Ото фон Бисмарк
|
||||||||
Ото Едуард Леополд фон Бисмарк-Шьонхаузен (на немски: Otto Eduard Leopold von Bismarck-Schönhausen) (1 април 1815 - 30 юли 1898), известен и с прозвището „Железният канцлер“, е пруски и по-късно германски държавен деец.
Бисмарк, в качеството си на канцлер на Германската империя, е главен подбудител и застъпник за освобождението на България, домакин на Берлинския конгрес и спасител на мира в Европа посредством подписания през 1878 г. Берлински договор.[1]. Известен е с това, че след освобождението на България цени високо духа и непоколебимата воля на българите и ги нарича "прусаците на Балканите".[2]
Съдържание |
[редактиране] Биография
[редактиране] Ранни години
Ото фон Бисмарк е роден в Шьонхаузен, богато фамилно имение, разположено западно от Берлин в пруската провинция Саксония. Баща му, Карл Вилхелм Фердинанд фон Бисмарк, се занимава с недвижима собственост и е бивш пруски офицер. Майка му, Вилхелмина Луиза Менкен, е добре образованата дъщеря на виден член на правителството в Берлин. Бащата говори и пише свободно на английски, френски и руски език. Като младеж често цитира Шекспир или Байрон в писма до съпругата си.
Бисмарк получава средното си образование в училищата „Фридрих-Вилхелм“ и „Грауес Клостер“. В периода 1832-1833 година учи право в университета в Гьотинген, след което продължава образованието си в университета в Берлин (1833-35).
Докато в следва в Гьотинген, Бисмарк се сприятелява с Джон Лотроп Мотли, който го описва като Ото ф. Рабенмарк в романа си „Надеждата на Мортън или мемоарите на един провинционалист“ (1839). По-късно Мотли става виден историк и дипломат.
Въпреки че Бисмарк се надява да стане дипломат, той започва своята практическа подготовка като адвокат в Аахен и Потсдам, но скоро подава оставка, като за пръв път поставя кариерата си в опасност, като напуска без предупреждение заради две английски момичета — първата, Лора Ръсел, е племеница на херцога на Кливланд, а втората е Изабела Лорейн-Смит, дъщеря на богат свещеник. Не успява да се омъжи за нито една от двете. Също така служи в армията в продължение на година и става офицер в Ландвер, след което се връща, за да управлява семейните имоти в Шьонхаузен след смъртта на майка си.
На около 30 години Бисмарк се сприятелява с Мари фон Таден, наскоро омъжена за негов приятел. Под нейно влияние той става лютерански пиетист, като по-късно става известно, че на смъртния одър на Мари (която почива от коремен тиф) той са пръв път от детските си години се моли. На 28 юли 1847 година Бисмарк се жени за братовчедката на Мари - Йохана фон Путкамер. От нея той има 3 деца - Херберт (р. 1849), Вилхелм (р. 1852) и Мари (р. 1847). Йохана е срамежлива, стеснителна и дълбоко религиозна жена (макар и по-късно станала известна с острия си език), поради което в обществения си живот Бискмарк често е придружаван от сестра си Малвина („Мале“) фон Арним.
Докато е сам на почивка в Биариц, през лятото на 1862 година (преди да стане министър-председател на Прусия), Бисмарк има романтична връзка с Кати Орлов, двадесет и две годишната съпруга на руски дипломат — като не е известно дали връзката им е била и сексуална. Бисмарк информира съпругата си за новото си запознанство в писмо, а през следващата година Кати се отказва от плановете си да се срещне с Бисмарк по време на почивката му, знаейки, че жена му и децата му ще го придружават. Продължават да поддържат кореспонденция до преждевременната смърт на Кати през 1874 година.
[редактиране] Ранна политическа кариера
В годината, през която се жени, 1847, на 32 годишна възраст, Бисмарк е избран за представител на новосъздадената пруска законодателна власт. Там той придобива репутация на роялист и реакционен политик с дарба на язвителен реторик. Открито се застъпва за идеята, че монархът има божията милост да управлява. Избран е по препоръка на братята Герлах, които са също лютерански пиетисти и чиято ултраконсервативна фракция е позната като "Kreuzzeitung" (вестникът с кръста), заради железния кръст на корицата му.[3]
През март 1848 г. в Прусия избухва революция (една от революциите, избухнали през 1848 година в различни европейски държави), което напълно изумява крал Фридрих Вилхелм IV. Владетелят, въпреки че първоначално е склонен да използва военна сила за потушаването на въстанието, отказва да напусне Берлин заради безопасността на военния щаб в Потсдам (Бисмарк по-късно отбелязва, че е имало „тракане на саби в ножницата“ от страна на пруските офицери, когато разбрали, че кралят не възнамерява да използва военна сила срещу въстаниците). Той предлага множество отстъпки на либералите: носи черно-червено-златните цветове на революцията (които могат да се видят на знамето на днешна Германия), обещава да обнародва конституцията, съгласява се, че Прусия и други държави трябва да се слеят в една нация и назначава либерала Лудолф Кам за министър-президент.[4]
[редактиране] Министър-председател на Прусия
От 21 септември 1862 г. е министър-председател на Прусия. Вярва, че обединението на Германия (която по това време е разделена на около 50 малки кралства, херцогства, княжества и т. н.) трябва да се извърши около някоя от двете големи германски държави - Австрия или Прусия.
