Алексий Слав

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Алексий Слав
български деспот
Роден: 12 век
Починал: 13 век
Руини от Славовата крепост край Мелник
План на Славовата крепост при Мелник

Алексий Слав (на гръцки: Ἀλέξιος Σθλαῦος, Alexius Slav) e самостоятелен български владетел, деспот на княжество в Родопско-Пиринската област от 1207 до 1230 година.

Биография[редактиране | edit source]

Алексий Слав произхожда от династията Асеневци - племенник на царете Асен, Петър и Калоян. Първи братовчед на цар Борил и севастократор Стрез. След смъртта на Калоян в 1207 година енергично се противопоставя на цар Борил, като го смята за узурпатор. През 1208 година влиза в договорни отношения с латинския император Хенрих Фландърски, който го удостоява с титлата деспот. Под негова власт са Западните и Централни Родопи, и голяма част от Източна Македония, на изток от река Струма.

За Алексий Слав не се знае нищо чак до 1207/1208 г., но от последвалите събития проличава, че е бил известен и могъщ велможа, който принадлежал към висшите управляващи среди. След убийството на цар Калоян под стените на гр. Солун (окт. 1207) в държавата настъпва смут — липсвала твърдо установена наследствена практика. За трона имат претенции няколко личности, все родни­ни на убития цар — Борил и брат му Стрез, както и самият Алексий Слав . Борил изпреварил всички, оженил се за вуйна си, вдовстващата царица, и започнал репресии, за да задържи завоева­нието си. Малолетните синове на цар Асен I — Иван Асен и Александър, били изведени в отдалеченото Галичко княжество (в Югоизточна Украйна), а Стрез потърсил закрила при сръбския жупан Стефан Първовенчани, който бил наследник на комитопулите. Единстве­но Алексий Слав се противопоставил на Борил. Бил принуден да стори това, тъй като разправата с неуспели претенденти обикнове­но била жестока и безпощадна — роднинските връзки нямали никакво значение. Вероятно в борбата срещу Борил Алексий Слав намерил подкрепа сред непокорното родопско население и сил­ните местни крепости, които били надеждна гаранция срещу притесненията на която и да било централна администрация.

Вътрешна политика[редактиране | edit source]

Съвременните хронисти твърдят, че чрез из­мама и предателство Борил отнел земята на Алексий Слав и това, което му се полагало по право. Така той също потърсил чужда закрила и помощ. Междувременно Борил търпи поредица от военни неуспехи. През май 1208 г. край Боруй (дн. Стара Загора) станало сражение с кръстонос­ците на император Анри (Хенрих Фландърски), брат на погиналия в български плен Балдуин. Двете страни се оттеглили, без да спечелят решителна победа. Два месеца по-късно, през нощта на 1 август, край Пловдив, Борил понесъл тежко поражение. Латинците взели кървав реванш за погрома при Одрин през 1205 г., като завладели почти цяла Западна Тракия. Тогава в лагера на император Хенрих Фландърски се появил Алексий Слав.

Външна политика[редактиране | edit source]

Един от летописци­те на Четвъртия кръстоносен поход (1199 — 1204 г.) описва подробно срещата между импера­тора и българския велможа, който се държал не като обикновен молител, а със самочувствието на силен, суверенен владетел, който търси подхо­дящ на ранга си съюзник. Хенрих (в зап. историография — Анри) приел Алексий Слав в палатката си в присъстви­ето на най-прочутите барони и рицари. Съгласно етикета Алексий Слав коленичил, целунал крака и ръката на императора. След това обещал васално подчинение и вярна служба. При това с неподозирана и изумителна за кръстоносците дързост поискал за съпруга едната дъщеря на Анри, като изрекъл следните думи: "Господа­рю, обърнаха ми внимание, че Вие имате дъще­ря, която, моля Ви, ако обичате, да ми я дадете за жена. Аз съм човек доста богат със земя и съкровища от сребро и злато и в моята страна ме почитат доста като благородник...“.

Гордите думи първоначално породили насмешка у императо­ра, който не скрил възмущението си от прояве­ната дързост, граничеща според него с наглост. Някои негови барони обаче проявили повече политически разум от господаря си. Те разбирали, че не могат да удържат Тракия, ако между Борил и Алексий Слав се установи единодействие. Затова го убедили да се съгласи с направеното предло­жение. Анри приел и се обърнал към госта си с думите: "Аз Ви давам дъщеря си, стига Бог да Ви позволи да ѝ се радвате. Аз Ви давам с нея и цялото завоевание, което ние направихме тук, при условие, че Вие ще бъдете мой човек и ще ми служите...“.

