Ивайловград

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Ивайловград.

Герб на Ивайловград
Ивайловград
България
Red pog.png
Ивайловград
Област Хасково
Red pog.png
Ивайловград
Общи данни
Население 3 669 (ГРАО, 2014-09-15)*
Понижение 3 739 (НСИ)
Землище 46,117 km²
Надм. височина 104 m
Пощ. код 6570
Тел. код 03661
МПС код Х (Х)
ЕКАТТЕ 32024
Администрация
Държава България
Област Хасково
Община
   - кмет
Ивайловград
Диана Овчарова
(ГЕРБ)
Адрес община
6570 Ивайловград
ул. „Георги Димитров“ N49
тел.: +359 3661 6090, факс: +359 3661 6022,
е-поща
Градски център, в дъното паметника „Майка България“; 2011
Център за работа с деца; 2011 г.
Паскалева къща, днес туристически център; 2011 г.
Възпоменателна плоча на капитан Петко войвода в Ивайловград; 2011 г.
Руси Димитров, борец за свободата на Ивайловградско, деец на ВМОРО; 1912-1918
Паметник на цар Ивайло в център на Ивайловград; 2011 г.
Първа страница на градския вестник „Беломорец“ от 1939 г.
Църквата „Преображение Господне“, построена 1805 г., цялостно преустроена 1828 г.; 2011 г.
Изглед към читалище „Пробуда“; 2011 г.
Улица в старата част на града; 2011 г.
Изглед към квартал „Дружба“ (нова градска част); 2011 г.
Подова мозайка от римска вила „Армира


Ива̀йловград е град в Югоизточна България, Област Хасково, административен център на Община Ивайловград.

География[редактиране | edit source]

Местоположение[редактиране | edit source]

Ивайловград се намира в крайните дялове на Източните Родопи по средното течение на р.Арда и нейните притоци Бяла и Луда река. Той е единственият град в България, от който, отправяйки се право на север, се стига до Гърция.

Община Ивайловград е разположена в най-югоизточната част на Родопите. На изток и на юг граничи с Република Гърция, а нейни съседи, на север и запад, са общините Любимец, Маджарово и Крумовград.

Климат[редактиране | edit source]

Климатът на района е преходно-средиземноморски. Територията на общината е 820 кв. км и попада изцяло в Източно-родопската физико-географска област, надморската височина на която се движи от 70 до 700 м. Релефът на региона има добре изразен нискоридов и долинен характер.

Релеф и води[редактиране | edit source]

История[редактиране | edit source]

Първи сведения за Лютица[редактиране | edit source]

През Средновековието на мястото на квартал Лъджа се е издигала крепостта Лютица. Първите сведения за нея са от 9 - 10 век, когато в епархийски списъци от времето на император Лъв VI (886-912) и патриарх Николай Мистик се споменава за митрополитското средище Лютица. Лютица е известна и от мемоарите на император Йоан VI Кантакузин (1347-1354), чиято войска стига до крепостта през 1342-1343 година. Градът е бил разрушен при нахлуването на османските турци в Източните Родопи през 1362.[1]

Османски период[редактиране | edit source]

Османците прекръщават града на Ортаккьой, в буквален превод от турски Средносело или Село по средата. По време на османското владичество и през епохата на българското Възраждане, сведенията за града са оскъдни. В документи, касаещи икономическото, стопанското и политическо състояние на Одринския вилает (района около Одрин, Димотика и Софлу), се споменава и Ортакьойската каза като малка и незначителна област във вилаета. Поради междуособиците в Османската империя и кърджалийското движение, в края на 18 и 19 век започва масово изселване на българското население към Мала Азия.

Освободителната Руско-турска война, Балканската и Междусъюзническата войни, със своите решения, довеждат до нечувана концентрация на българското население от Родопската област, Беломорска Тракия и Мала Азия в пределите на новоосвободена България.

Балканските войни[редактиране | edit source]

След Освобождението на България от османска власт, според решенията на Берлинския конгрес от 1878 година, районът на Ивайловград остава в пределите на османската държава. През 1912 година, по време на Балканската война, Източните Родопи попадат в оперативния периметър на Отделната сборна конна бригада под командването на генерал-майор Александър Танев.

През лятото на 1913 година в Гюмюрджинска област е образувано Гюмюрджинско автономно управление, с председател Хафъз Сали. На планомерното изтребление на българския национален елемент в Беломорска Тракия дипломатично се придава неофициален характер. Изкуствено създадените трудности и формалности дават възможност на автономистите ефективно да използват периода до възстановяването на българското административно управление в беломорските райони. Гюмюрджинските автономни чети пристигат в Ивайловград на 29 юли 1913 година. Местното българско население в околията е оставено на произвола на съдбата. С неговата чест, имот и живот започват да се разпореждат развилнелите се башибузуци, дезертьори от османската армия, гръцки и албански шовинисти. Те се възглавяват от Иляз бей, който създава и регионална автономна милиция. Сформирани са пехотни и кавалерийски чети с главатари.

