Японски език

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Японски език
日本語
Страна Япония
Регион Източна Азия
Брой говорещи 125 милиона
Систематизация по Ethnologue
-Японски езици
.→Японски
Официално положение
Официален в Япония
Контролиран от ---
Кодове
ISO 639-1 ja
ISO 639-2 jpn
ISO 639-3 JPN

Японският език (日本語, [nihõŋɡo]Loudspeaker.svg) има 125 милиона букви. Той е част от японската група езици, чиято връзка с други езикови групи, по-специално с корейския и с алтайските езици, е предмет на спорове.

Малко е известно за произхода на японския език и за времето на неговата поява в Япония. В китайски документи от III век са регистрирани няколко японски думи, но първите по-съществени японски текстове се появяват едва през VIII век. През периода Хеян (794-1185) китайският оказва силно влияние върху лексиката и фонологията на старояпонския. В късния среднояпонски (1185-1600) настъпват промени, които го доближават до съвременния език и се появяват първите европейски заемки. През XVII век стандартният диалект се измества от Кансай към района на Токио, а от средата на XIX век значително се засилва навлизането на европейски заемки.

Японският език е аглутинативен език с проста фонотактика, чиста система от гласни, фонемна дължина на гласните и съгласните и лексикално значимо музикално ударение. Обичайният словоред е подлог-допълнение-сказуемо, като специални частици маркират граматичната функция на думите, а структурата на изреченията е с актуално членение. Завършващи изречението частици служат за добавяне на емоционално или емфатично влияние или отбелязване на въпрос. Съществителните нямат граматичен род или число, не се използва членуване. Глаголите се спрягат, най-вече по време и залог, но не и по лице. В японския няма прилагателни - тяхната функция се изпълнява от други думи, които също се съгласуват. Използва се сложна система от учтиви глаголни форми и думи, отразяваща относителното социално положение на говорещия, слушателя и споменаваните лица.

Японският език няма генетична връзка с китайския, но в своята писмена система използва широко китайски логограми (канджи), а голяма част от речниковия фонд е заета от китайския. Наред с канджи, японската писмена система използва и две сричкови писмености - хирагана и катакана. Латиницата се използва ограничено, например за чужди акроними, а за изписване на числа се използват арабски цифри, наред с традиционните китайски.

Географско разпространение[редактиране | edit source]

Въпреки че японският език се говори основно в Япония, той е разпространен и в някои други страни. Преди и по време на Втора световна война, когато Япония контролира Корея, Тайван, част от континентален Китай, Филипините и много тихоокеански острови, много от местните жители в тази Велика източноазиатска сфера на взаимно процъфтяване научават японски, който е официалният език на империята. В резултат на това много възрастни хора в тези страни все още говорят японски.

В японските емигрантски общности по света, най-големи сред които са тези в Бразилия (1,4 милиона души)[1] и Съединените щати (1,2 милиона души)[2], понякога японският продължава да се използва като основен език. Около 12% от жителите на американския щат Хаваи говорят японски,[3] като 12,6% от населението на щата е с японски произход. Други страни със значителни японски общности са Перу, Аржентина, Австралия (особено източните щати), Канада (особено Ванкувър, където 1,4% от жителите са с японски произход[4]), Съединените щати (освен Хаваи значителна японска общност има и в Калифорния) и Филипините (най-вече в Давао и Лагуна[5]).

Класификация[редактиране | edit source]

История[редактиране | edit source]

Старояпонски език[редактиране | edit source]

Смята се, че общият предшественик на японския и рюкюйските езици е пренесен на островите от заселници от континента или от тихоокеанските острови в началото до средата на II век пр.н.е. (през периода Яйои).[6] Те изместват местните жители от периода Джьомон,[6] говорещи езици, сред които е предшественикът на съвременния айнски. За японския от тази епоха е известно много малко - поради липсата на писменост за него няма преки свидетелства и единствен източник на сведения са реконструкции от по-късния старояпонски.

Страница от „Нихоншоки“, втората по възраст книга на класическата японска история

Старояпонският е най-старият етап от развитието на японския език, за който има преки свидетелства. С разпространението на будизма в Япония е пренесена и китайската писменост. Най-старите текстове, открити в Япония, са написани на класически китайски език, но е възможно те да са предназначени за четене на японски по метода камбун. В някои от тях личи влиянието на японската граматика, например в словореда (поставяне на сказуемото след допълнението и други). В тези хибридни текстове китайските логограми понякога се използват и фонетично, представяйки специфично японски частици.

