Сухиндол

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Сухиндол
България
Red pog.png
Сухиндол
Област Велико Търново
Red pog.png
Сухиндол
Общи данни
Население 1 996 (ГРАО, 2014-06-15)*
Понижение 1 810 (НСИ)
Землище 65,798 km²
Надм. височина 191 m
Пощ. код 5240
Тел. код 06136
МПС код ВТ (Вт)
ЕКАТТЕ 70295
Администрация
Държава България
Област Велико Търново
Община
   - кмет
Сухиндол
Пламен Чернев
(БСП)
Адрес община
ул. Росица № 106
тел./факс: (06136) 29 26
web: suhindol.bg
e-mail: obshtina@suhindol.bg
obsuhindol@abv.bg

Сухиндол е град в Северна България, област Велико Търново.

Градът е административен център на община Сухиндол, чиято територия е разположена в Централна Северна България и заема западната част на област Велико Търново, като общата ѝ площ е 157,55 кв.км. Тя обхваща, заедно с общинския център общо шест селища: гр.Сухиндол, с.Горско Калугерово, с.Горско Косово, с.Бяла Река, с.Коевци и с.Красно Градище. Граничи с общините - Павликени, Левски, Летница и Севлиево. Сухиндол е едно от известните български селища. От любителите и почитатели на искрящото вино често е наричан „Българската шампания”. Заради балансирания си състав от органични киселини и захари сухиндолското вино е търсено и до днес на световните пазари. То успешно съхранява генофонда, който е типичен за Сухиндол и региона като става дума по-специално за гъмза, каберне, мерло, лози, които са типични за сухиндолския регион и дават облик на българското. И до ден днешен основният поминък си остава дълбоко свързан с бита и душевността на сухиндолци. Лозата и гроздето са естественият продукт, на който те са подчинили традиционната и съвременната си професионална и стопанска дейност. Преклонението пред тези природни дадености е една от основните характерни черти на хората, живеещи в малкото селище Сухиндол.

Етимология на името[редактиране | edit source]

При проучването на етимологията на името “Сухиндол” може да се попадне на много и най-различни мнения относно произхода му. В Юбилейния сборник на сухиндолското читалище “Трезвеност” от 1896 г. видният читалищен деец Никола Мънков дава различни версии, свързани с името “Сухиндол” до Освобождението: “Самото село, както и долът, гдето е разположено то е оскъдно от вода – сухо, затова и носи името Сухиндол, както го наричат и пишат по-учените и интелигентни селяни. По-простите селяни в говоримия си език го наричат Сигиндол. За последното название на селото има едно мнение, че понеже в старо време долът, гдето е заселено то, се е наричал Сигиндол, то според него и селото се е нарекло така. Кое от двете мнения е по-вероятно, никой не може да определи с точност, но най-логично е, че долът се е наричал от старо време Сухий дол, защото е безводен, сух, затова и селото се е наричало Сухийдол. Турците като не могат да произнесат буквата Х правилно, нарекли го Сугиндол, както се пишеше в официалните турски книжа, и от това е произлязло названието Сигиндол.” Това е и първият опит да се даде обяснение за произхода на названието.

При посещението си в Сухиндол през 70-те години на ХIХ в. видният австрийски археолог, историк, географ и етнограф от унгарски произход Феликс Каниц си служи с наименованието “СЮШЮНДОЛ” (което може би е грешно произношение на чужденец), като споменава и други наименования – “СЮГЮНДОЛ”. “ЗЮЧЮНДОЛ”, “ЮЧУНДОЛ” и “СУХУНДОЛ”. В дописка за селото поместена в цариградски вестник “Право”, е изказано становище, че е “разположено на три дола, но сухи и от туй носи и името си “Сухин-дол”.

В официален турски документ името се среща и като СУГИНДОЛ, СИГИНДОЛ, СУКИНДОЛ, БУГИНДОЛ. В читалищния архив в Сухиндол (инв. №10, тетрадка №4) се открива названието СВИНДОЛ. Според този източник името си селото получиава от големия свинарник, който се е намирал някога в местността Мързяндол.

Според преданията и по мнението на някои по-възрастни хора се счита, че името на Сухиндол произлиза от СЪЕДИНИДОЛ, тъй като в дола, където се предполага, че е възникнало селището, се събират доловете Янотин и Въздол. През 1830 г. в Парусията (с. 20) на Троянския манастир поклонници са записали името СОГИНЪ ДОЛЪ. На Софронието в църквата в село Коевци (1856 г.) названието се среща във фонетичен облик СОХИНЪ ДОЛЪ.

Пръв съвременен научен опит за обяснение името на селището прави проф. Н. Ковачев. Убедително е твърдението му, че обяснението трябва да се търси в старобългарския език и във връзката с другите славянски езици от думата “СОХА” (“разсова”, “раз-соха”) – чатал, нещо раздвоено като дърво, чаталесто дърво, за което ни подсеща и речникът на българския език на Найден Геров. Тази теза също е свързана с “раздвоеното” разположение на Сухиндол. Научното обяснение за произхода на названието може да се приеме по исторически път така: старобългарската дума СОХА (дошла от предписмения индоевропейски и праславянски език с корен СОК) е със значение “рало”, “чатал”, “вилообразна вещ”. Най-общо смисловите варианти се обединяват в “нещо – предмет, пространство – разклонение” (например в лит. ез. Sake е “вила”, в полския и чешкия език Socha е “разклонение”, в руския език сока е “рало”, “вилообразна подпора” и други славянски и неславянски приблизителни съответствия според акад. Ст. Младенов и М. Фасмер).

В българските териториални диалекти се среща първичната дума соха и нейните производни като РАЗСОХА (селище в Еленско), СУЪ (СОХА) “раздвоена подпора” (село Кръвеник, Севлиевско), село Сохаче (Белослатинско), названието Сохая (Годеч). За да се получи формата Сухиндол, са станали някои фонетични, морфологични и словообразувателни промени, за които има вариантни обяснения, напр. от СОХА е образувано прилагателното име СОХИН “раздвоен”. Така от двата елемента СОХИН и ДОЛ със свързващата словообразувателна част – ИН – се образува СУХИНДОЛ, като акцентната промяна (предмет на ударението от соха в сухин води до стесняването на (о) в (у) (т. нар. качествена редукция). Според проф. Ковачев днешната форма е по аналогия на прилагателното СУХ, а старата форма СОХИН е архаизирана, затова правилното звучене и записване би трябвало да бъде СОХИНДОЛ. Етимологическият извод (произхода) за названието на Сухиндол може да се обобщи: Сухиндол е “РАЗДВОЕН, РАЗКЛОНЕН, ЧАТАЛАТ ДОЛ” – място и пространство, където е историческото начало на селището.

География[редактиране | edit source]

Физическата география на селището е свързана с групата от 14 базалтови могили, разположени на 40 км. от Сухиндол до село Драгомирово, маркиращи вододела между реките Осъм, Барата и Янтра. Абсолютната му височина е 245 м. Могилите са на 60 – 100 м. над околната местност, а най-високата от тях е “Сухиндолски връх” – 472.6 м. над морското равнище, който е и най-високата точка в Дунавската равнина. Любопитно е, че това е отдавна изгаснал вулкан с кратер 8 – 9 м. широчина и 1.5 м. дълбочина, а върхът е изграден от терциерен базалт и поствулкански лавови образувания във вероятна плиоценска квартерна възраст. Селището е на 43°11’ северна ширина и на 25°10’ източна дължина, с надморска височина 295 м. Според проф. Игнат Пенков Сухиндол се намира в последните гънки на Предбалкана.

Селището е разположен амфитеатрално в полите на последните разклонения на Централна Стара планина. Разположено е в източното подножие на Деветашкото плато. Землището му граничи с тези на селата: Горско Сливово, Коевци, Крамолин, Бяла река, Красно градище, Димча, Върбовка.

Сухиндол се намира и между доста големи градове. На 14 км. източно отстои гр. Павликени, а на 50 км. югоизточно е столицата на Втората Българска държава – Велико Търново. На 24 км. северно е град Левски, а малко по на север на 62 км. от Сухиндол е град Свищов. На 35 км. югозападно е град Севлиево. Не са далеч и областните центрове Габрово, Ловеч и Плевен.

Разположено на 5 км. дължина Сухиндол има вид на полудъга. То е опряло гръб до скута на хълмовете, които се наричат Сив кладенец, Равнището, Братовица, Димчанска братовица, а на запад – Пряслог, Пчелинище, Беговище, Малко беговище и Коевския кайряк. Последните се пресичат от няколко сухи и безводни дола, които се наричат: Янотин, Въздол, Сив кладенец, Герсин дол, Калин дол и Белин дол. До тях достига едно обилно огрято от слънцето плодородно равнище, наклонено на юг и югоизток. То опира до левия бряг на река Росица и е много подходящо за отглеждане на лозя.

На 3 км. южно от Сухиндол преминава река Росица и нейният ляв приток – река Водешница, по чиято долина се намират лозови насаждения, овощни градини, бостани и ниви. Почвата по цялата долина е карбонатна – типично лозова. При село Горско Косово тя се освобождава от тясната гръд на пролома и се отправя надолу, успокоена и разширена, за да се влее при село Крушето, Великотърновско, в историческата река Янтра. Северно от Сухиндол протича река Лома, десен приток на река Осъм, на югозапад се намират стените на язовир “Ал. Стамболийски”, преградил немирните води на река Росица, създаващ обилна животворна влага из цялото землище.

Сухиндол е описано от жителите си през XIX в. като “защитено откъм запад и север с ред доста високи, отчасти голи, а отчасти покрити с гори бърда. Откъм юг и изток то е отворено. Околността му е доста живописна. Разположено е в дъното на едно твърде плодородно равнище. Това голямо и хубаво село със своите бели къщи и зелени кичести дървета има прекрасен изглед.”

Днешната територия, в която е разположено селището, води началото си от XVII в., когато са се обединили старите селца и махали – Димийски дол, Селце, Дебелец, Сопот, Иванковец, Кръста, Лесковец, Среднера.

Селището е защитено от запад и от север с кордон от височини, които в по-голямата си част са покрити с китни по-стари и млади гори. Те са извор на зеленина и свежест. За съжаление част от тях са изсечени от местни и чужди „предприемачи“. Все още обаче, това не е фатално и се надяваме, че ще оставят на мира тази дадена от природата защитна крепост на Сухиндол.

Климат. Климатът в Сухиндол е нещо средно между рязко континентален и умерено континентален. За това способстват хълмистият релеф и близостта на Балкана.

Ветрове. Преобладаващият вятър е западният, наречен Горняк. На второ място е източният вятър. През зимата той носи големи студове и го наричат Дери-бивол. През лятото е сух и горещ и тогава го наричат Чалгън, защото припламват житата, изгарят бобовите растения и царевицата – земята се напуква. Южният вятър духа по-рядко. Наричат го Топляк. Пролетно време той бързо стопява снеговете. Вечерникът освежава въздуха през летните горещини. Непрекъсната хладна струя (течение) идва от доловете “Янотин” и “Въздол”, а по-слаба от “Сив кладенец”.

Води. От най-голямо значение за района е река Росица,ляв приток на река Янтра. Извира от Стара планина. Дълга е 150 км. Някога покрай нея е имало много воденици. Сега на нея е изграден язовир “Ал. Стамболийски” с основно предназначение – напояване на 350 000 декара земя от Дунавската равнина. Другите реки са малки и често пъти пресъхват през лятото. Те са р. Ломя (40 км), Водешница, Селската река, Димченската река.

Почва. Преобладават кафявите горски почви. Срещат се и някои техни разновидности. В долината на р. Росица има наносни (алувиални) почви. На много места из землището на Сухиндол се намират големи масиви от варовикови скали. Голите (незалесени) местности, където преобладават варовици, се наричат кайряци и рудини.

Растителност. Растителността около Сухиндол е най-разнообразна. Срещат се: дъб, габър, липа, ясен, клен, бряст, дрян, върба, топола, леска, акация, айлантоз и др. дървесни видове като орех, слива, транкулка (джанка), череша, вишна, зарзала, праскова, ябълка, присад (круша), дюля и черницата. Виреят и всякакви видове зеленчуци, треви, билки и пр.

Гори. Горите около Сухиндол са унищожени. Някога Братовица, Мандрища, Белин дол, Дебелец (северно от Белия дол) и другите хълмове са били обрасли с високи дебели дървета, годни за строителен материал. Горите на Пустията са изсечени през 1926 г. Само в Драчево все още има мешови (дъбови) гори, които някога са били засадени изкуствено.

История[редактиране | edit source]

Съществуването на Сухиндол датира най-вероятно още отпреди началото на нашето хилядолетие. По предания се предполага, че то е много по-старо селище, но за съжаление точната датиробка не може да се определи. В местността Селце има останки от селище от II-V в. сл. Хр., а в местността Драчево се е намирала средновековната крепост Дирица.

Според някои археолози най-старите сведения за живот в селището са от епохата на неолита (новокаменната епоха – 6000 г. пр. н.е.). Датираните от тях следи са от жилища, извори, каптажи, фрагменти от керамика, накити, предмети от бита (чукове, тесли, паници и пр.).

Още от времето на римската и ранно-византийската епоха, Търновският регион, който се намира между р. Истър (дн. Дунав) и планината Хемус (дн. Стара планина) заема важно стратегическо, съобщително и икономическо местоположение. Чрез старопланинските проходи Шипченския проход и Прохода на републиката (Хаинбоаз) регионът се свързва с градовете на провинция Тракия, като например Филипопол, Августа Траяна, Кабиле. През времето на римското владичество Сухиндолският район е “вилна зона” на главния град на провинция Долна МизияНикополис ад Иструм. За този факт свидетелства римската вила край “Попина могила” (местност в землището на Сухиндол), керамичните пещи по брега на река Водешница в местността Селце, както и римската вила в местността Лесковец.

През 1878 г. археологът Полихроний Сирку посещава Сухиндол, прави разкопки в землището около селото и след проучвания стига до заключението, че на това място е имало богато римско селище, свързано чрез каменен път със столицата на провинция Долна Мизия, Никополис ад Иструм. Няма данни за името на това римско селище. Информация за това откриваме в “Юбилеен сборник на Сухиндолското читалище “Трезвеност” от 1896 г.”. Там Никола Мънков, местен читалищен деец, помества статия с историко-етнографски сведения за Сухиндол, които събира до 1895 г. Той пише:

“В селището Лесковец (сега местност в землището на Сухиндол), което лежи на 3 км на изток от Сухиндол, близо до река Росица… в различни времена са разкопавани основите на много здания с хоросанови зидове и е открита една голяма чешма с каменни корита и големи пръстени “кюнкове”. Водата на тази чешма е докарана 2 км далеч от един богат с вода извор… чрез сводест хоросанен водопровод, който и до днес (1895 г.) личи по цялото си протежение през нивите. Водопроводът е римска направа. Преди 40 години (ок. 1855 г.) дядо Панко Пейков е разкопал в нивата си на Лесковец един гроб, иззидан от тухли и вар, вътре намерил разни железни скоби, две человечески глави…

Нивята около селцето Сопот (дн. местност в землището на Сухиндол) са пълни със старини и орачите често изорават парчета от тухли, керемиди, кюнкове,, камъни, хоросан и различни римски монети. Из нивите често пъти са разкопавани основите на големи здания; извадени са четири големи дялани камъни по един кубически метър всеки, много червени и жълти тухли по половин кв. м. всяка, големи керемиди и кюнкове (тръби), отломъци с различен размер, хубаво одялани обли колони. Камъните, колоните и коритата и днес се виждат из селото по улиците, сложени до чешмите и гераните, а от тухлите една част са употребени за постилане на черквата, а друга част за направа на пещи. Стари хора разказват, че преди няколко години тука един човек като орал нивата си под ралото в един зид се продънила дупка, в която той пуснал копралята си, но като не могъл да стигне на никоя страна края, уплашил се и затъкнал с камъни дупката…”

С ентусиазъм, характерен за епохата на Възраждането, местните будни дейци Васил Неделчев, Марко Вачков, Никола Мънков ревностно издирват исторически сведения за богатото минало на родния Сухиндол, описват предмети, намерени при обработването на земята, записват различни разкази на очевидци и участници в намирането на археологически ценности. Благодарение на техния труд е известен произхода на много паметници на културата от римската епоха.

В местността Селце през 1821 г. Драгия Генов в лозето си разкопава един фонтан направен от мраморни плочи, а около него са подредени каменни колони, стъпала и плочи. Тази богата находка е използвана при построяването на църквата през 1821 г. На същото място, близо до Попина могила (местност в землището на Сухиндол) Тодор Влаев също разкопава и изважда части от плочи, колони и други, и то много по-късно, около 1890 – 1891 г. Там той намира и златна монета от император Константин Велики и няколко сребърни монети от Кесаря Август.

На територията на самото село също са открити археологически паметници от античността. В източния му край са разкопани основите на голямо здание с масивни каменни плочи, керемиди и тухли. Един от тези камъни е поставен на другия край на селото (западния), който служил на турците да полагат на него мъртвите си, когато ги изнасят от гробищата. Този камък е с размери: един метър дебелина, един метър широчина и три метра дължина. От същата находка друг камък е поставен върху един от гераните в селото, на него са изобразени човешки фигури и е без надпис, според точното описание на Никола Мънков.

Има и други разкази за открити находки в Сухиндол като: “Дядо Танас Ванков преди 30 години като развали една стара къща, намери в основата зазидана една статуя, изящно изработена от камък, подобен на мрамор. Той я забил на улицата при портата си, но турците в 1876 г. счупили главата й. Пред портата му и сега (1895 г.) стърчи трупът на статуята, представляваща наметната тога. Предполага се, че тази статуя е извадена много по-рано в местността Селце около открития по-късно фонтан. Сопотската стена се издига на 3 км. на юго-запад от Сухиндол, представлява естествена крепост във форма на полуостров. Под скалата, в някои дупки са намерени 5 – 6 сребърни монети от Александър Македонски

Големите камъни, колоните, стъпалата, коритата, плочите, пиедесталите и надгробните камъни на времето са сечени от кариерата при село Коевци, 5 км. на юго-запад от Сухиндол в местността Дирменджикя, където и сега стоят в мъх обрасли разни недодялани камъни и огромни пиедестали.

Като старини се считат и деветте издигнати от пръст могили, каквито ги има на много места из България. Те се намират на мерата, наречена Сопотска Рудина. Тези тракийски могили могат да се видят и днес. Най-голямата от тях е в центъра, а останалите осем са около нея. От посочените сведения на местните “изследвачи на старини” се стига до извода, че в землището на сухиндолския район е “кипял буен живот” и е имало население с висока и богата култура.

В края на XIX в. исторически, археологически и етнографски сведения за Сухиндол публикуват Полихроний Сирку, Феликс Каниц, Васил Неделчев, Марко Вачков и Никола Мънков. Те ревностно издирват, изучават и събират веществените паметници, като документират тяхната автентичност и проучват необходимата информация за произхода им. Тази проучвателска, събирателска и теренна работа и днес е ценен източник за историко-етнографски изследваня. Характерът на тяхната дейност е научно фиксиране на паметниците, подробно описание на предметите, посочване точното място, където са открити, където се съхраняват в момента и за какво са използвани. Благодарение на техните сведения можем да придобием една по-пълна представа за архитектурния облик и поселищно устройство на Сухиндол в края на XIX в.. Това е първи опит за история на Сухиндол.

Проучванията на сухиндолци отразяват големия интерес на авторите към родната история, като носят отпечатъка на любители-краеведи. Историческите превратности и събития довеждат многократно до почти пълно унищожаване на поселищния живот, а заедно с това и до дълбоки етнодемографски промени в района. Процъфтяващите римски ранновизантийски градове Никополис ад Иструм и Нове, както и здравите крепости от средновековието говорят за високата материална и духовна култура по тези земи.

Преданията от този период разказват, че по време на Втората Българска държава в района около Сухиндол и по-специално в Големия лес (Пустията) са идвали на лов царе, князе, боляри и велможи от старопрестолния град. Те са отсядали и нощували в двете калета: Хисарското и Горскосливовското, твърдят легендите.

“Двете калета находящи се 4 км. на север от селото: едното наречено, Исара, другото – Сливовското кале, защото се намира срещу село Горско Сливово. И двете са направени от дебели с хоросан зидове с кули още отдавна в развалини. Построени са на две височини, които владеят просторната гориста местност Пустията. По направата си тези калета приличат да са от средните векове. По предание се говори, че в тях са живели българските царе от Търново, когато са идвали на лов в големия лес на Пустията. В околността на Исар (Хисар) се намирвали сегиз-тогиз златни монети от императора Константин Велики и от Александър.” Всичко това доказва, че Сухиндолският район е неделима част от богатата история на българските земи през средновековието.

Османското нашествие в края на XIV в. със своите унищожителни и разрушителни действия поставя българския етнос в неестествени за развитието му условия, а това довежда и до промени в материалната и духовна култура. По време на завладяването на Търновското царство от османските завоеватели през 1393 г. под въздействието на ужасите от пълната разруха, изпепеляващите пожари и масовите кланета, населението напуска равните, открити и плодородни места, където живеело от много години и се укрива в планински, гористи и непристъпни места, отдалечени от главните пътища.

