Велинград

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Герб на Велинград
Велинград
Velingrad cloudy.jpg
Панорамен изглед от Велинград
България
Red pog.png
Велинград
Област Пазарджик
Red pog.png
Велинград
Общи данни
Население 24 788 (ГРАО, 2014-09-15)*
Понижение 22 602 (НСИ)
Землище 124,955 km²
Надм. височина 755 m
Пощ. код 4600
Тел. код 0359
МПС код РА (Пз)
ЕКАТТЕ 10450
Администрация
Държава България
Област Пазарджик
Община
   - кмет
Велинград
Иван Лебанов
(независим)

Велинград е град в Южна България, в Област Пазарджик и е втори по големина в областта след областния град Пазарджик. Градът е административен център на Община Велинград. Образуван е през 1948 г. от сливането на селата Лъджене, Каменица и Чепино. Наречен е от тогавашната власт на партизанката Вела Пеева.

География[редактиране | edit source]

Велинград се намира в Чепинската котловина в Западните Родопи.

Градът има планински климат. Намира се в европейско-континенталната климатична област, на границата с континентално-средиземноморската област. Лятото е прохладно и краткотрайно, а зимата — мека и продължителна. Валежите са сравнително малко. През пролетта и началото на лятото са по-обилни, в края на лятото и есента е по-сухо. Снеговалежите са достатъчни и задържането на снежната покривка е продължително (до 150 дни). Снежната покривка е устойчива и дебела.

Велинград е един от най-безоблачните градове в България. Облачността е най-голяма през зимните месеци. Общото ѝ намаляване се наблюдава в началото на есента. Това е едно от местата в България с повече безвалежни дни. Наличието на ясно време и обилно слънцегреене е характерно за Велинград. Средно-годишната температура на въздуха е 9°С. Относителната влажност на въздуха е 75%. Атмосферното налягане е ниско – 693 мм живачен стълб.

Водни ресурси в района на Велинград - реки, карстови и минерални извори – има в изобилие. Те са фактор за определянето местоживеенето на хората, стопанската им дейност, за развитието на туризма като цяло. Многобройните бистри планински потоци и рекички се обединяват в Чепинската река. По-важните ѝ протоци са Грънчарица, Луковица, Лепеница, Мътница и Требетущица. Язовирите в района разнообразяват природната среда, изменят положително микроклимата и увеличават значително привлекателността на ландшафта. Във Велинград има редица карстови извори като Клептуза.

Във Велинград са съсредоточени едни от най-богатите в България хидротермални находища. Минералните извори (80 на брой), мекият климат и прекрасната природа са голямото богатство на града. Велинград е един от най-големите балнеологични курорти в България и е известен като "СПА столицата на Балканите".[1] Тук има множество санаториуми, лечебници, модерни СПА центрове и хотели.

История[редактиране | edit source]

Културните пластове дават основание да се твърди, че Чепинският край е обитаван от тракийски племена през 6 - 5 век пр.н.е. Най-трайни са следите от племето беси - открити са могили, некрополи, стени от селища и крепости. Писмени сведения за тази епоха дават древните историци Херодот и Тукидид:

„Там в Тракия била страната на блаженството, която лежала високо над планината, където обитавал Дионисий. На планината Пангей се намирал прочут негов храм, където служели жреци от племето беси. Там имало и жена пророчица, подобна на делфийската Пития.“ Херодот , Историята

За авторитета и значението на храмът на Дионисий в Родопите говори фактът, че Александър Македонски и бащата на Октавиан Август са го посетили, за да им гадае пророчицата за бъдещето им.

От траките са останали много надгробни могили - седем в Баташкото блато (сега дъно на езеро), две могили в местността „Юндола” и десетки на други места. Развалини от тракийски селища и крепости могат да се видят в местността „Печковец”, в подножието на средновековната крепост Цепина, където са намерени фрагменти и от тракийска керамика и оръдия на труда, както и на други места.

През 46 г. римляните завладели Родопите. Така започва смесен трако-римски период, който продължава до идването на славяните. За римската култура в този край говорят археологическите находки от селища и укрепления в местностите „Биволичино дере” и „Ремово”. Това са останки от глинени тръбопроводи за минерална вода, от настилки за пътища, от укрепления, мраморни плочи, монети и т.н.