Коджики“, най-старият запазен текст, датира от началото на VIII век и е написан изцяло с китайски логограми. Краят на старояпонския съвпада с края на периода Нара през 794 година. Старояпонският използва писмената система маньогана, в която канджи имат и фонетична, и семантична функция. Тя дава възможност за реконструиране на 88 отделни старояпонски срички. Текстовете на маньогана използват по два различни символа за сричките き (ки), ひ (хи), み (ми), け (ке), へ (хе), め (ме), こ (ко), そ (со), と (то), の (но), も (мо), よ (йо) и ろ (ро). Тъй като „Коджики“ съдържа 88 срички, но всички следващи текстове - само по 87, се смята, че разграничението между двата варианта на も изчезва малко след съставянето на „Коджики“. В ранния среднояпонски период първоначалните срички намаляват до 67, но от друга страна под китайско влияние навлизат някои нови.

Наличието на повече срички в старояпонския е основа на хипотезата, че неговата система от гласни е по-сложна от тази на съвременния японски и може би съдържа до осем гласни. Според Шинкичи Хашимото допълнителните срички в маньогана се образуват заради разлики между техните гласни. От това следва, че старояпонският има система от осем гласни, за разлика от петте в съвременния японски, като броят на гласните трябва да е намалял преди въвеждането на хирагана и катакана в началото на IX век. Според този възглед осемте гласни на древния японски наподобяват гласните в уралските и алтайските езици. В същото време не е напълно сигурно, че разликата в сричките се дължи на разлика в гласните, а не в съгласните, като въпросът продължава да бъде предмет на спорове.

В старояпонският липсва звука /h/, като на негово място е използван /ɸ/ (запазен в съвременния /ɸɯ/), който е реконструиран до по-ранно /*p/. В маняогана има също и символ за дифтонга /je/, който към края на периода се слива с /e/.

В съвременния японски за запазени няколко остатъка от старояпонската граматика - в отделни думи са запазени частицата за родителен падеж „цу“ (заменена в съвременния език с „но“) и фреквентативната наставка „-ру“, а частицата за родителен падеж „га“ се използва в умишлено архаизирана реч.

Среднояпонски език[редактиране | edit source]

Две страници от ръкопис от XII век на „Сказание за Генджи

Ранният етап на среднояпонския, наричан също класически японски, е езикът на периода Хеян (794-1185). Неговата фонология е силно повлияна от китайския - дължините на звуците става фонемни както при съгласните, така и при гласните, и се появяват поредици от лабиализирани и палатализирани съгласни. В XI век междугласнения звук /ɸ/ се слива с /w/. В края на този етап атрибутивната форма постепенно започва да измества неспрегнатата форма при глаголите, за които има обособени такива форми.

Късният среднояпонски се отнася към времето между 1185 и 1600 година и обикновено се разделя на два подеатапа, съответстващи приблизително на историческите периоди Камакура и Муромаши. Среднояпонският от края на периода е първият вариант на езика, засвидетелстван и в чуждестранни източници - от йезуитските и францискански мисионери. По тази причина фонологията на късния среднояпонски е по-добре документирана от предходните етапи на развитие на езика. В късния среднояпонски за пръв път се появяват и заемки от европейски езици, главно от португалски.

Наред с другите фонетични изменения в късния среднояпонски, съчетанието /au/ се слива в /ɔː/, за разлика от /oː/, отново е въведен звука /p/ под влияние на китайския, а /we/ се слива с /je/. Започват да се появяват и някои форми, типични за съвременния японски - континюативната завършваща частица „те“ започва да се слива с глагола, отпада звука /k/ в крайната сричка на прилагателните. Съществуват и отделни форми, присъстващи в среднояпонския, но заменени в съвременния език с по-ранни.

Новояпонски език[редактиране | edit source]

За начало на новояпонския език се приема началото на периода Едо. Още от старояпонския период книжовният японски се основава на диалекта на Кансай, най-вече на този в Киото. През периода Едо днешният град Токио се превръща в най-важният политически и културен център в страната и местният диалект става основа на книжовния език.

От края на самоналожената изолация на Япония от света през 1853 година значително се усилва навлизането на заемки от европейските езици, във времето след Втората световна война - главно от английски,[7] като голяма част от тях са свързани с техниката. Поради големия брой английски заемки, навлезли в езика, в новояпонския се развива разграничението между звуците /tɕi/ и /ti/, както и между /dʑi/ и /di/, като вторите звуци се срещат само в заемки.

