Наполеонови войни

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Наполеонови войни
Austerlitz-baron-Pascal.jpg
Sadler, Battle of Waterloo.jpg
Горе: Битката при Аустерлиц
Долу: Битката при Ватерло

С Наполеоновите войни обикновено се означават поредицата военни конфликти, водени през управлението на Франция от Наполеон Бонапарт (17991815 г.) в периода когато той е първи консул и император на Френската империя (1800–1815). В по-широк смисъл, Наполеоновите войни включват италианската (1796/97) и египетската кампания (1798/99), въпреки че те (и особено италианската) обикновено се считат за революционни войни.

На 9 ноември 1799 г. властта във Франция посредством превратът на 18 брюмер (на френски: Coup d'État du 18 brumaire; 18 брюмер, VIII година, по новото революционно летоброене, заменило Григорианския календар в Първата френска република) довежда на власт Наполеон Бонапарт. Към този момент, в т.нар. от френските революционери Стара Европа цари дезорганизация и липса на консенсусна политика по отношение на провъзгласената Френска република, и в частност – обща политика към новата власт след преврата във Франция.

Възползвайки се от това, Наполеон решава да наложи първо върху континента, а след това и върху света, своята идея за една "световна монархия" начело с Франция, оглавявана от него като "световен император". Още преди преврата Наполеон демонстрира бъдещите си намерения – в хода на египетската си кампания търси съюз с Русия, за да изтласка Англия от Ориента и Индия.

Наполеоновите войни започват с опит за установяване на морско господство на Франция над Англия, притежаваща най-силния флот по това време в света. Опитът е осуетен от адмирал Хорацио Нелсън, който печели битката при Трафалгар.

Сред морското си фиаско Наполеон решава да осъществи сухопътно господство над Евразия. За целта стартира западния си и източния си поход, насочени срещу най-силните сухоземни държави в света по това време – ИспанскатаПолуостровната война) и Руската империя, властващи съответно над западното и източното полукълбо. Армиите на Наполеон стигнали на изток чак до Москва, разбивайки Рейнския съюз в Аустерлиц (2 декември 1805). Руската кампания на Наполеон също завършила с фиаско, а след Битката на народите край Лайпциг (1619 октомври 1813) нарушителят на световния стар ред бил заточен на остров Елба.

През 1815 г., по време на Виенския конгрес, Наполеон избягал от острова и се върнал във Франция, повеждайки нова френска армия срещу Стара Европа, но на 18 юни 1815 г. при Ватерло Наполеон, с армия от 72 000 французи, загубил и последната си битка в живота, срещу обединената пруско-британска армия, състояща се от 118 000 души, след която Наполеон за назидание пред света бил заточен на остров Света Елена, носещ името на Флавия Юлия Елена, майка на Константин Велики и откривателка на животворния кръст. Наполеон е заточен до края на живота си на отдалечения остров в Атлантическия океан.

Финансиране на войните[редактиране | edit source]

Основна част от финансовите средства за предизвикването на европейските войни и размирици от Наполеон дошла от продажбата на Луизиана от Френската империя на САЩ през 1802/03 г.

Част от средствата за водене на война идвали и от реквизициите на наполеоновата армия във Франция и в завладените земи.[1][2][3][4][5] Тя също е мародерствала в завладените земи.[6]

Важни дати[редактиране | edit source]

  • 1796-1797 г. – Наполеон завладява Италия.
  • 1798 г. – Войските на Наполеон завладяват част от Египет.
  • 1799 г. – Наполеон извършва държавен преврат и поема управлението като пръв консул.
  • 1804 г. – Наполеон е коронясан за император на Първата френска империя.
  • 1815 г. – Битката на народите при Ватерло. Наполеон е заточен на остров Св. Елена. Парижките мирни договори слагат край на Наполеоновите войни.

Източници[редактиране | edit source]

  1. A Critical Dictionary of the French Revolution с. 122
  2. Requisition During the French Revolution
  3. Élie Halévy, A History of the English People in 1815 (1924) vol 2 p 205–28
  4. Roger Knight, Britain Against Napoleon: The Organisation of Victory, 1793–1815 (2013)
  5. J. Steven Watson, The Reign of George III 1760–1815 (1960), 374-77, 406-7, 463-71,
  6. "The allies invaded France and took vengeance for the vast spoliation which had been wrought against them, levying large indemnities and excessive requisitions.", Requisition During the French Revolution, с. 17

Вижте също[редактиране | edit source]