Бенито Мусолини

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Табела за ремонт

Тази статия се нуждае от подобрение.

Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, просто щракнете на редактиране и нанесете нужните корекции.
Бенито Мусолини
министър-председател на Италия
Бенито Мусолини 
Роден: 29 юли 1883
Довия, Италия
Починал: 28 април 1945
близо до Донго, Италия

Бенито Амилкаре Андреа Мусолини, наричан "Дуче" (вожд), управлява Италия като диктатор от 1922 до 1943 г. Той създава фашистката държава със силата на държавен терор и пропаганда. Използвайки своята харизматичност, абсолютния контрол върху медията и сплашването на политическите си противници, той разрушава съществуващото демократично държавно управление. Влизането му във Втората световна война на страната на Нацистка Германия прави Италия мишена за нападения на Съюзниците и става причина за поражението му и за неговата смърт.

Предистория и смърт[редактиране | edit source]

На 28 април 1945 г. във Таила „Белмонте" в Донго, близо до Лаго ди Комо, партизанският полковник Валерпо (Валтер Аудизио) изпълнява присъдата на Комитета за национално освобождение на Северна Италия и от три крачки поваля с автоматен откос(след като преди това два пистолета засичат) не само министър-председателя на „Италианската социална република" Мусолини, но и хвърлилата се насреща негова любовница Кларета Петачи. Смъртта е незабавна, а труповете, обесени с краката нагоре, са изложени на „Пиацале Лорето" в Милано. Мусолини някога „скромно" заявявал: „От живота си ще направя майсторска творба!"

Италия до Първата световна война[редактиране | edit source]

На 29 юли 1883 г. в селцето Довия на провинция Форли-Чезена, област Емилия-Романя) в семейството на Алесандро Мусолини се ражда момче, кръстено Бенито („благословен", кръстен е на мексиканския национален герой Бенито Хуарес). В паспорта му след много години ще запишат: лице - дълго, нос - голям, брадичка - изпъкнала, очи - черни, вежди - черни, чело - ниско, височина - 1,69 м. Майката е начална учителка. Бащата е социалист с анархистки уклон, работещ като обущар. „Да, произлизам от народа - ето кое ми даде основните козове в живота" - споделя Мусолини с германския писател Емил Лудвиг. Бенито завършва средно образование през 1902 г. и тъй като не иска да отслужи двегодишната си военна служба, заминава за Швейцария. За дезертьорството си е осъден задочно на една година затвор. Без пукната пара в джобовете си, той е скитник и работник с краткотрайни професии, главно зидар. Движи се из социалистическите кръгове на емигранти и студенти от различни страни, изучава френски и немски език, чете анархо-синдикалистка и марксистка литература. Темпераментна личност, той не се страхува да използва юмруците си при „контакти" с полицията. Това му струва арести в Берн, Лозана, Женева и изпъждане от няколко кантона.

През 1904 г. на крал Виктор Емануил III се ражда син. От обявената в чест на престолонаследника амнистия се възползва и Мусолини, завръща се в Италия и отслужва военната си служба. От 1906 г. е селски учител в родния си край и като член на Социалистическата партия е под наблюдението на полицията. През 1907 г. издържа приемните изпити в Болонския университет и след няколкомесечни курсове получава правоспособност на гимназиален учител по френски език, но тръгва по пътя на професионалния революционер. Вече известен деец на Социалистическата партия, опитва „прелестите"' на италианските затвори, а по-късно и на австро-унгарските - като профсъюзен ръководител в Тренто (тогава под властта на Австро-Унгария). Завърнал се в Италия, работи последователно в няколко по-големи социалистически вестници.

През 1911 г. във Форли получава присъда от една година затвор за организирана акция срещу итало-турската война в Либия. В затвора лежи 6 месеца (за същата битка с полицията е осъден и Пиетро Нени - тогава републиканец, от 1931 г. генерален секретар на Социалистическата партия). Когато споделя с Емил Лудвиг спомени за различни затвори, в които е попадал, между другото отбелязва, че гладът е бил добър възпитател - почти колкото затвора и неприятелите, а затворът бил като морското пътуване - учи на търпение. На въпроса на писателя, затова ли изпраща своите политически противници, в затвора, Мусолини отговаря с усмивка : “Намирам го за логично - отначало мен ме вкарваха, сега аз вкарвам!

От 1912 г. Мусолини е главен редактор на централния социалистически вестник „Аванти", издаван в Милано. С повърхностни познания по марксизъм, но отличен публицист, той бързо увеличава тиража. В ИСП се нарежда в най-лявото крило и допринася за изключването на най-десните - Бисолати и Бономи. Привърженик на „философията на живота", за него социализмът е преди всичко „движение, борба, действие". След една акция на анархисти в Ню Йорк възкликва: „Една бомба струва повече от сто речи." Обяснява, че когато започне „великата социалистическа симфония", социалистите ще свирят със „стоманени инструменти". Готов е да обсъжда „живота и мъртвото в марксизма" и да приеме, че марксизмът е отражение на особените условия в Англия. По-късно ще твърди, че буржоазията се разслоява на „консервативна" - осъдена от историята, и на - „нова, млада, индустриална и дръзка".

Мусолини и Първата световна война[редактиране | edit source]

Когато започва Първата световна война, бързо е увлечен от шовинистичния поток и скъсва със социализма. На 15 ноември 1914 г. се появява вестникът му „Il Popolo d'Italia" (Ил Пополо д'Италия, „Италианският народ") с мото две „бойни" мисли, които ще останат за цял живот негова програма - на Луи-Огюст Бланки: „Който има меч, има хляб" и на Наполеон: „Революцията е идеята, спечелила щикове". В уводната статия Мусолини започва кампанията си за присъединяването на Италия към „Антантата": участието във войната било борба за свободата на Европа, ако триумфирала друотската реакция, това щяло да „понижи" равнището “на човешката цивилизация”. В следващата статия пише: „Неутралните никога не са доминирали събитията. Винаги са ги изтърпявали. Кръвта е, която пуска в движение кънтящите колела на историята." Той обвинява социалистите в догматизъм - те били мумии с лице, обърнато винаги към един и същ хоризонт, предъвкващи механично формули, подобно на молитви. Използва и аргументацията на големият националист Корадини, който вижда в идващата война възможност да се решат социалните проблеми на италианското общество.

През януари 1915 г. Мусолини създава своето първо „фашо” (от „фашо литорио" - „ликторски сноп") и достига до основните елементи на фашизма - социалната демагогия и национализма. Сприятелява се с един от най-видните италиански поети - Маринети, основател на футуризма (своеобразен поетичен бунт срещу артистичната и морална традиция на буржоазната цивилизация). Футуристите участват в политическите борби и издигат лозунги за обновяването на Италия. Маринети „украсява" редакторския кабинет на Мусолини с черно знаме с череп и кости, на бюрото му поставя пистолет и различни саморъчно направени бомби, а по стените надписи от рода на: „Всички мъже са идиоти. Някои са забавни идиоти. Пазил ме бог от досадни идиоти." И преди Мусолини са организирани различни групички - „фаши", в името на различни идеи. „Фашите" на Мусолини биха останали почти незабелязани в историята на Италия, ако войната не бе променила решително икономическия и обществено-политическия климат в страната и в света.

На 26 април 1915 г. в Лондон „Антантата" печели дипломатическата битка за Италия. На 23 май 1915 г. Италия започва война с Австро-Унгария, а през август следващата година - и с Германия. Мусолини въпреки желанието на народа за мир тържествува: „Ние ти поднасяме, о, майко Италия, без страх и съжаление живот и смърт." С яростната кампания за война печели известност в цяла Италия и особено сред асовете на военнопромишления комплекс. Във войната участва в пехотата, повишен е в ефрейтор и на 23 февруари 1917 г. при експлозия на една италианска минохвъргачка - както сам пише в своя „Боен дневник", е „облян с дъжд от стоманени късове и отхвърлен далеч няколко метра". Няколко месеца Мусолини лежи по корем в болница, но ще може да твърди, че за Отечеството е пролял кръвта си, макар и от твърде деликатно място. Крал Виктор Емануил III лично му поднася на 7 март поздравления. След това Мусолини се връща при вестника си, който не е прекратил съществуването си. От август 1918 г. подзаглавието „Социалистически ежедневник" е сменено с „Ежедневник на бойците и производителите". Тази смяна е многозначителна - и формално Мусолини скъсва със социалистическото си минало.