Разорението на тракийците[редактиране | edit source]

През септември-октомври 1913 година главорезите от автономните чети убиват, заколват и изгарят в селата Камилски дол, Сив кладенец, Покрован, Хухла, Горно Луково, Горноселци, Гугутка, Попско и Драбишна общо 335 души — мъже, жени, деца и старци. Затова с пълно основание проф. Любомир Милетич, автор на книгата „Разорението на тракийските българи“, пише: „...всички са пострадали и то толкова много, че Ортакьойската околия (Ивайловградска околия) може да се каже най-нещастна между пострадалите околии на Нова България“.

Унищожени са стотици къщи и стопански пристройки, църкви, училища, читалища. Избити са и местни административни, църковни и просветни дейци. Нанесени са неизлечими психически травми в душевността на местното българско население. Само намесата на XXVII пехотен полк и четите на прославените тракийски войводи Димитър Маджаров и Руси Славов предотвратява тоталното обезбългаряване на Ивайловградския край. Едва след това той започва мирния си живот, като един от предните бастиони на българската държава, присъединен към териториалния патримониум на България. След подписването на мирните договори е възобновен процесът на политическо, административно, просветно и културно развитие. Създават се институциите, организациите, ведомствата и структурите на българската държавност.

След войните (1913-1919)[редактиране | edit source]

До 1913 година населението на Ортакьой (Ивайловград) е изцяло гръцко, включва няколко гръкомански семейства. В околностите на града преобладават обаче турците и българите (християни и мюсюлмани). По време на Първата балканска война, за да сломят претенците на местните българи и българската държава, турски и гръцки чети разоряват българските села в региона. В погромите вземат участие и ортакьойските гърци. След като става известно, че ивайловградският край ще остане под контрола на българите, гръцкото население бяга панически пред угрозата от българско отмъщение и градчето е обезлюдено.

След войните и предаването на Беломорска и Източна Тракия на Гърция и Турция много българи напускат родните си места и се отправят към България. Така обезлюдените Ивайловград и села от региона стават дом на български бежанци от Беломорска Тракия, Одринско, завърналите се в родината малоазианци и отделни български семейства от Македония.

Население[редактиране | edit source]

Брой и състав[редактиране | edit source]

Религии[редактиране | edit source]

Жителите на Ивайловград са главно източноправославни християни.

Градът е център на Ивайловградското архиерейско наместничество, едно от осемте наместничества на Пловдивската епархия на Българска православна църква. Храмове на Българска православна църква в града:

  • Църква „Преображение Господне“, построена 1805 г., цялостно преустроена 1828 г. (архитектурно-художествен паметник на културата с национално значение);
  • Църква Църква „Свети Пророк Илия“, построена 1872 г., строена като съборен епископски храм, най-големият храм в Ивайловградско;
  • Храм „Св.Св. Константин и Елена“, кв. Лъджа;
  • Лъджански (Ивайловградски) манастир „Свети Свети Константин и Елена“, разположен на около 2-3 км в посока юг-югозапад от ивайловградския квартал Лъджа.

Политика[редактиране | edit source]

Кмет[редактиране | edit source]

Общински съвет[редактиране | edit source]

Побратимени градове[редактиране | edit source]

Икономика[редактиране | edit source]

Край града са разположени язовир Ивайловград и ВЕЦ Ивайловград. Наблизо е разположено ГКПП Ивайловград-Кипринос.

Образование[редактиране | edit source]

  • СОУ „Христо Ботев“

Забележителности[редактиране | edit source]

Вила Армира[редактиране | edit source]

Вила Армира е антична римска вила в близост до Ивайловград. Днес тя е паметник на културата с национално значение. Открита е през 1964 година при строеж на язовир на 1,5 км югозападно от квартал Лъджа. При последвалите археологически разкопки са разкрити останките от крайградска вила от периода на Римската империя по нашите земи. Впоследсвие тя става популярна под названието „Вила Армира“, произлизащо от името на малка река Армира, приток на река Арда, на брега на която е построена вилата.

Античната „Вила Армира“ представлява внушителен комплекс от жилищни и стопански постройки, разположени на площ от 2200 кв.м. Жилищната ѝ част, заемаща площ от 978 кв.м, обхваща голям вътрешен двор, ограден от покрита галерия с колонада(перистил) и басейн(имплувиум) в средата. Около него са разположени жилищните помещения — трапезария, дневна, кухня, спалня, баня и др. Отоплението се е осъществявало чрез хипокауст (подподово отопление, при което пода на сградата е повдигнат на колонки от зидани тухли или керамични тръби, между които циркулира топъл въздух от специално изградени за целта огнища).

