Съюз на демократичните сили

от Уикипедия, свободната енциклопедия

(пренасочване от СДС)

Съюзът на демократичните сили (СДС) е дясна българска политическа партия. Тя e създадена на 7 декември 1989 г. като коалиция от група неправителствени организации и възстановени стари партии, чиято цел е отхвърлането на комунистическата тоталитарна система и установяването на демокрация в България. Регистрира се като политическа партия през 1998. Организациите, съставляващи коалицията преди това, са обявени за "присъдружни" и голяма част от тях постепенно прекратяват самостоятелното си съществуване като политически партии. Член е на Европейската народна партия (ЕНП) от 5 март 1998.

Централата на партията е на улица „Раковски“ №134 в София.

[редактиране] История

[редактиране] 1989 – 1997

Учредитети на Съюза на демократичните сили през декември 1989 година са Клубът за гласност и демокрация, Сдружение "Екогласност", Конфедерацията на труда "Подкрепа", Независимото дружество за защита на правата на човека, Комитетът за защита на религиозните права, свободата на съвестта и духовните ценности, Клубът на незаконно репресираните след 1945 г., Независимото студентско дружество, Движение "Гражданска инициатива", БРСДП (о), БЗНС "Никола Петков". По-късно към съюза се присъединяват Радикалдемократическата партия, Зелената партия и Демократическата партия, Новата социалдемократическа партия, Обединеният демократичен център, Демократичният фронт. ^[1]

Организацията се ръководи от Координационен съвет, за чийто пръв председател е избран Желю Желев. Секретар на съвета е Петър Берон, а говорители — Румен Воденичаров и Георги Спасов.

В периода януари - март 1990 СДС участва в Кръглата маса, която трябва да очертае процеса по демократизацията на политическия живот в страната. Едно от основните решения там е свикването на Велико народно събрание, което да изготви и гласува нова конституция. За явяването на тези избори съставните партии и организации в съюза подписват политическо споразумение на 14 май 1990. Самите избори са проведени на 10 юни и са загубени от СДС със значителна разлика, като организацията твърди, че резултатът е манипулиран.

В организацията настъпва сериозен разрив при гласуването на новата конституция в 7-мото Велико народно събрание. 39 от народните представители от СДС напускат парламента и обявяват гладна стачка, протестирайки срещу предложения проект. Констутицията въпреки това е гласувана и влиза в сила.

Следващите избори на 13 октомври 1991 са спечелени от СДС с малка разлика пред БСП. Съюзът съставя самостоятелно правителство начело с Филип Димитров, което е подкрепено в парламента и от Движението за права и свободи. Димитров подава оставка на 28 ноември 1992 след неуспешен вот на доверие и СДС минава в опозиция до края на мандата на 36-тото Народно събрание.

Парламентарните избори през декември 1994 са спечелени от БСП с абсолютно мнозинство, а СДС получава 69 места в 240-местния парламент. Социалистите съставят правителство начело с Жан Виденов. На 30 април 1995 председател на СДС става Иван Костов.

[редактиране] 1997 – 2001

На 3 януари 1997 г. започват демонстрации на СДС срещу опитите на Българската социалистическа партия (БСП) да състави ново правителство след провала на първото с министър-председател Жан Виденов. През нощта на 10 януари разгневена тълпа щурмува и подпалва сградата на Народното събрание, но силите за сигурност разпръсват протестиращите. Кризата е преодоляна с активното посредничество на новоизбрания президент Петър Стоянов, който е в постоянен контакт с министъра на вътрешните работи Николай Добрев. На 4 февруари БСП се отказва от съставянето на второ правителство и в последствие парламентът е разпуснат, назначено е служебно правителство начело със Стефан Софиянски и са насрочени предсрочни избори за Народно събрание. Те се провеждат на 19 април 1997 и оглавяваната от СДС коалиция Обединени демократични сили (ОДС) успява да спечели пълно мнозинство и образува своето второ правителство, първото след 1989, което изкарава пълен мандат.

Междувременно на конференция, проведена на 14 и 15 февруари 1997 СДС променя своя статут и се превръща в единна партия с изборни органи.^[2] Партиите в дотогавашната коалиция, които са 15 на брой, получават статута на присъдружни организации.

Правителството на Обединените демократични сили, включващо министри от СДС и Демократическата партия, управлява от май 1997 до юли 2001. По време на неговия мандат в България се въвежда режим на паричен съвет, извършва се активна приватизация на държавните компании и структурна реформа, стартира реформа в здравната система. През първите две години управлението е относително стабилно, но след това се засилват обвиненията в корупция. На местните избори през октомври 1999 СДС все пак се представя задоволително.^[3] В края на 1999 се извършват промени в състава на кабинета, които обаче не довеждат до съществена промяна в обществените настроения. Един от централните сюжети до края на мандата е този за така наречения кръг "Олимп", който включва лица и компании, облагодетелствани от близостта си до правителството.^[4]

Към края на мандата ОДС все още води по популярност пред социалистите, докато Симеон Сакскобургготски не обявява намерението си да се завърне в България и да се включи активно в политическия живот на страната, което драстично променя нагласите на избирателите. Коалицията, водена от СДС, губи изборите за 39-тото Народно събрание, проведени на 17 юни 2001. След тази загуба председателят на партията Иван Костов подава оставка, а функциите до следващата национална конференция се поемат от Екатерина Михайлова.

[редактиране] 2001 –

Скоро след падането от власт настъпват процеси на разцепление в СДС. През ноември 2001 г. тогавашният кмет на столицата Стефан Софиянски напуска партията и създава своя — Съюз на свободните демократи. Евгений Бакърджиев също се отделя в маргиналната формация БДС „Радикали“. През 2003 г., след неуспешен опит да си върне лидерството в СДС, Иван Костов заедно с привърженици сформира партията Демократи за силна България (ДСБ).

През 2005 г. поелата четири години по-рано председателския пост Надежда Михайлова го губи на Национална конференция от експрезидента Петър Стоянов. След загубата на лидерското място, Михайлова учредява в Плевен вътрешна фракция в СДС на име „Дясна алтернатива“.

През пролетта на 2007 г. СДС е порицан от ЕНП за намерението си да вкара евентуалните евродепутати от партията във фракция, предвождана от Консервативната партия на Великобритания, с участието на чешката Гражданска демократична партия.

За изборите на български представители в Европейския парламент през 2007 г. СДС регистрира своя листа начело с лидера Петър Стоянов, следван от Лъчезар Тошев и Мартин Димитров. Партията получава 4,74% от гласовете и остава без представители в Европарламента. Петър Стоянов подава оставка и на 15 юли за председател на СДС е избран Пламен Юруков.

През декември 2008 на първите вътрешно-партийни избори, инциирани от Пламен Юруков, за нов председател се избира Мартин Димитров.

На 13 март 2009 СДС и ДСБ подписват коалиционно споразумение за изборите за национален и европейски парламент през същата година.^[5] СДС се обявяват твърдо против включването в коалицията на отцепниците от НДСВ Българска нова демокрация (БНД), а Мартин Димитров заявява, че евентуални общи действия на СДС с БНД биха били компрометиращи.^[6] На изборите за 41 НС, проведени на 5 юли 2009 г., Синята коалиция получава 6.76% и обявява, че ще подкрепи правителство, съставено от получилата мнозинство партия Герб.