Моисей

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Мойсей.

Статуя на Моисей от Микеланджело, поставена на гроба на папа Юлий II

Моисей (на иврит: מֹשֶׁה) е персонаж от Библията, религиозен водач, законодател и пророк, на когото еврейската традиция приписва авторството на Петокнижието. Моисей е най-важният пророк в юдаизма,[1] както и един от пророците в християнството, исляма, бахайството,[2] растафарианството и други религиозни течения.

Според библейската книга Изход, Моисей е роден по време, когато евреите пребивават в Египет и са подложени на преследвания. Моисей достига високо обществено положение в Египет, но оглавява евреите в усилията им да напуснат страната. По време на пътуването им на изток Моисей получава Десетте Божи заповеди. Въпреки че доживява до 120 години, той умира преди евреите да достигнат Обетованата земя.

Библейският Моисей[редактиране | edit source]

Името Моисей или Моше (иврит: מֹשֶׁה, арабски موسى) вероятно означава "извлечен из вода".

Вероятно името му е дадено от неговата майка, а не от египетската принцеса, както подсказва играта на думи на еврейски: masa (евр.) означава "извлечен (изваден) от" (Изх.2:9-10) и е сходна с египетската дума за "дете".

Моисей е една от най-важните личности в еврейската история, а се смята също и за автор на така нареченото Петокнижие, първите пет книги от Библията. Същевременно книгите "Изход", "Левит" и "Числа" представляват своеобразна биография на Моисей.

Моисей е почитан, като пророк и от мюсюлманите, под името Муса.

Библията сочи Моисей като основна фигура в така наречения Изход - преселението на евреите от Египет в Ханаан, както и в консолидирането на еврейските племена около култа към Яхве. На него се приписва също и обявяването на Десетте Божи заповеди - основа на еврейското законодателство (които според библейското предание получил лично от Яхве, докато пребивавал в планината Хорив или - според друга версия - на планината Синай), както и на редица други правни, религиозни и житейски норми от еврейската традиция.

За Моисей се счита, че е израснал в египетския владетелски двор като осиновен син на една от фараоновите дъщери. Според някои учени той е египтянин по произход, или принадлежи на семейство, силно повлияно от египетската културна традиция, а Библията го представя като човек, успял да запази народностното си самосъзнание на евреин (за да опазят живота му, родителите му го изоставили, но впоследствие неговата майка му станала дойка).

Именно съзнанието, че не египтяните, а страдащите от техния гнет евреи са неговите сънародници, го подтиква да се сближи с тях, а също и да влезе в конфликт с египетските власти. Принуден да напусне двореца, той става овчар в Мадиам (край планината Хорив), където служи на местния жрец Йотор, за чиято дъщеря се жени. В Мадиам Моисей прекарва около 60 години, през които изчаква смъртта на фараона Рамзес II и възкачването на престола на Менептах, които скоро бил заменен от Аменмезес.

В Мадиам, според преданието, за първи път Моисей среща Яхве и получава от него заповед да освободи евреите, да ги изведе от Египет и да ги засели в Ханаан (Палестина).

След неуспешни опити да направи това по мирен път и възползвайки се от ефекта, който поредица бедствия имат върху египетските власти и население, както и имайки (заедно със своя брат и неговата жена) славата на пророк на Яхве и велик магьосник, Моисей повдига въстание на евреите, ограбва местните египтяни и увличайки след себе си значителни по брой множества, тръгва към Ханаан. След като успява да се изтръгне от преследващата го египетска конница, преминавайки през някакъв внезапно засушен район на Червено море (според общоприетото схващане, но по вероятно е това да се е случило в т.нар. Папурово море, намирало се някога в областта на днешния Суецки канал), той се отправил към Хорив (или към Синай), а след това - към Ханаан.

След дълги перипетии, когато Моисей почти достигнал с народа си до Ханаан, той си дал сметка, че евреите не са подготвени нито да изпълняват заповедите на Яхве, нито изобщо да запазят култа към него, а също и че имат твърде слаба военна подготовка; мнозина от тях всъщност не били изоставили почитанието към разни египетски божества и копнеели да се върнат в Египет и да продължат да робуват на тамошните владетели. Затова Моисей (според Библията - по внушение на Яхве) не въвел евреите в Ханаан, а ги принудил да странстват още около 40 години, така че да добият закалката и самочувствието на народ-завоевател и да свикнат с почитанието само на един бог.