В завършилата с победа за „Антантата" война Италия се проявява със закъснелия си устрем при Виторио Венето, когато австро-унгарските войски вече са спрели да се бият. Но за да подсилят позициите си на зелената маса, на Парижката конференция, в Италия представят Виторио Венето като събитие, довело до края на цялата световна война. Мусолини пише на 1 ноември 1918 г.: „италианската армия приключи войната с триумфалния си марш. Тъй завоювана, победата е хубава, е италианска, е „наша". С „тежестта" на Виторио Бенето и на Лондонския протокол от 1915 г. министър-председателят Орландо заявява на Лойд Джордж, Клемансо и Уилсън, че италианската делегация иска „границите, които Бог е дал на Италия". Тези „божи" граници са територии, принадлежали на Австро-Унгария, Истрия и Далмация, на Турция. За да упражнят натиск върху „тримата големи", Орландо и външният министър Сонино напускат (за кратко време) конференцията. Италианските искания са отхвърлени, Мусолини пише във вестника си за „големия Парижки съвет на вълци, лисици и чакали". Орландо е поставен в положение, при което задължително се подава оставка. Италианският либерализъм, разтърсван от борбата на различни групи за власт, понася тежък удар.

Последици от войната[редактиране | edit source]

Буржоазните партии подемат единогласно формулата на големия писател и краен националист Габриеле д'Анунцио за „осакатената победа". Италия се превръща в „победената в лагера на победителите". „Войната спечелена, мирът загубен" - възкликва Умберто Анджели. В критиката на решенията на Парижката конференция в италианския печат от всякакви политически окраски особено е модна постановката за политиката на „чуждестранния банкерски империализъм", ограбил кръвта на италианците. А във войната тази кръв е обилна - почти 700 хиляди убити и 1 милион и 500 хиляди осакатени и ранени италианци заплащат незначителното териториално разширение и значителните печалби, натрупани от едрата буржоазия. През 1919 г. идва ново голямо нещастие - главно сред изгладнелите трудови маси грипът прави страшни опустошения - умират 500 хиляди души. При оценката на обстановката в Италия трябва да се отчетат и естествените трудности, възникващи при преустройството на икономиката на мирни релси и при настаняването на работа на 4 милиона демобилизирани (една голяма част от които неподготвени за живота - откъснати от училищните скамейки и възмъжали в окопите). При това както всяка буржоазия, тъй и италианската, се стреми да прехвърли финансовите тежести създадени от военния и преходния период, върху гърба на трудещите се.

Но Първата Световна Война се оказва и исторически водораздел не само за Италия, а и за целия свят. Русия тръгва по пътя на пролетарската революция. Съветската власт доказва своята жизнеспособност. Изчезват и илюзиите, че с външна помощ контрареволюцията ще победи. Остава страхът, че болшевизмът не е само руско явление, а може да се разпространява и в други страни. Италианската буржоазия има основание да се страхува, защото Италия е най-горещата точка на „Антантата". Войната не само не спомага за разрешаването на главните вътрешни социални проблеми, но ги и изостря. Работническата класа се бори за осемчасов работен ден и за подобряване условията на работа и живот. Дребната буржоазия и средните слоеве също са недоволни от резултатите от войната и от своето положение. Остър е и аграрният проблем, особено в Средна и Южна Италия.

Зараждане на фашисткото движение[редактиране | edit source]

Отново на преден план излиза регионалният проблем. При обединението Италия е сглобена от области с различна икономическа структура. По време на войната Северна Италия се индустриализира още по-бързо, а на юг се живее в полуфеодални условия. Селяните искат да се изпълнят правителствените обещания, че след победата ще получат земя. През 1914 На 1 септември 1911 г. в Киевския театър по време на почивката след второто действие на операта „Приказка за цар Салтан" от Римски – Корсаков, агентът на царската полиция Д. Богров от три крачки стреля в седящия на първия ред руски министър - председател Столипин. След кратко объркване тежко раненият е отнесен в една частна клиника, а операта продължава. В официалната ложа отново заемат местата си император Николай II и гостуващият за тържествата по случай откриването на паметник на император Александър II, български престолонаследник княз Борис. На 5 септември Столипин умира. Убийството е коментирано по целия свят. Откликва на покушението и младият италиански журналист-социалист Мусолини: „Богинята на отмъщението го наказа със смърт. Да бъде благословена! Столипин - развратник, жесток и кървав, заслужава съдбата си!" г. 55% от населението се замогва със селско стопанство, но само 25% от селяните притежават земя, и то средно 15 декара на стопанство. В същото време 20000 земевладелци (0,6% от собствениците) владеят 36% от обработваемата земя. Престижът на буржоазните партии пада твърде ниско. Главната партия - Либералната, е разделена на враждуващи котерии около Джолити, Нити и Саландра. За да притегли част от недоволните, през януари 1919 г. се появява Народната партия. Ръководството ѝ си поставя задачата да се бори с „левия" и десния екстремизъм, и главно със Социалистическата партия, чиито успехи тревожат сериозно едрата италианска буржоазия. ИСП приветствува Октомврийската революция и застава начело на широко движение в подкрепа на съветската власт и против италианското участие в интервенцията на световния империализъм, предприета за смазването на съветските републики.

По-голямата част от недоволните италианци, не знае по какъв път да върви, за да разреши проблемите си. Същевременно войната е необикновен университет, в който милиони мъже са научени да убиват и да се подчиняват, без да разсъждават. Тези уроци не се забравят лесно, особено ако липсва или е оскъден хлябът. Недоволството на основните слоеве на обществото е толкова силно, че се проявява в спонтанно завземане на земи, на магазини и складове за хранителни стоки. Този климат на насилие, роден от войната, и обстановката на следвоенна икономическа и духовна криза са благоприятни за възникването на фашизма.

Налице са и други важни фактори, които съдействуват за стабилизирането на положението в полза на съществуващия режим - все още е голямо влиянието на католицизма върху масите и все още е силна вярата в „държавата-обединителка", управляваща еднакво всички граждани в интерес на общото развитие на страната.

През март 1919 г. Мусолини подготвя появата си в политическия живот начело на ново движение. „В първите дни на месеца - пише Волие (един от официалните историци на фашисткото движение) - Мусолини известяваше, че ще основе „антипартия", „орган, определен да се противопостави както на омразата към новото отдясно, тъй и на разрушителните стремежи на ленинската левица". Мусолини обявява своето движение за „антипартия", за да набере последователи сред недоволните от буржоазните партии и от вечната им политика на неизпълнени програмни и изборни обещания. В статията си „Фашистката доктрина", написана специално за 1 италианската енциклопедия, Мусолини обяснява : „Фашизмът не бе подхранен от предварително изработено кабинетно учение: той се роди от нужда за дело и бе дело; не бе партия, а в първите две години - антипартия и движение.". На 23 март Мусолини пристъпва към действие. Пред около 120 души, предимно бивши бойци, които ласкае като хора с особена стойност, той предлага програма, приета от около 50 души, влезли във „Фашо ди комбатименто" („група", съюз за борба"). Програмата включва искания за избирателни права на навършилите 18 години, включително и жените, премахване на Сената, осемчасов работен ден, пенсиониране при навършени 55 години, прогресивно-подоходен данък, отнемане богатствата на религиозните организации н др. В статията към работническите маси по случай 1 май Мусолини добавя искане и за пенсиониране на жените на 50 години, осигуровки за болест и безработица, специални грижи за сакатите и инвалидите от войната, включително и осигуряване с жилища.

