Дисидент

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Дисидент е човек, който активно възразява или се противопоставя на общоприетото или налагано мислене, доктрина, политика, институция и власт или конвенционална социална структура особено при диктаторски и тоталитарни режими.

Първоначално терминът е използван за привърженици на неортодоксални вероизповедания. За първи път употребата му е регистрирана през 1766 г., като с него се е правела алюзия за протестантите [1]. Терминът придобива политически смисъл през 1940 г., при възникването на тоталитарни системи като СССР [1].

Днес терминът се използва за най-общо описание на политическите дисиденти, критиците и вътрешните опоненти на тоталитарните режими. Повечето от тях предприемат мерки като ненасилствено несъгласие, но някои от тях също се опитват да съберат подкрепа и да започнат революция за сваляне на съществуващия режим в своята страна. Обикновено те са преследвани от правителството и са подложени на репресии като лишаване от свобода, притискани са икономически и дори убивани.

В периода 1944-1989 г. думата дисидент в държавите от Източна Европа се отнася предимно за противници на комунистическия режим, които по правило са членове на комунистическите партии в своите страни. Много от дисидентите са били осъждани и са ставали политически затворници.

Известните дисиденти на 20 век са Андрей Сахаров, Александър Солженицин, Андрей Синявски и Андрей Амалрик в Съветския съюз, Лех Валенса и Адам Михник в Полша, Вацлав Хавел в Чехословакия, Нелсън Мандела в Южна Африка, Аун Сан Су Чи в Мианмар.

В началото на 21 век, след разпадането на СССР, е названието „дисидент“ прието да се използва за противниците на тоталитарните режими в страни като Китай и Бирма (Мианмар).

Названието „дисидент“ се използва и за назоваването на Едуард Сноудън и Джулиан Асанж. Точно така ги нарича Алексей Пушков, председателят на комисията за международни отношения на руската Държавна дума.[2]

Литература[редактиране | edit source]

  • Вацлав Хавел, Силата на безсилните. София: Избор, 1994.
  • Георги Марков, Задочни репортажи за България, София, 2005.
  • Евгения Иванова, Българското дисидентство 1988-1989. София, 1997.
  • Наталия Христова, Власт и интелигенция. Българският скандал „Солженицин“. 1970-1974. София: Аб, 2000.
  • Наталия Христова, Специфика на българското „дисидентство“. Власт и интелигенция 1956-1989 г.. Пловдив: Летера, 2005.
  • Наталия Христова, „Западната легитимация на късното българско „дисидентство“. // Историческо бъдеще, София: Клио, 2004, № 1-2, с. 116-130.
  • Наталия Христова, „Митът за всеобщия конформизъм на българските интелектуалци през втората половина на ХХ век“. // Известия на Българското историческо дружество. Том 40. Институт по история при БАН, 2008, с. 355-365.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б dissident, Online Etymology Dictionary (англ.)
  2. „Interfax: Assange, Manning, Snowden are new dissidents – Pushkov“, June 26, 2013. (англ.)

Външни препратки[редактиране | edit source]