Фонология[редактиране | edit source]

Japanese (standard) vowels.png

Граматика[редактиране | edit source]

Първата черта на японската граматика, която я отличава съществено от повечето европейски езици, е словоредът. В повечето европейски езици нормалният словоред е ПСД (подлог-сказуемо-допълнение): „Иван чете книга“, „John is reading a book“, и т.н. В японския език словоредът е ПДС (подлог-допълнение-сказуемо): 「太郎は本を読む。」(たろうはほんをよむ, Tarō wa hon wo yomu), буквално: „Таро книга чете“. Трябва да се отбележи, че също така за разлика от повечето европейски езици, този словоред се спазва много стриктно, тъй като промяната му съществено променя значението на фразата. Например 「太郎が読む本」(たろうがよむほん, Taro ga yomu hon)буквално: „Таро чете книга“, всъщност означава „Книгата, която чете Таро“.

Следващата разлика от повечето европейски езици е, че японският език има не предлози, а следлози (черта, характерна за всички езици с ПДС словоред). Например:

  • に (ni): в, на, през (време, място) и др.: 8時に (hachi-ji ni) — в осем часа, 日本に[住む] (nihon ni[sumu]) — [живея] в Япония.
  • へ (e): в, към(посока на движение) и др.: 日本へ[行く] (nihon e [iku]) — [отивам] в Япония.
  • と (to): с: マリアと (Maria to) — с Мария.
  • で (de): с (средство) и др.: 車で[行く] (kuruma de [iku]) — [отивам] с кола.

Речник[редактиране | edit source]

В етимологичен план думите в японския език могат да бъдат разделени на три пласта:

  • 和語 (wago) — това е пластът от собственояпонски думи в японския език. Той е най-стар от трите. Съставя около 37% от речника на японския език. Характерно за думите от този пласт е, че нямат никакви морфеми от чужд произход. Друг отличителен белег на тези думи е, че никога не започват със звучна съгласна или пък със звуковете „п“ и „р“. Повечето глаголи и т.нар. „и-прилагателни“ (спрегаеми прилагателни, които в определителна позиция завършват на い (i)) попадат в този пласт. Например 飲む (nomu) — „пия“ и 楽しい (tanoshii) — „забавен“. Също и съществителни като 雨 (ame) — „дъжд“, или 人 (hito) — „човек“.
  • 漢語 (kango) — т.нар. „китайска лексика“. Този пласт се появява в японския език с навлизането на китайските йероглифи. Представлява около 47% от японския речник. Думите в него са съставени от он-четенията на йероглифите и много от тях са изобретени в Япония. Поради тази причина тези думи реално не съществуват в китайския език, макар и традиционно да са наричани китайски по произход. Такава дума е например 社会 (shakai) — „общество“. Този лексикален пласт е съставен основно от съществителни и т.нар. „на-прилагателни“ (прилагателни, които сами по себе си не са спрегаеми, а използват копула, освен това, когато са в определителна позиция завършват с частицата な (na)). Често в японския език думи от собственояпонски произход съвпадат по значение с думи от „китайски произход“. Например 車 (kuruma) — букв. „кола“ (японски произход) и 自動車 (jidōsha) — „автомобил“ (китайски произход). В тези случаи думите с китайски произход се считат за по-официални, докато собствено японските — за по-разговорни. В този пласт попадат и думи от корейски произход. Напр. 寺 (tera) — „будистки храм“.
  • 外来語 (gairaigo) — чужди думи. Думи, които нямат китайски, корейски или айну произход. Около 16% от речника на съвременния японски. Навлизат в японския от европейските езици. Първите подобни думи се появяват още 16 век с пристигането на първите европейци в Япония. По това време най-много са думите от португалски и холандски произход. От 19 век насам най-много думи навлизат от английски. Днес те са най-многобройни в този пласт. Езиците с най-силно присъствие в този лексикален пласт и някои от думите навлезли от тях са:
  1. Португалски - パン (pan) - „хляб“
  2. Холандски - コップ (koppu) - „чаша“
  3. Английски - カメラ (kamera) - „фотоапарат“, メモ (memo) - „бележка“
  4. Немски - アルバイト (arubaito) - „почасова работа“
  5. Френски - ズボン (zubon) - „панталон“

По части на речта японският речник е разделен на:

Писменост[редактиране | edit source]

Японската писменост официално се нарича 漢字仮名交じり文 (kanji kana majiri bun), т.е смесена писменост от канджи (漢字 китайски йероглифи) и сричкови букви (仮名 кана). Терминът кана е надреден на термините хирагана (平仮名) и катакана (片仮名), с които се означават двата варианта на сричковата азбука. В съвременния си вид японската писменост се оформя след правописната реформа от 1946 г. В резултат на тази реформа хирагана измества катакана, чиято сфера на употреба се ограничава значително — главно за записване на чужди думи.

