Николай Райнов

Николай Райнов български писател Роден: 1 януари 1889 г.(1889-01-01) Кесарево, България Починал: 2 май 1954 г. (на 65 г.) София, България.

Николай Иванов Райнов е виден български писател, художник, академик.

Биография

Николай Райнов е роден в с. Кесарево, Великотърновско на 1 януари 1889 в семейството на видния деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика и баща на видния скулптор Боян Райнов, както и на писателя Богомил Райнов. Завършва Духовната семинария в София (1908). Следва философия в Софийския университет (1911). Участва в Първата световна война като военен кореспондент към 9-та плевенска дивизия, заела участък от отбранителната линия на Южния фронт, известен като Дойрански.

Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).

Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата. Предпочита мъдростта на мълчанието пред прибързаните и субективни изявления.

Главен редактор на списанията „Зеница“ и „Орфей“, вестниците „Камбанар“ и „Анхира“. Първата му книга „Богомилски легенди“ (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Няколко месеца по-късно Антон Страшимиров публикува голяма рецензия за книгата в две последователни книжки на списание „Наш живот“ (кн. 9-10), наричайки автора „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“, а дебюта му – „събитие“.

В периода 1918–1919 г. сътрудничи на Гео Милев като пише редица статии за неговото списание „Везни“. Същата година издава няколко книги: „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“. Прави второ издание на „Богомилски легенди“, разширено издание на „Книга на загадките“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше. През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.

През периода 1922–1927 г. работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г..

Написал е и книгата „Светите братя“. Изтъкнат теософ. През 1933 г. (заедно с проф. Благой Мавров и Никола Трифонов) има рядката възможност да се запознае с богомилската книжнина пазена в хранилищата на държавната библиотека на остров Малта. Изучава основателно историята и същината на богомилското учение в България. Считал е богомилството за един от най-значимите етапи в духовното развитие на човечеството. За съжаление, неговите проучвания в тази посока не са публикувани, но в редица произведения („Богомилски легенди”, „Книга за Царете”, „Богомилство и Богомили” и др.) дава ценна информация за богомилството и неговите духовни водачи. Поддържал е връзка с Петър Дънов, основава българската асоциация "Рьорих"

Заради романа му „Между пустинята и живота“, посветен на живота на Исус Христос, е отлъчен от православната църква. Възгледите му отстоят твърде далеч от църковната форма на религиозност и еснафската набожност. Девизът на живота му е: “Няма религия, по-висша от Истината!” (източна мъдрост, възприета като мото на теософското общество, основано през 1875 г. в Ню Йорк от Елена Блаватска). През 1924 г. става главен редактор на новото списание “Орфей”, чиято задача е да популяризира теософските идеи, а в края на 20-те години на ХХ век той създава теософската ложа “Орфей”. Списанието излиза само две години. Теософската ложа, функционираща като образователен кръжок за окултни знания, съществува около три години, след което постепенно се разпада. В началото на 1933 г. тя вече е разтурена. Николай Райнов става Първомайстор на масонската ложа “Парсифал” (българска секция на френския орден “Велик Ориент” в рамките на ортодоксалното свободно зидарство). Включва се и в дейността на т.нар. комасонство (смесено свободно зидарство, в чиито редове има и жени). Получава масонско посвещение на 10.12.1929 г.

Автор е и на 30 сборника с приказки от цял свят (1930-1934); 9 тома „Вечното в нашата литература“ (1941); „История на пластичните изкуства“ — 12 тома.

Професор по история на изкуството в Художествената академия, София (1927-1950). Председател на СБХ. . Неизброими са творците в българската култура, повлияни от Николай Райнов. Академик (1945), дописен член на Българския археологически институт. Съосновател и първи директор на Института за литература на БАН (1948-1949).

Ето какво казва накратко за себе си Николай Райнов в Алманах „Жътва”, 1922 г.:

Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…

Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.

Внучката му Диана Райнова казва за него: "Къде ли са сега индийските му дневници и познанието, което му е предал учителя Мория... Тепърва ни предстои да преоткриваме личността и това, което ни е завещал Николай Райнов."