Програмата цели да увлече представители на най-различни слоеве и особено непросветените политически маси, които се поддават на социална демагогия. С еволюцията на фашисткото движение и с изясняването на политическата му физиономия радикалните елементи от тази програма се заменят с националистически лозунги. При появата на фашизма Мусолини пише: „Ние ще си позволим лукса да бъдем аристократи и демократи, консерватори и прогресисти, реакционери п революционери, спазващи законите и нарушаващи ги според обстоятелствата на времето, на мястото, на обстановката." А на друго място е още по - откровен: „Нашата програма е проста: ние искаме да управляваме Италия". Мусолини противопоставя националната идея на идеята за класова борба и интернационална солидарност на експлоатираните, издигайки мита за нацията и държавата. Ние бленуваме римска Италия, т. е. мъдра и силна, дисциплинирана и имперска. Много от това, което беше безсмъртният дух на Рим, се възражда във фашизма: римски е ликторският сноп, римска е нашата бойна организация, римска е нашата гордост и нашата смелост: „Римски гражданин съм" - пише Мусолини. Римски е и поздравът на фашистите с високо вдигната ръка. За Мусолини Цезар е „най-великият син на човечеството", „обединил в себе си волята на воин и гения на мъдреца". Фашистите щели да възстановят миналото величие на Италия, като Мусолини се счита за наследник на Цезар. Тогавашният френски социалист Пол-Бонкур пуска язвителна стрела, наричайки Мусолини „карнавалният Цезар". За националистическите спекулации на Мусолини съветският историк Б. Лопухов пише: “Любовта към ефектите е в кръвта на италианците и като политик-реалист Мусолини никога не изпуска случая да прибегне към тях. Естетика му е необходима за успеха."

"Според Мусолини и неговите последователи фашизмът е нова политическа система и социална етика, която иска да успокои озлобените от класова омраза духове. Фашизмът искал да строи, да обнови, да пречисти, а не да разрушава в името на разрушението, щял да наложи строга дисциплина и да подчини личните интереси н амбиции за благото на народа и величието на родината, разбудил е спящата национална съвест. Благодарение на него Италия започнала отново да диша. Само фашизмът щял да спаси страната от болшевизма и анархията. „Фашизмът се противопоставя на Ленин - мита на пролетарския интернационализъм, на Уилсън - мита на буржоазния интернационализъм, ,на Милеран-Фош-Клемансо - мита на милитаристичния и агресивен интернационализъм. Фашизмът мрази старата демокрация и агонизиращия либерализъм. Фашизмът никога няма да се откаже от насилието в служба на справедливостта и правото"!'- пише един известен фашистки автор - Горголини.

За буржоазната и дребнобуржоазната клиентела фашизмът предлага най-силна доза антиболшевшъм. Противопоставянето на болшевизма и обвинението срещу социалистите, че са чужди на здравото национално тяло агенти, е любима тема от репертоара на Мусолини : „Ние се обявяваме открито срещу мрачното и престъпно явление на регреса и контрареволюцията, името на което е болшевизъм" - пише още на 18 април 1919 г. създателят на фашизма.

Друга тема е за залеза на световния капитализъм в демократичната му форма. Парламентарната система с нейните институти била изхабена и дискредитирана, старите партии - разложени, управляващата олигархия - хилава, буржоазният режим - в ликвидация. Мусолини пише: „Войната беше революционна" в смисъл, че тя ликвидира - сред реки от кръв - века на демокрацията, века на числото, на мнозинството, на количеството."

Изводите от оценката на Мусолини за следвоенната обстановка са, че е открит въпросът за наследството на буржоазна Италия и задачата е да се спечели състезанието със социалистите. Срещу капитализма и болшевизма Мусолини издига трето знаме - на фашизма. Под това знаме се призовават всички недоволни от съдбата си, от министри, от депутати, от съюзниците във войната. Разбрал, че не може да се превърне в „италиански Ленин", Мусолини ще се опита да стане „италиански анти-Ленин", който нямало да унищожи обществото - както направили болшевиките, а ще го „оздрави" чрез фашистката революция. Мусолини обяснява: „От остатъците на либералните, социалистическите, демократичните течения фашизмът извлича онези елементи, които още имат жизнена стойност."

След миланското „фашо" се появяват „фаши" и в редица големи италиански градове. През октомври 1919 г. във Флоренция се провежда първият конгрес на фашисткото движение. На конгреса според организаторите са представени 56 „фаши" с около 17000 членове. Но през 1924 г. Мусолини признава, че през 1919 г. фашистите не са били повече от 10 000 души. Конгресът е място, на което се сблъскват и твърде противоречиви идеи. Маринети например иска изгонването на папата от Рим и „деватиканизацията на Италия". Тъй като физиономията на фашизма е още в процес на моделиране, Мусолини се отнася внимателно към всички свои последователи, за да не ги отблъсне от движението.

Освен вестник и фашите, Мусолини се стреми да създаде и ударни отреди от облечени в черни ризи, брич и ботуши фашисти - „скуадристи" (от . „скуадра" - „отред", „група", „екип"; „скуадрата" е най-малката единица в армията на древния Рим), които с маршове и демонстрации да привлекат нови членове, главно младежи, и да бъдат хвърлени в борба срещу социалистите. На младежта - „пролет на красотата", Мусолини обръща особено внимание. На нея е посветен фашисткият химн.

Първите парламентарни избори след войната, проведени на 10 ноември 1919 г. по пропорционалната система с участието на всички навършили 21 години мъже, отразяват политическите убеждения на италианския народ. Социалистическата партия получава 1840000 гласове - 32,4% от гласувалите и 156 места от всичко 508 в Камарата на депутатите. Либералите получават 209 места - 36,9% от гласувалите. Народната партия получава 100 депутатски места.

Първото участие на фашистите в изборите е и пълна катастрофа. Те не получават нито едно място в Камарата на депутатите. А в Милано листата, водена от Мусолини (с участието и на Маринети и диригента Тосканини), получава само 4064 гласа. Социалистите организират процесия из улиците на Милано, носейки ковчег със запалени свещи и с надпис „Мусолини", следван от група професионални оплаквачки. Начело на веселата колона е извънредното издание на „Аванти" с голямо заглавие - „Италия на революцията е родена". Подобно траурно шествие, но срещу едрите земевладелци, е организирано в Болоня. След три години Мусолини ще бъде министър-председател и отново ще има сълзи - този път ще заплачат самите участници в процесиите.

Още преди изборите черноризците участват в сблъсквания със социалисти, завършили с проливане на кръв и с опожаряване на работнически клубове и редакции. След изборите Мусолини превръща борбата със Социалистическата партия в главна задача на фашизма и демонстрира все по-голяма лоялност спрямо буржоазията, чиито държавни институции е отхвърлял толкова категорично. Скоро фашизмът става ударният юмрук срещу работническото движение.

Мнозинството от членовете на Социалистическата партия продължава да поддържа ръководството начело със Серати. То не приема условията за влизане в Комунистическия интернационал. Социалистите се отказват от решителни действия срещу буржоазията в хода на класовата борба и особено по време на стачното движение от август - септември 1920 г. Нени пише през 1930 г., че „Социалистическата партия изхаби своето време в безкрайни доктринерски дебати върху формулите на “революцията", когато „било безсмислено" „грижливо да се замерват всички за и против, защото докато се спори, ситуациите зреят и се променят". Тъй италианското работническо движение в критичната обстановка остава без революционна партия. А разцеплението в Социалистическата партия от януари 1921 г., при което се създава Италианската комунистическа партия, е осъществено в обстановката на затихване на работническите борби и на настъпление на буржоазията. На друго място Нени разкрива какво е било влиянието на Октомврийската революция върху Италия : „Ние изживявахме магическата сила на една формула, вълшебството, излъчвано от Руската революция, която обаче узря при исторически и стопански условия, с които положението на Италия нямаше нищо общо." Именно в тази оценка трябва да се търси обяснението за плахата революционна борба на социалистите - те приемат с възторг руската революция, но мислят, че тя малко ги засяга, защото условията в Русия били различни от италианските. Наистина условията в Русия са твърде различни от тези в Италия, но в кои страни условията са еднакви или дори толкова сходни и най-важното - в случая не става дума за разликата в условията, а за това, че Октомврийската революция доказва постановката на Ленин и болшевиките, че империализмът вече е подготвил обществено-икономическите условия за появата на социализма, че Италия не прави изключение от тази историческа закономерност.