Тогава жителите на някогашния Сухиндол, най-вероятно живеещи в славянското селце Сопот, разположено на рекичката Водешница, се укриват в близкия, но горист, затънтен и неудобен за живот дол, известен с днешното си наименование Въздол. Че изборът е сполучлив, може да се убеди всеки, който разгледа Въздол от височината на Чуката или от Пчелище – западна посока.

“При падането на Българското царство Сухиндол съществува, но не е разположено само в дола, където и сега още личат старите български гробища, по полите на Бърдото, наречено Чуката” – свидетелства Никола Мънков. Той проследява и постепенното заселване на Сухиндол през годините на Османското владичество. Успява да проучи и направи достояние няколко вълни на заселване в Сухиндол, както и периодите на ислямизиране на населението. В тези негови проучвания са отразени демографските промени в Сухиндол.

“След завоюването на България селото се увеличава, неизвестно кога, с идването на една колония азиатски турци, които изместили българите от дола и се заселили в дворовете им. Българите си направили (село) близо до турците по равнината и полите на бърдото Преслок. Отпосле селото още се увеличило, когато се заселили в него жители от ближните български селца, които и до днес по някои останки или гробища личат като селища по мерата на селото. Таквизи села, на които жителите са се заселили в Сухиндол, и за които старите хора приказват са: Иванковец, Селце, Димиски дол, Дибелец, Кръста, Средни рът и Лесковец. Кога са се преселили тези селца, не може да се определи от никого. Доколкото знаят по предание някои стари хора, преселването на село Иванковец е станало преди 200 години.” Статията е писана през 1896 г. От тези написани предания разбираме колко е силна родовата памет.

В края на XIX в. (1896 г.) Никола Мънков се е опитал да напише в хронология историята на заселването на селото и различните промени, настъпили през турското робство. Той се връща назад във времето, за да търси корените на някои от най-големите родове в Сухиндол. Проучва (основно пак от предания и легенди), че българите на това село Иванковец около 1790 год. се преселват в Сухиндол, а турците основат малкото селце Сопот, което наричат и Еникьой (ново село). А преселението от останалите села става, според автора, още по-рано. Въпреки отдалечеността на времето се помни кой род от кое предишно селище се преселва. Интересен е и фактът, че до 1840 – 1850 г. битува обичаят “Черковище”. Ритуалът най-общо се състои в следното: родовете, чиято памет е съхранила произхода си, се събират в един ден извън Сухиндол, клали са курбан и са яли и пили за спомен на старото село, от което са дошли. В един ден са правили Черковище родовете от едно село, т.е. всяко старо селище е почитано в различен ден. Никола Мънков запазва информация и за някои родове от кои по-стари селища са се преселили. Родът Байчовци произхожда от Дибелец, родовете Стойчевци и Мънкови от Средни рът, Гърбевци от Лесковец, Ванковци и Аневци – от Иванковец, Вачковци – от Кръста. В края на XIX век тези родове в Сухиндол наброяват между 20 и 40 къщи.

Естествено е да се търси обяснение на факта, че има такова масово изселване. Преданията посочват, че това преселване не става доброволно. Насилствено българските семейства са изгонени от къщите и селата си. В този критически момент, освен заставянето на българите да напуснат домовете си, някои от жителите на Сухиндол са помохамеданчени, отново не по тяхна воля. Малката демографска характеристика, която ни е оставил Никола Мънков (в проучванията и записването като е работил съвместно с Марко Вачков), е показателна за съотношението на българите и турците в Сухиндол.

“Турското население от Сухиндол, което в турско време беше 120 къщи и съставляваше една трета от цялото население, произхожда (разбирай “се състои”) от турци, които са дошли от Азия и са се заселели тука, и от потурчени българи. Потомците на последните и днес по предания знаят от кои родове българи произхождат и даже се тачат с тях като роднини. Тези, които не са били потурчени, останали да работят на спахията или се записали като войници в Цариград. Затова и селото Сухиндол е записано в турските архиви като войнишко село.”

От преведените сведения за заселването на Сухиндол, става ясно, че през XIV в., при падането на Търновското царство, бегълците от славянското християнско село Сопот се укривали във Въздол. След нормализиране на обстановката в следващия XV в. те започват да се разширяват на юг в Дола. Укрилите се във Въздол български семейства започват да слизат надолу по течението на селската река, където условията за живот са по-благоприятни. Тогава пристигат и първите колонисти – турци, които стават съседи и управници на българите от Въздол. В продължение на 50 – 60 г. след завладяването на българските земи от османските турци 42 български семейства се връщат в Сопот и остават там до 1460 г., когато биват изтласкани от колонистите. Така славянското село Сопот става чисто турско село и съществува като такова до Освобождението. Българските жители от няколко съседни села се заселили в равнината и образували селото Сухиндол. Въпреки отдалечеността на времето, през Възраждането все още битували предания и легенди за родните села на големи фамилии. Те дори извършвали ритуали в памет на старите си родни селища, от които се изселили през XV в. Така селото придобива етническа пъстрота и въпреки религиозни и расови различия, българи и турци през тези пет века съжителстват в едно общество.

Името на Сухиндол се среща често през тези пет века робство в турските документи, свързани с помохамеданчването на населението и плащането на данъците. Налагането на исляма в българските земи, без откъсване на хората от тяхната естествена среда, започва още в първите години на завоеванието, края на XIV, началото на XV в. Тимарските регистри от XV в., въпреки сухия си език на административни документи, показват по недвусмислен начин, че колонизацията на небългарското население на Балканския полуостров е все още незначителна: предимно спахии, административни чиновници, пастири, скотовъди и др. Голям е дори броят на спахиите християни, което доказва, че Османската империя все още не е в състояние да попълни числото на спахиите с мохамедани. Във всички вилаети броят на християнските домакинства е голям. Значително е числото и на вдовишките домакинства. В регистъра на феодалните владения в Никополския санджак от 1479 год. срещу името на село Сухиндол е написано: домакинства неверници – 24; мюсюлмани – 1; вдовици – 1. Този регистър сочи пълното преобладаване на българското християнско население и липсата на значителна колонизация на небългарското население.

Регистър от 1502 г. показва, че в централната част на Северна България започва да се увеличава числото на мохамеданите и в селата. При това те не са колонисти, а ислямизирано българско население, тъй като са записани с презимето Абдулах. (Това е характерно презиме за помохамеданчени християни, някъде записани ту с новото си презиме, ту с бащините си български имена). През 1515 г. в българските земи е извършено първото масово помохамеданчване. През XVI в. колонизацията се засилва. В протоколите на кадиите в градовете се водили съдебни процеси за наследство от бащи и деди, в които се съдили християни и мюсюлмани. Тези дела са показателни с това, че разкриват общия корен на хората, вече принадлежащи на различни религии. За засиления процес на ислямизация съобщават както писмените турски регистри, така и чуждите пътешественици.

Съществува внушителен списък от мъжки български имена на военизирано българско население в Сухиндол, освободено от данъците на раята. Този списък е от регистъра на войнуци, съставен между 12 и 21 януари 1548 г. В него четем: “Сухиндол: Балко, син на Драган, вместо Стоян – починал войнук; Тодор, син на Недялко, ямак; Никола, син на Спас, войнук; Рад, син на Балчо, вместо баща си – починал, ямак; Пейо, син на Гърдоман, ямак; Драгой, син на Стоян, войнук; Братой, син на Гърдоман, вместо баща си – починал, ямак; Калчо, син на Танко, войнук; Тасо, син на Драги, войнук; Гърдо, син на Танко, ямак; Радослав, син на Спас, ямак; Димитри, син на Гърдоман, вместо Димо – починал, войнук…” Засиленият процес на ислямизация в края на XVI в. се установява и в един регистър от 80-те год. на XVI в., обхващащ редица селища в централните части на Северна България. Към този период се отнася и масовото ислямизиране на спахиите християни.

Ако се проследят обобщените данни за отделните вилаети за XVII в., ясно проличава непрекъснатият засилен процес на ислямизация. Показателно е рязкото намаляване на християнското население, за сметка на значително увеличения брой мюсюлмански домакинства, например 1619 г. вилаетът в Търново има регистрирани 4658 християнски домакинства, а през 1657 г. (само 38 години по-късно) те са 4123. Ислямизацията засяга силно и селата.

В своите документи от XVII в. регистраторът на поголовния данък (джезие) е отразил намаляването на християнските домакинства. В един обобщен списък на джезието на неверниците от вилаета Търново за времето от първи рамазан 1027 г. (22 август 1618 г.) за село Сухиндол е записано, че има само четири ханета (единица за облагане с данъци, включваща едно или повече домакинства) от всичко 87. Документът е от 18 април 1619 г. А в регистъра за поголовния данък джезие от 8 август 1635 г. в с. Сухиндол неверниците са 6 ханета.

Масовото помохамеданчване в Северна България е през 1689 г., когато след разгрома на османските войски от Австрия и избухналите в българските земи три въстания (Второто Търновско – 1686 г., Чипровското – 1688 г. и Карпошевото – 1689 г.) на помощ на султана се притекъл кримският султан Селим Гирай. Тогава именно по пътя си войските на кримския султан, подпомогнати от местните османски власти, наложили исляма на голяма част от българското население в Добруджа, Разградско, Шуменско, Търновско, Габровско, Ловешко. Сведение за това помохамеданчване дават летописните разкази, надгробни надписи, османотурски данъчни регистри и пр. Всички те показват, че през XVII в. е върхът на ислямизацията в Централна Северна България като изключение не прави и Сухиндол.

В един османотурски документ от края на XVII и началото на XVIII в. четем, че броят на пълнолетните мъже християни от Сухиндол, Търновски вилает е 47 души, а в друг подобен документ от началото на XVIII в. броят на пълнолетните мъже християни е 67 души, т.е. нараснал е с 20. През XVIII в. ислямизациите на българското население намалявали, което дава възможност на християнското население да се възмогне – да нарасне числено и дори да побългари някои ислямизирани селища.

Преселванията на жители (българи и турци) в Сухиндол приключват преди настъпването на тежкото и смутно време на Кърджалийските нашествия в Търновския край. Примерно за селцето Иванковец (сега местност Иванковец) се споменава, че е преселено в Сухиндол около 1695 – 1699 г. Времето съвпада с едно от преселенията на колония малоазиатски турци в този район. Според турски документ, известен на Никола Мънков, когато турци се заселват през 1699 г. в Иванковец, християнското българско население се преселва в Сухиндол при роднини и познати. До Кърджалийските нашествия минава един сравнително спокоен период около 100 години.

“През последните 100 години. от турското владичество селото Сухиндол е преживяло няколко премеждия. Преди 100 години то е съвсем изгорено от Кърджалиите, и жителите му, българи и турци, били принудени заедно с жителите на седем ближни села под командването на сухиндолеца турчин Чакъролу да се защитават от тях в едно кале (Калакастренското), което сами поправили и развалините, на което и до днес личат.”

Това сведение за сега е единствен известен източник, че Сухиндол е опожаряван през Кърджалийско време 1796 – 1801 г. В друг турски документ от същия период е записано: “През 1801 г. Кърджалиите са из Търновско. Манаф Ибрахим се отзовава в Сухиндол.” Защитата на населението – християни и мюсюлмани в Калакастренското кале е една или две години преди опожаряването на селото. Всеотдайността и храбростта на селяните предизвиква яростта на Кърджалиите.

Сведения за единични помохамеданчвания има дори и през XIX в. до Освобождението. Бележки е оставил Иван Селимински за помохамеданчвания и насилия в Търновско през 1846 г. Озаглавил своите бележки “Помохамеданчени българи в Търновско” там той разказва как турци на връх Байрама убили трима християни и потурчили седем момичета. Сред тези седем имена е и името Ивана – дъщерята на поп Андрей от село Сухиндол. За същия период от време, около 1850 г., черпим сведения от юбилейния сборник на читалище “Трезвеност”, отнасящи се до запазването на една стара традиция, свързана с военната повинност на българското население.

“До преди 40 години (около 1855 г.) от Сухиндол всяка година под командването на главатар отиваше в Цариград една чета войници от 50 – 70 души, облечени в народни дрехи, обути с цървули и без оръжие. Последният им главатар дядо Панайот Джамбазов, който преди три години умря на 85 години, носеше червен байрак с полумесец и на главата си лисича опашка. Той беше награден от султана със сребърни медали. При тръгването си от селото, четата излиза със свирни и гайди и през, което село минава, селяните черпели войниците и им отвеждали даром квартири. Въобще те като царски хора правели всякакви зулуми, през гдето минавали според тогавашните обичаи. Дядо Панайот е разказвал, че понякога като минавал с четата си през гръцките села около Одрин, карал гръцките селяни да разхождат цървулите им като на царските хора атовете.”

За това повече от три века се пази традицията за военна повинност. Тази категория военизирано българско население в Османската империя, е с особен статут сред останалите християни, ползва големи привилегии и получава облага в социалната йерархия благодарение на своя авторитет – като част от турската “царска” власт.

След Кримската война 1853 – 1856 г. турското правителство настанява в различни райони на България изгонените от Русия черкези, татари и абхази, общо около 100 000 души. Селяните са принудени ангария (безплатно) да им строят къщи и стопански сгради, а в последствие страдат от техните грабежи и насилия. За това разказва дядо Цоню Цивнев (роден и живял в Сухиндол, 1856 – 1935 г.). В околността на Сухиндол, в местността Нешковци през 1868 г. е изградено абхазкото село Азис-кьой (Яшаиц) на левия бряг на р. Ломя.

Демографска характеристика[редактиране | edit source]

Липсата на официални документи за историческото развитие на Сухиндол до Освобождението затруднява привеждането на едни по-точни цифри за броя на неговото население до този период. Единствен източник са някои турски документи. През XV в. в Сухиндол има 24 домакинства, мюсюлмани – 1. Още в първите години на турското робство, масово, а после и поединично започват изселванията към Сухиндол от околните села – Слатина, Ливадище, Лесковец, Пряслог, Водешница, Селце, Димиски Дол, Кръста, Среден Рът. Така престават да съществуват тези села. Последни в Сухиндол се преселват жителите на Сопот през 1891 г. (тогава е наброявала 157 души). По време на Възраждането населението на Сухиндол непрекъснато се увеличава. В резултат на тези преселвания непосредствено след Освобождението жителите на селото са били 2018 души (308 къщи). След 1878 г. започва масово изселване на турското население. От 120 турски семейства остават 70. Около трийсетина от тях се изселват в околните села – Димча и Върбовка. И, ако по време на робството турското население наброява една трета от общото, след Освобождението значително намалява.

През 1880 г. Сухиндол е околия в Търновски окръг и населението му наброява 2908 души, от които 2374 са българи и 522 са турци, и 12 от друга народност. През 1887 год. Сухиндол преминава към Севлиевска околия, а населението му възлиза на 3012, от които 2570 българи, 431 турци, 10 цигани и един от друга националност. През 1892 год. населението на Сухиндол е както следва: 2995 жители, от които 2616 българи, 378 турци и един циганин. През този период има спадане на турското население с 67 човека, а за сметка на него българското население се увеличава с 46 души. През 1905 г. населението нараства и достига до 3949 души, от които 446 турци, 3480 българи и седем от други националности. За 30 години след Освобождението Сухиндол нараства през 1910 г. с 1196 човека и достига 4104 жители, от които 3633 българи, 468 турци, един циганин и двама от други националности.

Най-много жители в Сухиндол има през 1934 г., достигнали внушителната цифра 4789 човека. Това увеличение се дължи на преселническите процеси, които са от околните села към Сухиндол. Най-голямо изселване се наблюдава непосредствено след 1944 г., когато 300 семейства напускат Сухиндол (около 1500 човека), а 80 души се заселват от Омуртаг, Еленско, Търговишко.

Първите официални данни след 1944 г. са от 1946 г., когато населението на Сухиндол наброява 4725 души. От този момент се забелязва рязко намаляване – през 1956 г. – 4125, през 1965 г. – 3693, за да се стигне до данните от преброяването през 1985 г. – 2745 души.

Настъпилите икономически и социални промени след Втората Световна война водят до промяна на социално-демографската структура на Сухиндол. Високите темпове, с които се развива промишлеността, привличат останалия без земя земеделски стопанин. Големите миграционни процеси се наблюдават и в Сухиндол, множеството от изселническият поток се насочва към големите градове – Варна, София, В. Търново, Габрово. Ако през периода 1951 до 1991 г. са се изселили 2932 души, от които 221 души във В.Търново, то преселниците са 1723 души, като преселниците са предимно от селата на Великотърновски окръг, от Ловешко, Габровско, Плевенско. През 1950 г. се заселват около 60 души помаци от Смолянско.

Културно-просветна дейност[редактиране | edit source]

Още в средата на XVIII в. (1750 г.) в Сухиндол е открито най-старото за Търновския регион килийно училище. Малко по-късно, около 1773 г. училище има и в дома на Андрей Поппейков. През 1840 г. е построена специална стая, в която е настанено старото килийно училище. Тази “Общинска келия” е построена в църковния двор. Учениците по това време вече са 70 (през зимата). През 1863 г. учениците са вече повече от 100 и селяните построяват в двора на църквата двуетажна сграда за училище. Обучението е все още църковно-духовно.

Най-голяма роля за изграждане на културния облик на Сухиндол изиграва фактът, че в края на месец октомври 1870 г. за учител в килийното училище е назначен даскал Васил Неделчев (1839 – 1876 г.) от с. Горни турчета (днес Бяла черква). Той е препоръчан на сухиндолските общественици от отец Матей Преображенски – Миткалото и Бачо Киро Петров. А по онова време учебната година започва през есента (по Димитров ден – 26 октомври) и завършва през пролетта по Великден или Гергьовден. За кратко време той прави значими реформи в училището. Веднага след постъпването си даскал Васил Неделчев въвежда нов метод на обучение – т. нар. “Ланкастерска метода” (взаимоучителна метода) и изучаването на буквите по “звучната метода” (т. е. произнасянето на звука, а не името на буквата). като изхвърля от обучението предметите “кръст Божи помагай” и “Аз, Буки, Веди и т.н.” той ги заменя с: четене, писане, смятане, пеене, краснопис, история, география, географски карти, а в последствие и борба (гимнастика).

Още от първия неделен ден след църковната служба събира селяните в училището да им чете сказки. Такива четения той организира и на всеки празник. През първите три месеца на просветителската си дейност даскал Васил Неделчев успява да основе няколко дружества с благотворителна цел, като има предвид и това, че събраните средства и организираните хора могат да се включат в бъдещото въстание. Дружествата са: Дюкянджийско дружество “Кирил и Методий”, Женско дружество, Ергенско дружество и Овчарско дружество.

Най-голям принос за развитието на просвещението в Сухиндол е създаването на народното читалище, около което се групират млади и стари, жадни за знания и свобода. Това голямо дело е благословено от забележителния революционер отец Матей Преображенски. Той става негов кръстник и му дава уникалното име “Трезвеност”, което и до ден днешен не е загубило своята актуалност и обаяние.

Сухиндолското читалище събира богата библиотека, която тогава, и до обявяването на селището през 1970 г. за град, е най-голямата селска читалищна библиотека в България. Свидетелство за активната библиотечна и читалищна дейност е и фактът, че през 1894 г. тя става първата читалищна библиотека у нас, в която е назначен щатен библиотекар – местния общественик и просветен деец Ганчо Драгиев, а през 1896 г. тук е издаден първият в страната читалищен Юбилеен сборник (инициативата е на Марко Вачков). Огромна е и ролята на Марко Вачков за процъфтяването на учебната, читалищната и обществена дейност в Сухиндол. През 1884 г. той възобновява заспалото по време на Освободителна война читалище “Трезвеност”, изработва устав на читалището, работи като библиотекар и по-късно председател – повече от 20 години. Обогатява фонда на библиотеката с частни дарения и приходи от издействаната земя от общината. Извършва просветна дейност в читалището, като изнася лекции по въпроси, свързани с пчеларството, лозарството, учебната и просветна работа в Сухиндол.

За интереса към читалищните дела най-красноречиво говори откритата подписка през 1908 г. за постройка на читалищната сграда, която всички наричат “Народен университет на сухиндолци”. В това културно средище са получавали 15 вестника и 7 списания, излизащи в България и зад граница: “Свобода”, “Знание”, “Остен”, “Независимост”, “Право”, Зорница”, “Читалище”, “Училище” и др.

Освен килийните, светското и неделното училище за възрастни при читалището, обществените дружества и организации, определяща роля за издигане на просветното и културното ниво на сухиндолци изиграва и откритата още през 1821г. църква, в която се е служило до 1906 г. Сегашната църква е построена на мястото на старата през времето 1906 – 1908 г., като през 1927 г. са доставили и три камбанарии, които са в правилна хармония и при биене изразяват приятни мелодии. До 1915 г. селото е разделено на две енории, след това обединени в една.

Църквата на неделните си служби е популяризирала имена и исторически факти с просветна цел и за подготвяне населението да се включи в революционната борба. Интересен е фактът, че на църквата са подарени две икони на светите братя Кирил и Методий и след разказите за тяхното дело 11 май като техен патрон започва да се чества масово и спонтанно още от 1871 – 1872 г. В църквата на този ден се чете служба, празнува се с жито и курбан, приготвен от членовете на Дюкянджийското дружество “Св.Св. Кирил и Методий”. Чисто църковният празник прераснал в официален за селото.