Синът му Богомил Райнов си спомня: "Стремеше се да надмогва слабостите си и да не капитулира пред неуспехите, че даже при колебанията си не търсеше лекия път, а винаги мислеше за вярната посока; че макар да възлизаше мъчително и с препъване по стръмнините, никога не предпочете лекото нанадолнище на падението. Грешките той ги заплащаше с цената на личните си духовни и физически сили, които съдбата му бе отпуснала. Успехите си постигаше, за да ги дарява на другите. Горя докрай с енергията на изстрадалото си сърце и угасна в здрача на самотата и хорското безразличие."

Изследовател на чужди култури и цивилизации, той носи в себе си искрена любов към българското. Познава всички билки по име и по лечебните им свойства. В продължение на две години изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи, върху която тема публикува изчерпателна монография. Прави обстойни проучвания върху българската дърворезба и древната българска история. Независимо от хладния прием на този дял от наследството му той убедително се доказва като енциклопедист по отношение на обема от знанията и размаха на творчеството си.

В историята на българската култура и духовност Николай Райнов ще остане като изключително талантлив белетрист и поет, график и декоратор, историк на изкуството и теоретик на стиловете, изследовател на фолклора и философ, автор на научни и литературни популяризации, сказчик и преводач. Без всякакво съмнение той постига върхове в естетиката на словесността. Над всичко, обаче, е търсач на Истината. А до нея има безброй пътища, значителна част от които той се стреми лично да изследва и преброди.

Произведения

• 1912 г. – „Богомилски легенди“, преиздадена 1918 г. (изд. „Ив. Каделя“), 1938 г. (изд. „Ст. Атанасов“), 1994 г. (изд. „Логос“, Варна)
• 1918 г. – „Видения из древна България“, кн.І от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1918 г. – „Книга на царете“, кн. II от „Сказания за мир и бран“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1918 г. – „Очите на Арабия. Сънни балади“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1918 г. – „Слънчеви приказки“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1918 г. – „Градът“ (поема)
• 1918 г. – „Богомилски легенди“ (2 издание)
• 1918 г. – „Книга на загадките“ (2, разширено издание)
• 1919 г. – Мистика и безверие (Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919)
• 1919 г. – „Между пустинята и живота“, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1994 г. (изд. „Хемус“)
• 1920 г. – „Светилник на живота“ (сборник)
• 1920 г. – „Източно и западно изкуство“, изд. „Везни“, серия „Везни“, №3
• 1923 г. – „Имало едно време...“ (пиеса), издателство Христо Г. Данов
• 1924 г. – „Златното птиче“ (български приказки), изд. „Ст. Атанасов“
• 1924 г. – „Най-хубавите народни приказки“, изд. „Ст. Атанасов“, библиотека „Маяк“, год. III, №4-6, преиздадена 1929 г. със заглавие „Най-хубавите български приказки“
• 1924 г. – „Зараждане на изкуствата и печата“, изд. „Дом на изкуствата и печата“, Пловдив
• 1924 г. – „Графиката на Николай Павлович“
• 1925 г. – „Днес и утре“
• 1925 г. – „Сиромах Лазар“ (разкази), изд. „Ст. Атанасов“
• 1925 г. – „Юнак над юнаци“ (народни приказки), изд. „Ст. Атанасов“
• 1925 г. – „Орнамент и буква в славянските ръкописи на Народната библиотека в Пловдив“
• 1927 г. – „Вълшебният кон“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, библиотека „Детска радост“, преиздадена 1938 г.
• 1927 г. – „Хиляда и една нощ“ (избрани приказки), изд. „Хемус“, преиздадена 1942 г.
• 1927 г. – „Али Баба и разбойниците. Завистливият съсед“ (арабски приказки, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1939 г.
• 1928 г. – „Корабът на безсмъртните“ (сборник поеми), изд. „Ст. Атанасов“
• 1928 г. – „Вечните поеми. Песни за човека и земята“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1928 г. – „Книга на загадките. Притчи и сказания“, библиотека за самообразование
• 1928 г. – „Човекът и образът му“
• 1928 г. – „Малък художествен речник (Живопис, архитектура, скулптура, графика)“, изд. „Отец Паисий“, Пловдив
• 1929 г. – „Една вечер у Перикла (Страници от художествено-културния живот на Древна Елада)“, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №2
• 1929 г. – „Великият цар Симеон Велики и неговото дело“, изд. „Акация“ (София), четиво „Родна книга“, №4
• 1930 г. – „Синдбад морякът“ (арабска приказка, преразказ), изд. „Хемус“, преиздадена 1943 г.
• 1930 г. – „Макбет“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
• 1930 г. – „Венецианският търговец“ (преразказ за юноши), изд. „Хемус“
• 1930 г. – „Трендафилка“ (приказка от Ш.Перо), изд. „Хемус“
• 1931 г. – История на пластическите изкуства” (12-тома, уникално и изключително ценно издание с прекрасни приложения, оказало огромно влияние в развитието на българската култура), изд. „Ст. Атанасов“, библиотека за самообразование
• 1931-1934 г. – „Приказки от цял свят“ (34 отделни книги), изд. „Ст. Атанасов“
• 1933 г. – „Самодивско царство (Сказания и притчи)“, изд. „Ст. Атанасов“, преиздадена 1939 г.
• 1933 г. – „Златни сърца“ (разкази за деца и юноши), изд. „Ст. Атанасов“
• 1934 г. – „Алмазите на Изток“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
• 1934 г. – „Торба приказки за русалки, самодиви, царе, царски синове“ (приказки, преразказ), изд. „Ст. Атанасов“
• 1938 г. – „Богомилски легенди. Страници из летописите на света“ („Пълно събрание на съчиненията“) в 3 тома, изд. „Ст. Атанасов“
• 1938 г. – „Книга за доброто и злото. Четива за лични и граждански добродетели“, изд. „Ст. Атанасов“
• 1939 г. – „Пълно събрание на съчиненията“, изд. „Ст. Атанасов“.

