Николай Райнов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Николай Райнов
Роден 1 януари 1889 г.(1889-01-01)
Кесарево, България
Починал 2 май 1954 г. (на 65 г.)
София, България
Националност българин
Жанр поезия, белетристика

Николай Иванов Райнов е виден български писател, художник, академик.

Биография[редактиране | edit source]

Николай Райнов е роден в с. Кесарево, Великотърновско на 1 януари 1889 в семейството на видния деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика и баща на видния скулптор Боян Райнов, както и на писателя Богомил Райнов.[1]

Завършва Духовната семинария в София (1908). Следва философия в Софийския университет (1911). Участва в Първата световна война като военен кореспондент към 9-та плевенска дивизия, заела участък от отбранителната линия на Южния фронт, известен като Дойрански.

Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).

Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата.

Главен редактор на списанията „Зеница“ и „Орфей“, вестниците „Камбанар“ и „Анхира“. Първата му книга „Богомилски легенди“ (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Няколко месеца по-късно Антон Страшимиров публикува голяма рецензия за книгата в две последователни книжки на списание „Наш живот“ (кн. 9-10), наричайки автора „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“, а дебюта му – „събитие“.[2]

В периода 1918–1919 г. сътрудничи на Гео Милев като пише редица статии за неговото списание „Везни“. Същата година издава няколко книги: „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“. Прави второ издание на „Богомилски легенди“, разширено издание на „Книга на загадките“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше. През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.

През периода 1922–1927 г. работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 година.

Написал е и книгата „Светите братя“. През 1933 г. (заедно с проф. Благой Мавров и Никола Трифонов) се запознава с богомилската книжнина, пазена в хранилищата на държавната библиотека на остров Малта. Изучава основателно историята и същината на богомилското учение в България. През 1930 г. основава българската асоциация "Рьорих".[3]

Заради романа му „Между пустинята и живота“, посветен на живота на Исус Христос, е отлъчен от православната църква. През 1924 г. става главен редактор на новото списание “Орфей”[4], чиято задача е да популяризира теософските идеи, а в края на 20-те години на ХХ век той създава теософската ложа “Орфей”.[5] Списанието излиза само две години.

Автор е и на 30 сборника с приказки от цял свят (1930-1934); 9 тома „Вечното в нашата литература“ (1941); „История на пластичните изкуства“ — 12 тома.

Професор по история на изкуството в Художествената академия, София (1927-1950). Председател на СБХ.[6] Академик (1945), дописен член на Българския археологически институт. Съосновател и първи директор на Института за литература на БАН (1948-1949).[7]

Ето какво казва накратко за себе си Николай Райнов в Алманах „Жътва”, 1922 г.:

Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…

Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.

Внучката му Диана Райнова казва за него: "Къде ли са сега индийските му дневници и познанието, което му е предал учителя Мория... Тепърва ни предстои да преоткриваме личността и това, което ни е завещал Николай Райнов."[8]

В продължение на две години изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи, върху която тема публикува изчерпателна монография. Прави обстойни проучвания върху българската дърворезба и древната българска история.

Произведения[редактиране | edit source]