Икономика[редактиране | edit source]

Вече повече 110 години поминъкът на местните сухиндолци е свързан с лозаро-винарската кооперация, създадена през 1909 г., която е и най-старата кооперативна изба на Балканския полуостров. За кооперацията ще пишем още. Ще проследим създаването и развитието до наши дни на този селскостопански, промишлен, културно-просветен и с подчертани социални функции институт, оказал се образец за много други лозари и винари в цялата страна.

Поминък[редактиране | edit source]

Температурата на въздуха и почвата, валежите (по сезони: от дъжд и сняг), почвената влага, атмосферното налягане, ветровете, влажността на въздуха и други, като основни компоненти на климата са изключително важни за развитието на лозарството като основен поминък на Сухиндол. Селището е в Средноевропейската умереноконтинентална климатична област и отчасти – в Южноруската степна климатична област. Съществена роля за климата и микроклимата играят релефът и почвите.

Винарство.Хилядолетният опит в отглеждането на лозя показва, че различните лозови сортове изискват определена почва и че няма универсални почви за всички видове лози. Именно поради това, въпреки че във Великотърновския край лозята са засадени главно върху тъмносиви горски почви – дълбококарбонатни, хумусно-карбонатни почви, светлосиви горски почви дълбококарбонатни,карбонатни черноземи, слабоизлужени и излужени черноземи, от най-висококачествени червени трапезни вина в Северна България се получават в района на Сухиндол и Крамолин. Разбира се, характерните за тези вина мекота и особен финес се дължат на (освен почвените условия) по-меките климатични условия в този регион. Бърдата, които обграждат равнината от север и запад, запазват селото от северните и западните ветрове, затова и при най-големите зимни студове лозята рядко измръзват и гроздето рано узрява и е с висока захарност.

Съвременното модерно лозарство и винарство в Сухиндол както и в цялата страна, започва след унищожаването на старата европейска лоза от филоксерата в края на ХIХ и нач. на ХХ в. Винопроизводството в Сухиндол е поставено на научни основи от Марко Вачков едва в края на ХIХ в. след класическите изследвания и опити на Луи Пастьор, който казва за виното: "Виното с пълно право може да се смята за най-здравата и хигиенична напитка". Въз основа на своята интензивност този период бележи два основни етапа на развитие. Първият е до масовото коопериране на земята и създаването на държавна винарска промишленост. По това време битува традиционният начин на обработване на лозата и приготвяне на виното, както и използването на винарския инвентар. Но постепенно с течение на времето старият инвентар се заменя с по-подходящ и по-пригоден за новите изисквания. Силно влияние за това оказва и новото кооперативно производство в Сухиндол и малките сдружения.

Началото на кооперативното винопроизводство в България е положено през 1909 г. когато е основана първата кооперативна изба "Гъмза" в Сухиндол. Следващия етап започва с кооперирането на земята и създаването на държавна винарска промишленост. Вече започва да се използва и нов инвентар като стоманобетонни резервоари, роначки и мачкачки, помпи, оцедвачки, преси с голям капацитет, хладилни инсталации и мн. др. Традиционният опит и инвентар / футия, чебър, кораб, кадус, лин, буре, каца, бъчва и др. / се запазват в известна степен при едноличните стопанства, чието производство е само за собствено потребление.

Според народната традиция в Сухиндол, няколко дена преди началото на гроздобера се почистват и поправят всички винарски съдове, които се използват при брането на грозде и правенето на вино. Много трудно и не винаги резултатно се почистват и се оздравяват употребяваните винарски съдове, които имат един или друг недостатък. Новите и неупотребявани винарски съдове също се нуждаят от предварителна подготовка.

В деня на гроздобера / след Кръстовден / на лозята се отива с коли, натоварени със съдове за бране и превозване на грозде. При гроздобера жените берат гроздето в кошници, които се изнасят в края на реда, а там се пресипват в специални винарски съдове / носилки, футии, чебъри и др. /, които мъжете изнасят на гръб до колите и изпразват в дървени корита / кораб /, каци и кадуси. Гроздовете се отрязват с косери или ножове, а в по-късно време и с лозарски ножици. Косерите служат не само за гроздобер и представляват железни, извити куки ножчета с дървени дръжки. Съдовете, които се употребяват при гроздобера са с форма на пресечен конус с елипсовидно дъно и отвор. В Сухиндол се употребяват предимно съдове с цилиндрична форма. В Сухиндол гроздето се превозва в гроздено корито / кораб /, което се натоварва на разтеглена кола.

Съдовете, с които се пренася гроздето до колите, са кацарски произведения. Футиите и носилките са направени от отделни дъски и имат формата на пресечен конус. Дъното и отворът на футиите са елипсовидни, като отворът е значително по-голям. Дъските са пристегнати с обръчи от дърво или желязо. Тези съдове събират около 40-60 кг. грозде и се пренасят на гръб. В края на ХIХ в. и нач. на ХХ в., в Сухиндол носилките са с къси дървени дръжки, закачени към съда откъм широката страна. Същестуват обаче данни, че в по-старо време носилките се пренасяли на гръб с въже, което опасва целия съд.

Следващият по-голям по размери съд е чебърът. Той е най-големият съд за пренасяне на гроздето до колата, който се използва и за ферментиране на виното. Чебърът представлява дървен съд, подобен на каца с формата на пресечен конус, в долната си част по-тесен, а в горната си част с уши, през които се прекарва дървен прът. Този прът служи за носене на съда от двама души, поради по-големия обем на футията, която се носи от един.

За извозване на гроздето от лозята до дома на производителя или до кооперативната изба се използва гроздено корито / кораб / някои са го наричали и постав, коруба, шарапана, чукан и т.н. Най-старите корита са изработени от старо дърво, което е издълбано във вид на корито. Дължината му е около 2 м. има две полукръгли странични дъна, които в долната си част са заоблени. Едното дъно е пробито и по улей ширата изтича от съда. Този улей е необходим и предвиден, защото съдът се използва и за мачкане на гроздето. Дълбочината на тези съдове зависи от големината на дънерите, които се дълбаят. Изработват се от върбово или тополово дърво, тъй като този дървесен вид е по-лек и по-мек за оброботка, и е широко разпространен в сухидоския район.

По-късно се разпространяват корита от отделни дъски, които се употребяват и през втората половина на ХХ в. Те са дълги също около 2 м., за да се събират в разтегната кола, а в долната си част са заоблени и имат две странични дъна. Дъските са наредени хоризонтално и са стегнати с дървени или железни обръчи. Едното дъно е пробито и има улей за изтичане на ширата. Тези корита събират около 600 - 700 кг., а много често достигат и до 1000 - 1200 кг.

Кадусите са изработени от дъговидно извити дъски, като дъното и отворът са елипсовидни. Дъските са пристегнати с дървени или железни обръчи. В долната част, малко над дъното, има кръгла дупка за изтичане на ширата. Събират около 500 - 800 кг. грозде. Понякога съдът придобива по-прави форми, а не дъговидни стени, отворът е кръгъл, много широк. Тази разновидност на кадусите се използва не само за превозване на гроздето, а и за ферментация на джибрите.

Приготвянето на виното в Сухиндол започва веднага след като се превози гроздето. То се извършва в двора, като пълните съдове не се свалят от колите, а в тях се качват мъжете да тъпчат гроздето с крака. В почти всички домакинства, както и в кооперацията, в миналото гроздето се тъпче, гази с крака. Този метод за приготвяне на ширата е масово разпространен във всички винарски райони на страната. Стопаните, които имат малко грозде, го смачкват с кросното от тъкачния стан, с брадвата или със специални дървета / чаталато дърво /. Тъпкането на гроздето продължава, докато се смачкат всички зърна и ширата изтече в предварително подложени под колата дървени винарски съдове / чибур, чебър /. После тя се пренася заедно със съда в мазата или в специална постройка, наречена изба, където през фуния се излива в бъчви. Най-старите фунии са от големи кратуни, които стопаните сами изработват. Разпространени са и по-новите видове фунии, направени от кацарите. За изтегляне на виното от бъчвите се използват кратуни с продълговата форма и дълга, права дръжка. Имат два отвора, от които единият е на продълговатата част, а другият е на дългата дръжка. С тях може да се тегли вино само от горния отвор на бъчвата /враната/. Дълги са около 50 - 80 см.

Линовете и бадемите са свързани предимно с производството на червено вино и се използват едновременно за тъпчене на гроздето и за ферментация на ширата и пращината. След филоксерата в Сухиндол линовете биват изместени от големите каци, които събират по 10 - 30 тона грозде.

Каците са дървени съдове, които имат формата на пресечен конус, стегнат с дървени или железни обръчи - дъги, и с едно дъно. Размерите на тези съдове са най-различни, понякога те достигат до 20 - 30 тона вместимост. Най-често каците се употребяват като ферментационни съдове, а при недостиг на съдов капацитет и за съхраняване на полученото вино. Някои стопани съхраняват в тях джибрите до сваряването им на ракия.

Съд за отлежаване и съхранение на готовото вино, както и за превозването му при продажба, е бъчвата. Най-старите бъчви са значително по-продълговати от днешните и са стегнати с дървени обръчи. В началото на ХХ в. дължината на бъчвите се скъсява, а дървените обръчи се заменят с железни. На едното дъно на бъчвата има отвор, през който се точи виното. Върху най-издутата част на съда е изрязан още един отвор, кръгъл или четвъртит, значително по-голям, през който се наливат ширата или виното. Бъчвите имат различна големина и вестимост. Те имат формата на тяло, образувано от допирането на долните основи на два пресечени конуса.

Според обема, бъчвите в Сухиндол биват два основни вида: транспортни и лагерни. Първите, са наречени транспортни бъчви, защото имат формата на двоен пресечен конус с обем 400 - 700 куб. дм. и се използват за транспортиране, съзряване и стареене на виното, а вторите, лагерни, защото имат врата с размери 40 - 22 см., през която те се почистват. По-големите бъчви са укрепени откъм дъната с греда за по-голяма устойчивост срещу натиск отвътре / налягането на виното /. Лагерните бъчви са направени от дебели дъги и се използват предимно за продължително съхраняване и отлежаване на виното - лагеруване, откъдето носят и името си. Вместимостта им варира от 5000 до 12000 куб. дм.

Редица винарски съдове в Сухиндол, като каци, бъчви, подлини и др. се изработват от специално дърво, което не придава особен дъх и не пропуска виното. Необходимо е да отговаря и на следните условия - лесно да се цепи, да е гъвкаво при обработка и устойчиво на налягане. Всички тези качества притежава зимният дъб. Кестенът и акацията са също подходящи дървесни видове и се използват за направата на винарски съдове, в които ферментират, отлежават и се съхранява виното. Върбата и тополата се използват за направата на кораби, линове, футии, тъй като материалът е по-мек и лесен за обработка и е много по-мек, затова се изработват най-вече съдове за пренасяне и транспортиране на гроздето. Борът се използва значително рядко. Други дървесни видове не са подходящи, затова и почти не са използвани.

За направата на дървени винарски съдове занаятчиите в Сухиндол / бъчвари и кацари / използват дебели дървета, по възможност без чепове. В зависимост от височината и дължината на съдовете, те ги нарязват с трион на трупи. От тях чрез цепене или рязане се получават дъги. Майсторите бъчвари с течение на времето установяват, че пропускливостта на бичените дъги е почти два пъти по-голяма отколкото на цепените. Следователно загубите на вино под формата на фира са два пъти по-големи при съхраняването му в дървени съдове от бичени дъги, отколкото при изработени от цепени дъги. Винарските съдове се изработват от изсъхнал материал. Получените по един от двата посочени начина дъски се нареждат на сухо и проветриво място, където се съхраняват до две - три години. След това се фасонират за да се ползват за направата на винарски съдове. Дебелината на дъгите е различна и зависи от обема на съдовете, колкото е по-голяма вместимостта на съда, толкова повече се налага необходимостта дебелината на дъгата да е по-голяма. Дъските за бъчви се нареждат по строго определен начин за съхнене, а след като изсъхнат, се рендосват с ренде според големината на съда, който ще се прави. Със специални щипки се прикрепят дъгите около обръч / чембер /, като се изправят прави. По средата се наклажда огън и се нагрява, а отвън дъгите се минават с мокър парцал, за да не се запалят. Всичко това се прави, за да могат дъските да добият формата на дъги, които оформят винарския съд. Всички дъги се пристягат постепенно с въже и стяга, докато се приберат и добият формата на изработения съд. След като това стане, се рендосват с ренде и се набиват обръчите.

Преди Освобождението в Сухиндол се работи само с цепени дървени обръчи, като постепенно в края на ХIХ и нач. на ХХ в. железните обръчи започват да изместват дървените. Дъната на съда се изработват отделно. Със специално ренде се прави вътрешен канал / жлеб /, където трябва да влязат дъната. Между всяка дъга се слага част от стъблото на царевицата / папур, дръже, царавичак / за уплътняване на дъгите и за да не текат. Постепенно обръчите се натягат с бъчварски чук, за да се уплътнят дъгите към дъната на бъчвите. Според нуждите се пробиват със свредел отвор за пълнене, източване и почистване на винарския съд с ралична големина и форма в зависимост от неговото предназначение и вид.

Важно условие във винарската практика на сухиндолци, свързано с производството, обработката, съхраняването и отчитането на количеството на виното е наложило необходимостта да се знае достатъчно точно вместимостта на използваните съдове. В зависимост от формата и големината на различните винарски съдове, вместимостта им се определя чрез непосредствено измерване на литрите течност, с която се напълват, или чрез изчисляване с помощта на геометрични формули.

Новите дървени съдове придават на виното неприятен тръпчив вкус и миризма на дърво. За да избегнат това, стопаните в Сухиндол предварително ги подготвят. За целта поне две седмици преди гроздобера ги напълват с чиста студена вода, която сменят всеки ден или през ден. Това продължава десет - петнадесет дни докато изливаната от съдовете вода загуби всякакъв цвят, вкус и миризма.

Майсторите, които изработват дървени винарски съдове в Сухиндол, се наричат бъчвари или кацари. Те се ползват с голям авторитет сред населението на цяло Сухиндол, тъй като тяхната професия е от голямо значение, а основният им поминък е винарството. Освен изработваните съдове, необходими за събиране на грозде, за ферментиране, съхраняване и отлежаване на вино, бъчварите и кацарите правят и бурета за ракия, качета за сирене, сланина, туршии и друг вид зимнина.

Освен лозята, които най-добре виреят и които са прочути по доброкачественост и трайност на вината си, в сухиндолския район расте още жито, ечемик, ръж, царевица и различни зеленчуци. В землището на Сухиндол се отглеждат и виреят череши, вишни, зарзали, праскови и орехи.

Горите са предимно дребни и млади. преобладават най-вече габър, лещак, дъб и липа. През периода края на XIX – началото на XX в. от тях жителите си доставяли само дърва за отопление. Дървен материал за строене те си купували от Севлиево на пазара или в Балкана.

Главният поминък в Сухиндол е земеделието (основно лозарство), занимавали са се и със скотовъдство. За изхранване на населението и животните от земеделските култури са засявали и отглеждали предимно пшеница, ечемик, ръж, просо, боб, леща и др. Сухиндолци са жънели ръчно с паламарка и сърп като вършеели са с диканя, а в последствие и с каракачански коне. Отвявали са плявата от зърното “на вятър”.

Сухиндолци са саждали предимно лози като от гроздето са произвеждали сок, който наричали шира, петмез (маджун) и вино. Много грозде през есента е било отбирано, за да се нареди на тавана на къщата или грозд, отрязан заедно с пръчката да се набучи между гредите на мазето. По подобен начин е оплитано на плитка и закачано на гредите на тавана или мазата. Така са го запазвали за храна в продължение на много месеци. Край поточетата и буйно бликащите чешми са имали зеленчукови градини където са отглеждали най-вече пипер, домати, патладжан, зелен боб, моркови, магданоз, чубрица, сминдол (сминдух), джоджум (джоджен) и др. Доматите са се берели и ядяли зелени. От зрелите червени домати са вземали само семето.

В дворовете на Сухиндол освен традиционните лехи с лук и чесън, винаги е имало магданоз, лопуш (лапад), коприва, киселец и други необходими за ежедневието пресни треви и салати. На местата на новоизкоренените гори през първите години засаждали бостани с дини, пъпеши, тикви и кратуни.

Всяко семейство в Сухиндол има достатъчно плодни дървета, разпръснати в двора, по нивите, бостаните, бахчата и другаде. Отделни нарочно засадени овощни градини по онова време не са имали. Събирали са плодовете на черешите, крушите (присадите), ябълките, сливите, трънкулките (джанки), зарзалите, орехите. Една част изяждат в прясно състояние, а голяма част изсушават на слънце, за да има ошав за зимата. Есенно време освен орехите, събират много лешници и дренки. Лятно време събират и ядат в изобилие бубонки (черничев плод) и горски ягоди. Консумират изключително плодова захар. Преди около 300 г. индустриалната захар не е позната на сухиндолци. Изключително много семейства в Сухиндол имат пчелни кошери и си вадят мед и восък. През лятото и есента ядат и много гъби.

Мляко, сирене и масло си произвежда почти всяко домакинство в Сухиндол. Храната на хората в селото е прясна, естествена и екологично чиста. Отглеждат се: крави, телета, волове, биволици, магарета, коне (значително по-малко), овце, кози, свине, птици (кокошки, пуйки, гъски, юрдечки). Ловът на дивеч в Сухиндол е малко по-слабо застъпен. В миналото са ловували главно с капани, сега с пушки. В реките Осъм, Ломя, Росица има риба в изобилие и сухиндолци я ловят с ръце и мрежи.

От животните те получават предимно: мляко, вълна, козина, месо, кожи, мас, лой (за лекарства и сапун) и естесвена тор за торене в земеделието. Воловете и биволите са основният впрегатен добитък. С тях се обработва земята и се превозва реколтата.

Магарето в Сухиндол е подръчно, преносно животно. За изхранването на животните през зимата се правят купи от сено, слама, папур и големи листници от мешови (дъбови) дървета. През зимата листата от дъба служат за храна на животните, а дървото за отопление. За борба с хищните зверове (вълци, лисици, чакали, борсуци, диви свине и др.) всяка къща в Сухиндол, кошара или стадо има поне по няколко кучета.

От вълната сухиндолци си изработват постелки, завивки, черги, горни и долни дрехи, а от козината на козите си правят козяци (постелки за спане) и непромокаеми ямурлуци (наметало) за овчарите. Отглеждали са гръсти (коноп) заради влакното. От това влакно тъкат кълчищен плат с различна дебелина, предназначен за кърпи, чували за брашно или зърно, и др. нужди. Почти всяко семейство в Сухиндол има по един или два домашни тъкачни стана. Вълната и конопът се подготвят предварително, предат, тъкат и боядисват. Повечето от жените са шивачки и майсторки за приготвяне на сапун и мас, които съхраняват в делви, дървени каченца, а по-късно и в тенекии от газ. Овчарите плетат кошници и кошове, необходими за домакинството.

В миналото два занаята са особено необходими в Сухиндол – коларството и мелничарството. Почти няма къща без две или три волски коли. Те често се нуждаят от ремонт – особено колелата, които са без желязна шина. Майсторът-колар, за да изработи с чирака си (или с някои от синовете си) една кола, трябва да разбира от дърводелство и ковачество едновременно. Естествено той прави и най-различни предмети за бита като: бъчви, каци, чутури, бъкели, чекръци, станове, сандъци и мн. др.

Край рекичките има караджейки, където мелят на хората брашно и ярма за добитъка. Занаятчии като: кожухари, цървулджии, обущари, шивачи и др. се появяват в Сухиндол значително по-късно.

Но животът в селото изисква и още мн. др. предмети и инструменти както и най-различни стоки, които селото не може да си произведе. За закупуването им са нужни пари. Сухиндолци се сдобивали с пари след продаване на своите излишъци – предимно бино, ракия, зърнени храни, варива, животни, птици, плодове, вълна, мед и др.

Сухиндолци си купуват предимно: сол, газ за осветление, някое стъкло, игли, конци, напръстници, палешник за орало, сърпове за жътва, коса за сено, брус за заточване, ножове, тесли, чукове, гвоздеи, свредла, съдове (рании, менци, котлета, тигани, сахани, тепсии), някои грънчарски стоки (делви, гърнета, котларки, стомни, ибрици, кандилници), ръжени, дилафи и редица други предмети. Понякога са си купували булченски премени, памучен плат, някои обувки (калеври), гребени, обици, пафти за колани и др. дреболии.

Естествено всичко това не се купува наведнъж. Някои стоки се купуват ежегодно, но други, особено тези с многогодишна употреба се купуват по-рядко и според възможностите на задругата. На пазар в града обикновено ходят мъжете, но понякога отиват и жени. По-късно с увеличаване на излишъците от стопанската дейност, при отиването в града започват да купуват и други стоки за бита: маслини, зехтин, порцелан в някои случаи и др. Тези от сухиндолците, които са ходили в Свищов и са видели голямата река Дунав и шлеповете, плуващи по нея, се смятали щастливци и дълго време разказвали на другите за видяното и преживяното в града.

