Николай Райнов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Николай Райнов
Роден 1 януари 1889 г.(1889-01-01)
Кесарево, Княжество България
Починал 2 май 1954 г. (на 65 г.)
София, НР България
Националност българин
Жанр поезия, белетристика

Николай Иванов Райнов е виден български писател, художник, академик.

Биография[редактиране | edit source]

Николай Райнов е роден в с. Кесарево, Великотърновско на 1 януари 1889 в семейството на видния деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика и баща на видния скулптор Боян Райнов, както и на писателя Богомил Райнов.[1]

Завършва Духовната семинария в София (1908). Следва философия в Софийския университет (1911). Участва в Първата световна война като военен кореспондент към 9-та плевенска дивизия, заела участък от отбранителната линия на Южния фронт, известен като Дойрански.

Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).

Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата.

Главен редактор на списанията „Зеница“ и „Орфей“, вестниците „Камбанар“ и „Анхира“. Първата му книга „Богомилски легенди“ (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Няколко месеца по-късно Антон Страшимиров публикува голяма рецензия за книгата в две последователни книжки на списание „Наш живот“ (кн. 9-10), наричайки автора „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“, а дебюта му – „събитие“.[2]

В периода 1918–1919 г. сътрудничи на Гео Милев като пише редица статии за неговото списание „Везни“. Същата година издава няколко книги: „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“. Прави второ издание на „Богомилски легенди“, разширено издание на „Книга на загадките“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше. През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.

През периода 1922–1927 г. работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 година.

Написал е и книгата „Светите братя“. През 1933 г. (заедно с проф. Благой Мавров и Никола Трифонов) се запознава с богомилската книжнина, пазена в хранилищата на държавната библиотека на остров Малта. Изучава основателно историята и същината на богомилското учение в България. През 1930 г. основава българската асоциация „Рьорих“.[3]

Заради романа му „Между пустинята и живота“, посветен на живота на Исус Христос, е отлъчен от православната църква. През 1924 г. става главен редактор на новото списание „Орфей“[4], чиято задача е да популяризира теософските идеи, а в края на 20-те години на ХХ век той създава теософската ложа „Орфей“.[5] Списанието излиза само две години.

Автор е и на 30 сборника с приказки от цял свят (1930-1934); 9 тома „Вечното в нашата литература“ (1941); „История на пластичните изкуства“ — 12 тома.

Професор по история на изкуството в Художествената академия, София (1927-1950). Председател на СБХ.[6] Академик (1945), дописен член на Българския археологически институт. Съосновател и първи директор на Института за литература на БАН (1948-1949).[7]

Ето какво казва накратко за себе си Николай Райнов в Алманах „Жътва”, 1922 г.:

Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…

Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.

Внучката му Диана Райнова казва за него: „Къде ли са сега индийските му дневници и познанието, което му е предал учителя Мория... Тепърва ни предстои да преоткриваме личността и това, което ни е завещал Николай Райнов.“[8]

В продължение на две години изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи, върху която тема публикува изчерпателна монография. Прави обстойни проучвания върху българската дърворезба и древната българска история.

Произведения[редактиране | edit source]

  • 1912 г. – „Богомилски легенди“, преиздадена 1918 г. (изд. „Ив. Каделя“), 1938 г. (изд. „Ст. Атанасов“), 1994 г. (изд. „Логос“, Варна)
  • 1918 г. – „Видения из древна България“, кн.І от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1918 г. – „Книга на царете“, кн. II от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1918 г. – „Очите на Арабия. Сънни балади“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1918 г. – „Слънчеви приказки“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1918 г. – „Градът“ (поема)
  • 1918 г. – „Богомилски легенди“ (2 издание)
  • 1918 г. – „Книга на загадките“ (2, разширено издание)
  • 1919 г. – Мистика и безверие (Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919)
  • 1919 г. – „Между пустинята и живота“, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1994 г. (изд. „Хемус“)
  • 1920 г. – „Светилник на живота“ (сборник)
  • 1920 г. – „Източно и западно изкуство“, изд. „Везни“, серия „Везни“, №3
  • 1923 г. – „Имало едно време...“ (пиеса), издателство Христо Г. Данов
  • 1924 г. – „Златното птиче“ (български приказки), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1924 г. – „Най-хубавите народни приказки“, изд. „Ст. Атанасов“, библиотека „Маяк“, год. III, №4-6, преиздадена 1929 г. със заглавие „Най-хубавите български приказки“
  • 1924 г. – „Зараждане на изкуствата и печата“, изд. „Дом на изкуствата и печата“, Пловдив
  • 1924 г. – „Графиката на Николай Павлович“
  • 1925 г. – „Днес и утре“
  • 1925 г. – „Сиромах Лазар“ (разкази), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1925 г. – „Юнак над юнаци“ (народни приказки), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1925 г. – „Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив“
  • 1927 г. – „Вълшебният кон“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, библиотека „Детска радост“, преиздадена 1938 г.
  • 1927 г. – „Хиляда и една нощ“ (избрани приказки), изд. „Хемус“, преиздадена 1942 г.
  • 1927 г. – „Али Баба и разбойниците. Завистливият съсед“ (арабски приказки, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1939 г.
  • 1928 г. – „Корабът на безсмъртните“ (сборник поеми), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1928 г. – „Вечните поеми. Песни за човека и земята“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1928 г. – „Книга на загадките. Притчи и сказания“, библиотека за самообразование
  • 1928 г. – „Човекът и образът му“
  • 1928 г. – „Малък художествен речник (Живопис, архитектура, скулптура, графика)“, изд. „Отец Паисий“, Пловдив
  • 1929 г. – „Една вечер у Перикла (Страници от художествено-културния живот на Древна Елада)“, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №2
  • 1929 г. – „Великият цар Симеон Велики и неговото дело“, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №4
  • 1930 г. – „Синдбад морякът“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1943 г.
  • 1930 г. – „Макбет“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
  • 1930 г. – „Венецианският търговец“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
  • 1930 г. – „Трендафилка“ (приказка от Ш.Перо), изд. „Хемус“
  • 1931 г. – История на пластическите изкуства” (12-тома, уникално и изключително ценно издание с прекрасни приложения, оказало огромно влияние в развитието на българската култура), изд. „Ст. Атанасов“, библиотека за самообразование
  • 1931-1934 г. – „Приказки от цял свят“ (34 отделни книги), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1933 г. – „Самодивско царство (Сказания и притчи)“, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1939 г.
  • 1933 г. – „Златни сърца“ (разкази за деца и юноши), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1934 г. – „Алмазите на Изток“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1934 г. – „Торба приказки за русалки, самодиви, царе, царски синове“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1938 г. – „Богомилски легенди. Страници из летописите на света“ („Пълно събрание на съчиненията“) в 3 тома, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1938 г. – „Книга за доброто и злото. Четива за лични и граждански добродетели“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1939 г. – „Пълно събрание на съчиненията“, изд. „Ст. Атанасов“.