Така императорът оповестил, че приема Алексий Слав сред своите васали. Освен това, вероятно в отговор на друго искане на родопския властелин, той потвърдил, че ще му помогне да завладее престола на България. След няколко дни бил обявен годежът, а в крепостта Станимака се състояла втора среща между бъдещите роднини. На нея било опреде­лено времето на сватбата. Император Анри подарил на Алексий Слав любимия си кон — особен знак на благоразположение. Всъщност жестът бил предназначен да подслади горчивата реалност — между тях все още нямало пълно доверие. Алексий Слав бил принуден да приеме в своите земи два рицарски отряда под командването на импера­торския брат Евстатий. Така завършила и тази среща. След това кръс­тоносците потеглили към Константинопол, спо­койни, че са затвърдили властта си в Тракия и Родопите. По пътя към столицата Анри и Алексий Слав се срещнали за трети път. Българският владетел бързал да вземе невръстната си още невеста. По поръка на императора тя е доведена в Силиврия. където бъдещият й съпруг я вижда за първи път.След това тримата — бащата, дъщерята и зетят, потеглят за Константинопол. Сватбата била отпразнувана пищно. Императорският зет бил почетен с най-високата възможна титла — деспот, а тържествата продължили цяла седмица. Скоро след това Алексий Слав се завърнал във владенията си. На раздяла император Анри дал обстойни съвети на дъщеря си как да се държи като съпруга, а тя обещала да изпълнява неговите наставления.

Обширният разказ на кръстоносния хронист показва недвусмислено, че в Константинопол гледали твърде сериозно на съюза с Алексий Слав. За момента той бил единственият сигурен васал и съюзник сред враждебното обкръжение на Балканите. А и военните възможности, които имал, не били за пренебрегване. Деспот Алексий Слав можел да сдържа враждебните прояви на цар Борил, докато Анри се разправял с размирните ломбардски барони в Солунското кралство, които по това време се били съюзили с Борил.

Към края на 1208 г. Анри предприел поход в Солунското кралство, а по същото време Борил нахлул във владенията на Алексий Слав. Българският цар сполучил да превземе Мелник, който малко преди това преминал под властта на деспота. Кампанията обаче се затегнала, местното население не подпомагало Борил. През пролетта на следващата година българският цар се насочил срещу Стрез в Македония, но конфликтът се уредил сравнително лесно. Оформил се антилатински съюз между двамата братя. Съвсем естествено те били враждебно настроени срещу братовчед си Алексий, който останал верен на васалните си клетви и запазил лоялност към височайшия си тъст.

През 1211 г. Борил отново подновил антилатинската война, като се възползвал от заетостта на Анри в Мала Азия. Главната роля била отредена на севастократор Стрез, комуто царят изпратил 52 отряда войска. С тяхна помощ Стрез нахлул в Солунското кралство. Силите на рицарите били незначителни и ако не била решителната намеса на деспот Алексий Слав, съдбата на държавата им би била по-различна. Стрез бил разбит в Пелагонийската равнина от кръстоносците, а Славовите войски заедно с латинците отблъснали Борил и му нанесли тежки поражения — 24 отряда пехота и 2 отряда конница били пле­нени и безмилостно изклани, но не от своите, а от рицарите. Деспот Алексий Слав се възползвал от ситуацията. Разширил владенията си в Македония, отново завзел Мелник и дори пренесъл там столицата си. Всички негови действия били одобрени от император Анри фландърски. През януари 1212 г. той уведомил всички свои приятели от Европа, че Борил е узурпатор и е „заграбил владетелската титла и знаците на владетелското достойнство у българския на­род“. Така той потвърдил дадените обещания при сродяването с Алексий Слав и отново признал претенциите му за престола в Търново.

През 1212 — 1213 г. отношенията между България и Латинската империя започнали постепенно да се подобряват. Нещо повече- Анри се оженил за една от дъщерите на цар Калоян. Тази стъпка на константинополския владетел охладила васалната вярност на деспот Алексий Слав. Той все повече придобивал самочувствие на са­мостоятелен владетел и не признавал над себе си ничия власт. Все пак, до смъртта на Анри през 1216 г. спазвал (поне формално) васалитета си.