Ето няколко реда за това време от Марко К. Вачков, роден на 11.X.1866 год. “Родих се при типична българска селска обстановка, във времена мрачни – робство, невежество, мизерия човешка. Храна, облекло, отношения, култура, които може да се изразят с три думи: простота, простота и простота.”

В записки Христо Цивнев разказва за спомените на своя дядо Цоню Петров Цивнев (1856 – 1935 г.) за поминъка на своите близки сухиндолци: “…Беню Цивнев събира кучешки кожи и изкупува орехи от селяните, вероятно след разделянето си със съдружника по дюкяна – Марин Цонков (терзия, абаджия), а той – Беню е бакалин. Като излезем на пролет (ние, децата) пак се борим кой ще ходи с дядо Беча на риба? Дядо ни беше пчелар и балакчия (рибар). Той до пладне пази пчелите да не се рои някои кошер, а после обед отива за риба с дядо Първан.

Лозарството и винарството съпътстват неизменно местното население на Сухидол през вековете. Свидетелство за това е и намерената в местността “Сопот” мраморна плоча от началото на нашето хилядолетие “Херакъл и Дионис”, върху която между постоянните атрибути на Дионис стоят и гроздовете около главата. Тирзът (дълга тояга или жезъл) е увита в лозини и завършва горе с лозови листа. Освен бог на лозята, виното и плодородието, Дионис (или Бакхус при римляните) е бог на вдъхновението и пророчеството. Съпроводен от тълпа служителки, менади и вакханки, сирени и сатири с жезли, обвити в лози, навсякъде по пътя си той учил хората на винарство и сял първите зародиши на цивилизацията.

Почти непрекъснатата работа в лозята “от сняг до сняг” (от отравянето и зарязването през февруари, до заравянето им през късна есен) е направила от сухиндолеца един наистина вдъхновен и трудолюбив труженик на земята. “След първото кукуригане старо и младо е готово за движение, за работа” – пише Феликс Каниц.

През втората половина на XIX в. от лозята в землището на Сухиндол се добиват годишно средно около 2000 т. и около 200 т. “пращинена” (преработена) ракия. Сухиндолските вина в този период са прочути в България като доброкачествени и много трайни. Те се изнасят в големи количества в Търновско, Дряновско, Габровско, Севлиевско и Троянско, а след построяване на сухиндолски винарски складове в Лом и София (около 1895 г. на Иван П. Златин, на Захария Галантов и на Вачков) и за тези краища.

Населението на Сухиндол в сравнение с това на околните села е по-богато благодарение на лозарството. За да се придобие реална представа за благосъстоянието на селото, ще цитирам някои статистически данни след Освобождението: “Сухиндол плаща годишно даждие заедно с парикиндетата: правителствени 31828 л, окръжни 3800 л и общински 10184 л. Сухиндолчани владеят в землището на Сухиндол и в землището на 11 съседни села (парикинде) 4827 декара лозя, 23546 декара ниви, 120 декара бостани, 3090 декара ливади, 11305 декара гори. Те притежават още 4749 овце, 987 кози, 136 свине. 146 коня и кобили, 86 магарета и катъри, 1227 рогат добитък (волове, крави и биволици), около 5000 домашни птици и 481 волски и конски кола (каруци). Общински пасбища има около 3000 декара, които са лоши. Освен това в селото има: 6 фурни, 18 бакални, дюкени и кръчми, 5 ковачници, 4 кундурджийници, 4 бъчоварници, 7 панталонаджийски дюкени, 3 манифактурджийски, 2 кожухарници, 2 касапници, 2 белберници, 1 тенекеджия, 1 книжарница, 2 халваджийници, 1 коларница, 2 хана и 14 воденици на вода по река Росица и река Водешница. В тези заведения се извършва търговия и занаяти в голям размер. Други промишлени заведения няма. Дюкенджиите купуват стока изключително от град Свищов.” За вино и ракия в Сухиндол търговци идват през цялата година и най-вече през есента, месец септември, когато става гроздоберът или “виноберма”, както го наричат сухиндолчани. По онова време гроздоберът е траял непрекъснато в продължение на две седмици. За сухиндолчани това е бил голям празник. Мъже и жени, пременени с новите си дрехи отиват да берат грозде в лозята с песни и веселба.

Радил Радилов от съседното село Коевци, който е бил надзирател по лова към Сухиндолската община през 1938 г. (тогава в Сухиндол е имало 120 ловджии), разказва, че само наемните работници от Балкана и полето за обработване на лозя, царевица и маточници са били 2512 души. “В онова време Сухиндол беше малката Америка, където от Гергьовден до Димитровден хиляди мъже и жени идваха да работят тук.” – разказва старецът.

Социално-икономическото развитие на Сухиндол до Освобождението, успехите в областта на просветата, културата и бита се оказват важна предпоставка лозарството и винарството в селището да бъдат поставени на модерни основи. Още през 1883 г., когато филоксерата се появява за пръв път у нас (във Видинските лозя), в читалищния салон в Сухиндол местните лозари слушат лекция за борба с тази напаст. Когато през 1894 г. филоксерата е регистрирана в сухиндолските лозя, а през 1897 г. – и появата на маната (преноспората), сухиндолският лозар е вече известен какво трябва да прави. Още в следващите дни се провеждат успешни опити за използването на бордолезов разтвор против маната, пръскан с помощта на метли и с няколко доставени от Франция “пръскалки” (Марко Вачков пръв внася в България професионални пръскачки за лозе от Франция). През 1896 г. в Сухиндол са внесени от Франция първите американски лози, след три години тук създават няколко разсадника за такива лози, а селото става пръв лозарски център за внасяне и облагородяване на лози за свои нужди и за износ.

Две години по-късно в Сухиндол вече е основан лозарски комитет. В следващите години подменените стари и изсъхнали лозя с нови, даващи далеч повече грозде, води до увеличени и непродаваеми количества вино, с които едрите търговци започват и спекула. Появява се петиотът като имитация на виното.

Главна задача за винарите от Сухиндол е познаването на болестите и недостатъците на вината и средствата за борба с тях. Оставяйки настрана недостатъците, които имат вината през години, в следствие на недоброто качество на гроздето, всички недостатъци, а главно болестите са следствие на лошото обработване и отглеждане на виното и най-вече от нечистото стопанисване на избите и винарските съдове. Някои стопани след стъпкването (омачкването) на гроздето го слагат в нечисти, не добре измити или почти изгнили съдове с восък, лой и зифт като се пренебрегва фактът, че виното поглъща лесно всякакъв чужд вкус и дъх. От тогавашните винари се е изисквало приготвянето на чисти на вкус трапезни вина. За тази цел е необходимо всеки да знае как да използва правилно сярата за запазване на чисти винарските съдове и изби.

В миналото всяко вино в Сухиндол, което е изгуби своя първоначален вкус, дъх, цвят и прочие, се е нарича “болно вино”. Ако виното е много променено, било от болести или недостатъци, тогава то не се е лекува, а се е преработва за оцет или ракия. Към болестите се отнасят: поплеснованието (цветясване) на виното, вкисването (оцетно прекисване), млечно вкисване (променяне и размътване), разлагвяне (провлачност) и вгорчаване на виното. Към недостатъците на виното най-характерни са: почерняването, потъмняването на белите вина и побледняването на черните (червени) вина. Външните вкусове са например мухлив вкус, кален вкус, вкус на бъчва и дърво, както и много други. Недостатъците се явяват, когато във виното попаднат някои външни микроорганизми и се размножават в него, а външните вкусове се явяват при невнимателна обработка и нечисти съдове.

Някои от по-старите сортове грозде са: кукорко (бяло грозде), румънка (розово грозде), султане (бяло грозде), виненка (розово грозде), жуане (бяло грозде), сричи бук (червено), зайнел (бяло грозде), фоча (червено), гарван (черно). Най-популярните нови сортове са: ркацители (бяло грозде), мускат отонел (бяло грозде), каберне совиньон (черно грозде), мерло (черно грозде), хамбургски мискет (червено грозде), алжирка (черно грозде), гъмза (червено грозде), булгар (бяло грозде), афус (бяло грозде), димят (бяло грозде), чауш (бяло грозде), перла (бяло грозде), царица (бяло грозде), кардинал (червено десертно грозде).

Пчеларство. В Сухиндол пчеларствотото като поминък се е развива едва в края на XІX век. Особено голяма заслуга за популяризирането му сред сухиндолци изиграва личността на Марко Вачков. Започнал още по време на учителстването си през 1898 год. с особена любов да се занимава с пчели. Той посещава пчелина на своя колега от село Михалци – Недялко Дафинов. Използвайки опита и знанията на по-възрастния учител, започва усърдно да развива модерно пчеларство. Не се ограничава само в използването на пчелите, а се заема с пропаганда на пчеларството сред населението на Сухиндол и със създаване на пчеларска литература, като успоредно с това са налице и първите му статии, публикувани в сп. “Орало” (1899 г.) и в сп. “Садово” от 1900 г. На 23 април 1901 г. основава пчеларско дружество в Сухиндол с 50 члена. Сам започва да обзавежда пчелина си с нови кошери “Дадан – Блат” и за кратко време се сдобива със 100 пчелни семейства. Пчеларството става основен поминък сред голяма част от населението на Сухиндол. А пчелинът на Вачков се превръща в училище за младите пчелари, обект на екскурзии и изследвания.

Марко Вачков организира за периода 1902 – 1908 г. повече от 40 курса по пчеларство в цялата страна. “Днес се налага на държавата, и на всекиго по отделно, комуто е близко до сърцето нравственото усъвършенстване и благополучие на хората, да заработи с всичко, което още е възможно, за развитието и напредъка на родното пчеларство. България е била и е пчеларска страна, трябват й пчелари. А един днешен пчелар, комуто са чужди всички нови приложения на научното пчеларство, той не трябва да се казва пчелар.” Тези думи на Марко Вачков и колосалните му успехи в областта на пчеларството издигат Сухиндол като “Ерусалим на модерното пчеларство”.

Разнообразните теренни, почвени и климатични условия на сухиндолския край дават подтик за развитие на земеделието, лозарството, овощарството, зеленчукопроизводството, скотовъдството, пчеларството и различните занаяти, свързани с тези дейности. Причините обаче Сухиндол да е едно преуспяващо селище в миналото, известно далеч зад пределите на страната, са най-вече лозарството и винарството. И днес лозарството и винарството са все още свързани дълбоко с бита и душевността на сухиндолци. Лозата и гроздето са естественият продукт, на който те са подчинили цялата си традиционна и съвременна професионална и стопанска дейност.

Поселищен и архитектурен облик[редактиране | edit source]

Приемствеността между средновековните български поселения и изграждащата се отново след османското нашествие селищна структура на Сухиндол е очевидна. На практика всички съществуващи по времето на Втората българска държава селища около столицата Търново още в първото столетие на османското владичество са възобновени, макар и по-настрани, но в същите землища. Сегашното състояние на Сухиндолския край изключва възможността да се проследи развитието на градоустройствения и архитектурен облик преди периода на Възраждането.

Според плановата си композиция, продиктувана от релефа на терена, реките, естествените комуникации и пътни връзки, Сухиндол принадлежи към комбинирания тип селища. Те са най-разпространените изградени под въздействието на няколко фактора – релеф, терен, път, река. При тях много ясно се разграничават особени части на селището, свързани с оформен център. Уличната мрежа е силно развита с няколко основни улици и много други, насочени странично. Развитата улична мрежа свързва както отделните махали, така и селището като цяло. Тя, макар да е стихийно изградена и да е свободна, се развива към отделните мегдани и от тях към центъра на Сухиндол.

Около него се изграждат църквата, училището, търговските и занаятчийски дюкяни. Тъй като това са най-високите сгради, Сухиндол придобива пирамидален силует от покрайнините към центъра. Уличната мрежа в селото е оформена от жилищни сгради, стопански постройки и оградите на дворовете. Уплътняването на селото се движи от покрайнините към центъра. В покрайнините дворовете са малко по-големи, често с неправилни очертания, а към центъра тенденцията към уплътняване е реализирана до сключено застрояване.

Сухиндол е със смесено население и е налице определено народностно религиозно зониране. Наред с българската махала има и турска махала (Турският край и Долът). Отделните махали значително се отличават с жилищната и култовата си архитектура.

Уплътненото изграждане на Сухиндол в края на XIX в. и първите десетилетия на XX в. заедно със съсредоточаването на жилищата, занаятчийските и търговски дюкяни в центъра и общественото строителство там, придават на Сухиндол вид на истинско китно градче, а по-сетнешното му развитие дава възможност то да бъде признато за такова през 1971 г.

Основен градоустройствен акцент в Сухиндол са групираните близко църква, камбанария и училище. Общественият подем, икономическото замогване на Сухиндол, стремежът към просвета и национална изява, довеждат до църковно и училищно строителство още през Възраждането. Сведенията за това черпим от юбилейния сборник на сухиндолското читалище "Трезвеност" от 1896 г.

"От година на година Сухиндол се застроява все с по-хубави къщи и здания, тъй щото още от сега то изглежда като един градец и прави впечатление на посетителя за богато село. Според последното преброяване в селото има около 1400 различни здания: къщи, дюгени, шатри, хамбар-плевници и прочие. От обществените здания по големината си и по красивостта си на първо място стоят: Окръжното трикласно училище, Общинското здание триетажно, в което се помещават общинското управление, бирникът и читалището, основното училище и кулата на часовника, който бие със сигнал, т.е. повтаря (да чуят и глухите, както казват селяните) и на половина (час) бие един път. Машината на часовника е "Вагнер", работена през 1890 г. в град Ганд, Белгия. Камбаната на часовниковата машина е купена и подарена от дядо Ирман Радоев (1857 – 1947 г.)."

Зданието на трикласното училище е построено през 1890 – 1891 г. от Постоянната комисия с помощта на селото. То е двуетажно, с кабинети по физика и химия, има сбирки и картини по естествена история и география. Построено е на мястото на старото килийно училище от 1863 г., което също е било двуетажно и се е състояло от стая и мазе на първия етаж и две стаи на втория етаж. Църквата в Сухиндол е била построена през 1838 – 1839 г. За това съобщава Марко Вачков. Има и друго мнение, а именно, че църквата в Сухиндол е построена през 1821 г. Патрони на църквата са светите апостоли Петър и Павел (по онова време сборът на Сухиндол е ставал на Петровден – 29 юни стар стил). Подът на църквата е бил няколко стъпала надолу, тя е била вкопана. Куполът не се е издигал високо. Камбанарията е била отделно построена в северозападния ъгъл на църковния двор.Джамията в турската махала е построена 30 години преди църквата.

През 1905 г. старата вече църква е съборена и на нейно място за три години е издигната днешната величествена църква, каквито в Търновска епархия има само няколко. Майстори-строители на църквата са: Тотю Минев от село Рашовите, Дряновско и Рачо Стоянов от село Ганчовец, Дряновско. Не е известен архитектът на църквата. След завършване на строежа през 1908 г., Общинският съвет на село Сухиндол е заплатил за нея 42 000 златни лева, без да се смята ангарията (безплатния доброволен труд и услугите на християнското население). Тя е голяма, красива, с кубе и камбанария, изградена отвън с дялани камъни, а отвътре с тухли. Има доставени през 1927 г. три камбани, които са в правилна хармония и при биене изразяват приятни мелодии.

Дворът на църквата е добре ограден и превърнат в градина с цветя, лози и овощни дървета. В този си вид църквата продължава да бъде място за молитвен отдих и религиозна просвета на християните в Сухиндол.

Върху архитектурното оформяне на Сухиндол оказват въздействие природните дадености, поминъкът на населението и икономическите възможности на отделните стопани. В селището жилищната сграда заема средищно положение в двора, който общо взето е с правилна форма. От едната страна около къщата се групират основните стопански постройки ¬– обор, кошара, плевник, навес, хамбар. Те заграждат достатъчно голямо пространство за харман. Подчертан е стремежът къщите да бъдат ориентирани с главната си фасада на юг. Изградени обикновено сключено, стопанските постройки с хармана се отделят от останалата част на двора. В него обикновено е зеленчуковата или овощна градина, лозето или друга обработваема земя. Непосредствено пред къщата се оформя малка цветна градинка. Често къщата се строи и направо на улицата. Тогава първо около къщата е цветната градинка, от която се преминава в стопанския двор или в останалата обработваема земя. За стопанския двор има отделен вход. Стопанските сгради са сключено застроени и ограждат хармана. Стопанският двор е отделен от градината с ограда – плет, дъсчена ограда, а в по-ново време и с мрежа. Заграден е винаги и целият селски двор – с тръни, с плет, каменен дувар със суха зидария, а в по-ново време с тухлени огради или мрежа.

"Всяка къща си има двор с градина. Дворовете са оградени с каменни зидове (дувари) и в тях се влиза през големи дъсчени порти."

Стопанските сгради са предназначени за подслон на животните, за съхраняване на храна за хората и животните и за селскостопанския инвентар. Летните кухни и пещници вън от жилищната сграда започват да се строят от началото на XX в. Оборите за добитъка са самостоятелни сгради. Стените им са изплетени от пръти с паянтова конструкция и винаги измазани. Строят се и кирпичени обори. Вътрешното им пространство най-често е разделено на две – за едрия и за дребния добитък. Някои стопани строят и отделни кошари за овцете. Самостоятелни сгради са кочината за прасето и курникът за кокошките. И те са изградени от дървена конструкция с дъски или пръти. Покрити са с керемиди, а в по-далечното минало и със слама. Хамбарът най-често е от плет с паянтова конструкция и е разделен от гьозове, кошаци (прегради) за различните храни. Той винаги е измазан с кал. В някои случаи хамбарът не е преграден, а храните се съхраняват в избени кошове или дървени сандъци с голяма вместимост. Покривът на хамбара може да е удължен напред или встрани за навес, под сушината на който се оставят коли, каруци, шейни и друг земеделски инвентар. Плевникът е задължителна селскостопанска постройка, винаги покрит с керемиди. В повечето от случаите плевникът се прави на два етажа: горният за плевник, а долният – за обор, кошара или изба.

Икономическото замогване на значителна част от населението на Сухиндол довежда до усилено строителство през втората половина на XIX в. За няколко десетилетия то променя напълно архитектурния си облик, обновявайки почти целия си жилищен фонд. Най-съществен елемент в това масово строителство е преминаването от едноетажни към двуетажни и триетажни къщи.

"Постройката на зданията е изобщо едноетажна, двуетажна и твърде рядко триетажна. Всичките почти къщи са двуетажни, приспособени така щото първият етаж, който е наполовина в земята, служи за подница (маза), гдето се държат вината и ракиите, а вторият е за живеене. Покривът е керемиден или плочен, а градежът – паянта, граден с плет или тухли и измазан с бяла глина или вар. Само обществените здания и няколко частни къщи са построени с тухлен зид и по модерен стил. От частните здания на първо място стоят: триетажните къщи на Дончо Алтънов, на поп Ивана, на К.Влайчев и на Вълчо Алтънов." Ето такова описание прави Никола Мънков на къщите в Сухиндол през 1896 г. Пак там, в същия сборник, намираме и част от бележките на Феликс Каниц, когато е гостувал в Сухиндол през юни 1871 г.: "Това беше една чиста, удобна българска къща на задружна голяма фамилия…Моята квартира в Сухиндол брои 4 жилищни стаи, всичките така чисти и спретнати, построени както във Върбовка – с много складове на овощия, постройки и ситни камъчета по дворовете."

В приземния етаж на двуетажната къща в Сухиндол е разположена мазата (или избата), в която се съхраняват вината и ракиите, храната за хората, а понякога и за животните. Вторият етаж се състои от открит сайвант (пруст), ашва (кухня), соба (спалня), килер, дрешник, склад. Помещението ашва с огнище с баджа (комин) има утвърденото в българския бит предназначение. Тук се приготвя храната, тук се хранят, тук преминават вечерите на семейството. Подът е от трамбована глина със замазка, а около огнището, което е повдигнато около 15 см много често са наредени квадратни керамични плочи. Собата е помещение, което се използва за спане, а в някои случаи се посрещат и гости. На стената, отделяща собата от чардака, се изгражда долап, в единия край на който се намира иконостас. Той много често е резбован. Останалите стени са опасани с полици. Помещението одая има неутвърдено предназначение. При многочленни семейства то се използва за спане, но в повечето случаи има универсално предназначение на склад за покъщнина и храна. Често срещано явление е и така наречения таен склад.

През месец юни 1871 г., когато Феликс Каниц посещава Сухиндол, той отсяда в дома на Калчо Драгиев и Мина Цивнева. Тази задруга описва и рисува Каниц. Дворът и постройката и сега се намират в Сухиндол на ул."Оборище". През периода края на XIX – началото на XX в, улиците в Сухиндол са около 20 на брой, криви и неправилни, от които три са големи (главни), а останалите са по-малки. Трите главни улици са били застлани с шосеен калдаръм. Най-главната улица е пресичала селото по дължина и е била дълга 1800 м. Въпреки, че не е била планирана, е била права. По нея минава шосето Севлиево – Свищов, което е построено още в 1885 г. и чрез което селото се свързва със Севлиево, Свищов и другите градове и села. Тази информация черпим от юбилейния сборник.

Първоначалното заселване и разширяване на Сухиндол в днешното му местонахождение е станало по следната приблизителна схема по неписано правило българите са заемали местата по левия бряг на дерето и склоновете в полите на "Чуката", още повече, че в тази част на селото са били християнските гробища, а турците са заемали местата по десния бряг на рекичката и склоновете на "Беговище". Естествено е да е имало и изключения.

