Ят

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за кирилската буква. За полумекия звук в килдин-саамския език вижте Ҍ.

Кирилска буква Ѣ
Cyrillic letter Yat.svg
Уникод (hex)
Главна: U+0462
Mалка: U+0463

Ѣ, ѣ или Ят, двойно Е или Е-двойно (на старобългарски: ѣть, на руски и украински: ять, на сръбски: јат или jat) е името на тридесет и втората буква от старата кирилица ѣ или на тридесет и третата буква от глаголицата Ят, както и на звука, който те предават. Традиционно, нейната звукова стойност в МФА се отъждествява с /æ/ (ненапрегнато-отворена предна незакръглена гласна). Днес кирилската ят вече не се използва в официалния правопис на нито един славянски език, но продължава да се употребява в църковнославянските текстове. Понякога днес вместо ят погрешно се използва приличащата графично на нея Ъ или пък буквата от сръбската кирилица Ђ.

Ят в праславянския и старобългарския[редактиране | edit source]

Ъглестата (хърватска) глаголическа буква ят

В индоевропейския праезик гласните фонеми се различават по квантитет. В резултат от съчетанието на кратката гласна е и ларингал Н1 се получава дълга гласна ē. В праславянския език вокалната фонетична система претърпява качествени промени и дългото е се превръща в широк по своя характер звук ê. Прекият старобългарски наследник на тази гласна е монофтонгичният „ят“ ѣ1, наричан така по своя произход. Към вокалната система на индоевропейския език са се причислявали и низходящи тавтосилабични дифтонги, които в късния праславянски се монофтонгизират под влияние на появилата се тенденция към възходяща звучност (Закон за възходящата звучност - ЗВЗ; Закон за отваряне на сричката - ЗОС). Така от индоевропейските дифтонги аі, āi, oi пред съгласни > праславянските аі, āi > ê. Наследникът на тази гласна в старобългарски език е дифтонгичният по своя произход „ят“ ѣ2. Произходът на „ят“ не се отразява на неговото звучене както в старобългарския език, така и в днешните му производни. Разликата между ѣ1 и ѣ2 се осъществява само при резултатите от палатализация на заднонебните съгласни. Широкият характер на ѣ се доказва от обстоятелството, че в глаголицата съществува само една графема Ят за ятова гласна и йотирано а, както и от архаичната славянска топонимия, запазена в чужда езикова среда, например в гръцкия.

Ят в новобългарския[редактиране | edit source]

Кирилската буква ят в различни шрифтове

В новобългарския език различните рефлекси на „ят“ оформят така наречената „Ятова граница“. В повечето от случаите рефлексът на ят е чисто е, но в някои позиции в Източна България (територията на изток от ятовата граница) е запазено старото произношение като а или широко е с мекост на предходната съгласна. При първата кодификация на книжовния български език след Освобождението през 1878 г., проведена от проф. Марин Дринов, ѣ е запазена като буква, но на етимологичното ѝ място, тоест не само на тези места, които се различават като произношение в източните и западните диалекти, но и на местата, в които се произнася единствено като е в по-голямата част от българското езиково землище. Като произношение се препоръчва североизточното (редуващо а с предходна мека съгласна и е), но с толерантност към западното произношение като постоянно е.

Граница между българските диалекти с изговор дедо, бел - на запад, и диалектите с изговор дядо, бял - на изток

Някои български езиковеди, стремящи се към „демократизация“, т.е. опростяване на правописа, искат премахването на буквата от азбуката и замяната ѝ с я или е, според правоговорните правила. Още през 1892 г. правописната комисия, назначена от Георги Живков, просветен министър в правителството на Стефан Стамболов, в която влизат Любомир Милетич, Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев, Иван Шишманов и др., предлага изписване на ѣ единствено там, където в Източна България гласната е широка (а или широко е) - или да се пише вѣра, но верен, верски, вероизповедание и така нататък. Този проект е възприет от кръга около списание „Български преглед“, но среща критика и като силно радикален, и като прекалено половинчат.