Източници

• Брошура „Николай Райнов – юбилейна изложба”, София, 1974
• „Петър Димков – добре познатият...непознат”, Николай Кафтанджиев, изд. Хрикер

• Енциклопедия „България“. Издателство на Българската академия на науките. С., 1986, т. 5
• Васил Стоилов. История на моя живот; Явора Стоилова. Историята на моя баща. Литературен форум, 1995
• „Биографии на българските писатели, изучавани в училище“ Изд. „Слово“, В. Т., 1995
• „Речник на българската литература“ Издателство на Българската академия на науките, С. 1982 г., т. 3 (П — Я)
• Мичева-Пейчева, Калина. „Биографии на български писатели“ Издателство „Дамян Яков“, С., 2005
• Игов, Светлозар. „История на българската литература“ Издателство „Сиела“, С., 2001
• Кондаков, Радислав. „Николай Райнов — мисията на един окултен ученик в света' С., 2006, www.beinsadouno.com, [1]
• Николов, Калин. „Николай Райнов. Сътворител на митологии“, сп. „Усури“, С., окт. 2006
• Иванова, Кристел; Валентин Стамов. Библиография на Николай Райнов, сп. „Тера фантастика“, бр. 2 от 2001 г.
• Богомил Райнов, „В името на отца", Издател: Продуцентска къща "2; 1/2" 2001 г. ISBN 9549044254
• Николай Райнов- боготърсачът богоборец, Едвин Сугарев Издател: КаринаМ 2007 г. ISBN 9789543150465
• Федотова В.Н. Сады болгарского художника Николая Райнова // Сад: символы, метафоры, аллегории». Памятники исторической мысли. РАХ, НИИ теории и истории изобразительных искусств. Москва, 2010.

Част от тази статия се основава на материал от http://www.slovo.bg/showbio.php3?ID=268 Словото, използван с разрешение.