Възход на фашисткото движение[редактиране | edit source]

В Италия за настъпление се подготвят фашистите. През пролетта на 1921 г. те получават подкрепа от най-крупните индустриалци и от висши държавни инстанции - администрация, полиция, съд, армия. Поради това може да се използва и терминът за започваща „студена фашистка революция" - в борбата за власт се прониква „отвътре" в държавата, в нейните най-важни сектори. За да се подготвят кадри за пропаганда на фашистките идеи, е създадена специална школа за фашистка пропаганда и култура под ръководството на Микеле Бианки. За да завземат улицата, фашистите си служат с тактика, наречена „телефон и камион". Като си осигуряват благосклонността на полицията, администрацията и на съдебните власти, те съсредоточават своите черноризци в определен град или район, често с камиони или с бензин от армията и въвеждат свой „фашистки ред": разрушаване или подпалване на седалищата на социалистите и комунистите, разправа с активните антифашисти, много от които са убити пред очите на членовете на семействата им, сплашване на мирното население, демонстрация на сила чрез терор, паради и най-различни агитационни прояви. А там, където социалистите и комунистите дават отпор на фашистите със стачки, демонстрации и сблъсквания, полицията винаги се намесва срещу антифашистите.

Белият терор на фашистите започва с разправа със селскостопанските кооперации и с дейци на социалистическото селско движение в долината на река По, в Централна и в Южна Италия - там, където селяните са завзели необработвани от собствениците земи. За помощ към Мусолини се обръщат едрите собственици, които добре плащат за извършените от фашистите насилия и за пролятата кръв и не се заблуждават от фашисткия лозунг - „земята на тези, които я работят". Поради тесните връзки „фашизъм - едри земевладелци" в тогавашната литература много автори оценяват фашизма като „аграрфашизъм".

През 1921-1922 г. фашистите постепенно покриват почти цяла Италия със своята терористична мрежа. За сплашване на съпротивяващите се те са готови на всякакви престъпления. Например в Пиза учителят-социалист Камего е убит пред учениците си в класната стая. На 12 октомври 1922 г. във Фосонброне комунистът Валенти, пребит, с отрязани уши и нос и агонизиращ, е окачен на лека кола и е показван на насилствено изведените по улиците хора, след което трупът му е хвърлен в гробищата. Само в малкото градче Рокастра да Тоскана в една вечер са убити 10 души, 30 са ранени и със запалителни бомби са изгорени 15 къщи. Мусолини се оправдава, че със законна отбрана отговаря на „червения терор", заливащ Италия. „Следователно, когато нашето насилие решава една гангренясала обстановка, то е най-морално, най-свято и необходимо.”, казва Мусолини.

Битката за улицата е успешна за фашистите. Статистиката за периода от 5 до 21 април 1921 г, сочи, че по политически причини е имало следните произшествия: сбивания с употреба на огнестрелно оръжие - 60 с 49 убити, от които 43 социалисти и комунисти и само 6 фашисти, нападнати и разграбени седалища на организации - 40, от които 38 на социалисти и комунисти и само 2 на фашисти; арестувани 214 души, от които 212 социалисти и комунисти и само 2 фашисти. Тази статистика разкрива един изключително важен факт - фашистите нагло нарушават законите, убиват и палят, а арестувани са техните жертви.

Отношението на управляващите страната либерали и демократи към Мусолини е толкова благосклонно, че в наложилите се предсрочни парламентарни избори на 15 май 1921 г. фашистите са включени в правителствената листа. Чрез този ход коалицията иска да отнеме от социалистите толкова депутатски места, колкото спечелят фашистите. Това обединение е известно като „джолитиански антисоцналистически блок". Благодарение на тази помощ 35 фашисти и 10 близки до тях националисти стават депутати в Камарата. В Милано, Мусолини печели своя реванш за 1919 г. със 124918 гласа.

Третият конгрес на фашисткото движение е същевременно първи конгрес на италианската Национална фашистка партия (НФП). Проведен е в Рим от 7 до 9 ноември 1921 г. във фашисткото движение вече са организирани около 220 000 души. Социалният състав на НФП е следният:

  • селскостопански работници - 24,3%
  • промишлени работници - 15,4%
  • чиновници - 14,6%
  • студенти - 13,0%
  • земевладелци - 12,0%
  • търговци и занаятчии - 9,2%
  • свободни професии - 6,6%"
  • индустриалци - 2,8%
  • учители - 1,1%
  • моряци - 1,0%

Този състав показва, че фашистките идеи са умело пропагандирани, че са оплели в мрежите на едно движение за крайната десница много представители на бедните и средните слоеве.

В новата програма на фашизма доминира националната идея и постановката за надкласовия характер на държавата - обновена от корпорациите, силна чрез националното единство и социалния мир; фашизмът бил политически, икономически и военен организъм, сливащ се с държавата, който трябва да управлява Италия и който е единствено подходящата за италианците система. Като създател и ръководител на движението Мусолини бързо заема положението на „дуче" - „водач", на най-висша фашистка инстанция.

Друга опора на фашизма в борбата за влияние и власт са фашистките профсъюзи, които трябвало да реорганизират икономическия живот на страната чрез корпорациите - обединения на всички работещи в един бранш.

НФП се подготвя за завземането на властта и от чисто военна гледна точка. Окуадристите се реорганизират във фашистка милиция с кавалерийски, моторизирани и дори авиаторски групи и части за „специални" наказателни задачи. През 1922 г. Мусолини не крие намеренията си за министър-председателския пост. Но той получава властта по един твърде странен начин - от парламент, в който фашистите са само 1/14 част от депутатите. Факторите, които Мусолини отчита, за да бъде сигурен в победата са: истинските противници на фашизма в Камарата на депутатите са по-малко от възможните съюзници. В кралския двор „дучето" има горещи последователи, на които е дал гаранции за короната. Сред индустриалците и едрите земевладелци има покровители. Партията е разклонила мрежата си в жизнено важните за страната центрове; фашистите са отлично въоръжени и тренирани военно - те са бивши бойци или са обучавани от бивши офицери. При терористичните си акции почти не срещат съпротивата на армията и полицията; това засилва чувството им за безнаказаност и деморализира неприятелите им, тъй като новият папа Пий XI влиза в конфликт с Народната партия, която според него политизирала католицизма, Мусолини подобрява отношението си с Ватикана, пишейки на 27 юни 1922 г., че съвсем не мисли да изгонва бога от небето и религията от земята. Главният неприятел - работническото движение, е разединено политически и профсъюзно, а буржоазията все още се страхува от революция и Мусолини умело спекулира с този страх. Икономическите проблеми на Италия не са вече тъй остри, както веднага след войната, но все още създават достатъчно причини за недоволство от режима, което се използва за политическите цели на фашизма.

Фашистката пропаганда набира скорост. Материалните проблеми на фашистката партия намират все по-задоволително разрешение. В борбата за популярност и за най-пълна психологическа обработка на масите Мусолини е готов да използва всякакви, дори рисковани операции. Със свой самолет, който лично пилотира, той прави няколко обиколки на Италия. Фашистите започват демонстрации, с които правят впечатление на потенциалните си съюзници. На 12 май 40 000 души начело с Балбо завземат Ферара, център на кооперативното социалистическо движение, а Болоня е постоянен обект за фашистки изстъпления. Идва ред на Кремона, Новара и други градове, в които временно се установява фашистка власт. На 27 юли Равена е окупирана от фашистите. Палатата на труда е изгорена, с камиони е организиран поход из съседните градове и села. „Нашият път беше отбелязан е високи стълбове огън и дим" - пише е своя дневник Балбо. Пожарите продължават до 30 юли и оказват силно въздействие в цяла Италия. Те са сипнал за нови погроми. Големите североиталиански градове са в ръцете на фашистите.