През 1895 г. нова комисия, назначена от новия министър на просветата Константин Величков, предлага нов проект, напълно изхвърлящ ѣ от азбуката. И този проект е подет единствено от списание „Български преглед“, а в масова употреба остава Дриновият правопис с ѣ на етимологичното му място. Изписването на ѣ на етимологичното място е утвърдено и с правописното упътване на министър Тодор Иванчов от 1899 г. Против този Дриновско-Иванчевски правопис се обявява кръгът „Мисъл“ - след 1910 г. съчиненията на Пенчо Славейков се печатат без ѣ.

Архаизиран съвременен надпис в Созопол, България с погрешна употреба на ят вместо голям юс поради графичната прилика с ъ. (Погрешна е и употребата на малък юс вместо а, както и изписването на „лекар“ с е, вместо с ѣ)
Свръхякащ пътен знак

От началото на 20 век отношението към въпроса с ѣ започва силно да добива политически измерения. Левите политици - комунисти и земеделци започват да разглеждат буквата като символ на отчуждението на интелигенцията от масите и да настояват за пълното ѝ изхвърляне от азбуката. През 1921 годинa това е направено с правописната реформа на Стоян Омарчевски, министър на просвещението в Правителството на БЗНС. Тази реформа среща значителна критика, защото премахването на двойното е от българската азбука се разглежда от много българи от Западна България и особено от македонските българи от Пиринска Македония и диаспората като „предаване на западните диалекти“ и като отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти. За привържениците на тази гледна точка двойното е добива статус на символ на българщината. Българската академия на науките отказва да приеме реформата и след преврата от 9 юни 1923 г. тя е отменена и е върнат старият Дринов правопис, но със запазване на ят само в корените, в които редуването е - я си личи в различни словоформи.

През 20-те и 30-те години много езиковеди като професор Стефан Младенов се обявяват за ограничаване на употребата на ят и запазването му единствено във формите, които се различават като произношение. В „Граматика на българския език“ професор Младенов пише:

И тъкмо затова, че може с двоякия си изговор да обединява българите от най-източните краища на земята ни край Черно море и от най-западните ни покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар тая старобългарска буква трябва безусловно да се запази и да се пише само в ония думи и облици (не корени!), в които по североизточно български и в литературния език се изговаря още старински като „я“ (а с предходна съгласкова мекост), а ония по-многобройни думи и облици, гдето и в повече източни го̀вори старобългарското ѣ се произнася като е, ние можем... смело да пишем с е...[1]

Левите политически сили обаче продължават да разглеждат запазването на ѣ като проява на езиков елитизъм и великобългарски шовинизъм. През 1945 г. дошлото на власт след преврата от 9 септември 1944 г. отечественофронтовско правителство прави нова правописна реформа, с която ѣ се изхвърля от българската азбука и се въвежда писане на я или е по така нареченото ятово правило.

След 1989 г. много десни политически и културни организации като ВМРО-БНД се опитват да инициират дебат за правописна реформа и връщане на двойното е. В българската култура се наблюдава естетско връщане към старото - ѣ и крайните ерове често се появяват в търговски марки, имена на вестници и други. Често съвременната употреба на ят е неправилна - буквата е схващана като стар вариант на изписване на ъ.

Изхвърлянето на ят от азбуката и налагането като единствено правилно на произношението, редуващо меко а и е, води до явлението, наречено свръхякане, разпространено предимно сред носителите на западните говори. Свръхякането се изразява в чиста замяна на естествения наследник на ят в западните говори - е, с палатализирано а във всички позиции - т.е. произношение бял - бяли. Дължи се на факта, че редуващото произношение е нелогично за западния българин. Произношение единствено с палатализирана широка гласна а е типично и за рупските диалекти (Тракия и Родопите).

Ят в руския[редактиране | edit source]

Надпис върху монета от 2 копейки от 1839 година.