Така най-напред биват заселени кварталите около бъдещият център "Средник", след това източната част на квартал "Янотин". В течение на вековете голяма част от българските дворове по левия бряг на селското дере преминават в турско владение. По време на кърджалийските набези Сухиндол е в следните приблизителни граници: на запад – "Турският край", на юг – до ул."Македония" и ул."Преслав", на изток – ул."Росица" и ул."Иван Вазов", на север – възвишенията "Равнище", "Пряслов" и "Чуката". След Освобождението Сухиндол расте по територия в посока изток, юг и югозапад. Териториите на отделните махали не са били строго разграничени. Някои по-малки махали са "погълнати" от по-големи. Такава е махалата "Юрт", която е обхващала северната част на махалата "Кошара". Други по-малки махали са възникнали в по-ново време, например "Часовника", "Сърма" – възникнала около фабрика "Сърма".

Усилено е и строителството на чешми в Сухиндол в края на XIX в. В 1872 г. даскал Васил Неделчев споменава, че има три чешми в селото. Само след 12 години те са вече 14 на брой. Известно е, че през 1884 г. дядо Неделчо Дуков от Сухиндол със свои средства е построил две чешми. Той е хванал водата в дола "Сив кладенец" и с печени глинени кюнкови (тръби) по левия бряг на потока отвежда водата. Стига до "Кивгиря" (тесен, каменен сводов мост над урвата, в която тече потока – т.е. малък акведукт), преминава по него на десния бряг и продължава гравитачно до "Крайната чешма". От тук една част от водата продължава по ул."Оборище" и след това по ул."Дунав" стига до ул."Ал.Стамболийски", където е била втората чешма. Понеже е била до дома на Симеон Гърбов, са я наричали "чешмата пред даскал Симеона". При полагане на бетоновите тръби на канализацията на ул."Дунав" на дълбочина метър и половина се откриха керамичните тръби от преди 110 г., положени от Неделчо Дуков.

В заключение може да се обобщи, че главно поминъкът на населението, икономическите възможности на сухиндолци, както и етническите и социални различия, са оказали огромно влияние върху архитектурното и поселищно устройство на Сухиндол. Полянци и балканци са оставили своя отпечатък в строежа на къщите и улиците, оформили комбинирания тип селище. Турци и българи са "разделили" (условно) тази селска територия, свързана чрез типичен градски център. Развитието на занаятчийството и манифактурата са придали на Сухиндол облик на град още в края на XIX в.

Народно облекло[редактиране | edit source]

То е важен дял от културата на българина, с помощта му могат да се изяснят много етнографски, исторически и социални процеси. Именно чрез него (материя, цвят, кройка, украса) сухиндолци изразяват своята принадлежност към българската народност, пак чрез облеклото се разграничават от поробителя. То изпълнява етнична функция, като показва националността, местожителството, пола, възрастта, семейното положение, занятието, социалната принадлежност, вероизповеданието на този, който го носи.

Сухиндолските жители спадат към етнографската група на полянците, наричани още ерлии (тур. – местен жител, кореняк). Те населяват почти равнинен, леко хълмист район в централната част на Северна България. По отношение на облеклото до средата на XIX в. се запазва белодрешното облекло при мъжете, в което преобладават интересни преходи в кройката към навлизащото чернодрешно облекло. Женското облекло е комбинирано (двупрестилчено и сукманено), свързано и с употребата на тесни и дълги коланни пояси и шевици по ризата.

За облеклото на сухиндолци през XIX в. най-реална представа придобиваме от описанието, публикувано в юбилейния сборник на сухиндолското читалище "Трезвеност" през 1896 г.

"По облеклото си сухиндолци приличат на селяните от селата на Търновски окръг, които лежат на северозапад от Търново. Мъжете носят зимно време: долна риза и гащи памучни или конопени, шаячени потури, шаячена или басмена антерия, шаячена касачка (вид елек), подплатена с кожи, червен пояс, шаячени калцуни и калеври или навуща с цървули, калпак и шуба. Лятно време те носят освен ризата, тънко шаячено елече, черни вълнени къси гащи, пояс, калпак, черни калци и цървули или калеври на боси крака. Жените носят зимно време: дълга памучна или кълчищна (конопена тъкана) риза с шити поли, шаячена къса фуста или пък сукмани, шаячени калцуни или дебели чорапи с калеври или цървули, шаячена или басмена антерия, шаячена подплатена касачка и подплатено джубе (шуба без ръкави), шарена престилка и на главата си мумия (басма, басмена забрадка). За украшение жените носят на шиите си нанизи от златни монети (по-рано са носили и сребърни), а на ръцете си – сребърни гривни. Всичките тези дрехи жените сами предат, тъкат, шият, а понякога и сами си ги боядисват. Преди 30-40 години (около 1850 г.) мъжете са носили дрехите си повечето бели, но сега всички са черни или тъмносини. От няколко години насам се забелязва едно силно стремление между мъже и жени към носене на облекло като на градските жители, много мъже има вече да носят: панталони, чепици, жилетки, сетрита и капели, много жени има да носят чепици, фанели, пирлини (пелерини), кожухчета и баскини. Ако върви все тъй, не ще бъде далеч когато сухиндолчани ще си променят облеклото съвсем по градски."

Няма сведения за детското облекло. Дядо Цоню Цивнев (1856 – 1935) е разказвал на внука си, че когато е бил на 10 години е ходил само по една риза, без гащи и бос. Той е бил част от многолюдна челяд. "Догдето зная, бяхме 13 момчета и 5 момичета, все в една къща живеехме." . Кратко описание на облеклото на сухиндолска годеница откриваме в бележките на Феликс Каниц при пребиваването му в селото през 1871 г.

"…няколко малки украшения, които бяха взети веднага от срамежливите жени. Те дойдоха – българските Евини дъщери, които бяха годенически окичени…докато скицирам бъдещата годеница. Тя скоро трябваше да си сложи на главата бяла висяща кърпа, да се облече блестящо в бяла риза, синьо елече без ръкави и рокля. Белият цвят тук е характерен както в Русенска област…”

В началото на века почти всички са облечени в характерната за Сухиндол носия: мъжете с тъмносини потури и елеци, бели ризи с шевици, с навои и цървули, с високи черни калпаци, а жените – със сукмани, памучни ризи с шевици, с корави градишки (престилки) и елечета (по разказа на информатора Кирил Алтънов). По-късно сукманите в Сухиндол са без горна част, само от пола с украса в долния край от апликирани сукнени парчета. Забраждането до 20-те години на XX век е правено с шапки (на главата се слага малка шапка от картон, върху която се огъва голяма бяла забрадка). По-късно е сменено с "баръши" (едноцветна копринена забрадка), особено при по-младите.

През 30-те години на XX в. сухиндолското население възприема вече много от навиците на града, между които и облеклото – както жените, така и мъжете се обличат в градско облекло. Част от жените и девойките все още се обличат в старата селска носия, с така хубавите на едри плисета пещемали (задна престилка при двупрестилченото женско облекло) и "сукмани" – черни с червени апликации поли, извезани в долния край с пъстри шевици, с типични корави червени престилки (от две части съединени вертикално). По празниците жените си слагат и търпошлии – шапки с бели забрадки.

Хр. Вакарелски, при описанието си на сухиндолското народно облекло през 40-те години на XX век, стига до заключението, че носията, като архаичен начин на обличане е на път да добие известна обредност, т.е. тя се облича само по време на празници.

В етнографския отдел на Историческия музей – гр. В.Търново се съхраняват два колана от женска сухиндолска носия. Единият колан е с червен гайтан, украсен с отвесни зигзази – бели и черни. Средата е с дребна просопена тъкан, с две лица – червено и зелено. Орнаментите в средата са три вида и се редуват последователно. От геометричните елементи тук са застъпени ъгълът, триъгълникът и ромбът, от които се образуват различни мотиви. Единият край завършва с пресукани ресни, оплетени на коса, и с няколко пискюла. Размерите на колана са – ширина 4 см. и дължина 3 метра (инв. № 3093). Другият запазен колан от същия фонд е с червен гайтан, изпъстрен с черни зигзагообразни линии. Средата е с две лица от два цвята – бял и червен. Средата на колана е украсена с четири вида мотиви, които през равен интервал се редуват. Те са "късанка", "двете очи", "пеперудки" и триъгълници. Краищата завършват с ресни, оплетени на коса и свързани на пискюл. Размерите на колана са – ширина 3 см. и дължина 3 метра (инв. № 3092).

Коланът е носен не само в празнични дни, но и във всекидневното облекло, а освен това при сватба или годеж е даван като дар. Какво е неговото предназначение и колко много е употребяван, се вижда от редица народни песни от нашия край. Майсторството на тъкане на коланите в старо време е било много сложно. От жените-тъкачки се изисквала голяма сръчност и умение. Те влагали много вкус и старание и достигнали до богато разнообразие в колорит и орнаментика.

"Корите", на които са тъкани коланите, са квадратни дъсчици със заоблени игли. Те са направени от буково или дъбово дърво – служат за насноваване. Насноваването започва от крайните кори от ивата или, както се нарича, от гайтана. Тъкането е ставало на открито или най-често под сайвант.

Коланите се тъкат винаги от две жени, стоящи прави една срещу друга. Тъканта на коланите се нарича "просопена". Поради бавното и трудно тъкане на "корите", то постепенно било изоставено и заменено с тъкане на стан.

Коланите, които са тъкани на "кори" се наричат "поясоци". Носени са към мъжкия чернодрешковски костюм. Освен това те са служели и за привързване на прикята на булката, пренасяна с кола към момковия дом. Женският колан, който е тъкан на "кори" винаги в единия край завършва с ресни. Носи се като принадлежност към женския сукманен и двупрестилчен костюм.

Календарни празници и обичаи[редактиране | edit source]

Празнично-обредната система в Сухиндол се заражда и се формира от конкретните житейски нужди на сухиндолци, в тясна връзка с техния труд и съобразно с начина на мислене и с общия им мироглед. Най-общо празниците и обредите са символични действия за достигане на определени и желани резултати в трудовата дейност. Тяхната стопанска основа неизменно е свързана с космическия цикъл, тоест живота на природата, сред която сухиндолци живеят и, от която зависят. В общото си историческо развитие тези празници се променят, обогатяват и се групират около определени моменти от кръговрата на природата и постепенно стават ядро на отделни празнични комплекси.

До края на XIX в. Сухиндол няма официален празник на самите сухиндолци. В края на месец септември, когато започва гроздоберът (наричан от сухиндолци виноберма), който трае две седмици, за Сухиндол е бил истински общоселски празник. Мъжете и жените ходят през тези две седмици да берат грозде с най-новите си дрехи. По цял ден пееят. Всяка вечер в продължение на тези две седмици устройвали веселби.

Патрони на църквата в Сухиндол са Светите апостоли Петър и Павел, затова на Петровден (29 юни по стар стил) е и селският сбор. До 1928 г. в селото няма панаир. В същата година, в деня на Иван Рилски се организира селски празник, който трае три дни – 1, 2 и 3 ноември. Запазен е и до днес, но бледнее пред календарния празник Трифон Зарезан. От 1993 г. с голяма тържественост и церемониалност е възобновен забравеният селски празник от Петровден, който вече е изместен на Илинден (2 август). От всички селски и календарно-обредни празници сухиндолци почитат най-много Трифон Зарезан.

Трифон Зарезан (14.02) е най-ранният пролетен празник, наричан от сухиндолци Зарезан. Този най-голям ден за Сухиндол се празнува в чест на лозята и винопроизводството, тъй като Св. Трифон се смята за патрон на лозята. Въпреки превратностите на времето, политическите и църковни борби, датата 14 февруари остава неизменена до ден днешен през всичките над 150 години. за които имаме писмени сведения, че се е чествал този празник. От както се помнят сухиндолци празнуват Зарезан на 14.02., независимо от промените в календарните празници по стар и нов стил (юлианския и григорианския календар), независимо от смяната на политическото управление (робство, монархия, социализъм, демокрация), независимо от социално-икономическото и демографско развитие на Сухиндол (от малко селце със смесено християнско и мюсюлманско население през турско робство, богато многолюдно село през Възраждането, издържащо се изключително от лозарство и винарство, град от 1970 г. с последвали демографски сривове). Стопанското развитие утвърждава празника. Току що зародилата се малка стопанска кооперация “Гъмза” от началото на века прераства в огромен лозаро-винарски комплекс със затворен цикъл на производство и верига от изби, винарски предприятия и магазини в цялата страна в края на ХХ в.

Според писмени документи този празник се празнува повече от 150 години, но тъй като лозата е отглеждана по тия места още от римско време, навярно празникът е много по-стар. За него в Сухиндол се готвят от рано всички – и деца, и възрастни, и младежи, и старци. Многолетната традиция го е превърнала в истински общонароден, очакван и обичан. Така дълбоко е свързан той с труда и бита на сухиндолци, че е достатъчно да се види как го празнуват, за да се усети и голямата им обич към земята, и слабостта им към винената лоза. Някога на Зарезан колели селски курбан от два-три овена и този курбан, сготвен в казан в лозята на място, където се е правил водосвет, се е изяждал от присъстващите мъже на обща трапеза. Христо Вакарелски пише, че няма по-тачен и по-важен празник от Зарезан. Дори Коледа, Бъдни вечер, Великден и Гергьовден не се ползват с такова признание в селото както се очаква и празнува денят на лозаря. На всеки друг празник може да се излезе на работа в полето, лозето, нивите или другаде. Сред сухиндолци битува поговорката “Празникът торба не пълни”. Към почти всички останали празници от народния календар, и най-вече от пролетните,летните и есенните, сухиндолци се отнасят равнодушно. През тези сезони те полагат ежедневни грижи за лозята. При други празници (календарни и семейни) местните жители обикновено празнуват вкъщи със семейството си, роднини и приятели. Но в деня на Зарезан всички излизат на улицата с празнично настроение.

Основните моменти на Трифон Зарезан за периода до 40-те години са: вечеринка преди празника, сутринта – събиране на площада, шествие до лозята, обредно зарязване, молебен, обща трапеза и надбягване с коне и каруци, шествие през селището до кооперация “Гъмза”, хора в местността “Турските гробища”, връщане в селото с хора на трите площада, гостувания у именниците Трифоновци.

До средата на XX в. в обредното зарязване в Сухиндол, на трапезата след него и в хората вземат участие само мъже и младежи. В тези моменти от празника жени не се допускат. Те се събират в източния край на селото, на площада, където дочакват мъжете и тогава се включват в шествието. По-късно постепенно и жените, и девойките започват да участват във всички моменти на празника. До началото на века почти всички участници в празника са облечени в характерната за Сухиндол носия: мъжете с тъмносини потури и елеци, бели ризи с шевици, с навои и цървули, с високи черни калпаци, а жените със сукмани, памучни ризи с шевици, с корави “градишки” (престилки) и елечета.

Хорото като общоселска забава престава да съществува още в началото на века. населението в Сухиндол възприема много от навиците на града, между които и облеклото – както жените, така и мъжете. На Зарезан обаче през целия ден след завръщането от лозята и до късна вечер по селските площади се вият кръшни хора под звуците на духовата музика. По-голямата част от жените и девойките са облечени в красивите си едри плисета сухиндолски сукмани (черни с червени апликации) и извезани поли с червени престилки (подобни на севлиевските и свищовските). Великден, Коледа и Гергьовден дори не се удостояват с такава архаичност в начина на веселие и в обличането. В това отношение, може да се каже, че тези битови форми – хорото и народният костюм – придобиват известна обредност.

Седмица преди празника в стъклена витрина в центъра на Сухиндол се подреждат върху червено сукно неизменните атрибути, без които Зарезан в Сухиндол е немислим – старата женска носия, специално омесената за деня пита, тънкокората вита баница, до златисто препечена кокошка, пъстра бъклица с вино и непременно шарена домоткана торба, с която всичко това в деня на зарязването се отнася в лозята.

В самото навечерие на празника сухиндолци се събират в големия читалищен салон на читалище "Трезвеност" на традиционната зарезанска вечеринка. Тържествено свири самодейният духов оркестър, на сцената с цялата красота и стил грейват сухиндолските носии – втален сукман, ситно надиплен пещемал, бяла бродирана блуза, черно, обшито с гайтани и аспри, извезано с копринени цветя елече. Непринудено и от сърце се пеят песни за труда, за радостта и любовта. Те вълнуват не само със своята мелодичност, но и със своята искреност. пеят се фолклорни напеви. Някои са преработка на Крум Русев. Един от тях е:

Продава се черно грозде

във чершия сухиндолска.

Не ми било черно грозде,

най ми било малка мома

черноока, русокоса…

Зарезанската вечеринка е неповторимо тържество със своята непретенциозност, спонтанност и весело настроение.

На 14 февруари сутринта музиката тръгва от западния край на селището и стига до центъра, като събира след себе си участниците в празника.

Интересно е, че като църковен празник, на този ден сутринта в черквата се извършва служба. Но народът почти не ходи на нея, освен някои бабички. Всички други предпочитат да излязат на улицата и в празничните си премени да разговарят за уреждането на тържеството, кой как ще отиде на мястото на водосвета и какво ще прави след това.

През 20-те и 30-те години жените изпращат мъжете си само до площада, накичени с “варакосани” китки от зеленина и лимон. Всеки от участниците в празника носи писана сухиндолска торба с варена или печена кокошка или пиле, тлъста баница, голяма погача и шарена бъклица с вино през рамо. На кръста закачат (което е запазено и до днешен ден) дъсчица с джобно ножче и сухо мезе (суджук, луканка, пастърма).

До първото десетилетие на XX в. зарязването на лозето и обичаите около него се извършват по махали. Селяните се разделят на няколко големи групи, тъй като лозята им се намират на различни места. По-късно мъжете от цялото село започват да се събират на Зарезан в местността “Водешница”, където се намира голям, римски, жертвен камък. На него свещеникът извършва молебен. В 1940 г. Вакарелски прави описание на празника, като обръща особено внимание на този момент:

“…Този камък бива застлан с покривка и отгоре се слагат необходимите неща за водосвета, по такъв начин служи като свети престол. По краищата на поляната биват изнавързани конете, магаретата, колите биват изпрегнати, а торбите с ястията и съдовете с вино се натрупват един до друг в пъстри и хубави камари…

Зарязването става обикновено като върху отрязаните основи на пръчките, върху пънчето поливат вино от бъклицата или бутилката, която носят със себе си, и благословят тази година да се роди и прероди. Отрязаните пръчки биват свивани на обръчи, от които един или два биват слагани на рамо, а един по-малък – върху шапката.

Окичени по такъв начин с лозови пръчки, мъжете се събират около камъка, пред който свещеникът отслужва водосвет. И като свърши службата, на края, на която прочита нарочена молитва за лозята и плодородието по тях, свещеникът ръси всички присъстващи и намиращи се наоколо лозя. След водосвет всички насядват при багажите на една или няколко общи трапези, където при взаимни покани и почерпки изяждат донесеното.”

И до ден днешен съществува правило да не се отказва при черпене с вино. Народните песни и хора са неделима част от празника. Хоро се играе след трапезата и след шествието. Според спомена на възрастни сухиндолци, в миналото хорото е заемало площ от 1 дк. Типично за Сухиндол Зарезанско хоро е “Как се чука чер пипер”. То се изпълнява от 20 – 30 мъже, наловени в кръг и един в средата. Мъжете пеят и играят в ритъма на песента:

“Я ставайте, юнаци,

с кривнати калпаци.

Как се чука чер пипер?

Със лявото ушенце.

Тъй се чука чер пипер.

Я ставайте, юнаци,

със кривнати калпаци.

Как се чука чер пипер?

С дясното ушенце.

Тъй се чука чер пипер.”

... (изреждат се части от тялото)

Финалът на песента е:

Как се чука чер пипер?

с гъз се чука чер пипер

Тъй се чука чер пипер.

Кой ще яде дървото?

Който води хорото.

(записана от Зорка Байчева)

При изпяването на стиховете “със лявото ушенце”, “с нос се чука” и т.н. играчите заемат съответното положение като лягат на земята. Играещият в средата на кръга следи кой не се допира до земята и го удря с пръчката. Това хоро се изпълнява и днес (участват вече и жени). На Зарезан се пее и песента “Садила й мома край море лозе” (записана от Крум Русев, р. 1904 г.):

Садила й мома край море лозе,

край море лозе, с бяло грозде.

Кат го садила,садила и пяла:

“Като те садя, садя и копая,

кой ще ти яде бялото грозде,

кой ще ти пие руйното вино?

Като си нямам нийде никого,

само си имам едного брата,

едного брата, и той далеко.

Вярва се е, че играта на зарезанското хоро осигурява добра реколта от лозята. Сред персонажа участници, характерни за Зарезан са мъжете, облечени в местна народна носия, с малки бурета вино на гърба (кянта, бъклица), от които точат вино, пият и черпят. До 50-те години в хорото участват и костюмирани изпълнители,като “слон”,”конник с кон”, “лозар”, “Трифон младоженец с булка”, “драгинко”, “гайдар”, “цар на виното” и др. Те играят на хорото, като някои от тях се търкалят и премятат по поляната.