Мусолини взема властта[редактиране | edit source]

̀̀̀̀̀ През 1925 г. Прецоли пише, че „когато фашистите се появиха пред демократичната фасада на италианската държава, те не намериха пред вратата нито стража, нито часовой". На 1 август 1922 г. Съюзът на труда, създаден през февруари от най-големите профсъюзни централи, намиращи се под социалистическо или близко до тях влияние, започва обща стачка. В призива за стачка се обявява, че пролетариатът ще се вдигне в защита на държавата срещу фашисткия диктат и опитите за създаване на антиконституционно правителство. Но стачката е лошо организирана и плахо проведена. Фашистите „вдигат ръкавицата", хвърлена срещу „фашизма и партията", и ултимативно предупреждават, че ще поемат всички функции на държавните органи, ако те не действуват срещу стачниците. Въпреки че стачката приключва на 2 август в полунощ, фашистите започват същия ден своята най-голяма акция в градовете на Централна и Северна Италия. На много места, като например в Генуа, фашистите и полицията се сражават заедно срещу стачкуващите. Проливането на кръв води до военно положение в Генуа, Милано, Анкона, Парма и Ливорно, но то не пречи сериозно на терористичните действия на фашистите. Само в Парма те срещат добре организирана работническа съпротива и са принудени да отстъпят, давайки 39 убити и 150 ранени.

Общият резултат от августовските събития е в полза на фашистите. Ръководителите на НФП все по-усърдно коват мита, наречен Бенито Мусолини - човека, който обещава „нова слава на Рим". Но този град първо трябва да бъде завоюван. И не само отвътре. Имитирайки похода на д'Анунцио към Фиуме, Мусолини започва да говори за поход към Рим. Въоръжените фашисти са вече 200 000 души и се чувствуват победители във войната, в която има само един фронт на нападащи. Може дори да се използва терминът за създадено своеобразно „италианско двувластие". Предстоят решителни за съдбата на Италия дни. Мусолини говори за превантивна контрареволюция срещу „болшевишката революция". Той знае отлично в кои среди благоприятно ще откликне тази идея. С „болшевишката опасност" се оправдава и изоставянето на по-голямата част от левите лозунги, издигнати първоначално, и обявяването на фашистите за „пазители на реда" срещу болшевишката „антидържавна" дейност.

На 20 септември 1922 г. Мусолини държи изключително важна реч в Удине. В нея той предлага програма за управление на Италия и прави няколко важни стъпки за спечелване на нови позиции сред най-силните на деня: монархията олицетворявала историческата приемственост на нацията и фашизмът щял да остави непокътнати твърдите устои на обществото. Историята се твори от малцинството, а масата е материал, от който художникът създава своя шедьовър. И друг един мост хвърля Мусолини - към националистите, с които все още има различия, но с които се сражава рамо до рамо във всички битки срещу левицата. „Ние сме нови хора и ще съумеем да управляваме нова Италия". На 26 септември в Кремона Мусолини обявява, че фашистите са започнали „марша", който не може да се спре, докато не е достигнал върховната цел: Рим! Фашизмът не е преходно явление, ще живее век; ние искаме „Италия да стане фашистка".

Схемата на разположението на политическите сили е следната: вляво са анархистите, комунистите и социалистите; в центъра - католиците, либералите и демократите: вдясно - монархистите, националистите-републиканци и фашистите. Анархистите са със слабо влияние в обществото. Социалистите са се отказали от революционна борба и правят историческа грешка - те не оценяват режима като псевдодемократичен, щом може да осъществява блок с фашистите, и се превръщат неусетно в част от буржоазнодемократичната система; с правителството са готови на компромиси по вътрешната политика. Националистите-републиканци са засегнати от неуспеха на „операция Фиуме" и са готови на компромиси с правителството по въпросите и за вътрешната политика, стига да се води националистическа външна политика. Непримирими противници на режима са само комунистите и фашистите. Но комунистите тепърва започват битката си за спечелването на работническата класа, а фашистите обещават да управляват Италия в рамките на конституцията. Началото на политическата криза, завършила с победата на фашизма, е поставено на 24 октомври 1922 г. в Неапол. Сутринта в театър „Сан Карло" на конгреса на фашистката партия Мусолини констатира: „Изобщо ние сме в точката, когато стрелата излита от лъка или много опънатата тетива на лъка се скъсва." Вечерта на стохиляден митинг той наелектризирва последователите си с думите: „Аз тържествено ви заявявам, че изискването на момента е или да ни дадат властта, или ние ще я вземем, насочвайки се към Рим!"

Мусолини провежда съвещание с главните си помощници - четиримата ръководители на „похода към Рим" („куадрумвирите") - запасния генерал де Боно, Балбо, Бианки, де Веки и други най-видни фашисти. Конгресът завършва на 26 октомври и Мусолини заминава за Милано, а „куадрумвирите" се настаняват на север от Рим - в Перуджа. От изток - от Тиволи и Ментйяа - и от северозапад от Чивита-векия - начело с един генерал от запаса, колоните фашисти подготвят своя станал знаменит поход. Резервите също са под командата на генерал от запаса. От Перуджа през нощта на 27 срещу 28 октомври „куадрумвирите" организират похода и разпространяват обръщение (редактирано от Мусолини още на 22 октомври) към всички фашисти: „Фашисти, часът на решителния бой настана. Преди четири години италианската армия спечели победата. Днес армията на черноризците се отправя за славата на Кагитолия. Фашизмът изважда меча си, за да разсече Гордиевия възел на Италия. Призоваваме господа бога и духовете на убитите във войната 500 000 италианци за свидетели, че един импулс ни тласка, една воля ни обединява, едно желание ни възпламенява: да постигнем спасението и величието на Родината! Фашисти от цяла Италия, напрегнете по римски духа и силите си! Ние трябва да победим и ще победим! Да живее Италия! Да живее фашизмът!" '

На 28 октомври под продължителния ситен и досаден дъжд изгладнелите черноризци крачат унило под фашистките знамена и бойните лозунги (според различните автори участниците в похода са от 8 до 33 хиляди). След това във фашистката митология те ще се превърнат в героична 52-хилядна армия! А само в Рим има 28 хиляди войници, които по общо убеждение, потвърдено после и от началника на генералния щаб ген. Бадолчю, с петминутна стрелба можели да разпръснат фашистките колони. В големите градове фашистите парализират обществения живот. Очаква се реакцията на министър-председателя Факта и на краля. На 28 октомври Факта предлага последното и решително средство - кралски декрет за извънредно положение, който би му дал възможност да използва армията. Дори сутринта Италианската телеграфна агенция съобщава, че се въвежда военно положение. Тази новина предизвиква паника сред фашистите. Кралят обаче два пъти отказва да подпише готовия документ и на 2 октомври Факта подава оставка. Кралят поканва Мусолини на овакантеното място. Буржоазно-демократичната система отстъпва без бой властта на фашизма.

Ръководството на фашистката партия изпраща послание на „дучето": „Днес започва новата история на родината. Фашизмът, станал държава, поема управлението, за да наложи на себе си и на народа дисциплина." .Мусолини отговаря: „Ние победихме. Но тежки задължения и страшни отговорности ни очакват."

На 30 сутринта Мусолини в черноризка униформа и ботуши се явява пред Виктор Емануил III с подготвена фраза - „извинение" за облеклото: „Идвам тук право от битката, която протече за щастие без проливане на кръв." И действително Мусолини е щастлив, че не се е проляла кръв, защото това би довело до трагични за фашизма последици. А в учебниците по история по-късно ще му припишат и фразата: „Ваше величество, поднасям Ви Италия на Виторио Венето." На жена си ще признае, че това в учебника е измислица. Твърде бързо - още на 31 октомври, Мусолини съставя кабинет – широка коалиция от фашисти, либерали, католици и монархисти. ̀̀̀

Причини за идването на власт на фашистите в Италия[редактиране | edit source]

Още на 1 февруари 1921 г. Джолити е направил преценката си за перспективите на политическото развитие на Италия. Той обобщава мнението на либералите за фашизма и социализма - „временни политически фактори", които по необходимост ще свършат „с приемане на дисциплината, изисквана от функционирането на държавата". Джолити се надявал, че ще успее да вкара Мусолини в рамките на законността. За него фашизмът е само фойерверк - вдигнал много шум, но после оставало само дим. Недоизказаната, но ясна мисъл ла Джолити е, че загуба от идването на власт на фашизма нямало да има. Обратно - фашизмът можел да бъде използван за контрабалансиране срещу лавинообразно засилилата се Социалистическа партия и срещу Народната партия, която рано или късно с политиката си за умерени реформи ще успее да направи политически бизнес от верските чувства на масите. Според граф Карло Сфорца (бивш външен министър) италианските индустриалци знаели добре, че в страната не съществува „болшевишка опасност", но Джолити подготвял анкети за военновременните печалби (за да поукрепи сред масите разклатените позиции на либералите) и засегнатите търсели начин да го отстранят. След достатъчно наблюдения в Камарата на депутатите Сфорца е оставил един блестящ „скулптурнопсихологически" портрет на бъдещия диктатор - за антитезата между двете части на лицето му: „долната - на животинска и вулгарна жестокост, горната - на един нещастен, несигурен и слабоинтелигентен Чарли Чаплин". И наистина всеки, който е виждал Мусолини, помни неговата внушаваща силна квадратна челюст и трескавия поглед, разкриващ неясен страх и възбуда.

