флоренция и градът е в центъра на италианските и международни политически съперничества. През 1301 г. Шарл дьо Валоа, братът на френския крал Филип IV, трябва да посети Флоренция, тъй като папата го назначава за помирител на Тоскана. Но правителството на града вече се е отнесло зле спрямо папските посланици няколко седмици по-рано, тъй като се стреми към независимост и откъсване от влиянието на папата. Подозирайки, че Шарл дьо Валоа може да е получил неофициални нареждания, градският съвет решава да изпрати делегация до Рим, за да се увери в истинността на намеренията на папата. Данте оглавява тази делегация.

Изгнаничество и смърт[редактиране | edit source]

Гробницата на Данте в Равена

Папа Бонифаций VIII бързо отпраща другите представители и моли Данте да остане в Рим. По същото време (1 ноември 1301) Шарл дьо Валоа влиза във Флоренция заедно с черните гвелфи, които през следващите шест дена убиват много от своите врагове. Черните гвелфи въвеждат свое ново правителство в града, а Канте деи Габриели ди Губио е определен за „Podesta“ (кмет). Данте е осъден на изгнание за 2 години, и трябва да плати голяма сума пари. Поетът е все още в Рим, където папата му „предлага“ да остане, и поради това той е обявен за беглец. Данте не може да си плати глобата и накрая е осъден на доживотно изгнаничество. Ако флорентински войници го хванат, той ще е незабавно екзекутиран.

Поетът взема участие в няколко опита на белите гвелфи да възвърнат властта си, но те се провалят поради предателство. Данте е изпълнен с горчивина от отношението, на което е подложен от враговете си, и се отвращава от вътрешните борби и неефективността на някогашните съюзници. По това време започва и творческата история на „Комедията“.

Данте гостува на Бартоломео дела Скала във Верона, после отива в Сарцана (Лигурия), и след това вероятно живее за известно време в Лука с мадам Джентука, която го настанява удобно (по-късно е спомената в знак на благодарност в Чистилище, XXIV,37). Според някои източници той е бил и в Париж — между 1308 и 1310 г. Според други, които са още по-недостоверни, е ходил в Оксфорд.

Празната гробница на Данте във Флоренция

През 1310 г. Ариго VII напада Италия и Данте вижда в това нахлуване възможност за отмъщение. Италианският поет му пише (както и на други италиански принцове) няколко писма, в които настоява черните гвелфи да бъдат унищожени.

Във Флоренция Балдо д'Агулионе амнистира голяма част от белите гвелфи, които са в изгнаничество, и им позволява да се завърнат в града. Данте обаче не е помилван поради писмата, които праща на Ариго.

През 1312 г. Ариго напада Флоренция и побеждава черните гвелфи, но няма доказателство, че Данте е замесен. Според някои, той се отказва да участва в нападението на чуждестранен нашественик в родния му град, а според други името му става неприятно дори за белите гвелфи и те заличават всяка следа от неговия преход. През 1313 г. Ариго умира, заедно с всичките надежди на Данте да види Флоренция отново. Той се връща във Верона, където Кангранде дела Скала му разрешава да живее в известна степен безопасно, и вероятно му осигурява благополучие. Кангранде е допуснат в Рая на Данте (Рай, XVII, 76).

През 1315 г. Флоренция е принудена от Угучоне дела Фаджуола, военния офицер, който контролира града, да амнистира флорентинците, които са в изгнание. Данте фигурира в списъка на изгнаниците, но отказва да се върне в родния си град, тъй като Флоренция иска изгнаниците да се съгласят да се отнасят към тях като към обществени престъпници в една религиозна церемония.

Когато Угучоне най-накрая побеждава във Флоренция, смъртната присъда на Данте се заменя със затвор, като единственото условие е той да отиде във Флоренция и да се закълне, че никога повече няма да влезе в града. Данте не прави това. Неговата смъртна присъда се запазва и се прехвърля по-късно на неговите синове.

В по-напреднала възраст Данте все още таи надежди, че един ден ще го поканят във Флоренция при благоприятни условия. За Данте изгнаничеството е вид смърт, която го лишава от голяма част от неговата самоличност. Данте говори за болката от изгнаничеството в Песен XVII на "Рай", където Cacciaguida, неговият прапрадядо го предупреждава какво да очаква:

Стенопис на Данте от 1450 година
. . . Tu lascerai ogne cosa diletta
più caramente; e questo è quello stral
eche l'arco de lo essilio pria saetta.
Tu proverai sì come sa di sale
lo pane altrui, e come è duro calle
lo scendere e 'l salir per l'altrui scale . . .
. . . Ти ще оставиш всичко, което обичал си силно:
това е стрелата, която лъкът на изгнанието
първом изстрелва. Ще познаеш горчивия вкус
на чуждия хляб и солта, и ще знаеш
колко тежък е пътят за онзи, който
по чуждите стълби се изкачва и слиза . . .