Това също е ритуал, свързан с плодородието през годината. Подпиването на този ден е задължително. Жените като изпращат мъжете сутринта им поръчват “трезви да не се връщат у дома”. И жените също пият на този ден. На пиянството в този ден се придава магическо въздействие и сила за лозата. Затова и тя се залива с вино, и всички трябва да са пияни, за да преливат от грозде лозята и за да прелива виното на сухиндолци.

След хорото, към 13 – 14 часа всички се отправят по друг път през лозята към селото. От 50-те години зарязването, трапезата и хората се правят в местността Върбака, близо до река Росица. Важен момент от празника е шествието. участниците в него които се движат с коне, конски и магарешки каруци, волски коли. Броят на ездачите достига 200 – 300 души. Конете се украсяват – опашките изплитали, юздите и самарите окичвали с пискюли. На вратовете на магаретата слагат големи лопки, чанове, а ушите им удължават с хартиени фунии. Колите и каруците украсяват със зеленина (бръшлян, чемшир, лозови пръчки, сплетени на лозница), черги, бурета с вино и др.

С течение на времето в шествието се появяват плакати и афиши с хумористично съдържание. Възторг предизвикват малките деца, които в началото на колоната се подреждат и играят кръшна ръченица. Сполучливо са замислени и изпълнени композиции “Кой как се труди”, хумористични скечове и индивидуални представяния. Безкраен низ от каруци (в по-ново време ремаркета, камиони, трактори и коли – всички окичени), а върху тях хората весело пеят и играят. Централна фигура в шествието е “Царят на виното” – облечен с червена мантия, с корона на главата, в едната ръка с чаша, пълна с вино, в другата - жезъл, седнал на трон, поставен върху голяма бъчва, пълна с вино.

В съвременният Зарезан е запазен обичаят да се избират двама или трима “коменданти” – уважавани мъже, които да следят за реда на празника. Единият от тях е “главен”, а другите – негови помощници. Облечени са в традиционната мъжка носия, а конете им са с украсени юзди и сплетени с панделки опашки.

Шествието започва в началото на Сухиндол, когато сухиндолци вече са “зарязали”. То преминава по главната улица (първа главна) през целия град, като към него се присъединяват и гостите. Децата играят ръченица в началото на колоната. Цялото множество се отправя към поляната (днес стадиона) пред ЛВК “Гъмза”. Там се играят кръшните хора. А малко преди мръкване шествието се връща в центъра, пред читалището, където веселието завършва късно вечерта с песни и хора. Празникът Трифон Зарезан е влязъл дълбоко в бита на населението на Сухиндол. Обредното зарязване на лозите, предавано от поколение на поколение, пренася едно знание, едно стопанско умение – отглеждането на лозята. В наши дни осъвременен, съобразен с промените в социалната структура и с промените в съзнанието и мирогледа на народа, той задоволява естетическите потребности на сухиндолци, носи им отмора и развлечение.

Еньовден

Еньовденският празник в Сухиндол е свързан с разцвета на природата. Това е най-дългият ден в годината (лятното равноденствие) и характерно за него е, че се съчетават трите култови елемента: слънце, вода и зеленина. Слънцето на Еньовден започва да "умира", т.е. връща се към зимата.

Вярва се, че водата, която слънцето на Еньовден сутринта "отърсва" от себе си (росата) е най-лековита, затова и част от обичая е, хората да се измият с росата. Оттук е и връзката с растителността – след Еньовден (поврата в слънчевия ход) билките губят лечебната си сила. През еньовденското утро в Сухиндол жените събират билки за всички болести, за омагьосани от змейове, змеици и самодиви. Вярва се, че водата има същата лечебна сила сутрин на Еньовден, както росата и билките. Затова хората се къпят рано сутрин в реките за здраве.

За разлика от зимните и пролетните празници в Сухиндол, за Еньовден не са характерни гаданията, свързани с времето и реколтата. На този ден се правят гадания за здраве и живот само понякога за женитба. Но в Сухиндол този вид гадания са най-вече през зимата – обичаят ладуване е свързан повече с гаданията за женитба.

При гаданието за здраве се става рано сутрин, преди да изгрее слънцето и всички от семейството излизат навън, застават до стена (оградата или дувара в двора) и си гледат сенките. Ако човек може да си види цялата сянка, заедно с главата, ще е жив и здрав през цялата година. Вярва се, че когото сънува вечерта мома срещу Еньовден, за този човек ще се омъжи.

Грижата за съхраняване на реколтата и страхът от природните сили са довели до забраната да се жъне, а в Сухиндол и да се излиза на лозето и всякаква друга земеделска дейност на Еньовден. В народните вярвания Еньовден е лош ден и всеки сухиндолец ще бъде наказан и нивата (лозето) ще бъде поразена с гръм, ако не е уважил празника, а е отишъл на работа.

Еньовденските песни в Сухиндол са със заклинания и молитви към божеството. Една част от тях придружават обредните действия и отбелязват по този начин отделните техни компоненти. Първичната цел на обредите в равноденствието не е успехът в конкретните стопански дейности или грижата за плодородието, а е свързана с непосредственото използване от човека на силите на природата, за да се запази животът, да се продължи жизненият цикъл.

Следи от такъв вид обредност откриваме в предсказанията за здраве и живот, в събирането на различни билки с лечебна и предпазна цел и в провирането под еньовденския венец.

Пеперуда

За да се предпазят от засуха, почти до средата на XX в. сухиндолци съблюдават строго редица забрани за работа през определени празнични дни. Всяка година те изпълняват определени обреди и обичаи против суша. В Сухиндол природни бедствия като градушка и поройни наводнения се смятат за божие наказание. Подобно наказание заплашва хората, когато са извършили някакъв грях (нарушение на нравствени норми за сексуално общуване, нарушена забрана за домашна работа и др.).

В Сухиндол Пеперуда и Герман образуват (днес те не се изпълняват) единен общ празнично-обреден комплекс, чиято главна цел се състои в желанието да се умилостивят божествените небесни и подземни сили, от които зависят влагата, плодородието и благополучието през годината. По принцип обичаят Герман се изпълнява непосредствено след обичая Пеперуда, като в цялостния комплекс участват едни и същи обредни лица.

Обичаят за дъжд Пеперуда има общобългарски характер. Неговото название се дължи на наименованието на основното обредно лице – момичето пеперуда.

Обичаите за дъжд нямат строго фиксирана дата, прави се през лятото, при голяма суша. Избира се момиче на 10-12 годишна възраст (задължително условие е да е полово чисто), нейните спътнички също са на тази възраст. Пеперудата трябва да е сираче. То се "облича" в предварително набраните свежи треви и клонки (листа от бъз, росен, репей). На главата слага венец от цветя и трева.

Покритата в зеленина и цветя пеперуда трябва да създаде асоциация за благодат, влага в земните недра, буен растеж и плодородие. Започва церемониално обхождане на селището и неговите предели, бележещи границите на землището. Окиченото със зеленина сираче повежда групата на пеперударките из селото и посещава всяка къща и махала.

"Пеперуда", както и всеки народен обичай в една или друга степен свързва в единно цяло действието, музиката, танца, песента, словото и жеста. Но особено място заемат песента, танцът и словото. Вървейки по улиците на селото и обикаляйки неговите граници с нивите, лозята и градините, групата на пеперударките изпълнявала точно определени за случая песни. Ето две от тези, които В. Стоин е записал през 1930 г. в Сухиндол: те са поместени в сборника му "Песни от Средна Северна България", 1931 г., № 527, № 560.

"Пеперуда лятяла,

на Бога се мятала"

(пяла Неда Влаева, 35 г.)

и "Пеперуда лятяла,

на Бога се мятала.

- Дай ми, Боже, дребен дъш

да се роди йедра ръш."

Народната традиция в Сухиндол не позволява пеенето на тези песни по никакъв друг повод, тъй като така те биха изгубили своята магическа сила. Тези песни представят летежа на пеперудата, пътя й между земята и небето, силната ѝ отчаяна молба за дъжд. Пеперудата е посредник между земното и небесното начало. Докато момичетата пеят, Пеперудата играе в средата на кръга съвсем опростен танц – върти се и подскача на едно място, размахва зелените клонки в ръцете си, имитирайки летежа на пеперуда. По това време стопанката на къщата, където се играе, залива с вода от менче Пеперудата, а тя се "отръсква" от водните капки, за да се "изтърси" така и дъждът. Накрая (след обхождането) момичетата отиват на голяма чешма в селото и се пръскат взаимно с вода.

Обичаят приключва с обща трапеза. Майката на пеперудата (която като вдовица също е полово чиста) замесва тесто и изпича обреден хляб и направо на земята, застлана с кърпи, се слага трапеза.

Обикновено през лятото по време на дълго засушаване Герман се изпълнява отделно и самостоятелно от Пеперудата. Но след обичая Пеперуда се изпълнява задължително и Герман.

Герман

Герман е демонична свръхестествена сила, която е във връзка с природните стихии – облаците, дъждовете и градушката. Названието на обичая се дължи на името на малката обредна фигурка, която участничките (също само от женски пол) правят. Три са основните моменти от обичая: направата на куклата, оплакването й и погребването й.

Фигурката на Герман се изработва от същите обредни лица, които са взели участие в обичая Пеперуда. Фигурката се приготвя след изкъпване на момичетата (или напръскването им с вода от селската чешма) и то близо до самата вода. Замесва се от глина с ясно очертани мъжки полови белези и скръстени ръце като на мъртвец. Фалическият символ носи идеята за плодородието от влагата, което ще донесе и човешко благоденствие.

Оплакването на куклата започвало още от момента на изработването ѝ и продължава до заравянето ѝ. Пеперудата го оплаква с песен. При оплакването се образувала погребална процесия, която (както и при Пеперудата) обхожда селото, като минава покрай всички чешми в махалата (или селото), обхожда землището, градините, ливадите за паша и лозята. След оплакването Герман се погребва в малко гробче. Куклата се заравя край водата, там където е направена. Участничките в обреда през това време плачат.

Ритуалното жертвоприношение или погребение на куклата Герман в Сухиндол, която олицетворява жизнените оплодителни сили на мъжкото начало, има за цел да предизвика в митологичен, в космически план оплождането на майката-земя, в резултат на което ще последва новото раждане, носещо виталност, влага и благодат.

Веднага след погребението оплакването спира. Момичетата отново се измиват, след което сядат на ритуалната трапеза с обреден хляб и жито. Зеленината и венците с цветя оставят на мястото, където е погребан Герман.

Обичаите за дъжд Пеперуда и Герман са широко разпространени сред балканските народи, макар и в различни варианти. Но това разпространение дава основание да се търсят корените на тези обичаи още в езическите традиции на късноантичното субстратно население на Балканския полуостров. Много вероятно е обичаят Пеперуда да е свързан с паганистичния култ към върховния славянски бог на небесните мълнии Перун (оттук и Пеперудата е жрица на бога гръмовержец). А името Герман най-вероятно е от тракийски произход.

Ладуване

От зимните календарни обичаи и обреди в Сухиндол е съхранена и се пази паметта за този момински обичай. Особеност в календарно-обредната система на този дом е, че към новогодишните празници Бъдни вечер, Коледа и Сурва е прикрепен обичаят "Ладуване" (надпявания и магически гадания с пръстени, на други места е част от летния празник Еньовден). В обичая Ладуване участват главно моми (девойки) на женитбена възраст. Под това название: ладуване, ладуту, дайлада и тайлада, обичаят е известен в почти цяла Средна Северна България не само в Сухиндол. Но в Сухиндол го наричат ладуване и ладуту.

Преди вечерята срещу празника момите от селото се събират около чешма (обикновено от една махала девойките се събират на чешмата в тяхната махала), пълни се котле с мълчана вода (не се говори, когато се ходи до чешмата, когато се пълни и по пътя обратно) и се носи в къща с момиченца (женски деца). Всяка мома пуска във водата пръстена си и малко ечемик. Котлето с водата и пръстените се изнася в двора (градината) или на друго открито място. На сутринта се събират същите моми и започва припяване:

"Вета крина, нову дъно, ладу - ту, ладу,

Бръкни булка, извади пръстен, ладу - ту, ладу."

(Тази припявка е изпята от сухиндолеца Крум Русев (учител по пеене и музика, диригент на хорове и духова музика, събирач на народни песни, част от които преработва). Тази песен той пее през 1930 г., още съвсем млад, на фолклориста и музиканта Васил Стоин, който я записва заедно с други сухиндолски народни песни в сборника си "Песни от Средна Северна България"). Малко момиченце вади един по един пръстените, а останалите пеят за всеки пръстен кратка песничка с припявка, с която наричат за нещо: за близка женитба, щастлив брак, за какъв момък ще се омъжи момата, чиито пръстен държат. Ето една припявка от Сухиндол, пак записана от В. Стоин:

"Който е честит, напред да излезе

Кой честит пръстен напред да излезе,

Ой, ладо, ладо, ладине, момне ле

Извади момне ле малумян пръстен

Трандафил цъфти, ни съ мирише

Съдран губер, млогу въшки

Два здрафчеца на бял камък

Поветица през плетища

Синье небе, ясни звезди."

Чийто пръстен е изваден, за него се отнася нареченото. От ечемика в котлето всяка мома си взема малко, за да го сложи вечерта под възглавницата си и да види кого ще сънува през нощта.

Както всяко гадание, и припяването на пръстени естествено поражда едно вътрешно напрежение у участниците, свързано с очакваното предсказание. Независимо колко дълбока е вярата в него, то неизменно е преживяно с надежда за добро. За разлика от другите новогодишни предсказания, ладуването е колективна форма на гадание за женитба, която се е разгърнала в цялостен обред. Макар, че същият обичай е познат у сухиндолци и на други празници (Еньовден, Гергьовден), в случая календарното му прикрепване е обусловено от годишния момент, който се смята много подходящ за прогнозиране. Така ладуването допълва множеството гадателни практики, характерни за Сурва.

Много съществено място в празниците Коледа и Сурва заемат гаданията, които са свързани с така наречената "магия на първия ден". Явно тук намира израз принципът на начинателното, инициалната магия – каквото направиш в първия ден от годината, това ще правиш и през цялата година. В случая е налице опит да се повлияе по магически път върху бъдещето. Широко включените гадателни практики придават в значителна степен своеобразието на коледния и новогодишен празник в Сухиндол.

Песенен фолклор[редактиране | edit source]

Представени са само народни песни, изпети от сухиндолци още през 1930 г. и записани от фолклориста Васил Стоин.

Народните песни са най-богатите, най-добре развитите и най-обичанните в Сухиндол като дял от народното поетично творчество. Те първи са заинтересували фолклористите, винаги са привличали вниманието на учените, най-широко са разпространени в народните среди и сравнително най-добре са проучени.

Народните песни са белег на високата надареност на българския народ в поетическо отношение. Общото положително качество на народните песни е изразната простота. В тая простота се състои главното поетическо достойнство на народните ни песни, правилно доловено и определено от Пенчо Славейков. Това е поезия без външен блясък, но с дълбоко съдържание и проникновеност на чувствата.

Фолклористът Васил Стоин в своя сборник с народни песни помества 35 песни, записани в Сухиндол. Най-многобройни от тях са седенкарските и хороводните песни. Следват ги трапезарските, жътварските, обредните. Записал е и по една историческа и митологична песен. Обичаите, които са придружавани с обредни песни, още по негово време (ок. 1929 – 1930 г.) са почти изчезнали, а заедно с тях се забравят и песните. От обредните песни В. Стоин е записал в Сухиндол две, посветени на обичая Ладуване, две припевки, свързани с обреда Пеперуда и един коледарски песенен фолклорен мотив. Тези песни сацитирани, когато са описани и самите обичаи. Любовните и семейно-битовите отношения са най-често срещаната тематика в песните записани от Сухиндол. Любовните народни песни се открояват с ярка поетичност и особена свежест на чувствата. Условия за пораждането и разгарянето на песните са предоставяли най-вече младежките сборища за работа и веселие, а именно седянката и хорото. Любовните песни се отличават с изключителна конкретност в съдържанието.

Важен елемент на почти всички народни песни на сухидолци е описанието на момата. Хубостта, красотата на девойката е необходим естетически елемент. Дали сама рисува своя образ или е идеализирана и възпявана от любимия, девойката е неотменен предмет на любовната песен, поетична възхвала:

"Иван пита за лицето, снагата и веждите на Тота"

"- Тоте поп Станюва

Твойто бялу лице

Офчар ли го е сирил

З гергьофско сирище?

- Тоте поп Станюва,

Твойта тънка снага

Дюлгер ли я дялал?

……………………..

- Тоте поп Станюва,

Твойте черни вежди

Даскал ли ги й писал?" (песен № 1935)

Особен белег на хубостта е здравето. Във връзка със здравето върви пъргавината на сухидолката. Хубава е подвижната мома, цени се много изяществото в походката. Момата я краси "ситното и мъдро ходене". Сухиндолските моми са с напета походка. Иван оставя Ирина и заминава. Това много я огорчава, но тя се успокоява, защото съзнава и оценява своята хубост:

"Сгодила се за друг"

"Иринка дума Иванча:

- Либе Иванчо, Иванчо,

Ти либи либе, коя щеш,

Ас не ща, либе, остана

С моето кротко одене,

С моето ниско гледане." (песен № 2345)

Певецът свързва телесната хубост с нравствената. Девойката е възпитана в патриархален дух. По традиция при описанието на моминската красота на сухиндолките се включват някои постоянни епитети и сравнения: тънки и извити вежди-гайтани, черни очи черешови, коса дълга, снага тънка, "бело лице". Веждите са ценна принадлежност на красотата. Що се отнася до очите, преди всичко те са "черни череши". Но не само цветът на очите е важен – предизвикателна е тяхната подвижност, веселост, игривост, те се "стрелят". Косата, която е руса, е сравнена с коприната. Важен предмет на любовните песни е моминската снага. Тя е "тънка снага фиданова". За сухиндолци идеалната момина снага е тънката и висока, гъвкава и кръшна. Ето какво пее народният певец за сухиндолската девойка:

"………………………

Сън ми не дохожда, мамо,

Сърце не заспива,

Като гледам, стара майко,

Нашето комшийче,

Тънка снага кърши майко, Снага фиданова,

Черни очи стреля майко,

Очи черешови,

Тънки вежди има майко,

Вежди гайтанови

Руса коса вее, майко,

Коса копринена………" (песен № 2045)

Лицето на девойката се сравнява обикновено с бяло сирене.

"Твойто бяло лице

Офчар ли го е сирил

В гергьовско сирище?

………………………

Твойта тънка снага

дюлгер ли я дялал?

……………………….

Твойте черни вежди

Даскал ли ги й писал?"

Добавка към физическата красота на девойката са облеклото и накитите. Китката е важен атрибут и може би най-скъп накит за сухиндоките. Чрез нея най-лесно се влиза в разговор с момъка, тя е и една от темите на разговор. В едно хоро от Сухиндол се пее:

"Абре момче загорянче,

Я се върни, набери го,

Набери го, донеси го,

Да накичим смесни китки,

Да се кичат малки моми,

Да ги носят горе й доле,

Доле й горе по чешмите…" (песен № 1916)

Пред стихията на хубостта падат и пречките на роднинството. Според неписано правило в Сухиндол, когато пламне любовта, тя не се съобразява с роднински връзки, етническа принадлежност и социално положение. В много любовни песни присъства мотивът: "Хубава мома род няма". Тази формула преминава през различни вариации, но си остава непроменена в същността и в Сухиндол като пример е записана една седенкарска песен с такъв мотив в следния вид:

"Радо ле, Ратке ле

Хай да се двама земеме,

Със мерак да се водиме.

- Байно ле Иване,

Стой недей дума тъз дума.

Тъз дума не е за дума.

Байне ле Иване

Од двама братя две деца

Мама и стринка итърви.

- Радо ле, Радке ле

Дълбока вода брот нема,

Хубава мома рот нема." (песен № 2241)

Необходимо е да се отбележи, че оня, който без колебание прекрачва моралния закон, обикновено е момъкът (мъжът), докато момата изживява смущение, морални задръжки и душевни терзания. В любовната народна поезия в Сухиндол любовта е копнеж и "вехнене" на две сърца едно за друго, стремеж на влюбените души една към друга. Сладка, но и тежка мъка може да бъде любовта. В една песен, пята в Сухиндол, син се обръща към майка си, за да сподели мъката си:

"- Дрямка ми съ дреме, мамо

Сън ми не дохожда.

Сън ми не дохожда, мамо,

Сърце не заспива,

Като гледам, стара майко,

Нашето комшийче,

……………………..

Иди го поискай, майко,

Снаха да ти стане." (песен № 2045)

От любов девойката може да изрече клетви, да направи магии, които да застигнат и погубят либето й или съперницата. Ето мотиви от драматична любов, завършила трагично. Дори майката не може да помогне на детето си, когато го е застигнала клетва.

"………………….

Там си либето заварию

Със друго либе приказва

И моя пръстен менува.

Яс реков да го прокълнъ,

Сърце ми клетва не даде,

……………………..

Той нема къде да иде

Ами са болен разболя,

………………………

Покрай Стойчови минавам,

Стойчо на дори лежеше,

Мама му диван стоеше,

С китка му сенка пазеше,

С лъжица му уста квасеше,

И си на Стойча думаше:

- Я стани Стойчи да видиш

Како ти добро път мина.

