Звателен падеж

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Звателният падеж или вокативът (на латински: casus vocativus) е падежна форма, която посочва лицето или предмета, към което (който) е насочена речта. Звателната форма обикновено се среща в пряката реч и служи за идентифициране на лицето (предмета) на което (който) се говори, например в изречението „Не знам, Иване“, името „Иване“ е в звателна форма и означава лицето, към което е адресирано съобщението.

Още в индоевропейския праезик звателният падеж в единствено число на съществителните е имал особена форма, различна от формата за именителен падеж. Звателният падеж следователно е бил част от индоевропейската система на падежите, като по-късно бива наследен от редица древни индоевропейски езици, като например санскрит, латински, старогръцки, праславянски и др. В много съвременни индоевропейски езици формата на звателен падеж е изчезнала, но пък в редица езици се е запазила. Такива езици са, например, новогръцкият език и много славянски езици (сред които български, сръбски, полски и др.), съвременните келтски езици (като например шотландски келтски и ирландски) и др. Звателният падеж се среща и в някои неиндоевропейски езици, като например грузински и арабски.

Звателният падеж в различни езици[редактиране | edit source]

Латински[редактиране | edit source]

В латинския език специални форми за звателен падеж има при съществителните от мъжки род от второ склонение, окончаващи на -us в именителен падеж. Тази форма окончава на -e, например, в известната фраза „Et tu, Brute?“ (И ти ли, Бруте?) Brute е в звателен падеж (в именителен падеж е Brutus).

Пет исторически индоевропейски езика[редактиране | edit source]

Да вземем, например, думата за „вълк“:

Индоевропейски Латински Старогръцки Санскрит Старобългарски
Именителен падеж *wl̥kʷ-o-s lup-u-s λ<meta typeof="mw:DiffMarker">ύκ-ο-ς (lúk-o-s) vr̥k-a-s вльк-ъ
Звателен падеж *wl̥kʷ-e-ø lup-e-ø λ<meta typeof="mw:DiffMarker">ύκ-ε (lúk-e-ø) vr̥k-a-ø вльч-е

Забележки: Елементите, отделени с чертички означават корена, така наречената основна гласна и действителната наставка. В старобългарски, поради промените, настъпили в праславянски (Отпадане на краесловните съгласни), основната гласна и наставката се сливат в окончанието. Символът „ø“ означава, че няма наставка на мястото, където в другите падежи може да има такава. В латински, например, формата в именителен падеж е lupus, в звателен падеж е lupe!, а във винителен падеж е lupum. Звездичката пред индоевропейската дума означава, че тя е хипотетична реконструкция, понеже не е базирана на писмени източници.

Полски[редактиране | edit source]

В полски, за разлика от латински, звателната форма почти винаги е различна от тази в именителен падеж и се образува в съответствие със сложния граматически модел. Ето няколко примера.

Именителен падеж Звателен падеж
Pani Ewa (Г-жа Ева) Pani Ewo! (Г-жо Ева!)
Pan profesor (Г-н професор) Panie profesorze! (Г-н професоре!)
Krzysztof (Кшищоф) Krzysztofie! (Кшищоф!)
Krzyś (умалително от Krzysztof) Krzysiu!
Ewusia (умалително от Ewa) Ewusiu!
Marek (Марек) Marku!

Има много малко изключения, при които звателен падеж може да се замени с именителен (например, Ewa!), но обикновено звателната форма се използва, дори и в неформалната реч.

Изразяване на звателния падеж в английския език[редактиране | edit source]

В английски няма специални звателни форми, но английският синтаксис изпълнява подобна функция; например: „John, could you come here?“ (Джон, би ли дошъл тук?) или „I don't think so, John“ (Не мисля така, Джон), където „John“ не е нито подлог, нито допълнение, а означава лицето, към което е отправено изказването.

Ето и някои примери, при които има звателни маркери, т.е. допълнителни средства, изпълняващи звателна функция: O Death, where is thy victory (О, Смърт, къде е твоята победа) или Hey, you! (Ей, ти!). Тези звателни изрази обикновено се причисляват към възклицанията и може да се появят със всяко изречение, независимо от наклонението.

Примери:

  • Good morning, class! (Добро утро, клас)
  • Don't forget your swimming trunks, George. (Не си забравяй банските гащета, Джордж)
  • Hey, George, did you remember to bring your swimming trunks? (Ей, Джордж, нали не си забравил да си вземеш банските?)
  • No, Bob, I forgot. (Не, Боб, забравих)
  • I'm proud of you, son. (Гордея се с теб, синко)
  • If I were you, Mary, I'd take Spanish next year instead of French, it's the Future. (На твое място, Мери, догодина бих учил испански, вместо френски, това е бъдещето)
  • Death, be not proud! (Смърт, не бъди горделива!)

Руски[редактиране | edit source]

Архаизми[редактиране | edit source]

В руския език звателният падеж е архаизъм, запазен в някои случаи, например:

Обичайно е схващането обаче, че в руски език няма звателен падеж.