Канджи[редактиране | edit source]

Според японските хроники навлизането на йероглифното писмо се отнася към края на IV и началото на V век, когато от кралство Пекче пристига кореецът 王仁 Wani и донася известния списък от 1000 йероглифа senjimon 千字文. Чак до началото на XX век този списък е служел като уводен курс в йероглифната писменост. Докато графичната форма на китайските йероглифи след навлизането им в Япония изобщо не се променя, а в повечето случаи не се променя и тяхното значение, в звуковата форма (четенето на йероглифите) промените са значителни.

Джион[редактиране | edit source]

Навлизането на китайските йероглифи и адаптирането им към особеностите на японския език е било съпроводено със съществени промени в техните звукови стойности. Адаптираните към японската фонетика четения на китайските йероглифи се наричат 字音 jion или 音読み on-yomi. За тяхното записване в йероглифните речници често се използват катакана или главни букви от латиницата.

Повечето онни четения не се употребяват самостоятелно, а заедно с други такива четения образуват сложни думи от китайски тип наречени 漢語 kango. Има обаче и някои изключения. Така думата hon (книга) е онно четене на йероглифа 本, който има значения книга, основа, този, основният. Йероглифът 栓 пък има четене sen, което се употребява и в съчетания, и самостоятелно със значение тапа, кран.

Джикун[редактиране | edit source]

Макар и адаптирани към японската фонетика, китайските четения на йероглифите са били неразбираеми за японците, а това означава, че неразбираем е бил и самият графичен знак. За да стане ясно значението на йероглифа, то трябвало да бъде преведено на японски език. Това ставало чрез японска дума, съответстваща най-точно на значението на съответния йероглиф. По този начин възникнало четенето наречено jikun 字訓 или kun-yomi 訓読み. Така например към йероглифа 東 (изток) били добавени японските думи за това понятие higashi и azuma. В йероглифните речници kun-yomi обикновено се предава с хирагана или малки букви на латиницата.

По-долу са показани някои от най-често използваните йероглифи, тяхното произношение, обозначено на латиница, и значението им на български:

hito ki hon yama kawa hi, nichi tsuki kodomo otoko onna mizu hi hana me mimi kokoro
човек дърво книга,
източник
планина река слънце,
ден
луна,
месец
дете мъж жена вода огън цвете око ухо сърце

Разбира се, има и много по-сложни йероглифи:


(hana) нос, (tsuru) жерав, (odoroku) изненадвам (стресвам) се.


Произношение: По-горе показаните (с едно-две изключения) са традиционните японски произношения или така нареченото кун-четене (kun-yomi). С навлизането на китайските йероглифи обаче много често китайското произношение се е запазило (разбира се, нагодено към японската фонетика). Това произношение се нарича он-четене (on-yomi). Огромното количество йероглифи в зависимост от случая могат да бъдат произнасяни както по on-yomi, така и по kun-yomi, като преобладаващото (но съвсем не стопроцентово) правило е, че on-yomi се използва в съставни думи от два и повече йероглифа. Макар и малко на брой, има йероглифи изобретени в Япония поради липса на подходящи. Такъв пример е

(hataraku) — работя.

Той е съставен чрез обединението на йероглифа за „човек“ и този за „движение“ .

Кана[редактиране | edit source]

Освен йероглифната система, описана накратко по-горе, съществуват две сричкови азбуки: хирагана и катакана. Като звуков състав те са идентични, разликата е единствено в тяхното използване. И двете азбуки са създадени на базата на опростено или стилизирано изписване на йероглифи. Например, символът あ (а) от хирагана е произлязъл от йероглифа 安 (an) — „сигурност“, а символът ア (а) от катакана е опростен вариант на йероглифа 阿 (а), често срещащ се например във фамилни имена. Символите от хирагана изглеждат по-заоблени, а тези от катакана — по-„ръбати“. И трите скрипта(Хирагана, Катакана и Канджи)се пишат във вертикален ред и от дясно наляво.