Сфорца също е бил на мнение, че „когато става дума за върховните интереси на държавата Мусолини „създава впечатление, че вижда ясно и че знае да избира". Тази дълбоко погрешна оценка ще доведе в близките години Мусолини на власт, а Сфорца - в емиграция. Мусолини сам ловко съдействува да се утвърждава подобно гледище. Играейки с огромните политически амбиции на Джолити, Нити и Саландра, уверява всеки поотделно, че за фашисткия лидер ще бъде чест да работи съвместно с най-големия политик на Италия. С подобна наивна вяра в опитомяването на Мусолини и на фашизма се проявява типичното политическо късогледство на либералната буржоазия, която по класови причини се ориентира към черния цвят на фашизма, въпреки че червеният на социализма не заплашва съществуването на държавната.

Тезата за „болшевишката" опасност, надвиснала над Италия, упорито се използва в световната литература. С нея особено усърдно спекулират историци, участващи в политическия живот на собствените си страни в лагера на крайната десница. Видният френски историк от монархо-националистическия кръг "Аксион Франсез", академик Жак Бенвил, твърди: „Анархията растеше." „Демократично-либералната" държава се разпадаше. Италия беше узряла за диктатура, било болшевишка, било националистическа. Трябваше само да се разбере кой ще нанесе „удара с юмрук по паралитика" (цитира се известен израз на Троцки за октомврийския удар на болшевиките от 1917 г. - б. М. С.). В своя предговор към френското издание от 1923 г. на книгата на Горголини „Фашизмът" (българско от 1924 г.) Бенвил приема като очевидно, че „с голяма бързина Италия вървеше към режим, подобен из този е Русия", когато Мусолини спрял движението но наклонената плоскост, той извършил забележително дело, достойно да бъде записано в историята. Според проф. Мюлер, еволюирал от католицизъм до рексизъм (профашистко движение в Белгия), Италия била „гангренясала" от болшевизъм и се измирала в пълна анархия, преди да дойде „спасителят" Мусолини. За „болшевишката" опасност пишат и автори-антифашисти, произлизащи от буржоазни кръгове. За Салвемини за истина „след войната Италия била паднала в бездната на „болшевизма".

Трябва специално да се отбележи, че октомврийските събития от 1922 г. в Италия ярко показват желанието на едрата буржоазия да търси нови форми на управление в следвоенните условия. Войната създава нова икономическа обстановка: прегрупират се капиталите; все по-бързо се машинизира производството и в Европа се появява конвейерът, разширяват се международните финансови връзки, скъсяват се разстоянията чрез бързоходните презморски параходи, бурно се развива авиацията и автомобилостроенето, доставянето на суровини от всички континенти става за все по-кратко време, металургията и химията постигат нови успехи, особено в преработката на нефта, в производството на взривове, обои, изкуствени материали, торове, електропроизводството нараства значително, интензифицира се селското стопанство чрез навлизане на машини и торове и в средното по размери стопанство.

След войната държавата играе все по-нарастваща роля за съгласуване целите на различните експлоататорски класи в организацията на производството и в експлоатацията на широките маси. Засилва се ролята на Образованието и на науката, и на държавния бюджет като фактор за научно-технически прогрес и за нови печалби на монополите, търсещи все по-тесни връзки с държавния апарат. Човечеството навлиза с бързи крачки в епохата на държавномонополистическият капитализъм, на планирането в рамките на една страна - за производството на суровини, на промишленото производство, на цените и на пласирането на готовата продукция.

Нова е и политическата обстановка. В обществения живот се включват все по-широки маси. Изборите за Парламент и за общински съвети се превръщат в гигантска война в мирновременни условия между различни политически партии и групировки, в която победата означава запазването или поемането на властта за един определен период от време. В името на тази победа, както и във всяка война, всички средства са добри. Социалната демагогия излиза на преден план и също тъка необходимостта да се съчетават възможностите на буржоазната демокрация с възможностите на диктаторските режими - отречени от тази буржоазна демокрация в хода на революции и войни за национално обединение. Мусолини е първият, отлично оценил тавата обстановка, поставил ясни цели пред фашисткото движение - борба с всички сили за власт, разработил основите на една „велика сила" на двадесетия век - пропагандата, науката „психология на масите"

Част от едрата италианска буржоазия приема твърде бързо идеите на Мусолини за „оздравяването на обществото" и оказва материална подкрепа на фашисткото движение. Друга част гледа на Мусолини като на рожба на епохата на насилие, която епоха по силата на естествените закони ще отмине с изчезването на спомена за жертвите от войната. В новия министър-председател виждат човек, който само по-твърдо ще прилага съществуващите закони, за да въведе „ред" в страната.

Фашизмът на власт[редактиране | edit source]

„Походът към Рим, тази антиреволюционна революция на размирни консерватори, беше предопределен да стане в Италия мит и вън от Италия - мечта или кошмар" пише Ернст Нолто (ФРГ), автор на изследването „Фашизмът в неговата епоха". " Октомврийските събития от 1922 г. извеждат, фашизма начело на властта. И вътре в страната, и вън от нея фашизмът ще намери подражатели, които завиждат на успехите на Мусолин и жертви, които ще го ненавиждат като първопричина за техните страдания.

Социалната структура на италианското общество в навечерието на идването на Мусолини на власт е следната: ако при население от 32 500 000 души през 1901 г. дребната буржоазия (чиновници, учители, дребни селскостопански собственици и арендатори, занаятчии, дребни търговци, дребни собственици в транспорта и обслужването) е 8 580 000 (48,6% от активното население), то при население от 37 930 000 души през 1921 г. дребната буржоазия е вече 10 300 000 (50,5% от активното население). От всичко 20 420 000 души активно население през 1921 г. работниците са 9 190 000, от тях 4 450 000 са селскостопански, 3 300 000 - индустриални, 700 000 - строителни, 200 000 - в транспорта и обслужването, 100 000 - в търговията, 440 000 са прислужници в обществените заведения, хотелите и др. подобни. Работниците и представителите на дребните и средните слоеве са огромното мнозинство от населението.

Независимо от успехите на фашизма в борбата за власт сред най - ниските етажи на италианското общество той съвсем не печели господствуващи политически позиции сред тях и не елиминира оттам останалите политически движения - социалистическото, комунистическото, католическото. Едва след завземането на властта фашизмът се превръща отначало в доминиращо, а сетне и в единствено политическо движение и сред тези класи, и сред буржоазията. Симпатизиращите на фашистките идеи или отхвърлящите метода на класовия подход към обществените явления приемат, че Мусолини осъществил фашистка „революция". За илюстрация може да се използват двама български автори, позоваващи се на известни европейски познавачи на италианската проблематика. Според Ц. Бръшлянов, доколкото походът към Рим не бил предвиден в редицата нормални средства за борба, „той е акт революционен". А за Д. Разбойников фашизмът се развил закономерно на мястото на губещия материалните си предпоставки социализъм - войната засилила националното съзнание и го наложила, като спътник на вроденото у всекиго чувство на егоизъм и стремеж към самосъхранение", тя разделила народите на нации, а класите изчезвали и се стигнало не до „социализирането на национализма", а до „национализирането на социализма”.