Междувременно получил основните напътствия на Яхве - Десетте божи заповеди, въвел институцията на Съдии на Израил - по-късно главни водачи на народа му, а също и превърнал брат си Аарон и неговите потомци и роднини от мъжки пол (така наречените левити) в жреци на Яхве.

Опитите му обаче да превърне сънародниците си в послушни вярващи и поданици (разказва Библията) ги накарали не толкова да станат верни на неговия бог и съвестни членове на общината, колкото да се чувстват негови "роби", а него самия постепенно превърнали в жесток тиран, който с огън и меч потушавал недоволствата, изпитвал особена нетърпимост към общуването на евреите с други народи и към всеки чужд култ и безмилостно наказвал всяко неподчинение, независимо от това кой си го е позволил: това той правел според преданието по внушение на Яхве.

Постепенно Моисей се убедил, че те никога няма да бъдат това, което той желаел да бъдат, и дори и в края на този срок (40-те години, прекарани в повторното пътуване към Ханаан) ги предупреждавал, че те и потомците им често пъти ще имат и други богове освен Яхве и че няма да следват заповедите му. Накрая разделил между 12-те еврейски племена бъдещите им владения, заселил някои от тях откъм източните брегове на река Йордан и повел останалите към тяхното истинско местоназначение - към ,,Обетованата земя".

Малко преди евреите наистина да бъдат въведени в Ханаан, Моисей починал, като оставил за свой наследник в началството над евреите Исус Навин.

Религиозни възгледи за Моисей[редактиране | edit source]

В юдаизма[редактиране | edit source]

Моисей е централна фигура в ортодоксалния юдаизъм, често наричан „нашият водач“, „служител на Бога“ и „баща на всички пророци“.[3] Той е смятан за най-великият сред пророците,[4] получил от Бога Петокнижието и цялото скрито и разкрито познание.[3]

В еврейския фолклор, в апокрифната литература, както и в Мишна и Талмуд, се съдържат множество разкази, свързани с Моисей, които не са включени в основния текст на Библията.[3] Късноантични еврейски историци, като Евполем, приписват на Моисей създаването на финикийската писменост, а Артапан Александрийски направо го отъждествява с божествата Тот и Хермес, както и с Музей, когото нарича „учител на Орфей“.[5]

В християнството[редактиране | edit source]

В исляма[редактиране | edit source]

Демитологизационни персонажи[редактиране | edit source]

Тези[редактиране | edit source]

Съществуват три основни тези за историчността на Мойсей (подобно на историчността на Исус Христос), а посредством него и най-вече - за генезиса на евреите:

  1. Моисей е историческа личност или по-скоро може да се идентифицира с историческа личност, какъвто е случая с легендарния Махол Сидонски;
  2. Моисей е изцяло митична (митологическа) личност - извлечен от вода;
  3. Въпросът за историчността на Моисей не е съществен за разбирането на еврейската религия - юдаизма.

Артефакти[редактиране | edit source]

Данните на библейската археология от 19 век насам оформят три последователни теории по въпроса за еврейската идентичност:

  1. широкомащабно завладяване на Ханаан, следвайки се дословно книгата на Исус Навин;
  2. мирно продължително (номадско) проникване;
  3. социално разслоение.

Библейският модел за широкомащабно завладяване на Ханаан от евреите вече не се поддържа от науката — най-вече въз основа на данните на библейската археология, т.е. с отхвърлянето му апропо се потвърди окончателно документалната хипотеза на Юлиус Велхаузен.[6]

От 20-те години на 20 век, авторитетни учени като Албрехт Алт и Мартин Нот, застъпват постулата "за непрекъсваемост" на пастирско-номадския модел, т.е. това е синкретична теза, опитваща се обединявайки библейското иносказание и артефактите "да обясни" другостта на евреите къмто Ханаан, респективно към ханаанците (но без самаряните, които били доведени от другаде след асирийския плен). Тази втора теза страда от съществен недостатък — нито в духа, нито в стремежите на номада е да се установява на едно място, освен ако не е по принуда или в резултат от продължително и еволюционно култивиране.[7]

С развитието на социологията, през 60-те години на 20 век възниква в зачатие т.нар. "модел на селския бунт", който за първи път "освещава" и теоретизира възприетия сега от науката модел — за автохтонен произход на евреите от ханаанците. Недостатък на първата версия е този, че налага съвременен "социален модел" (донякъде революционен) върху исторически събития отпреди над 3000 години. По съществото си в първата версия, този модел излага тезата за "революция или бунт на местни ханаански селяни срещу корумпираната ханаанска аристокрация, въз основа на който се оформила и създала нова социална, а оттук и етническа същност". Тази социологическа версия (виж и социология на правото) е изначално разкритикувана в периода на "студената война", едва ли не като "социалистическа".[8]