При реформата на кирилицата от Петър I в 1708 година и създаването на така наречената Гражданска кирилица буквата ѣ е съхранена без обсъждане, което говори, че руският изговор на е и ѣ все още е бил различен. Но още във втората половина на 18 век Михаил Ломоносов отбелязва, че „буквите е и ѣ в обикновения език имат едва забележима разлика“. След един век Яков Грот заявява в „Руски правопис“, че 1885: „в тяхното произношение няма ни най-малка разлика“. В някои руски диалекти обаче и до днес се е запазило специфично произношение на звука е под ударение на етимологичното място на стария ят.

Още в 18 век Василий Тредиаковски иска премахването на ѣ от руската азбука. По-късно цар Николай I обмисля дали да не издаде подобен указ, но се отказва, тъй като съветниците му го убеждават, че ѣ служи, за да се различават грамотните от неграмотните. В 1904 година комисия под председателството на Алексей Шахматов предлага премахването на буквата ѣ. Проектът за реформа на правописа от 1911 година, изработен от Императорската академия на науките е замразен със заповед на цар Николай II и така буквата ят си остава кошмарът на руския ученик. Вследствие на трудното научаване на дългия списък от думи, в които етимологически стои ят в руския език се появяват изразите выучить на ять и знать на ять, означаващи „да научиш“, „да знаеш наизуст“.

През лятото на 1917 година с декрет Временното правителство прави правописна реформа, която изхвърля буквата ѣ от руската азбука, но за утвърждаването ѝ са необходими още два декрета на съветската власт от декември 1917 и отново от 15 октомври 1918 година. Както и в България правописът влиза в сферата на политическите борби, като буквата ѣ става символ на бялата интелигенция. Реформата не е приета на териториите, контролирани от белите, а по-късно отново подобно на българския случай емигрантските издания също продължават да се печатат по стария правопис дори и след Втората световна война. "Убийство на символа, убийство на същността! Вместо езика на Пушкин, ще се чува дивият говор на футуристите", пише списание „Аполон“.

През 50-те години Иван Илин прави яростна политико-философска и лингвистична защита на стария правопис и ѣ в печата, посочвайки, че изхвърлянето на ѣ от руската азбука води до появата на многобройни омоними от различни корени в руския език.

В Съветска Русия от печатниците масово са изземвани буквата ѣ и другите изхвърлени от правописа букви, но Руската академия на науките публикува литература със стария правопис чак до 1929 година.

След краха на Съветския съюз през 1991 година в руската култура също се наблюдава естетическо връщане към стария правопис - ятове и ерове се появяват по фирмите на компании, в имена на вестници и така нататък. В Русия също се появяват призиви за връщане на дореволюционния правопис. Привържениците на това връщане наричат ѣ „най-руската буква“ и „белия лебед на руската азбука“.

Ят в украинския[редактиране | edit source]

Ят в сърбохърватския[редактиране | edit source]

В сърбохърватските диалекти ят има три рефлекса - и, ие/йе и е, които както и в български се използват като един от основните диалектоопределящи белези.

Компютърна поддръжка[редактиране | edit source]

Стандартът Уникод предвижда следните кодове за буквата ят:

  Буква Позиция Десетичен код Шестандесетичен код Двоичен код
Главна Ѣ U+0462 1122 0462 0000010001100010
Малка ѣ U+0463 1123 0463 0000010001100011

В HTML главната буква се предствя чрез Ѣ или Ѣ, а малката ѣ или ѣ.

Тъй като „ят“ не се използва често в ежедневието, много от компютърните шрифтове не поддържат тези символи и в някои програми те не се виждат правилно. Друг начин да се използва буквата е като я копирате отнякъде и я вместите в текста, който пишете, използвайки шрифта „Palatino Linotype“.

Вижте още[редактиране | edit source]

Открийте още информация за Ят в нашите сродни проекти:

Wikisource-logo.png Уикиизточник
Wikisource-logo.png Уикиизточник

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Младенов, Стефан. Граматика на български език. София, 1939. с. 26.