Рай, XVII, 55–60. Относно надеждата да се върне във Флоренция, той я описва с голям копнеж в Песен XXV на Рай, като че ли вече осъзнал, че неговата мечта е нереалистична:

Se mai continga che 'l poema sacro
al quale ha posto mano e cielo e terra,
sì che m'ha fatto per molti anni macro,
vinca la crudeltà che fuor mi serra
del bello ovile ov'io dormi' agnello,
nimico ai lupi che li danno guerra;
con altra voce omai, con altro vello
ritornerò poeta, e in sul fonte
del mio battesmo prenderò 'l cappello . . .
Ако нявга това ще да се случи, ако тази свещена поема,
тази творба поделена от рай и земя,
която ме накара да слабея дълги години,
може нявга да победи жестокостта,
която ме залостваше от истинска прегръдка, в която да заспя,
агне, което се противи на вълци, воюващи с него,
накрая с друг глас, и с друга осанка,
ще се завърна като поет и ще сложа
на моето кръщелно място лавров венец . . .

Рай, XXV, 1–9. Това никога не се случва, неговите кости се намират все още в Равена, а не във Флоренция.

Гуидо Новело да Полента, принц на Равена, го кани там през 1318 г., и той приема отправеното предложение. Там той завършва „Рай“ и скоро след това умира, може би от малария. Това се случва през 1321 г., когато Данте е на 56 години. Той е погребан в църквата Сан Пиетро Маджоре (по-късно известна като Сан Франческо). Бернардо Бембо, венециански претор, се погрижва за тленните му останки, като урежда по-добър гроб.

На гроба на Данте са изписани няколко стиха от приятеля му Бернардо Каначо, посветени на Флоренция:

parvi Florentia mater amoris
„Флоренция, майка на малката любов“

Впоследствие Флорентинското правителство отменя изгнанието на Данте и моли многократно за пренасянето на тленните му останки във Флоренция. Молбите им не са удовлетворени, като тялото на Данте остава в гробницата, издигната му в Равена през 1483 г. Въпреки това през 1829 г. във Флоренция е издигната гробница на Данте, която все още стои празна. На нея стои надпис от трета песен на Ад, гласящ „Почитайте най-славния поет“.

Произведения[редактиране | edit source]

Божествена комедия[редактиране | edit source]

Портрет на Данте от Ботичели

Божествена комедия“ описва пътуването на Данте през Ада (Inferno), Чистилището (Purgatorio) и Рая (Paradiso), като той отначало е воден от римския епически поет Виргилий, а по-късно от възлюбената си Беатриче (с която той никога не разговарял и която видял само веднъж). Докато Адът е представен ярко от гледище на съвременния читател, богословските подробности, представени в другите части на произведението, изискват много търпение и начетеност, за да бъдат разбрани. Чистилището е най-лиричната и състрадателна от всичките три части. Раят е с най-голяма богословска насоченост и съдържа възторжени мистични откъси.

По сериозната цел, по литературната си величина и по стилистичната и тематична гама на своето съдържание, Комедията скоро става крайъгълен камък в развитието на италианския език като литературен език. Данте е по-наясно от предишните италиански писатели относно многообразието на италианските диалекти и нуждата да се създаде литература извън границите на латинския и обединен италиански език. В този смисъл той е предшественик на Ренесанса с неговия опит да създаде литература, написана на народния език, конкурираща се със старите класически автори. Задълбоченото познание на Данте относно римската античност и неговото очевидно възхищение от някои аспекти на езическия Рим също сочат към 15 век. По ирония на съдбата, докато самият той е почитан след смъртта му, през вековете Комедията излиза от мода: тя е считана за твърде средновековна, твърде груба и трагична и не е стилистично обработена по начина, който се изисква от литературата през Ренесанса.

Данте пише „Комедията“ на език, който нарича „италиански“, но който всъщност е смесен литературен език, базиран най-вече на местния диалект в Тоскана, с някои елементи на латинския и другите местни диалекти. Целта е да достигне читателска аудитория из цяла Италия. Създавайки поема с епическа структура и философска цел, Данте разбира, че италианският език е подходящ за изразяването на най-висши мисли и идеи, и едновременно с това въвежда тосканския диалект като стандарт за италианския език. Във френския език италианския често е наричан „езикът на Данте“. Публикувайки творбата на този език, Данте е сред първите, които успяват да се освободят от правилото за публикуване единствено на латински. Това създава прецедент, който позволява повече литература да достигне до по-голяма аудитория, давайки път на по-големи нива на грамотност в бъдещето. Въпреки това, за разлика от Бокачо, Милтън и Ариосто, Данте не става популярен в Европа чак до Романтизма. За романтиците Данте, както Омир и Шекспир, е главен пример за „оригиналния гений“, който поставя собствените си правила, създава персонажи със съкрушителна големина и дълбочина и далеч надхвърля всякаква имитация на предишните майстори, които от своя страна, не могат да бъдат имитирани. През 19-ти век репутацията на Данте се увеличава и затвърждава и до годишнината си през 1865 г., той вече е твърдо установен като една от най-великите литературни икони на Западния свят.