През 90-те години на 20 век, археологическите данни от разкопките от 70-те и 80-те години на 20 век, водят до изцяло нов и вече напълно различен поглед върху етногенезиса на евреите, респективно и върху историчността на техния пръв "законодател". Утвърждава се окончателно автохтонната теза, като се отхвърля въобще наличието на "социален или друг външно причинен взрив", като моделът на Велхаузен създаден с документалната хипотеза се препотвърждава и от библейската археология, т.е. единствените идентификационни белези (на различност) за евреите от сродните им по език и произход ханаанци и финикийци са само културни и относителни - аниконизъм, въздържането от консумация на свинско и типа къщи (характерен и за Амон, Моав и Идумея, а донякъде и частично за Древен Египет). Според етнолозите, въз основа на откъслечни икономически, географски и климатични причини не може да се формира идентичност (виж и зугот). [9]

Академични възгледи за Моисей[редактиране | edit source]

Историография[редактиране | edit source]

Историческа психоанализа[редактиране | edit source]

Зигмунд Фройд описва в книгата си "Моисей и Монотеизма" (1939)[1] своята хипотеза за появата на юдейската религия. Юдеите живеят в рамките на египетската империя, и от египтяните се научават да се "обрязват" и да избягват свинското месо. Моисей е египетско име, и той е бил доверен съюзник на египетския император Аменхотеп IV (известен и като Ехнатон), който започнал борба с жреческото съсловие и забранил всички богове освен един. Оттук дошла идеята за един единствен Бог. След като жреците свалят от власт Аменхотеп, неговият доверен съюзник бяга от Египет заедно с юдеите, които вероятно са му били поверени по начало.

Моисей въвежда при юдеите монотеистичната идея на Аменхотеп. След като стигнали Палестина, юдеите на Моисей се смесили с местните племена, които почитали вулканическо божество Яхве, на което принасяли жертви. Затова Яхве се явява на върха на планина, като пламък или тъмен облак. Двете народности и религии се смесили, и така се появил днешният юдаизъм и религиите изградени върху тази основа - християнство и ислям. Това също обяснявало защо в библията бог ту е всесилен създател на вселената, ту повече прилича на дребен демон, закрилящ избрано племе срещу строга система от животински жертвоприношения.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Maimonides, 13 principles of faith, 7th principle
  2. Juan R.I. Cole. Baha'u'llah on the Life of Jesus. // 7/10/98. Посетен на 2008-08-11.
  3. а б в Religious views of Moses. //
  4. Judaism 101: Moses, Aaron and Miriam. // Jewfaq.org. Посетен на 2010-03-02.
  5. Eusebius, l.c. ix. 27
  6. Въпросът е неизбежен, като същевременно се обръща към множество дисциплини и подлежи на различни интерпретации. Той се поставя едва в началото на деветдесетте години на XX век и се превърна в един от възможните подходи на изследователите. {{Цитат уеб | уеб_адрес = http://www.helikon.bg/books/40/%D0%95%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%B8%D1%82%D0%B5_165342.html | заглавие = Евреите, Какво представлява евреинът?, стр. 57-61 | достъп_дата = 11 юни 2013 г. | автор = Стефан Ансел | дата = 2012, първо издание | издател = Рива | език = bg}
  7. Тези виждания са твърде обагрени със западния ориентализъм от XIX век и началото на XX век и същевременно с желанието да се удостовери чуждия произход на евреите, като се утвърди първоначалното им номадство. Как тези бедуини толкова бързо са успели да се научат на уседнал живот, да привикнат до такава степен, че не откриваме никакъв реален културен разрив с ханаанската цивилизация? ((bg)) Стефан Ансел. Евреите, Нови археологически данни, стр. 55-57. // Рива, 2012, първо издание. Посетен на 11 юни 2013 г..
  8. От 687 селища от XII-XI век пр.н.е., 633 (или 93%) са новоосновани неукрепени села, което ще рече че има демографски взрив след края на бронзовия колапс, обаче не чужд. ((bg)) Стефан Ансел. Евреите, Нови археологически данни, стр. 55-57. // Рива, 2012, първо издание. Посетен на 11 юни 2013 г..
  9. /МЕЖДУ ИСТИНАТА И ЦЯЛАТА ИСТИНА: БИБЛИЯТА КАТО ИСТОРИЯ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ; Археология и история: археологията срещу историята на библейския свят от Милена Кирова (откъс от книгата „Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия“)/