Стойчо мами си думаше:

- Недей ма, мамо, недей ма

Това ма добро разбуля,

Разбуля, мамо, изеди

Та болен, мамо, да лежъ

Да лежъ, докато умръ." (песен № 2357)

Няма никаква утеха за влюбените, които се разделят и не стигат до венчило с любимия, а се женят за друг.

"Днес я Иванчо исписа

Утре Иванчо замина.

…………………….

Днес си Иванчо замина

И са Иринка згодила

За също име Иванчо

И триш по-хубаф от него.

Плачи Иванчо и вика,

Ала са Ирина не връща." (песен № 2345)

Влюбеният вехне и линее, ако чувствата му са несподелени. Тогава сухидолци често си обясняват болестта с магия. В песента "Умряла от магия" се пее:

"- Яс чувам Ратке, яс чувам

Че тъ й Димитър сумразил,

Че истина ли й Ратке ле?

…………………………

Кат доде булка Сарафка,

Че ми поиска ризата,

Ризата, венчалницата,

Полите й да зашие

Ръкави да й замрежи

Че ми магия направи.

Девит ми баби баяли

Баяли, не избаяли

И пак си Ратка умряла." (песен № 1618)

Любовната игра в народните песни на сухиндолци е драма, в която участват две действащи лица – момък и мома. Затова и повечето любовни песни са диалогично построени. Но понякога се намесва и трето лице – съперник или съперница. При любовния триъгълник развръзката най-често е трагична. Смърт застига Радка в песента "Умряла от магия" (№ 1618), смърт застига и Стоян в песента "Умрял любовник" (песен № 2357).

Любовта в песните на Сухиндол е поставена в обикновена обстановка на селски бит и природа. Особено място в любовните отношения заемат китката, пръстенът и кладенецът. Ролята на тези предмети е на сърдечен символ и посредник. Китката на момата до сърцето е отговор на взаимност. Пръстенът също е знак на обич, клетва за вярност. Ето какво се пее в песента

"Петко Ради пръстен дари":

"Петку Ради пръстен дари,

Да го носи бяла Рада

За година, за полвина…" (песен № 2110)

Кладенецът играе средоточна роля в любовните отношения на селото, затова и се пее в толкова много песни за срещи на кладенеца. Ако хорото е тържествена обществена изява за селото, то кладенецът е място на уединени любовни срещи, около него са възпети в песните красиви идилични и трагични сцени.

"Я снощи, мамо, йотидоу

На чобан Петка кладенец,

Там си либето заварию…

Съз друго либе приказва." (песен № 2357)

Най-лесно оправдани са срещите на кладенеца. Момите ходят за вода, а момците да си напоят конете. Всички тайни срещи и уговорки стават на кладенеца.

Влюбеното сърце е крайно чувствително. Най-малкото невнимателно отношение го изживява като обида. Най-често сръдните са от подозрение в измяна, ревност. Мъката е голяма, когато е предизвикана от най-близките, от любим човек. Една млада булка се оплаква на майка си:

"- Ако се, мамо, облекъ

Той ми се, мамо, се кара,

- Ратке ле, булка хубавъ,

За друк ли се пременуваш,

За друк ли за по-хубавец,

За друк ли, за по-богаташ.

Ако се, мамо, не облекъ,

Той ми се, мамо, пак кара:

- Ратке ле, булка хубавъ,

Всичките булки облечени,

Облечени и пременени,

А пък ти също циганка." (песен № 1418)

Любовните песни са избликнали въздишки, усмивки или сълзи, изненадващи със своето разнообразие. Те са изрази на конкретни любовни изживявания с неизброими отсенки на мисъл и чувства. Те са отражение на изключително богат душевен живот и същевременно доказателство за неизтощима творческа енергия у народа.

Сватбените песни са също сред най-разнообразните и най-богатите. В някои песни любовта е радост и наслада, споделено чувство, увенчано със сватба. Често срещан е и мотивът за несподелената любов и изневярата на либето. Нещастният брак заради лош мъж (лоша жена) или свекър и свекърва е мотив, засегнат в няколко народни песни от Сухиндол. Женитбата несъмнено е най-голямото събитие в личния живот на човека, тя е с важно обществено и стопанско значение. В редица песни женитбата за девойката е зачерняне, промяна на живота в отрицателна посока:

"Ят мъ е, мамо, ят мъ е

Дету мъ млада ожени (2)

Дету мъ млада пучерни.

Моите, мамо, другарки,

Моите, мамо, връсници

По пътя ходът, играйът,

От пепел къщи праят,

А пък ас, мамо, все ф къщи

Със мъшко чадо въф ръце (2)

Със мъшко чадо Дамянчо.

Не можах да се находя,

Не можах да се нанося

На тънки ризи платнени

Със купринени ръкави." (песен № 1418)

Сухиндолката изповядва цялото си нещастие, голямата си мъка от нещастния брак. Младата жена се обръща най-често към майката, чрез нея изразява своята мъка, тъгува за моминството. Освен към майката, често булката се обръща към по-голямата си сестра или по-голямата от нея жена-калина, буля.

"Мария дума булни си:

- Булни ле буле Марийо

Не съм си гиргьоф счупила

Нито пък шъве сбъркала

Снощи ма й мама дваш била

Дваш била, дор ма й менила

Триш била, дор ма й годила.

Барим да и било за ирген.

Ам то е буле за дувец

Дувеца има пет дяча

Пет дяча пет момичета." (песен № 862)

Основните чувства, които вълнуват девойката са скръб, болка, тревога от годежа с вдовец с пет деца. В тези чувства отеква несправедливата съдба на жената, оженвана насила, без да се държи сметка за нейната воля. Тук се крие и естествената болка от раздялата с близките и с родния дом. Основното чувство е болка и скръб. Девойката е с чувство на обреченост. Тази песен е много изразителна. Построена е в диалогична форма, преживяванията са предадени непосредствено, пестеливо. При поетическото изразяване на нежеланието на девойката за този годеж, умело е използван традиционният похват на народната песен – повторението.

Радостта и мъката, дадени контрастно, присъстват в друга сухиндолска песен. Радостта от любовната среща на девойката с момъка тук е противопоставена на горчивата мъка на майката, че дъщеря й несгодена ще има рожба.

"Със първо либе осъмнах.

Дету сме, мамо, лежели,

Сякаш сме снопи вършели.

Да знаеш, мамо, да знаеш,

Напроля, мамо, шъ дойда

Със мъшку дете на ръце.

Мама й викна да плаче:

- Ратке ле, мама хубава,

Тъй ли е мама мислила." (песен № 1691)

В песента се преплитат монологичната и диалогичната форма. В началото на песента момата се обръща към природните сили:

"Мрако ле, не замръкнувай,

Слънчице, не ме залязвай

Как ще на мама да кажа,

Къде съм, мрако, преспала." (песен № 1691)

Следва диалог с майката. Развръзката е трагична. Майката не може да понесе срама от стореното. Тази песен с неприкрит еротичен смисъл завършва с драматизъм, породен от строгостта на патриархалния морал. В семейно-битовите песни са предадени много нерадостни моменти от живота на съпругата, почти липсват картини на хармоничен семеен живот. Обикновено често срещан мотив е женитбата на жената против волята й, за някой непознат от далечен край, "през девет села в десето". Момата добре разбира, че повече няма да види роднините си, тежка е картината на раздялата, като при смърт.

"Терзии на дор сядава,

Сини си дела кроява

Дубри си куне тъкмява,

Дълек си канят да идът,

През девет сила в дясето

За Янка за кусувянка

Янка си плачи, ни рачи

Ни рачи далеку да иди…" (песен № 720)

Отдушник на мъката на момата са сестрата и братът. Опитват се да я успокоят, въпреки че и те са натъжени, прощават се с нея сред идилична природна картина.

"- Мълчи, Калино, не плачи

Туй ли гу зувът далеку.

През девет села в дисету.

Знайш ли, Калино, помниш ли

като за мене дудеути

Като насам вървяфти

Вишни, чиреши цъфтява

Ичемицити класява

Кату си назад връщауми

Вишни, чиреши бирява

Ичимицити женева…" (песен № 720)

Момата добре знае съдбата си след женитбата. Младата булка е длъжна да угажда на всички в новата си къща. Тя болезнено понася всеки укор, отправен лично към нея или към роднините й. Думите на свекъра като глава на семейството са най-тежки за нея. Такъв е сюжетът на песента "Избягала от свекрови думи", записана в Сухиндол от В. Стоин:

"Свекър Грозданки продума:

- Ету ми девит гудини,

Кат сне тъ зели, дувели,

Че какви бява тойте,

Тойте братя, Грузданке,

Не додова, да та калесат,

На повратки да та повърнат." (песен № 1409)

След като свекърът упреква Грозданка, че братята й не са уважили къщата му да дойдат, настъпва обрат – братята идват и сядат три дена и три нощи. Но свекърът пак не е доволен от роднините й и изрича нови още по-тежки думи на снаха си:

"- Снао Гроздано, Гроздано,

Че какви бява тойте,

Тойте братя, Гроздано

То не са ора кат ора,

Ами съ яли провали,

Изядова ма, и пива,

Девит ми крави ялови,

И девит пищи топъл ляп.

Мярна бурия с ракия

И стотилница със вино." (песен № 1409)

Реакцията на младата булка показва непокорство и смелост. Грозданка избягва и става "овчарски покарач" и завлича (опустошава) нивите и ливадите на свекъра си, за да си отмъсти за нараненото достойнство.

"Стуене, първо венчене,

Да знае баща ти, да помни

Куга кви думи й думал." (песен № 1409)

Семейно-битовите песни са по своему поетични. При тях липсва ритмичността и ярката колоритност на любовните, няма разнообразие в припевите. Те са по-дълги, протяжни, обикновено са се пели по седенки и тлаки. Но са по-стройно развити, в по-спокоен тон, с дълбока задушевност и богато смислово съдържание.

В. Стоин записва една митологична песен, когато е в Сухиндол. В нея е засегнат мотивът за вграждането.

Баладата за вградена жена е извънредно популярна във фолклора на всички балкански народи. Тя възниква върху основата на вярването, че във всяка голяма и значима постройка, за да бъде трайна, трябва да се взида човешко същество, обикновено жената на някой от майсторите-зидари. Вградената е дух-покровител на постройката (подробно изследване за този мотив е направил М. Арнаудов).

Вярването е било дълбоко вкоренено в народното съзнание. В народните песни то е представено като жестоко и безмилостно пренасяне на беззащитна жена в жертва на строежа. Този акт създава предпоставки за драматично действие в баладичното разработване на мотива. Известният български фолклорист Васил Стоин при своето пътуване в Сухиндол, е записал песен за градеж на мост, в основите на който е вградена "майсторка" – жената на майстора-зидар. Песента ни въвежда в обстановката на самия градеж на моста. Денем майсторите го строят, нощем той се руши:

"На Бяла моста правеха

Диня го моста правеха

Нощя са моста събаря

И те са чудо чудеха

Кака на моста да турят

На место бяло камъче

Бяло мермерно камъче." (песен № 47)

Зидарите решават да дадат обет за вграждане. Жертвата е необходима, за да предаде своята жизнена мощ на постройката. Заздравяването на моста чрез човешка жертва и драматичните преживявания на участниците в този ритуал, жената на майстора и зидарите, подхранва народното въображение и създава психологическа основа за битуването на подобни песни.

"Сторили вяра и клетва

Който във пътя да мине

Него на моста да турят

На место бяло камъче

Бяло мермерно камъче."

Следва трагичния момент – първа се задава на пътя невестата на майстора:

"Таман туй майстори думаха

И са майсторка зададе

Въф ръка носи ялъче

Въф ялъче черни череши.

Нея на моста туриха

На место бяло камъче

Бяло мермерно камъче."

Подчертан е драматизмът чрез контрастната картина – жизнената, красива, млада невеста, която носи на майсторите в бяла кърпа черни череши е обречена да бъде вградена в моста, за да заздрави белия мраморен градеж.

Баладата за вградената невеста е вълнувала векове българския народ, защото е разкривала дълбоки преживявания и силни чувства, поставяла е на изпитание традиция и морал, дълг и любов. Историческите народни песни в жанрово отношение се характеризират с реализъм в изображението, конкретност и точност, но същевременно тяхното съдържание не се покрива напълно с историческите събития, за които се пее. В нея личат смътни спомени от татарската хегемония през време на феодалната разпокъсаност на България в края на XIII век:

"Дор не татар-паша.

Татр-паша с татари.

…………………….

Че си влезе татар-паша

Татар-паша с татари." (песен № 169)

Отдалечавайки се твърде много от историческите факти, в песента се пее и за пленяване на мома от царя в Цариград. "Бяла Рада от Будим, пленена от турци" като мотив се среща в много народни песни. Песента е изградена върху исторически спомен от превземането на гр.Буда от турците през 1541 г. Народната памет е композирала черните страници от историята на българите през XIII и XVI век в един сюжет:

"Цар царува в Цариграда

Бяла Рада в Будинграда.

Цар за Рада войска забира

Събра турци, събра гърци

Да разбива Будинграда."

Под името "бяла Рада" се крие тогавашната унгарска кралица Изабела по време на обсадата на Буда (Стоин записва града с името Будинграда). Войските напират, но не могат да превземат града. Тогава на помощ на царя пристига татар-паша с еничарите и разбива града.

"Били два дни, били три дни

Не можли съ да разбият,

Да разбият Будинграда.

Дор не доди татар-паша

Татар-паша с татари

Най-малкото еничарчи

Еднъж хвърли, дваш удари

Градове се разлюляха

Порти се отвориха

Портите със ключовете."

В повечето познати варианти на тази песен развръзката е трагична. "Бяла Рада" предпочита да умре, но да не попадне в ръцете на турците. В песента, която В. Стоин е записал в Сухиндол, краят е нелогичен, дори с нотки на ирония. Явно песента е пречупена през народното съзнание на сухиндолци, свързано с основния им поминък – лозарство и винарство. Тънкият им усет и майсторство в приготвянето на вино и ракия е дал своя отпечатък в песен с историческа тематика. Финалът изобразява в комична ситуация и царя от Цариград, и татар-паша с еничарите:

"Че си влезе татар-паша

Татар-паша със татари

Че завари бяла Рада

С трима турци яде и пие

Пие вино тригодишно

И ракия-преварелка." (песен № 169)

Песните, които пеят сухиндолци завладяват с това, че се пеят непринудено и от сърце. В тях се пее най-вече за радостта и любовта. Те вълнуват със своята мелодичност и искреност, защото са рожба на неугасимия български дух. Със своята непретенциозност и спонтанност придават на сухиндолци весело настроение и безгрижност.


песен № 47 (хороводна)

"На Бяла моста правеха

Диня го моста правеха

Нощя са моста събаря

И те са чудо чудеха

Како на моста да турят

На место бяло камъче

Бяло мермерно камъче.

Сторили вяра и клетва

Който въф пътя да мине

Него на моста да турят

На место бяло камъче

Бяло мермерно камъче.

Таман туй майстори думаха

И са майсторка зададе,

Въф ръка носи ялъче

Въф ялъче черни череши.

Нея на моста туриха

На место бяло камъче

Бяло мермерно камъче."

(пяла Мита Байчева, 38 г.)


песен № 428

"Който е честит, напред да излезе"

"Кой честит пръстен напред да излезе,

Ой, ладо, ладо, ладине, момне ле

Извади момне ле молумян пръстен

Трандафил цъфти ни съ мирише

Съдран губер млогу въшки

Два сдафчеца на бял камък

Поветица през плетица

Синье небе, ясни звезди."

(пяла Нада Влаева, 35 г.)


песен № 527

"Пеперуда лятала

На Бога се мятала."

(пяла Неда Влаева)


песен № 560

"Пеперуда лятала, на Бога се мятала

Дай ми, Боже дребен дъш

Да се роди йедра ръш."

(пели Рада Гърбова и Мария Узунова, 72 г.)


песен № 468

"Вета крина, нову дъно, ладуту, ладу,

Бръкни булка, извади пръстен,

Ладуту, ладу."

(пял Крум Русев)


песен № 169 (хороводна)

"Цар царува в Цариграда

Бяла Рада в Будинграда.

Цар за Рада войска забира.

Събра турци, събра гърци

Да разбива Будинграда.

Били два дни, били три дни

Не можли съ да разбият,

Да разбият Будинграда.

Дор не доди татар-паша

Татар-паша с татари.

Най-малкото еничарчи

Еднъж хвърли, дваш удари

Градове се разлюляха

Порти се отвориха

Портите със ключовете.

Че си влезе татар-паша

Татар-паша със татари.

Че завари бяла Рада

С трима турци яде и пие

Пие вино тригодишно

И ракия-преварелка."

(пели Мита Байчева, 38 г. и Радка Гърбова, 31 г.)


песен № 720

"Терзии на дор сядава,

Сини си дела кроява

Дубри си куне тъкмява,

Дълек си канят да идът,

През девет сила в дясету

За Янка за кусувянка.

Янка си плачи, ни рачи

Ни рачи далеку да иди.

Пък буля й я мирише.

- Мълчи, калино, не плачи

Туй ли гу зувът далеку.

През девет села в дисету.

Знайш ли, калино, помниш ли

като за мене дудеути

Като насам вървяфти

Вишни, чиреши цъфтява

Ичемицити класява,

Кату си назад връщауми

Вишни, чиреши бирява

Ичимицити женева.

Драгинко кичар откърши

Чи гу на булуто забоди:

- Я на ти, буле, туй клончи

От банкувоту виданчи

Дет гу е банку пусадил."

(пяла Минка Узунова)


песен № 862 "Сгодена за вдовец"

"Седнала ми е Марийка

Хилили леле Марийо,

Собата край пенджерата

На костян гиргьоф да шие

Като шияше плачеше.

Никой Марийка не видя

Най я съгледа буля й.

Буля калини думаше:

- Що гиргьоф шиеш и плачеш

дали си гиргьоф счупила

Или си шъве збъркала?

Ако си гиргьоф счупила

Банко ти ще го попраи

Ако си шъве збъркала

Буля ти ще го попраи.

Мария дума булни си:

- Булни ле буле Марийо,

Не съм си гиргьоф счупила

Нито пък шъве збъркала

Снощи ма й мама дваш била

Дваш била, дор ма й менила,

Триш била, дор ма й годила.

Барим да й било за ирген,

Ам то е буле за дувец.

Дувеца има пет дяча

Пет дяча пет момичета.

- Мари калино Марийо

Я мълчи, калин, не плачи

Я рани рано ф понеделник

Че ги убаво премини

Че ги у черкви заведи

Че ще да рекът ората

Блазе благатка Мари."

(пели Рада Гърбова и Мита Байчева)


песен № 1409 (трапезарска)

"Избягала от свекърови думи"

"Свекър Грузданки продума:

- Ету ми девит гудини,

Кат сне тъ зели, дувели,

Че какви бява тойте,

Тойте братя, Грузданке,

Не додова, да та калесат,

На повратки да та повърнат.

Грозданка навън излези

Тъмни съ мъгли задали

От каруци и от пайтони,

Във тях Грозданкини братя

Идели да я калесат,

На повратки да я повърнат.

Че у Грозданкини налезли,

Девет кочии убърнали

Малко съ нещо съдели,

Съдели три дни,, три нощи.

Че съ изели, испили

До девит крави ялови

И девит пищи топъл ляп,

И му испили, испили

Мярка бурия с ракия,

И стотилница съз вино.

Тръгнали и си отишли.

Грузданкин свекър продума:

- Снао Гроздано, Гроздано,

Че какви бява тойте,

Тойте братя, Гроздано

То не са ора кат ора,

Ами съ яли провали,

Изядова ма, и пива,

Девит ми крави ялови,

И девит пищи топъл ляп.

Мярна бурия с ракия

И стотилница съз вино.

Грузданка се върло расърди,

Ублече дреи юнашки,

Юнашки, още просешки,

Че тръгна по кошерите.

Грузданка дума ушчери:

- Ушчери, ви покараче,

Не ви ли трябва покарач,

Усцети да ви покара?

Тръгна Грузданка с усцети,

По Стоянови ливади,

Че му ливади запусти

Че му нивята завлечи.

Като я познал млат Стуян,

Та на Грузданка продума:

- Грузданке, първу венчене,

Не стига ли ти дету ма,

Дет ма, Грузданке, устави,

Ами ми ливади опусти,

И ми нивята завлечи?

Грузданка дума Стуене:

- Стуене, първу венчене,

Да знае баща ти, да помни,

Куга кви думи й думал."

(пяла Минка Узунова, 72 г.)


песен № 1418

"Ят мъ е, мамо, ят мъ ие

Дету мъ млада ужени (2)

Дету мъ млада пучерни.

Моите, мамо, другарки,

Моите, мамо, връсници

По пътя ходът, играйът,

От пепел къщи си праят,

А пък ас, мамо, все ф къщи,

Със мъшко чадо въф ръце (2)

Със мъшко чадо Дамянчо.

Не можах да се находя,

Не можах да се нанося,

На тънки ризи платнени

Със купринени ръкави.

Мама на Ратка думъши:

- Сега се, Ратке, находи,

Находи, Ратке, наноси,

Не ти е време минало.