Съкратени имена[редактиране | edit source]

В разговорния руски език има форма на собствените имена, която някои езиковеди приемат за нововъзникнал звателен падеж. Тази форма се среща само при имена, окончаващи на -а, например: Лен, где ты? (Лена, къде си?). Това в основни линии е равностойно на Лена, где ты?, с единствената разлика, че първата форма изразява позитивно, емоционално отношение между говорещия и лицето, към което той се обръща. Този пример, както и фактът, че тази форма не родствена с архаичната звателна форма (която би трябвало да бъде Лено в този случай), кара други езиковеди да смятат, че тази форма не е в звателен падеж.

Грузински език[редактиране | edit source]

В грузинския език звателният падеж се използва при обръщение към лица в единствено и множествено число. При думи, окончаващи на съгласна в именителен падеж, звателната форма окончава на -o, а при думи на гласна, няма специално окончание за звателен падеж (в по-стария грузински се е използвало окончание -v, но в съвременния език се смята за архаично). Например, kats- е коренът на думата, означаваща „мъж“,„човек“. Ако някой се обърне към някого с тази дума, тя става katso!

Прилагателните имена също се променят в звателен падеж, като правилото е същото, както при съществителните. Например:

lamazi kali (хубава жена) (именителен падеж)
lamazo kalo! (хубава жено!)(звателен падеж)

Във втората фраза се скланят както съществителното, така и прилагателното. Личните местоимения от второ лице единствено и множествено число също се скланят във звателен падеж. Shen (ти) (ед.ч.) и tkven (вие) (мн.ч.) в звателен падеж стават she! и tkve!, като крайното -n изпада. Например:

She lamazo kalo! (ти, хубава жено!)

като всички дими се скланят в звателен падеж.

Звателен падеж в съвременния български език[редактиране | edit source]

В съвременния български език съществуват остатъчни форми на звателния падеж при съществителните от мъжки и женски род. В официалната граматика те са наречени: звателна форма, при обръщение.При съществителните от мъжки род са наследени две окончания: -е от старите o-основи и -у (-ю) от старите u-основи, например:

  • господине, ветре, куме, свате, брате, Иване, Исусе, Боже, сине, човече, юначе, отче и т.н.
  • царю, учителю, приятелю, другарю и т.н.

При съществителните, които имат вметната гласна ъ или е, в звателната форма тя изчезва, например: ПетърПетре, старецстарче и т.н.

В по-старата литература и в някои диалекти окончанието -у за звателен падеж е по-разпространено, например: българину, юнаку, момку, човеку и т.н., като неудареното у често се предава неправилно с о и постепенно така се е наложило, например циганино, българино, мъжо и т.н., но окончанието -о всъщност е за женски род.

При съществителното господ се е запазило старобългарското окончание за звателен падеж, -и: Господи, макар че в някои диалекти се е променило в -е по аналогия от Боже.

В женски род, освен обичайното окончание -о за звателен падеж, при съществителни, образувани с наставка -ица се среща и окончание -е (с изключение: птицо), например:

  • бабо, стрино, майко, лельо, Марийо, Българийо и т.н.
  • царице, кумице, душице, Зорнице и т.н.

В разговорната реч и в някои диалекти окончанието -е по аналогия се е пренесло и на съществителни, образувани с наставка -ка, например: комшийке, стопанке и т.н., но в книжовния език правилното окончание в такъв случай е -о, например: учителко, девойко и т.н. При умалителните женски имена обаче окончанието за звателен падеж е -е, например: Иванке, Драганке и т.н., дори Райне, което се възприема по-гальовно от Райно.

В съвременния книжовен език, при личните имена от женски род, окончаващи на -а или -я, звателните форми, например Елено, Марийо, Маргарито и т.н., се възприемат като грубовати и затова се избягват.

Ударението в звателните форми на двусрични и многосрични съществителни от женски род не може да пада на последната сричка, поради което, ако в основната форма пада на последната сричка, в звателната то се премества напред, например: гора̀го̀ро, жена̀жѐно, сестра̀сѐстро, змия̀змѝйо и т.н.

При съществителни от мъжки род окончаващи на -а, окончанието за звателен падеж е -о, например: войводо, владико, чорбаджийо и т.н.

В множествено число няма специално окончание за звателен падеж.

Таблица на окончанията в звателен падеж в български[редактиране | edit source]

Род Окончание Звателна форма
М.р. к, –г, -х, -ш, -ж, -ч, -ц, -ин o юнако, мъжо, българино
н, -л, -т, -р (праславянски jo-основи) ю коню, учителю, зетю, царю
други съгласни е народе, брате, Василе, Димитре, отче
ой, -а, -я, -о, -и (Благой, Добри, баща, съдия, чичо, дядо)
Ж.р. а, -я o бабо, горо, душо, земьо
а (лични и др. имена) е Боне, Верке, моме, звездице
съгласна (пролет, радост, есен)
Ср.р. o, -e

Използвана литература[редактиране | edit source]

  • Д.Э.Розенталь, М.А. Теленкова, Словарь-справочник лингвистических терминов, Москва, 1976
  • Стефан Младенов, История на българския език, София, 1979 г. (превод: проф. Иван Дуриданов).
  • Граматика на старобългарския език, БАН, София, 1993 г., стр. 248-250.
  • Увод в изучаването на южнославянските езици, БАН, София, 1986 г.
  • Граматика на съвременния български книжовен език, том 2 — Морфология, София, 1983 г.