Източници[редактиране | edit source]

  • Брошура „Николай Райнов – юбилейна изложба”, София, 1974
  • „Петър Димков – добре познатият...непознат”, Николай Кафтанджиев, изд. Хрикер
  • Енциклопедия „България“. Издателство на Българската академия на науките. С., 1986, т. 5
  • Васил Стоилов. История на моя живот; Явора Стоилова. Историята на моя баща. Литературен форум, 1995
  • „Биографии на българските писатели, изучавани в училище“ Изд. „Слово“, В. Т., 1995
  • Институт за литература на БАН, "Речник на българската литература", т. 3 (П-Я). Издателство на Българската академия на науките, София, 1982 г.
  • Мичева-Пейчева, Калина. „Биографии на български писатели“ Издателство „Дамян Яков“, С., 2005
  • Игов, Светлозар. „История на българската литература“ Издателство „Сиела“, С., 2001
  • Кондаков, Радислав. „Николай Райнов — мисията на един окултен ученик в света“. С., 2006 (електронна публикация - „Николай Райнов — мисията на един окултен ученик в света“ на сайта www.beinsadouno.com)
  • Николов, Калин. „Николай Райнов. Сътворител на митологии“, сп. „Усури“, С., окт. 2006
  • Иванова, Кристел; Валентин Стамов. Библиография на Николай Райнов, сп. „Тера фантастика“, бр. 2 от 2001 г.
  • Богомил Райнов, „В името на отца", Издател: Продуцентска къща "2; 1/2" 2001 г. ISBN 9549044254
  • Николай Райнов- боготърсачът богоборец, Едвин Сугарев Издател: КаринаМ 2007 г. ISBN 9789543150465
Част от тази статия се основава на материал от http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=268 Словото, използван с разрешение.

Библиография[редактиране | edit source]

  • Федотова В.Н. Сады болгарского художника Николая Райнова // Сад: символы, метафоры, аллегории». Памятники исторической мысли. РАХ, НИИ теории и истории изобразительных искусств. Москва, 2010.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Невена Стефанова, „Талантлив угодник, какво унизително съчетание (Извадки от бележника)“ (нещо като рецензия на книгата „В името на отца“ на Богомил Райнов), в. „Култура“, 14 май 2002.
  2. Едвин Сугарев, „Дилемите на дуализма“. Из книгата „Николай Райнов - боготърсачът богоборец“. Изд. „Карина - Мариана Тодорова“: София, 2007.
  3. Даниела Кънева, „Уникален албум с творби на Николай Рьорих“, БНТ, 30.03.2013.
  4. Бойко Златев. Теософската периодика в България. // Палитра 1 (2). декември 2003.
  5. Николай Генов, „Теософското общество е универсална религия“, в. „Стандарт“, 1 октомври 2001.
  6. Калин Николов, „Книга за случилото се зад разпятието, но не и за него“, електронно списание LiterNet, 15.06.2009, № 6 (115).
  7. Обща информация за Института за литература, БАН на сайта на Института за литература.
  8. Даниела Кънева, „Преоткриване на Николай Райнов“, БНТ, 22.08.2010.

Външни препратки[редактиране | edit source]