В началото на 6 век Чепинският край е бил населен със славяни. Според проф. Петър Петров и проф. Марин Дринов тук е живяло племето драговичи. Славяните възприели много от обичаите, нравите и културата на траките, като им предали свои характерни черти. По-късно към славяните се прибавили и българите. Чепинската котловина е присъединена към българската държава при управлението на Маламир, а неговият наследник Пресиян включва в пределите и цялата родопска област.

За голямото стратегическо значение на тези места говори фактът, че след кръвопролитни боеве или чрез тайни заговори те преминавали ту в български, ту във византийски ръце. Окончателното им освобождаване от византийците става при управлението на цар Калоян. От това време са останали следи от укрепления в местността „Стража” – на 12 km източно от града в местността „Градот” – на 12 km северно от Велинград в землището на гр.Ракитово се намира тази местност. По времето след цар Калоян крепостта Цепина е била столица на деспот Алексий Слав. По-късно той премества столицата си в Мелник.

От времето на цар Иван Александър са намерени монети от Чепинския край. Смята се, че падането на крепостта Цепина и на целия Чепински край под турска власт е станало през 1371-1373 г. След това събитие настъпили редица сериозни промени в живота на тукашните българи. Османската империя имала нужда от съюзници в центъра ѝ и започнала да налага ислям доброволно или насилствено още в началото на 16 век.

Османският регистър, отнасящ се за годините 1516-1517, посочва появяването на първите живеещи мохамедани в района. Тогава в чепинските села има общо 624 домакинства, 12 от които мюсюлмански. Българите носят имена като Велчо, син на Златко, Петко, син на Райо, Радул, син на Прослав и пр., докато 7 домакинства от Лъджене използвали за фамилно име арабското Абдуллах, което обикновено се дава на всички новоприети в исляма. Тези 7 домакинства владеели пълен чифт, т.е. парче земя, за което се е смятало, че може да осигури добро материално положение на едно семейство.

Според "Летописа на поп Методи Драгинов" по времето на потурчването на Чепино от Мехмед IV (1656-1661 г.) част от населението е било принудено да приеме исляма, тъй като гръцкия владика Гаврил набедил местното население за непокорно пред пашата в Пловдив. Когато пашата пристигнал в Чепино, събрал първенците и поискал да ги убие, но те приели Исляма с надеждата, че ще бъдат пощадени[2]. Почти всички наследници обаче са запазили народността, езика и благия си характер. Чепинци продължили да говорят звучния български език, да пеят мелодичните си песни, да тачат обичаите си. Българите-мюсюлмани са запазили много от традициите на християнския култ. Във всички мюсюлмански селища на Гергьовден се правят люлки на ергените и момите, кичат се със здравец портите и чеиза на момите.

Чепинското население не останало настрана от Възраждането и националноосвободителните борби на българския народ. През 1816 г. каменчани изградили новата църква „Св. Троица”.[3] Тя се превърнала в средище, където се укрепвало българското самосъзнание и се разпространявали знания и просвета. Към църквата през 1823 г. се открива първоначално килийно училище, а след това и класно училище, помещавало се в самостоятелна сграда. Първите известни засега учители били Илия Ждраков, Паун Гугалов, даскал Партений, даскал Саев — той въвежда като учебник "Рибния буквар", Георги Чолаков — Дядо Даскал, Сава Докторов, Стою Масларов.[4]

По време на Руско-турската война мюсюлманското население се скрива в планината или в по-южните селища. Някои села като Лъджене обезлюдяват напълно. След няколко дневно криене жителите се връщат премръзнали обратно по родните си места.[5]

През 1948 г. селата Лъджене, Каменица и Чепино се обединяват в едно селище-град. То носи името на родената в Каменица партизанка Вела Пеева и е наречено Велинград. От 1977 г. става общински център.

Туризъм[редактиране | edit source]

Красивата природа, минералните извори и благоприятните за лечението на редица заболявания климатични особености правят Велинград предпочитана от български и чужди туристи дестинация. Коронован като „СПА столица на Балканите“ градът посреща своите гости и им предлага екзотични СПА и уелнес процедури, бутикова кухня и живописни места за почивка и рекреация. Изградени са балнеосанаториуми за рехабилитация и заболявания на различни заболявания, както и множество хотели.

