Именителен падеж

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Именителният падеж или номинативът (на латински: casus nominativus) в синтетичните езици е независима падежна форма на имената, изпълняваща номинативна функция (за наименуване на лице, предмет, явление и т.н.), която представлява „пряк падеж“ и се противопоставя на непреките (косвените, зависимите) падежи.

Разновидности на именителния падеж[редактиране | edit source]

Именителният падеж е присъщ за подлога в изречението, но в славянските и някои други езици съществуват и две други разновидности на именителния падеж:

  • Именителен предикативен, който се среща при сказуемното определение, и
  • Именителен на темата (именителен за представяне), който се наблюдава при изолирана синтактична единица, след която следва изречение, тематично свързано с нея, напр.:
    • (руски) „Ах, Франция! Нет в мире лучше края!“ (Ах, Франция! На света няма по-хубава страна!)
    • (хърватски) „Vjera, ufanje i ljubav, to troje; najveća je ljubav“ (Вяра, надежда и любов, тези трите, но най-голяма е любовта)

В японски се разграничават два вида именителен падеж:

  • Именителен падеж на рематичния подлог, с окончание –ga, напр.:
    • Tochuu-ni norikae-ga arimasu-ka? (Има ли прекачване по пътя?; букв. „Пътя по прекачване има ли?“)
  • Именителен падеж на тематичния подлог, с окончание -wa, напр.
    • Watashi-wa rokuji-ni okimasu (Ставам в шест часа; букв. „Аз шест часа в ставам“)

Остатъци от именителния падеж в български[редактиране | edit source]

Българският език загубва почти изцяло падежната флексия на имената и именната му система преминава към аналитичен строеж. Радикалните промени в областта на категорията падеж стават причина днес граматичните отношения да се изразяват предимно чрез обща форма (casus generalis, общ падеж) на имената в съчетание с предлози. Тази обща форма е най-често наследник на номинатива, но в някои диалекти е производна и на акузатива.

В съвременния български книжовен език от категорията падеж има остатъци, като най-много падежни форми са запазени при местоименията, а при съществителните, прилагателните имена, притежателните местоимения и други съществува изкуствено разграничаването по падеж при членуваните форми в м.р. ед.ч., където в именителен падеж се поставя пълен член, а във винителен падежкратък член.

Исторически промени в българския именителен падеж[редактиране | edit source]

От историческа гледна точка, в съвременния български език в сравнение със старобългарски са настъпили значителни промени във формите за именителен падеж при имената, напр.:

  • окончанията на различните основи, предимно в м.р., се опростяват или изравняват
  • в някои диалекти общ падеж става винителният, а не именителният
  • при старите n-основи се запазват косвени следи от именителен падеж: камыкамък, пламыпламък (а не: *камен или *пламен)

Ползвана литература[редактиране | edit source]

  • Стоян Стоянов Граматика на българския книжовен език, С. 1964
  • Граматика на съвременния български книжовен език, том II. Морфология, С. 1983
  • Стефан Младенов История на българския език, С. 1979
  • Розенталь Д. Э и М. А. Теленкова Словарь-справочник лингвистических терминов, М. 1976
  • Увод в изучаването на южнославянските езици, С. 1986
  • Лаврентьев Б.П. Самоучитель японского языка, М. 1982
  • Priručna gramatika hrvatskoga književnog jezika, Zagreb 1979