Въпросът за отношението към начина, по който Мусолини се добира до властта, е тясно свързан с въпроса за перспективата за развитието и укрепването на фашистката идеология и държава. Оценката „контрареволюция" е разпространена пред много буржоазни автори и особено сред принадлежащите към антифашисткото направление. Според Карло Росели (убит едновременно с брат си през 1937 г. в Париж от френските „кагулари" за антифашистка дейност) фашизмът е „гигантски скок в миналото". За много буржоазни демократи фашизмът е „антилиберална реакция". За Роберт Михелс в Италия е осъществена „контра революционна революция". Тази игра на думи се използва, за да се подчертае, че Мусолини нямал никакви исторически цели, а гледал назад към миналото. За Густав Адолф Райн идването на власт на Мусолини е „контрареволюция", но развита на терена на революцията - т. е. с участието на слоеве, търсещи социална справедливост, но с резултат - обратен на очакванията на тези слоеве. Още през 1923 г. Мьолер ван ден Брук вижда в похода на Мусолини великолепен образец на “консервативна революция". Постановката за „консервативна революция", към която управляващите класи прибягват, за да укрепят позициите си ограничат правата на потиснатите класи, се поддържа и от Нолте.

Не е толкова лесно да се намери точна формула, с която да се определи отношението към употребеното от Мусолини средство - похода към Рим, за спечелването на властта. Вече се посочи кои са факторите, с чиято помощ Мусолини достига целта на своя живот, как парламентарната система капитулира след кратка „обсада" пред извънпарламентарния натиск. Б. Лопухов използва термина „антидемократичен държавен преврат", установил фашистка диктатура. Това определение е най-точно и се приема от авторите-марксисти в различни варианти, но с едно основно обяснение, че фашизмът не посяга върху основите на буржоазното общество, а само променя формите на управление и на експлоатация.

За Прецолини не било тъй важно дали промяната от октомври 1922 г. е революция или узаконено завоюване на властта - важни били последиците - фашизмът държи властта. Разбира се, това е чисто прагматичен отговор на въпроса, но наистина фактът си остава факт - Мусолини става министър-председател и коалиционното му правителство получава доверието на Камарата. На 16 ноември 1922 г. Мусолини (той е и министър на вътрешните и на външните работи) се държи като победител в завоювана страна: „Можех да направя от тази глуха и сива зала войнишки бивак, можех да разгоня Парламента и да образувам правителство изключително от фашисти.". Тук социалистът Джузепе Модилияни (брат му е световноизвестният художник Амедео Модилияни) извиква, аплодиран от левицата: „Да живее Парламентът! Да живее Парламентът!". Наскачалите фашистки депутати са готови да се бият, но Мусолини продължава речта си: „Можех, но поне в това първо действие не исках." Мусолини предупреждава: „Нека никой от нашите вчерашни, днешни и утрешни неприятели не се заблуждава за нашето краткотрайно пребиваване на власт", защото правителството имало „изключителна база в националното съзнание и се поддържа от най-доброто, от младата италианска генерация.

За своя вътрешна политика премиерът определя като директива „икономии, труд, дисциплина", а за външната - „основната идея", че „мирните договори, добри или лоши" трябва да се прилагат; „държава, която се уважава, не може да има друга доктрина". Но не само за утеха на националистите Мусолини добавя многозначително: „Договорите не са вечни, не са непоправими: те са глави от историята, не епилог на историята”. Една твърде стара истина, която обаче през 1922 г., а и по-късно не тласка към размисъл над проблема „фашизъм" управляващите европейските държави правителства. Бившите съюзници на Италия във войната не виждат нищо неуредно в октомврийските събития. Мусолини получава цял куп комплименти как щял да води разумна външна политика, основана на политика на социален мир вътре в страната. Тези чувства на симпатия говорят твърде лошо за качествата на управляващите буржоазно-демократичните страни - от класова омраза към работническото движение, те одобряват пожертвуването на един демократичен режим.

В първите месеци и дори години на фашистката власт голям кръг автори продължават, както и преди 30 октомври 1922 г., да гледат на фашизма като на временно политическо явление. Много са прогнозите за нетраен характер на новата власт или за „опитомяването" на Мусолини при движението му из административно-правните „джунгли" на държавата. Самият Мусолини с удоволствие е поддържал подобни надежда.

При дебатите в Камарата от името на ИСП Турати предсказва, че Парламентът престава да съществува, а робските поклони на либерали и демократи пред фашизма са безполезни, защото въпреки оказаните на фашизма услуги ще бъдат изметени от управлението. Социалистите обаче все още оценяват фашизма като политическа диктатура на дребната буржоазия, като трета сила между (намиращите се в равновесия едра буржоазия и работническа класа.

В Комунистическия интернационал дискусията за фашизма е продължителна. Тя започва още на Четвъртия конгрес, който се открива само седмица след събитията в Италия, и завършва на Седмия конгрес с главното участие на Георги Димитров при разработването на новата политика на световното комунистическо движение. И ръководителите на Италианската комунистическа партия ,също както и ръководителите на буржоазнодемократичните партии гледат на фашизма, според израза на Умберто Терачини от ноември 1922 г., като на временна „министерска криза". Пред Третия разширен пленум на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ) през 1925 г. Клара Цеткин, вече предупреждава, че не бива да се подценява силата на фашизма и влиянието му върху най-низшите социални слоеве. Но ИКП не променя своята оценка. През 1924 г. на Петия конгрес на Коминтерна докладчик на резолюцията за фашизма, е генералният секретар на ИКП Бордига. Според Бордига в Италия ставало дума само за „промяна на правителствения персонал на буржоазията". В приетата от конгреса „Програма за действия на ИКП" се сочи, че социалната база на фашизма постепенно се разпада, поради което ИКП трябвало да разбие фашизма, да отстрани от политическата сцена буржоазната опозиция и реформизма и да обедини работническите и селските маси с цел завоюването на властта. В документите на Петия конгрес е включена прогноза за фашизирането на капиталистическите „демократично пацифистки режими" и за нетрайния характер на фашистките режими, тъй като щели да се осъществяват смени на режимите - „демокрация - фашизъм - демокрация", които смени „щели да подриват още повече основите на разклатения капитализъм". На конгреса е поставено началото на отъждествяването на фашизъм и социалдемокрация, които „съставлявали нож с две остриета на едно и също оръжие на диктатурата на крупния капитал" или били „дясната и лявата ръка на съвременния капитализъм". След един месец Сталин издига най-разпространената и до 1935 г. формула - фашизмът и социалдемокрацията „не са антиподи, а близнаци”.

Преход към фашистка диктатура[редактиране | edit source]

Процесът на фашизация - на преход към открита и пълна фашистка диктатура, продължава до 1926 г. Освен на държавните институции Мусолини се опира на фашистката партия, на фашистките профсъюзи и на фашистката милиция. През ноември 1922 г, във фашистките профсъюзи вече членуват 1 000 000 души срещу само 400 000 в Общата конфедерация на труда, а след една година - 2 000 000 срещу 200 000 в ОКТ.

Фашистката милиция е трансформирала в помощен орган на официалната полиция на 15 декември 1922 г. с решение на Големия фашистки съвет (ГФС). Милиционерите полагат клетва за вярност лично към Мусолини като глава на НФП и на правителството. През 1926 г. фашистката милиция брои 200 000 души, а през 1939 г. - 800 000. Видният фашист и министър на правосъдието Роко пише, че „създадената от революцията милиция" „след партията, е най-активният инструмент за общуване между държавата и народа". Тъй Мусолини създава своя ликторска гвардия и най-мощно оръжие за контролиране на положението в страната. Високо платените и привилегировани милиционери са готови да изпълнят всяка заповед на „дучето".

Големият фашистки съвет е сформиран от Мусолини и включва най-видните дейци на фашизма. Тази инстанция вече подготвя всички по-важни решения, засягащи не само фашистката партия, но и цялата държава. Започва прочистването на държавния апарат с цел да се отстранят възможните неприятели на режима и за да се назначат жадните за власт и облаги членове на НФГ. „Прочее - цинично признава Мусолини - нека се знае веднъж завинаги, че фашизмът ме признава идоли, не обожествява фетиши: вече е минал и ако бъде необходимо, пак спокойно ще мине през повече или но малко разложеното тяло на богинята Свобода!". И Мусолини преминава през тава тяло, нареждайки да бъдат арестувани делегатите на ИКП за Четвъртия конгрес на Комунистическия интернационал начело с Бордига. Само Таска успява да избяга в Швейцария, а Грамши по това време е в Москва.