  • 1912 г. – „Богомилски легенди“, преиздадена 1918 г. (изд. „Ив. Каделя“), 1938 г. (изд. „Ст. Атанасов“), 1994 г. (изд. „Логос“, Варна)
  • 1918 г. – „Видения из древна България“, кн.І от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1918 г. – „Книга на царете“, кн. II от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1918 г. – „Очите на Арабия. Сънни балади“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1918 г. – „Слънчеви приказки“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1918 г. – „Градът“ (поема)
  • 1918 г. – „Богомилски легенди“ (2 издание)
  • 1918 г. – „Книга на загадките“ (2, разширено издание)
  • 1919 г. – Мистика и безверие (Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919)
  • 1919 г. – „Между пустинята и живота“, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1994 г. (изд. „Хемус“)
  • 1920 г. – „Светилник на живота“ (сборник)
  • 1920 г. – „Източно и западно изкуство“, изд. „Везни“, серия „Везни“, №3
  • 1923 г. – „Имало едно време...“ (пиеса), издателство Христо Г. Данов
  • 1924 г. – „Златното птиче“ (български приказки), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1924 г. – „Най-хубавите народни приказки“, изд. „Ст. Атанасов“, библиотека „Маяк“, год. III, №4-6, преиздадена 1929 г. със заглавие „Най-хубавите български приказки“
  • 1924 г. – „Зараждане на изкуствата и печата“, изд. „Дом на изкуствата и печата“, Пловдив
  • 1924 г. – „Графиката на Николай Павлович“
  • 1925 г. – „Днес и утре“
  • 1925 г. – „Сиромах Лазар“ (разкази), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1925 г. – „Юнак над юнаци“ (народни приказки), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1925 г. – „Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив“
  • 1927 г. – „Вълшебният кон“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, библиотека „Детска радост“, преиздадена 1938 г.
  • 1927 г. – „Хиляда и една нощ“ (избрани приказки), изд. „Хемус“, преиздадена 1942 г.
  • 1927 г. – „Али Баба и разбойниците. Завистливият съсед“ (арабски приказки, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1939 г.
  • 1928 г. – „Корабът на безсмъртните“ (сборник поеми), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1928 г. – „Вечните поеми. Песни за човека и земята“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1928 г. – „Книга на загадките. Притчи и сказания“, библиотека за самообразование
  • 1928 г. – „Човекът и образът му“
  • 1928 г. – „Малък художествен речник (Живопис, архитектура, скулптура, графика)“, изд. „Отец Паисий“, Пловдив
  • 1929 г. – „Една вечер у Перикла (Страници от художествено-културния живот на Древна Елада)“, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №2
  • 1929 г. – „Великият цар Симеон Велики и неговото дело“, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №4
  • 1930 г. – „Синдбад морякът“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1943 г.
  • 1930 г. – „Макбет“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
  • 1930 г. – „Венецианският търговец“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
  • 1930 г. – „Трендафилка“ (приказка от Ш.Перо), изд. „Хемус“
  • 1931 г. – История на пластическите изкуства” (12-тома, уникално и изключително ценно издание с прекрасни приложения, оказало огромно влияние в развитието на българската култура), изд. „Ст. Атанасов“, библиотека за самообразование
  • 1931-1934 г. – „Приказки от цял свят“ (34 отделни книги), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1933 г. – „Самодивско царство (Сказания и притчи)“, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1939 г.
  • 1933 г. – „Златни сърца“ (разкази за деца и юноши), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1934 г. – „Алмазите на Изток“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1934 г. – „Торба приказки за русалки, самодиви, царе, царски синове“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
  • 1938 г. – „Богомилски легенди. Страници из летописите на света“ („Пълно събрание на съчиненията“) в 3 тома, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1938 г. – „Книга за доброто и злото. Четива за лични и граждански добродетели“, изд. „Ст. Атанасов“
  • 1939 г. – „Пълно събрание на съчиненията“, изд. „Ст. Атанасов“.

Източници[редактиране | edit source]

  • Брошура „Николай Райнов – юбилейна изложба”, София, 1974
  • „Петър Димков – добре познатият...непознат”, Николай Кафтанджиев, изд. Хрикер
  • Енциклопедия „България“. Издателство на Българската академия на науките. С., 1986, т. 5
  • Васил Стоилов. История на моя живот; Явора Стоилова. Историята на моя баща. Литературен форум, 1995
  • „Биографии на българските писатели, изучавани в училище“ Изд. „Слово“, В. Т., 1995
  • Институт за литература на БАН, "Речник на българската литература", т. 3 (П-Я). Издателство на Българската академия на науките, София, 1982 г.
  • Мичева-Пейчева, Калина. „Биографии на български писатели“ Издателство „Дамян Яков“, С., 2005
  • Игов, Светлозар. „История на българската литература“ Издателство „Сиела“, С., 2001
  • Кондаков, Радислав. „Николай Райнов — мисията на един окултен ученик в света' С., 2006, www.beinsadouno.com, [1]
  • Николов, Калин. „Николай Райнов. Сътворител на митологии“, сп. „Усури“, С., окт. 2006
  • Иванова, Кристел; Валентин Стамов. Библиография на Николай Райнов, сп. „Тера фантастика“, бр. 2 от 2001 г.
  • Богомил Райнов, „В името на отца", Издател: Продуцентска къща "2; 1/2" 2001 г. ISBN 9549044254
  • Николай Райнов- боготърсачът богоборец, Едвин Сугарев Издател: КаринаМ 2007 г. ISBN 9789543150465
Част от тази статия се основава на материал от http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=268 Словото, използван с разрешение.

Библиография[редактиране | edit source]

  • Федотова В.Н. Сады болгарского художника Николая Райнова // Сад: символы, метафоры, аллегории». Памятники исторической мысли. РАХ, НИИ теории и истории изобразительных искусств. Москва, 2010.


Външни препратки[редактиране | edit source]


Бележки[редактиране | edit source]

  1. Вестник КУЛТУРА, 14 май 2002
  2. Едвин Сугарев. Дилемите на дуализма. Из книгата "Николай Райнов - боготърсачът богоборец. Изд. "Карина - Мариана Тодорова" : София, 2007
  3. Даниела Кънева. Уникален албум с творби на Николай Рьорих. БНТ, 30.03.2013.
  4. Бойко Златев. Теософската периодика в България. // Палитра 1 (2). декември 2003.
  5. Николай Генов. Теософското общество е универсална религия, в. Стандарт, 01.10.2001.
  6. Калин Николов. Книга за случилото се зад разпятието, но не и за него
  7. Обща информация за Института за литература, БАН
  8. Преоткриване на Николай Райнов. БНТ, 22.08.2010.