Основни хотели във Велинград[редактиране | edit source]

Хотел категория помещения
Роял Спа Велинград 1* 111
Балнеокомплекс "Свети Спас" 1* 145
Двореца 1* 109
Макси 1* 108
Акватоник 1* 96
Гранд Хотел Велинград 1* 82
СПА клуб "Бор" 1* 92
СПА хотел "Селект" 1* 75
Здравец 1* 90
Олимп 1* 73
Hotel Royal Spa 1* 167
СПА хотел "Рич" 1* 51
Лъки Лайт 1* 27
Балнеологичен център "Камена" 1* 123

Квартали на Велинград[редактиране | edit source]

Чепино[редактиране | edit source]

Чепино е най-южният от трите квартала на Велинград. Преди основаването на града кварталът е бил село Баня Чепинска, което е преименувано през 1934 година на село Чепино (на името на Чепинската котловина).

Името Чепино (съответно „Чепинска котловина“) е записано в османски документи от 1666 г. Първоначалното име на котловината е Цепина (Цепино), но тъй като в турския език не съществува звукът „ц“, името е записано като Чепино. Там се намира и езерото Клептуза.

Лъджене[редактиране | edit source]

Централният квартал на Велинград. В него се намират сградата на Община Велинград, Централната поща, Районният съд, Централният кооперативен пазар и други учреждения. Лъджене е било някогашен феодален чифлик, около който, поради наличието на минералните извори и баните, се е създало селище. Името му произхожда от думата „Лъджа“ - баня.

Каменица[редактиране | edit source]

В него се намират много извори: Власа, Сярна баня и др. Квартал Каменица е най-големия от трите квартала на Велинград. В Каменица са родени Вела Пеева, Кочо Честименски, Владо Черноземски - трима представители на българската история. В квартала се намира и една от най-старите български църкви. Подът на нейния олтар е бил използван за скривалище на оръжия по време на руско-турската освободителна война.

Религия[редактиране | edit source]

В града повечето жители са православни християни, в околните села населението е съставено предимно от българи мюсюлмани. Ислямът се е разпространявал бавно, но постепенно в Чепинската котловина. Проследявайки регистрите на Османската империя, можем да съставим следната таблица[6]:

Година Мюсюлмански
семейства
1516 10%
1528 12%
1570 26%
1595 31%
1640 50%
1712 89%

Броят на мюсюлманите е повишен и след това, когато гръцката патриаршия налага непосилни данъци на християнското население, което отказва да ги плаща. Тогава гръцкият владика Гавриил от Пловдив се оплакал на пашата, който отишъл да уреди сметките. Част от разбунтуваното население предпочело да приеме исляма, вместо да плати съответните налози на гръцката църква.[7]

Политика[редактиране | edit source]

От 2007 година кмет на община Велинград е Иван Лебанов - първият медалист от зимна олимпиада в историята на България (бронзов медал по ски-бягане, Лейк Плесид — САЩ, 1980 година).

Икономика[редактиране | edit source]

Икономиката на града е представена основно от добивният сектор и туризма.

Забележителности[редактиране | edit source]

Клептуза[редактиране | edit source]

Клептуза

Сред най-забележителните, романтични и тайнствени кътове на Велинград е изворът Клептуза, а едноименният парк с двете си езера е един от символите на града. Той се намира в квартал Чепино, който е една от трите термални зони във Велинград. Тук се намира и карстовият извор Клептуза. Големи количества от водата му се ползват за питейни нужди, другата част от водата образува две красиви езера, които след това се вливат в Чепинска река, а от нея — в Марица и Бяло море. От карстовия извор на юг се простират вечно зелени борови гори, превърнати в естествен парк, който се посещава от жителите на курорта и от неговите гости, особено през лятото. Паркът е изграден със собствени средства от бившата селска община с. Чепино – Баня, като първото езеро е установено през 1933 г.