Хирагана[редактиране | edit source]

Хирагана (вж. картинката в дясно) се използва главно за изписване на граматични компоненти. Така например, в думата 見た (mita — видях), йероглифът 見 представлява коренът на глагола 見る (miru — виждам), а символът от хирагана た (ta) е глаголно окончание за формиране на минало време. Всички частици, съюзи, следлози и пр. също се изписват с хирагана, както и някои типични японски думи, за които не са въведени йероглифи.

Символът を, макар и формално да попада в реда w на таблицата и би следвало да се чете wo, на практика се произнася о и се използва само с граматична функция — като следлог на прякото допълнение. Символите は (ha) и へ (he), когато са употребени в граматичните си функции (съответно тематичен индикатор и следлог за посока на движение), се произнасят съответно wa и e. В Хирагана се съдържат 46 знака(йероглифа), изразяващи 46 различни звука. Могат да се пишат изречения само на Хирагана.За да се разшири фонетично Хирагана (съответно Катакана)след съответния знак се изписват тен-тен.Те представляват две чертички или кръгче,поставени съответно в горния десен ъгъл непосредствено след него.Така се променя произношението на съответния знак.

Катакана[редактиране | edit source]

Катакана е била измислена преди хирагана и през известен период от време е изпълнявала и нейните функции. Понастоящем катакана се използва главно за изписване на заемки и чуждици, както и на чуждестранни наименования на страни, градове, имена на хора и т.н. Освен това катакана се използва и за изписване на междуметия, както и за обозначаване на натъртено произношение на определена дума. Катакана се използва и за записване на имената на растителни и животински видове, чието изписване с йероглифи би представлявало трудност.

Например: プリンター (purintaa) — принтер, タバコ (tabako) — цигари, テーブル (teeburu от англ. table) — маса, ブルガリア (burugaria) — България, アメリカ (amerika) — Америка, САЩ; イギリス (igirisu) — Великобритания, ソフィア (sofia) — София, ロンドン (rondon) — Лондон, ジョージブッシュ (jooji busshu) — Джордж Буш, フリストストイチュコフ (furisuto sutoichukofu) — Христо Стоичков, ワンワン (wanwan) — Бау-бау!

Допълнение[редактиране | edit source]

Към катакана има добавени няколко символа, използвани за обозначаване на звуци, чужди на японската фонетика. Най-широко разпространеният е ヴ, използван за v (българско "в") в думи като イヴァン — Иван, ヴァイオリン — (vaiorin ot angl. violin) — цигулка и др. Също така в катакана са допустими нетрадиционни комбинации от символи за изразяване на срички, които не се срещат в традиционните японски думи: フォ=fo, ティ=ti, チェ=che и др. Дадените примери са приети като допълнения към официалната японска писмена система, но формално те не са част от нея. Например, чужденец получил японско гражданство, трябва да промени името си използвайки канджи, хирагана и/или катакана, но запазването например на символа ヴ е недопустимо.

Ромаджи[редактиране | edit source]

Ромаджи (ローマ字, римски знаци) е японското наименование на латинската азбука. Макар и по-рядко, употребява се още и термина ratenmoji (ラテン文字) — „латински букви“. Латиницата е призната за официална азбука наред с трите традиционни писмени системи, но ролята ѝ в японските текстове е само помощна. Използва се основно за съкращения на някои чужди думи — например мерки (cm, km, kg), имена (EU, NATO) и други (CD, DVD).

Съществуват няколко системи за транскрибиране/транслитериране от японски език на латиница:

  • Хепбърнова латиница (Hebon-shiki, ヘボン式)
  • Японска латиница (Nihon-shiki или Nippon-shiki, 日本式) (ISO 3602)
  • Японска държавна латиница (Kunrei-shiki, 訓令式) (ISO 3602:1989)
  • JSL, система, въведена от Елинор Джорден в книгата Japanese: The Spoken Language (1987)
  • Вапуро (Wāpuro rōmaji, ワープロ ローマ字), или система за писане в текстови редактори с латиница, която се преобразува в кана (rōmaji kana henkan, ローマ字かな変換, букв. „преобразуване на латиница в кана“)

В редки случаи в официални документи може да се срещне Kunrei-shiki, но на практика за изписване на японски имена и думи на латиница най-често се употребяват различни варианти на Хепбърновата система.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Madeinjapan.uol.com.br 2008.
  2. Factfinder.census.gov 2013.
  3. Mla.org 2012.
  4. statcan.ca 2010.
  5. Shiraishi 1993, с. 157.
  6. а б Wade 2011.
  7. Miura 1998.
Цитирани източници

Вижте още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за