По време на разкопките са открити добре запазени мозайки с фигурални и геометрични мотиви, капители, ажурни парапети, херми, профилирани фрагменти от колони, пиластри, корнизи и облицовки от мрамор. Намерени са и множество керамични съдове,накити и предмети на бита. Вилата е разкошно имение, помещенията на което освен украсените с мозайки подове, са украсени и с богата мраморна декорация и цветна мазилка. В това отношение тя безспорно се очертава като най-пищната от всички известни ни досега подобни постройки на територията на римска Тракия. Сгради с подобна богата мраморна облицовка са рядко срещани в провинциите на Римската империя. Особено важно е обстоятелството, че степента на съхраненост на декоративните елементи позволява практически пълна възстановка на интериора на сградата.

Крепост Лютица[редактиране | edit source]

В община Ивайловград се намира и друго ценно наследство от миналото — крепостта Лютица. Тя е една от най-добре запазените в първоначалния си вид средновековни крепости по българските земи. Стените ѝ, ограждащи площ от 14 дка, са запазени на височина до 6 метра и имат дебелина от 1,75 м. Отбраната им е подсилена с 12 кули, част от които са запазени до първоначалната си височина от 9 м. Кулите са били триетажни и са завършвали с бойна площадка, снабдена със зъбери. Долните етажи на южните кули са използвани като жилищни помещения, а тези на северните — като водохранилища. Това личи много добре от начина, по който е организирано изкачването на бойната площадка до върха на кулите. При тези, които са използвани за жилища, то става чрез вътрешни дървени стълби, а при кулите, чиито долни етажи са пригодени за водохранилища — чрез долепени до крепостната стена каменни стълби.

За първи път името на крепостта се появява в епископските списъци от времето на император Лъв VI Философ (886-912 г.). Разрушавана многократно, в сегашния си вид тя е построена най-вероятно през XII-XIII в. по времето на цар Калоян. Известно е, че при османското нашествие Лютица е завладяна без бой. В резултат на това тя не само, че не е разрушена, но и запазва статута си на епископски център.

Театри[редактиране | edit source]

През 1914 г. в града е създаден самодеен театър. Първата играна пиеса на сцената му е „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев.

Музеи и читалища[редактиране | edit source]

  • Общински исторически музей — тел: 03661/6026, ул. "П. Яворов" №1Б
  • Къща-музей „Мирчо Паскалев“ — тел: 03661/6026
  • Читалище „Пробуда“
  • Мутафчиева къща

Редовни събития[редактиране | edit source]

  • 14 февруари - празник на града и празник на Св.Трифон Зарезан по стар стил
  • Първата събота на месец юниИлиева нива: провежда се възпоменателен събор всяка година в памет на децата, избити в района през Балканските войни от башибозуци.
  • Началото на месец септември - „Кулинарното наследство на Тракия”: фестивал на традиционните храни, поминък и занаяти, провеждащ се от 2012г.

Кухня[редактиране | edit source]

Използват се много подправки, които всеки може да събере сам в околностите — риган, джоджен, мащерка и др. Ловът и риболовът са широко разпространени и затова се готви много дивеч – глигани, пъдпъдъци, и сладководна риба, основно сом, шаран, бяла риба, мряна, кефал, алай (карабалък). Има много майстори на традиционните чевермета, които някои гарнират с мед (който е уникален букет от аромати) и студена бира. Климатът е благоприятен за развитието на лозарството, а оттам и за производството на великолепно вино.

Личности[редактиране | edit source]

Родени[редактиране | edit source]

Починали[редактиране | edit source]

Свързани с града[редактиране | edit source]

  • България Никола Петков, политик, интерниран в Ивайловград за антифашистка дейност през декември 1938 г. до 1941 г.
  • България Ангел Петров Ангелов -народен музикант,кларинетист.Роден на 7.11.1917 г. в с. Куманич Гръцка македония.Преселил се със семейството си в Хухла през 1924 г.Живял до 9.11.1992 г.в Ивайловград

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Дерибеев, Борис, „Ахрида“, Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1986
  2. Η Εκπαίδευση στην εξέλιξη της κοινωνίας:Το παράδειγμα του 3ου Δημοτικού Σχολείου Αλεξανδρούπολης
  3. http://www.znam.bg/com/action/showBook?bookID=1008&elementID=908&sectionID=5 Големите убийства, автор: Анна Заркова
п  б  р
Градове в Област Хасково
BUL Димитровград COA.png ДимитровградBUL Ивайловград COA.png ИвайловградЛюбимецBUL Маджарово COA.png МаджаровоМеричлери
BUL Свиленград COA.jpg СвиленградСимеоновградCoat of arms tgrad.png ТополовградEmblem of Harmanli.png ХарманлиHaskovo-coat-of-arms.svg Хасково