Читателите често не могат да разберат как такава сериозна творба може да бъде наречена „комедия“. По времето на Данте всички сериозни творби се пишат на латински (традиция, която се запазва до последните години на Просвещението) и творби, написани на друг език, са считани за незначителни. Освен това думата „комедия“ в класическия смисъл се отнася за произведения, които отразяват вярата в подредена вселена, в която действията не само се движат към щастлив край, но и краят е повлиян от провидението, което подрежда всичко. По това значение на думата, както Данте пише в писмата си, прогресията на дългото пътуване от Ада до Рая е парадигматичния израз на комедията, понеже творбата започва с моралното объркване на пътуващия и завършва с видението на Бог.

Други произведения[редактиране | edit source]

Статуя на Данте във Флоренция

Други произведения на Данте включват „Пир“ (Convivio)[5] - колекция от най-дългите му стихотворения (незавършена) с алегоричен коментар накрая; „Монархия“ (Monarchia)[6] резюме трактат по политическа философия на латински, който е прокълнат и изгорен след смъртта на Данте[7][8] от папския легат Бертрандо дел Погето който твърди, че съществува необходимост от универсална или глобална монархия, за да се установи всеобщ мир в този живот, и взаимоотношенията на тази монархия с Римокатолическата църква като ръководство за вечен мир; „За народното красноречие“ (De vulgari eloquentia)[9]; „Нов живот“ (La Vita Nuova)[10] - историята на любовта му към Беатриче Портинари, която също служи като краен символ на спасението в комедията. Vita Nuova съдържа много от любовните стихове на Данте на тоскански, което не е безпрецедентен случай, простонародният език се ползвал за любовни поеми и преди Данте да напише това произведение, през целия 13 век, но то съдържа обяснителни бележки на простонароден език, докато за тази цел се ползвал обикновено латинския. Едно от най-известните стихотворения е Tanto gentile e tanto onesta pare, което много италианци могат да рецитира наизуст.

Виж още[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. ((en)) Bloom, Harold. The Western Canon. 1994.
  2. His birth date is listed as "probably in the end of May" by Robert Hollander in "Dante" in Dictionary of the Middle Ages, volume 4. According to Boccaccio, the poet himself said he was born in May. See "ALIGHIERI, Dante" in the Dizionario Biografico degli Italiani.
  3. His birth date is listed as "probably in the end of May" by Robert Hollander in "Dante" in Dictionary of the Middle Ages, volume 4. According to Boccaccio, the poet himself said he was born in May. See "ALIGHIERI, Dante" in the Dizionario Biografico degli Italiani.
  4. а б в Chimenz, S.A. ALIGHIERI, Dante. Enciclopedia Italiana.
  5. Banquet. // Dante online. Посетен на September 2, 2008.
  6. Monarchia. // Dante online. Посетен на September 2, 2008.
  7. Anthony K. Cassell The Monarchia Controversy. The Monarchia stayed on the Index Librorum Prohibitorum from its inception until 1881.
  8. Giuseppe Cappelli, La divina commedia di Dante Alighieri.
  9. De vulgari Eloquentia. // Dante online. Посетен на September 2,2008.
  10. New Life. // Dante online. Посетен на September 2, 2008.

Библиография[редактиране | edit source]

  • Стефанов, П., архим. Данте и Библията. - В: Библия, фолклор, литература. Ред. Ив. Радев. Велико Търново, 1996, 24-34.
  • Gardner, Edmund Garratt (1921). Dante, London, Pub. for the British academy by H. Milford, Oxford University Press. (на английски)
  • Hede, Jesper. (2007). Reading Dante: The Pursuit of Meaning. Lanham, MD: Lexington Books. (на английски)
  • Raffa, Guy P.. The Complete Danteworlds: A Reader's Guide to the Divine Comedy. University of Chicago Press, 2009. ISBN 9780226702704. (на английски)
  • Scott, John A. (1996). Dante's Political Purgatory, Philadelphia, University of Pennsylvania Press. (на английски)
  • Seung, T. K. (1962). The Fragile Leaves of the Sibyl: Dante's Master Plan. Westminster, MD: Newman Press. (на английски)
  • Toynbee, Paget (1898) A Dictionary of the Proper Names and Notable Matters in the Works of Dante. London, The Clarendon Press. (на английски)
  • Whiting, Mary Bradford (1922). Dante the Man and the Poet. Cambridge, England. W. Heffer & Sons, ltd. (на английски)
  • Allitt, John Stewart. (2011). Dante, il Pellegrino, Villa di Serio (BG), Edizioni Villadiseriane (на италиански).

Външни връзки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за