След три последователни победоносни за Прусия войни - Пруско-датската (1864), Австро-пруската (1866) и Френско-пруската война (1870-1871) - Бисмарк, заедно с император Вилхелм I, прокламира обединението на Германия във Версай по време на мирните преговори с Франция (след Френско-пруската война).
След обединението на Германия той е райхсканцлер от 1871 до 1890. По време на управлението си Бисмарк, за разлика от повечето Велики сили през 19 век, не се стреми към завоюването на нови колонии, а към разширяване на немското влияние в Европа. По-късно заради тези си възгледи е отстранен от канцлерския пост.
По време на Руско-турската война (1877-1878) застава еднозначно на страната на руската империя и подкрепя активно поробеното християнско население на Балканите.
Един от подбудителите на Берлинския конгрес, подписва Берлинския договор през 1878 г.
През 1879 г. подписва таен военен договор с Австро-Унгария против Русия.
Заради безспорните му държавнически умения и най-вече заради решаващия му принос за обединението на Германия, Бисмарк е най-авторитетната личност в немската политика за времето си. Още приживе (и особено след смъртта му) Бисмарк се превръща в символна фигура за новата немска държавност, далеч надминаваща по значение съвременниците си. Въпреки това последните години от управлението и живота му са белязани от конфликт с новия император Вилхелм II. Стилът му на управление, възгледите му за външната и вътрешната политика в края на 80-те години се възприемат от съвременниците му като остарели. Теодор Фонтане отбелязва по този повод: „Цяло щастие е, че се отървахме от него.“
Бисмарк се смята за един от създателите на съвременната германска държава.
Бисмарк първи въвежда пенсионна политика през 1889 г.
[редактиране] Последни години
На 15 юни 1888 г. тронът на империята е зает от младия Вилхелм II. "През 1890 г. неразумният млад император уволнява Бисмарк, отказвайки да управлява под сянката на една толкова изпъкваща фигура." (Кисинджър, Хенри. Дипломацията. Труд, 1997. ISBN ISBN 954-528-069-7. с. 146.) 75-годишният Бисмарк получава почетната титла херцог и званието генерал-полковник от кавалерията. Въпреки това той не се оттегля напълно от политиката. Избран е за депутат от Райхстага, цяла Германия отпразнува 80-годишнината му, а също така взима участие в коронацията на руския цар Николай II.
През 1898 г. здравето на бившия канцлер рязко се влошава и на 30 юли Бисмарк умира във Фридрихсру на 84-годишна възраст.
[редактиране] Източници
- ↑ В руската и съветската историография открай време доминира панслависткото схващане, че Германия е най-големият враг на Русия поддръжник на Османската империя, а Бисмарк е главният виновник за ревизията на Санстефанския договор и поражението на руската дипломация в Берлин. В германската историография тази тема изобщо не фигурира като обект на изследване. Почти единодушно се приема съзнателно лансираното от Бисмарк становище в мемоарите му, че Прусия—Германия по никакъв начин не е заинтересована от Източния въпрос и не участва в неговото решаване, освен като неутрален арбитър, като честен посредник между спорещите страни в името на европейския мир. Академик Константин Косев категорично опровергава това схващане въз основа на немски архивни документи, доказвайки, че скритият виновник за случилото се е княз Горчаков в опита си да балансира руската външна политика в Европа, насочвайки я към разбирателство с разгромената от Бисмарк Франция и че германската роля е единствено в полза на християнското население на Балканите.((bg)) Константин Косев. Бисмарк, Източният въпрос и Българското освобождение 1856-1878. // БАН, 2003, второ издание. Посетен на 6 август 2010 г..
- ↑ http://www.rivapublishers.com/index.php?page=books&book_id=86&PHPSESSID=f899b1fdc5a4244217201b2afb66a467
- ↑ Otto Pflanze, Bismarck and the Development of Germany (1971) стр. 56
- ↑ Jonathan Steinberg, Bismarck: A Life (2011), стр. 89
[редактиране] Памет
- В негова чест са наречени кораб от германския Императорски флот (Kaiserliche Marine), както и линейния кораб „Бисмарк“, спуснат на вода в началото на Втората световна война. Неговото име също носят или са носели:
- Архипелагът Бисмарк — група острови близо до бившата германска колония Нова Гвинея
- Бисмарк — град в щата Илинойс
- Бисмарк — град, административен център на щата Северна Дакота.
- Бисмарк — град в щата Мисури
- Море Бискмарк
- Бисмаркбург — днешния град Касанга в Танзания, носил това име по време на колонията Германска Източна Африка.
[редактиране] Вижте още
| създаване на поста | → | Бундесканцлер (1 юли 1867 – 16 април 1871) | → | Ото фон Бисмарк |
| Ото фон Бисмарк | → | Райхсканцлер (21 март 1871 – 20 март 1890) | → | Лео фон Каприви |
|
||||||||||||||||