Някъде между 1215 и 1216 г. починала съпругата на Алексий Слав — незаконната дъщеря на Анри. Със смъртта на дъщерята връзките и на баща й с латинците в Константинопол били прекъснати. В създалата се сложна обстановка на Балканите деспот Алексий Слав показал удивителен политически инстинкт за оцеляване. Той почувствал растящата мощ на епирския деспот Теодор Дука Ангел Комнин, както и нарастващата заплаха от страна на България, където набирал сили Иван Асен II. Слав преценил, че по-опасен е Теодор. Затова се сродил с него, като се оженил за дъщеря на Теодор Петралифа, шу­рей на Теодор Комнин. Сближението с амби­циозния грък запазило Славовите владения като остров насред епирските територии. Оттук нататък сведенията за Алексий Слав секват. Споменат е през 1228 г. като враг на латинците. По-късно земята на Слав е спомената в договора между бившия йерусалимски крал Йоан дьо Бриен и Латинската Цариградска Империя, сключен в Перуджа на 9 април 1229 година.[1] Вероятно след битката при Клокотница (9. III. 1230) владенията му били присъе­динени към България под скиптъра на цар Иван Асен II.

Деспот Алексий Слав е последният и най-забележителен самостоятелен владетел на Балканите през първите десетилетия на XIII в. Той се за­държал на политическата сцена повече от 20 години, при това непрекъснато усилвал своята мощ и независимост. Границите на владенията му не могат да се уточнят съвсем сигурно. Все пак изследователите смятат, че на север граничели с България, на изток и юг — с Константинополската империя и Солунското кралство, а на запад — с владенията на севастократор Стрез. Под властта на Алексий Слав са били почти целите Родопи, Североизточна Македония — по средното течение на р. Струма (Пиринска Македония) и на изток чак до Пловдив.

До 1211 — 1212 г. Алексий Слав резидирал в родопската крепост Цепина, днес край село Дорково в Родопите - (1207 - 1212), а след това се преместил в Мелник (след 1212 г.). Там той се разпореж­дал като „самодържец“ - т.е. като самостоятелен, независим владетел. Това проличава от ед­на негова (грамота) на гръцки език, изда­дена през 1220 г. Той дарявал на манастира „Св. Богородица Спелеотиса“ в Мелник селото Катунци. В документа Алексий Слав се самоопределя като самодържец в държава, която е напълно неза­висима. Той смята, че властта му е равна на царската — назовава манастира „деспотски и царски“. Дарява монашеската обител наис­тина по царски — дава ѝ земи, добитък, църковна утвар, книги. Съвременниците имали твърде високо мнение за Алексий Слав Византийският хронист Георги Акрополит отбеляз­ва: "Планината Родопи, която се нарича и Ахридос, а също и Мелник... владеел Слав, който бил роднина на цар Асен и бил почетен с деспотство от Константмнополския император Ерик (Анри), за чиято дъщеря, родена от незаконна връзка, той се бил оженил. Този Слав..., като завладял силния и почти непревзимаем за всич­ки противници Мелник, станал самодържец и не се покорявал на никой от околните владетели. Понякога бил съюзник на италийците, свързвай­ки се с тях по роднинство, понякога държал страната на българите поради родство, а поня­кога — на Теодор Комнин. И никога никому не бил подчинен, нито пък се свързвал истински във вярност и съгласие...“.

Споменът за него е живял със столетия в преданията и легендите. Името му се споменава в една грамота на владетеля Константин Драгаш през 1393 година. През 15 и 16 век Родопите са наричани в някои извори Славееви гори - епоним от Слав. Река Доспат носи името си от титлата деспот и вероятно е свързано с личността на Алексий Слав.

Не е известно българският деспот да е имал деца от двата си брака.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  • Андреев, Й. Лазаров, Ив. Павлов, Пл. "Кой кой е в средновековна България". София, 1995, стр. 11-14.
  • Macrides, Ruth. George Akropolites: The History – Introduction, Translation and Commentary. Oxford, United Kingdom, Oxford University Press, 2007. ISBN 978-0-19-921067-1.
  • Златарски, В. История. Т. 3, стр. 270 — 322;
  • Божилов, Ив. "Фамилията на Асеневци. I, № 11, 95 — 98;
  • Радић, Р. Обласни господари у Византији крајем XII и у првим деценјама XIII века, ЗРВИ, XXIV — XXV. Београд, 1986, 235 - 245. .

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Колектив, „Архивите говорят № 18 - Венециански документи за историята на България и българите (XII — XV в.) “, София, 2001, Издателство ГУ на архивите при МС/Държавна агенция „Архиви”, стр. 30, 32
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.