- Ако се, мамо, облекъ

Той ми се, мамо, се кара,

- Ратке ле, булка хубавъ,

За друк ли се пременуваш,

За друк ли за по-хубавец,

За друк ли, за по-богаташ?

Ако се, мамо, не облекъ,

Той ми се, мамо, пак кара:

- Ратке ле, булка хубавъ,

Фсичките булки облечени,

Облечени и пременени,

А пък ти също циганка.

Мама на Ратка думъши:

- Не плачи, Ратке, не тъжи,

Нали е барем имотен,

Имотен, голем бугаташ.

- Майко ле, стара майчице,

Пуст да му остане имота,

Кога не му йе живота."


песен № 1618 "Умряло от магия"

"- Яс чувам Ратке, яс чувам,

Че тъ й Димитър сумразил,

Че истина ли й, Ратке ле?

- Истинай, мамо, истина й,

Дор не вей, мамо, вятъра,

Гора съ сама не люлей,

Гората и планината.

Кат доде булка Сарафка,

Че ми поиска ризата,

Ризата, венчалницата,

Полите й да зашие

Ръкави да й замрежи

Че ми магия направи.

Девит ми баби баяли,

Баяли, не избаяли

И пак си Ратка умряла.

Мама й викна да плачи:

- Раткини стовни шерени,

Ливани, ненапивани."

(пяла Мария Узунова)


песен № 1916 (хороводна)

"Абре момче загорянче,

Като идеш от Загоре

Имаше ли смин по поле?

- Имаше го, дребен беше

На юначе до коланче

На кончето до гривата.

- Абре момче загорянче,

Я се върни, набери го,

Набери го, донеси го,

Да накичем смесни китки,

Да се кичат малки моми,

Да ги носят горе й доле,

Доле й горе по чешмите,

Да ги вземат ябанците,

Да се пукат нашенците."

(пял Крум Русев)


песен № 1691

"- Мрако ле, не замръкнувай,

Слънчице, не ме залязвай,

Как ще на мама да кажа,

Къде съм, мрако, преспала.

Като се било съмнало,

Мама на Ратка думаше:

- Ратке ле, мила мамино,

Със кого, Ратке, замръкна,

Със кого, Ратке, осъмна?

Ратка мами си думаше:

- Майно ли, стара майчице,

Като ме питаш да кажа:

Със мила брата замръкнах,

Със първо либи осъмнах.

Дету сме, мамо, лижели,

Сякаш сме снопи вършели.

Да знаеш, мамо, да знаеш,

Напроля, мамо, шъ дойда

Със мъшку дете на ръце.

Мама й викна да плаче:

- Ратке ле, мама хубава,

Тъй ли е мама мислила."

(пели Мита Байчева, Неша Мънкова, Станка Мънкова)


песен № 1935 "Иван пита за лицето, снагата и веждите на Тота"

"- Тоте поп Станюва,

Твойто бялу лице

Офчар ли го е сирил

З гергьофско сирище?

- Байне ле Иване,

Сирил кой го й сирил,

Тебе трябва ли ти?

- Тоте поп Станюва,

Твойта тънка снага

Дюлгер ли я дялал?

- Дялал кой я дялал,

Тебе трябва ли ти?

- Тоте поп Станюва,

Твойте черни вежди

Даскал ли ги й писал?

- Писал кой ги писал,

Тебе трябват ли ти?

Че като ме питаш,

На теп ли ще кажа."

(пял Крум Русев)


песен № 2045 "Сън ми не дохожда"

"- Дрямка ми съ дреме, мамо,

Сън ми не дохожда.

- Вечеряй, па лягай, синко,

Лягай, та заспивай.

- Вечерял съм, стара майко,

Вечерял и лягал

Вечерял и лягал, майко,

Сън ми не дохожда,

Сън ми не дохожда, мамо,

Сърце не заспива,

Като гледам, стара майко,

Нашето комшийче,

Тънка снага кърши, майко,

Снага фиданова,

Черни очи стреля, майко,

Очи черешови,

Тънки вежди има, майко,

Вежди гайтанови,

Руса коса вее, майко,

Коса копринена,

Иди го поискай, майко,

Снаха да ти стане."

(пели Станка Мънкова и Радка Гърбова)


песен № 2110 "Петко Ради пръстен даде"

"Петку Ради пръстен дади

Да го носи бяла Рада

За година, за полвина.

Тя го й Рада не чакала,

Най съ й Рада уженила.

Таман Рада под вянчило,

Дяли Петку у вратата

Петку Ради удроваря:

- Йоф, мър, Радо, бяла Радо,

Давай, Радо, що си зела,

Смокинити, давинити,

Шаринити углидала.

Рада Петку удговаря:

- Ябре Петко, лут гидия,

Лут ги давал, мъдър земал

На момътъ туй въйдътъ,

На иргеня туй зараръ."

(пял Крум Русев)


песен № 2241 (седенкарска)

"- Радо ле, Ратке ле,

Що си съ Радо сминала (2)

Радо ле, Ратке ле,

Като ягоди ф ливада,

Като къпина на орница?

- Байно ле Иване,

Като мъ питаш, да кажа,

Правичко да ти обадя.

Байно ле Иване,

Фчера е мама умряла,

А днеска тейка запреха.

Байне ле Иване,

Нема кой да я зарине,

Нема кой тейка да искупи.

- Радо ле, Ратке ле,

Ас ще майка ти зарина,

Ас ще тейка ти откупа.

- Радо ле, Ратке ле,

Хай да се двама земеме,

Със мерак да се водиме.

- Байно ле Иване,

Стой недей дума тъз дума

Тъз дума не е за дума.

Байне ле Иване,

Од двама братя две деца

Мама и стринка итърви.

- Радо ле, Радке ле,

Дълбока вода брот нема,

Хубава мома рот нема."

(пели Станка Мънкова и Капка Мънкова)


песен № 2345 "Сгодила се за друг"

"Иванчо Иринка исписа

На синя бяла артия,

Със цариградско мастило.

Днес я Иванчо исписа

Утре Иванчо замина.

Иринка дума Иванча:

- Либе Иванчо, Иванчо,

Ти либи либе, коя щеш,

Ас не ща, либе, остана

С моето кротко одене,

С моето ниско гледане.

Днес си Иванчо замина

И са Иринка згодила

За също име Иванчо

И триш по-хубаф от него.

Плачи Иванчо и вика,

Ала са Иринка не връща."

(пяла Мария Узунова, 52 г.)


песен № 2357 "Умрял любовник"

"Я снощи, мамо, йотидоу

На чобан Петка кладенец,

Там си либето заварию

Съз друго либе приказва.

И моя пръстен менува.

Яс реков да го прокълнъ,

Сърце ми клетва не даде,

Ами съ назат повърнау,

Залюбию Стойча млат юнак.

Той нема къдя да иде,

Ами са болен разболя,

Ази са чудя и мая

За како да са нарекъ

Покрай Стойчови да мина,

Да вида Стойча що лежи

Що лежи, мамо, що боли.

Излязов ладно мазане

Извадюв бели ръкави,

Расточув тънка налима,

Ставам да ги зашивам,

Покрай Стойчови минавам,

Стойчо на дори лежеше,

Мама му диван стоеше,

С китка му сенка пазеше,

С лъжица му уста квасеше,

И си на Стойча думаше:

- Я стани, Стойчо, да видиш

Како ти добро път мина.

Стойчо мами си думаше:

- Недей ма, мамо, недей ма

Таво ма добро разбуля,

Разбуля, мамо, изеди,

Та болен, мамо, да лежъ,

Да лежъ, докато умръ.

Додето Стойчо да издума

И съ от душа отдели.

Мама му викна да плаче,

До Бога глас са издигна,

Ама си Стойчо не връща."

(пяла Мария Узунова, 52 г.)

Забележителности[редактиране | edit source]

  • Боаза — водопад на 3 км от града, по посока на село Коевци.
  • Винарска изба "Гъмза" – първата кооперативна изба в България и на Балканите създадена през 1909 г.
  • Върбака — местност с хубава поляна, на която се празнува Трифон Зарезан на река Росица близо до местността Острук.
  • Иванковец — местност на 4 км. югозападно от Сухиндол.
  • Кайряка — Гола (незалесена) местност, където преобладават варовици, на юг от Сухиндол.
  • Маджарската дупка — намира се в скалните образования под Сухиндолския връх.
  • Останки от средновековен манастир, около 1 км. източно.
  • Острук — местност на река Росица на която се пресичат пътя за Красно Градище, за „Ал. Стамболийски“ и за Сухиндол.
  • Римски път — останки — на 3 км югозападно.
  • „Селце“ - останки от римско селище, на около 1 км южно. Каптажът на питейна вода, направен по времето на Римската империя, се използва и до днес.
  • Сопотската стена — скала с характерен профил, даваща основния облик на панорамата на града.
  • Сухиндолският връх — изгаснал вулкан, северно от града.
  • Трескавец — местност на 4 км. югоизточно, главно използвана за аграрни дейности (бостани, градини, пчелини).
  • Язовир „Ал. Стамболийски“ - замислен в периода между двете световни войни, строен през първата половина на 40-те години на XX в. под ръководството на немски инженери, довършен през 50-те години на XX век в рамките на бригадирското движение. Първият голям язовир в България и най-големия в Северна България.

Редовни събития[редактиране | edit source]

  • 14 февруари - отбелязване на празника Трифон Зарезан, свързан с лозарството и винопроизводството, тъй като Сухиндол е винарски център. Празнува се с атрактивен ритуал, зарязване и шествие. Единственото място в България, където 14 февруари се почита по този начин.
  • 21 август — Честване на годишнина от рождението на Българския летец Петко Попганчев
  • 11 ноември — Честване на годишнина от рождението на Марко Вачков

Други[редактиране | edit source]

Морският нос Сухиндол на остров Смит, Южни Шетландски острови е наименуван в чест на град Сухиндол.[1]

Първата кооперативна изба в България "Гъмза" 1909 г.

Назначен първия щатен библиотекар в България.

Внесена първата пръскачка за лозе от Франция.

Най-голямата селска билбиотека в България до 1970 г.

Специфични думи[редактиране | edit source]

Куркуда, будама, трънкулка (джанка), тригя (тригия), кайгана (палачинка), плакенда (тутманик), ишумик (ечемик), делибаш (хулиган), забутело (загнило), папур (царевично стъбло), наджак (брадва), лапчуни (терлици), мастакулки, палапушник, патлангач, пунгия, шушлоп (кистата бобелени от царевицата), капуш (кърлеж), таранкоулу.

Кухня[редактиране | edit source]

Клавиши (Агнеса) - сладкиш, направен от смес подобна на блат за кекс и заливка, яйца и захар;

Свинска чорба - приготвя се от свинско месо (сладкия кокал на прасето) нарязано на ситно, зелева чорба и фиде.

Известни личности[редактиране | edit source]

  • Антон Коджабашев — Роден на 22 август 1959 г. в Бургас. Състезател на Черноморец, трикратен световен и трикратен европейски шампион по вдигане на тежести в категория до 56 кг. Той е властелинът в тази категория и е непобедим в периода 1978-1984 г. От 1999 до 2005 г. е президент на БФВТ. От 2007 г. до сега отново заема същата длъжност. През периода 2004-2008 г. е и вицепрезидент на Европейската федерация по вдигане на тежести.
  • Божидар Стойчев — футболист (играл в ЦСКА София и Академик София, Бдин Видин, настоящ отбор — Нефтохимик Бургас)
  • Васил Неделчев — даскал Васил Неделчев виден читалищен деец, (1839 – 1876 г.) от с. Горни турчета (днес Бяла черква) създател на читалище „Трезвеност“.
  • Васил Карамочев — летец.
  • Ганчо Драгиевв — местен общественик и просветен деец, първият щатен библиотекар в България.
  • Иван Денчев Немия — цигулар, един от основателите на детска музикална школа към читалище „Трезвеност“ Сухиндол.
  • Иван Манев - кинооператор.
  • Кирил Анев — скулптор.
  • Кина Гърбова — наричана още Кина Двулевката - единственият обикновен човек от народа, чийто лик попада върху националната ни валута.
  • Крум Русев — учител по музика, читалищен деец, ръководител на струнен оркестър, духова музика, смесен хор.
  • Марко Вачков — Марко Колев Вачков виден български кооперативен деец, роден в Сухиндол (1866-1936). Книжовник, публицист, преводач, читалищен деец. Основател на модерното пчеларство в България, на лозаро-винарска кооперация "Гъмза", Българския пчеларски съюз (1911), кооперативна централа "Напредък" (1919), Сухиндолската популярна банка (1919), пчеларска кооперация "Нектар" в София (1920), Съюза на българските лозаро-винари (1920), Съюза на лозаро-винарските кооперации (1928). Член на УС на Съюза на популярните банки в София (1919-1935) и на УС на Върховния кооперативен съюз (1927-1928).
  • Милка Диманова — художник.
  • Неделчо Цанев Анев — Ботев четник, загинал след предателство край гр. Враца.
  • Петко Попганчев — Летец изпитател, роден в Сухиндол (1905-1983), владее до съвършенство техниката на висшия пилотаж. През 1932 г. прелита под Стамболовия мост над р. Янтра във Велико Търново. През 1933 г. прави 127 свързани лупинга при полет от Карлово до Казанлък. Със самолет Focke-Wulf Fw 44 извършва гръбен полет в продължение на 33 минути, а с Avia B-122 прави 135 свързани лупинга. През 1959 г. вече пенсионер става първия републикански шампион по висш пилотаж и фигурно летене с моторен самолет.
  • Русан Христов Мирчев — четник от втората чета на Ботев с войвода Тотю войвода.
  • Трифон Драгиев — създател и дългогодишен генерален директор на ЛВК Сухиндол.
  • Христо Гърбов — Христо Викторов Гърбов е български театрален и филмов актьор, играл в много известни български филми, живял в Сухиндол, но роден 1957 г. във Варна
  • Христо Иванов Тихинов - първият генерал от Сухиндол.
  • Христо Русанов Мирчев - първият генерален директор на Винпром Сухиндол, внук на Русан Христов Мирчев и най-ревностният деятел за превръщането на Сухиндол в град.

Източници[редактиране | edit source]

  1. SCAR Composite Gazetteer of Antarctica: Suhindol Point.

1. Държавен архив - В. Търново, Ф 55 К

2. Държавен архив - В. Търново, Ф 65К

3. Държавен архив - В. Търново, Ф 75 К

4. Държавен архив - В. Търново, Ф 447 К

5. Държавен архив - В. Търново, Ф 448 К

6. Държавен архив - В. Търново, Ф 1009 К

Библиография[редактиране | edit source]

  • Алтънов, Т. Нашият поминък – Сухиндолски общински вестник, № 14-15, ноем.-дек. 1935, с.2-4
  • Ангелов, П. и др. Записки по история на България 681–1878, С., 1992
  • Байчев, Б. За името на Сухиндол – В Росишка долина (Сухиндол), 1979, № 16, 21 XII
  • Браклов, Ст. – "До Сухиндол и обратно", Содофабрикант, 1926, № 10, с.7
  • Бромлей, Ю. Етнос и етнография, С., 1976
  • Българско народно творчество. С., т.1, 2, 3, 4, 5, 6, 7
  • Вакарелски, Хр. Етнография на България, С., 1977
  • Вакарелски, Хр. Из народните празници днес. "Трифон Зарезан в Сухиндол" – Българска мисъл,1940, № 2
  • Вачков, М. Вечерните сказки в Сухиндолското читалище – Селски вестник, с.Мусина, II, 1895
  • Вачков, М. Достойнствата на меда, Орало, VII, апр. 1900
  • Вачков, М. За нуждата от препоръки при набавяне на книги в селските читалища и библиотеки. – Селски вестник, с.Мусина, 5 март 1894
  • Вачков, М. За Сухиндол – Дописки, Ловеч, 1888
  • Вачков, М. Лозарство и винарство в с.Сухиндол. – Лоза, 1903, № 3-4, с.59-60
  • Великов, А. За 127 път празнуват лозари и винари в Сухиндол. – Дума, № 36, 13 февр. 1993
  • Велков, Ив. Новооткрити старини – Изв. Български архитектурен институт, 1932 (3, 7)
  • Велков, Ив. Херакъл и Дионис (Наши вести) – Векове, 1931, № 2
  • Георгиев, С. На екскурзия до Горна Оряховица и Сухиндол. – Списание на Съюза на популярните банки, 1926, № 6
  • Георгиева, В. Трифон Зарезан в Сухиндол – Векове, 1977, № 2
  • Димитров, Д. Климатичните ресурси на България. С., Наука и изкуство, 1974
  • Динеков, П. Български фолклор. 1 част, С., 1972
  • Драганова, Т., Спиридонова, М. Възрожденското изкуство и народно творчество във Великотърновско, С., 1974
  • Драгиев, Ив. Лозарският празник в Сухиндол – Отечествен фронт, № 1371, февр. 1949
  • Дянков, К. 113 пъти Трифон Зарезан – Поглед, № 7, 12 февр. 1979
  • Един голям общественик. (Стопанска хроника) – Народно стопанство, 1936, № 4
  • Жегова, М. Големият празник на лозарите от Сухиндол – Лозарство и винарство, 1981, № 2
  • Известия на Исторически музей – В.Търново, В.Търново (бр.6 – 91 г., 7 – 92 г., 8 – 93 г., 10 – 95 г., 12 – 97 г., 13 – 98 г.)
  • Казаков, Д. Дядо Марко Вачков – В: Срещи, случки, размисли. С., 1971
  • Ковачев, М., Байчев, Б. Път през годините. С., 1998
  • Ковачев, М., Цветкова, М. Марко Вачков. Библиография. В.Търново, 1997
  • Ковачев, М. Сухиндол и селата около него. Препоръчителна библиография. В.Търново, Окр. библиотека "П.Р.Славейков",1967
  • Ковачев, Н. За названието на Сухиндол. Едно мнение. – В: Пламтящо огнище. 90 г. Читалище

"Трезвеност" Сухиндол 1870-1960 Сухиндол, 1961, с.51-53; Славянски селищни имена от Севлиево; Крамолин, Кравеник и Сухиндол. Български език, 1962, № 1-2, с.111-115

  • Колев, Н. Българска етнография, В.Търново, 1995
  • Колектив, “Географски речник на България”, София, 1980
  • Кръстев, Кр. Трифон Зарезан – Филмови новини, 1965, № 4
  • Лозарски комитети – Орало, 1898, № 10, с.157
  • Лозарството и винарството в Сухиндол – Лоза, II, 1903 – 1904
  • Маждраков, П. – "Торови опити в Сухиндолските лозя", Сухиндол, № 146, март 1938
  • Вачков, М. (1866 – 1936) – Пчеларство, 1992, № 7
  • Материали за археологическа карта на Великотърновския край. Старините на землището на

Сухиндол. – Година на музеите от Северна България, 15, 1985

  • Миков, В. Сухиндол в далечното минало. – Сухиндол, № 142-143, 1938
  • Митев, М. Лозарство в Сухиндолския край – Сухиндолски общински вестник, № 5-6, февр.-март 1934, с.1-2
  • Мънков, Н. Сухиндол – В: Юбилеен сборник на Сухиндолското читалище "Трезвеност" 870-1895, с.Мусина, 1896
  • Мънков, Н. – "Лозята в Сухиндол", Сухиндол, № 174. юли 1940
  • Петров, П. По следите на насилието, част II, С., 1988
  • Почвено-географско райониране на България. С.,БАН, 1974
  • Ричардсон. Сухиндолските селяни или огледалцето на гражданите и велеучените в България откъм самообразователните страни. – В: Ричардсон. По избора на книгите или по самообразованието. Русе, 1896
  • Стойков, Р. Наименования на български селища в турски документи. – Изв. на Народна библиотека "Кирил и Методий", 1 (7), 1961
  • Тинчев, Н. Кооперативното дело на Марко Вачков – Народна кооперация, 1964, № 11
  • Томов, Н. Самобитен народен празник. В Сухиндол за 117 път организирано бе честване Денят на лозаря – Борба (В.Търново), № 19, февр. 1982
  • Традиционният лозарски празник в Сухиндол, Земеделско знаме, № 1381, 15 февр. 1951
  • Тъгата на лозарите - Вестник на кооперативните дружества в Сухиндол – 1, юли 1922, с.1-2
  • Хранков, И. "Зарезан в Сухиндол" – Лозарски преглед, 1921, № 4/5
  • Чилингиров, Ст. Сухиндол – В: Чилингиров, Ст. Български читалища преди Освобождението. Принос към историята на българското Възраждане. С., 1930, с.485-489
  • Юбилеен сборник на Сухиндолското читалище "Трезвеност" 1870-1895, с.Мусина, печ. "Селянин", 1896, с.232
  • Цветков, И.,Историко-етнографско проучване на Сухиндол, ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий”, В. Търново, 1999.
  • Цветков, И., Статия "Празникът Трифон Зарезан в Сухиндол" В: ИИМВТ, т. ХIV, 1999, с.194
  • Цивнев, Хр., Студия "Сухиндол - местонахождение от VI до ХIХ век", Архивни материали в НБ "П. Р. Славейков", В. Търново, отдел Краезнание
  • Цивнев, Хр. – "Род Цивневи в гр.Сухиндол", С., 1984

Външни препратки[редактиране | edit source]