Крепостта Цепина[редактиране | edit source]

На 18 км. източно от Велинград в землището на село Дорково, община Ракитово се намира старата българска крепост Цепина, столица на деспот Слав. През средновековието Цепина е една от най-известните родопски крепости. Влиза в пределите на българската държава в средата на IX век. През XI век е завладяна от Византия, но по време на управлението на цар Калоян (1197-1207) Цепина отново е върната в пределите на Българската държава. Когато Калоян назначава племенника си Алексий Слав за управител в Родопите, Цепина става седалище на владенията на деспота. След убийството на царя през 1207 г., деспот Алексий Слав се обявява за независим. В периода 1246 - 1254 г. Цепина е владение на никейския император Йоан II Дука Ватаций, но Михаил II Асен успява да си я възвърне. През 1373 г. крепостта е завладяна от османските нашественици. Външните крепостни стени обхващат площ от 25 дка, а в най-високата част е бил изграден средновековен замък върху площ от 1,5 дка. Стените му са запазени до височина от 2,5 м. Външният крепостен зид, е запазен до височина от 6 м. и е с дебелина 3 м. В крепостта са открити и проучени останките на три църкви и четири дълбоки водохранилища (щерни), достигащи на дълбочина до 10 м.

Пресечна точка на 24 Меридиан и 42 Паралел[редактиране | edit source]

На територията на град Велинград, източно от местността Клептуза, се пресичат 24 Меридиан и 42 Паралел. Такива пресечни точки се срещат рядко в населени места, а комбинацията на цифрите прави това явление още по интересно.

Театри[редактиране | edit source]

Музеи[редактиране | edit source]

  • Исторически музей

Началото на музейното дело в Чепинския край е поставено през 1909 г. от Христо Масларов. По негова инициатива към читалището в с. Каменица е създаден Археологически музей, утвърден от Министерство на просвещението.

През следващите десетилетия в училищни и читалищни музейни сбирки се събират много свидетелства за миналото на този район. На тази основа през 1952 г. се създава Градски исторически музей – Велинград. По-късно той се преобразува в Къща - музей "Вела Пеева". С решение на Министерство на културата от 1991 г. отново се променя статутът му на Исторически музей - Велинград. Оформени са следните отдели: Археология, Възраждане, Етнография, Нова и Най-нова история и Художествен отдел. В тях се съхраняват и проучват повече от 19 000 археологически находки, предмети от стария бит, икони, старопечатни книги, лични вещи и архиви на известни личности, снимки и документи.

Музеят разполага със специално построена през 1982 г. сграда с обширни и удобни за експониране зали. В тях са представени постоянните експозиции за Вела Пеева, етнографска изложба, изложба за великденски писани яйца и изложба за Николай Гяуров.[8]

Редовни събития[редактиране | edit source]

Известни личности[редактиране | edit source]

Родени в днешен Велинград
Починали в днешен Велинград
Други

Други[редактиране | edit source]

Футболният клуб на града се нарича „Чепинец“ и е основан под това име през 1926 г. През пролетта на 1978г. в турнира за Купата на Съветската армия отборът стига до полуфинал с ЦСКА, който губи с 5:4 след изпълнение на дузпи (в редовното време 1-1). Преди това в същия турнир „Чепинец“ отстранява: „Ботев“ (Ихтиман) с 4-2, „Етър“ (Велико Търново) с 4-3, „Сливен“ с 4-0 (1:0 плюс 3:0 служебен резултат) и „Левски“ (София) с 5-3 след изпълнение на дузпи (в редовното време 1-1). Стадиона на града е превърнат в развалина, но бизнесмените Красимир и Фидел Бееви го обновяват и го превръщат в първия частен стадион.

Кухня[редактиране | edit source]

Галерия[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Спа Инфо България
  2. Кънчов, В. Македония. Етнография и статистика. София, 1900, с. 42.
  3. Захариев, Ст., Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазарджишката каза, Виена, 1870 г. (фототипно издание с коментар, С. 1973)
  4. Жлеглов, Д. Просветното дело в Пазарджишкия край през Възраждането. Пазарджик, ИК "Белопринт", 1996, с.122-123
  5. Хюсеин Мехмед. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, 2007, стр. 37-38
  6. Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 27-31.
  7. Кънчов, В. Македония. Етнография и статистика. София, 1900, с. 42.
  8. Историческият музей във Велинград
  9. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.749.

(1): Временно изпълняващ длъжността