През пролетта на 1923 г. в НФП влизат 150 000 националисти и през април фашистите са вече 500 000, а през юни - 625 000 души. В своята книга „Социалната същност на фашизма" (1928 г.) съветският автор С. Слободокой оценява фашизма като смес: протофашистите са дали дребнобуржоазния анархосиндикализъм, отразяващ стремежа към властта на дребната буржоазия, служещите, низшата интелигенция и част от полупролетарските и изостаналите работнически маси. Тези елементи са представени предимно в провинцията. Националистите били идеолози на едрата буржоазия и в програмата им основните елементи са нацианалистическо-империалистически и открито антидемократични и антипролетарски; главният им щаб е в столицата. А мнозинството буржоазни автори са на мнение, че националистите са дали основната част от фашистката идеология.

Вливането на националистите в НФП обаче е само епизод от политическата история на Италия - то не променя същността на фашизма. По-точно е да се отбележи, че националистите виждат във фашизма най-близко и приятелско движение, което може да реализира техните цели. Процесът на фашизация на държавата през 1923 г. променя отношението към фашизма и на някои буржоазни групировки, които започват разбират истинските намерения на Мусолини. Народната партия скъсва с правителството. Видните либерали Нита и Джовани Амендола, а през 1924 г. и Джолити, Орландо и Саландра, се обявяват срещу режима. Но нефашистките партии не успяват да се обединят за борба с фашизма. Някои автори приписват този факт на традиционната италианска „несериозност" и на липсата на дисциплина. Подобно психологическо обяснение явно е неприемливо. Остава другото - за незрелостта на буржоазната демокрация и за слабостта на работническото движение. В Комунистическата партия за 1 декември 1923 г. са останали само 9719 души - шест пъти по-малко в сравнение с 1921 година. А към Мусолини се сипят похвали от тежката печатна артилерия на буржоазния свят. Английският „Дейли Мейл" счита, че величието на фашизма се състои в обединението на италианците и на твърдите действия срещу всички, които заплашват суверенитета на държавата. Френският „Фигаро" дава голям кредит на „латинската мъдрост" на Мусолини. Американският „Ню Йорк Хералд" приема Мусолини за „обновител па италианската нация, достоен за място в историята", подобно на Гарибалди. С Фашистите, укрепили властта си, разполагащи с командните постове на държавния механизъм, подготвят проект за избирателна реформа, според който партията или блокът от партии, получили най-много гласове в изборите (не по-малко от 25%, печели 2/3 от депутатските места. За италианската действителност тази реформа означава предаването на властта в ръцете на фашистите. Проектът е превърнат в закон през юли 1923 г. с гласуване в Камарата ща депутатите (178 на 157) и в Сената. Тъй буржоазните партии извършват акт, на който най-подхожда определението „самоубийство".

Изборите за Камара на депутатите са проведени на 6 април 1924 година. Фашистката листа на „националното единство" получава над 4 600 000 гласа (64,3%) от всичко 7 200 000 гласували и 374 депутати. На новата Камара Мусолини диктува своята воля - опозицията може само да разобличава правителствената политика. Но не безнаказано. На 30 май секретарят на Социалистическата партия Джакомо Матеоти с ярка реч иска изборите да се обявят за невалидни и доказва обстановката на терор и фалшификации, създадена от фашистите. На 10 юни отново Матеоти е трябвало да говори и с документи да разобличи финансовите машинации на властта. В Камарата напразно го очакват - той е „изчезнал". Започва „аферата Матеоти", предизвикала най-сериозната криза на фашисткия режим до Втората световна война. Опозиционните депутати напускат Камарата. Този акт създава „Авентинския блок", по името на един от седемте римски хълма, на който се оттегляли някога плебеите в борбата си срещу патрициите. Но буржоазната опозиция, отхвърляща фашистките методи на управление, изчаква развитието на събитията, вместо да възпламени масите с призиви за смъкването на властта. Комунистическата партия, след като другите две социалистически партии (през 1922 г. в ИСП става ново разцепление - десницата създава Унитарна социалистическа партия) отхвърлят предложението за провеждане на обща стачка, напуска нерешителния блок, и се връща в Камарата, за да има трибуна на антифашиската пропаганда. Има и автори като например Нолте, които надценяват възможностите на опозицията и пишат, че стачката имала шансове да помете фашизма.

На 24 юни Сенатът с 235 срещу само 21 гласа изказва доверие на правителството. Главните фигури в Сената са Сфорца и Кроче. Въпреки „съветите" на фашисти към съпругата му (ако не искате да сте вдовица, нека съпругът ви да не говори тази вечер в Сената.) Сфорца произнася голяма антифашистка реч. За политиката на Мусолини като министър на вътрешните работи той казва: „Вие може да избирате – или сте виновен колкото никой никога не с бил, или сте некомпетентен колкото никой никога не е бил!" За фашизма Сфорца констатира, че може да живее само в атмосфера на всеоспорване на авторитета му или на терор. Ораторът произнася една фраза, която прави чест па зараждащото се антифашистко движение: „Фашизмът би могъл да издържи много битки; една само той никога не би могъл да започне - тази на интелектуалната критика." По-късно един от дейците на антифашистката съпротива - Игнацио Силоне, критикувайки фашистката теория, сполучливо оценява нейните качества като мисловен и политически маргарин.

Бенедето Кроче още не е достигнал до антифашизма и предлага на колегите си - сенатори изчаквателната тактика.

Все пак Мусолини е принуден да се откаже от поста министър на вътрешните работи. В околностите на Рим е намерен трупът на Матеоти. На 16 август погребението, макар и грандиозно, не прераства в бунт. Матеоти ще остане само първият „мъченик" на италианския фашизъм. Разкрива се и личната вина на Мусолини в убийството. Избухналата криза обаче може да се определи като „фантом" не само защото зад нея е сянката на Матеоти и защото опозицията е разединена, а защото процесът на фашизация на държавата е напреднал достатъчно, за да се чувствува Мусолини само злепоставен, но не и с разклатен пост. А и силите, които му разчистват пътя към властта – опора и на предишните институции -монархия, едра буржоазия, църква - продължават да го поддържат не само за щото му симпатизират, но и защото си задават въпроса: „Какво ще се случи след Мусолини?" „Осерваторе Романо" се страхува от „фатален скок в мъглата", ако падне фашизмът, а папа Пий XI отказва да приеме майката и вдовицата на Матеоти! Въпреки размерите на недоволството нито за миг Мусолини не изпуща командните постове па властта. По-крайните фашисти дори искат пълна разправа с опозицията и няколко хиляди нови мъртви. А кралят приема Мусолини и го окуражава.

На 3 януари 1925 г. пред Камарата Мусолини приключва „кризата Матеоти", като сваля конституционната маска, поемайки „сам политическа, морална и историческа отговорност за всичко случило се". Роко пише, че след 3 януари 1925 г. „останките от стария политически свят изчезват и фашизмът доминира самичък в държавата", а обстановката била ”зряла за пълно изоставяне на старите юридически и политически навици".

След новата вълна от репресии, която обхвата Италия, някои от най-видните представители па буржоазната опозиция емигрират. Но и в емиграция дан Стурцо не приема, че под знамето на антифашизма има място и за комунистическата партия. А самата Комунистическа партия е на мнение, че борбата с фашизма е и борба със социалистите и с буржоазнодемократичните партии, че знамето на антифашизма е и знамето на диктатурата на пролетариата. От Щвейцария Нити се обръща с няколко открити писма до крал Виктор Емануил III. В тях оценява Камарата на депутатите като жалко сборище от насилници и невежи, а за изборите от 1924 г. пише: възможно е някой да не Ви е казал, „че даже в Югославия и България не се прилагат такива нечисти методи на фалшификации и насилия". Разбира се, Нити търси причините за успехите на фашизма вън от Либералната партия, но все пак достига до критиката на върховете на „доброто" италианско общество. По същото време и дон Стурцо достига до идеята да се търси връзка между идването на фашизма на власт и господарите на италианската икономика, обвинявайки големите тръстове и плутокрацията в консерватизъм и в хвърляне в обятията на Мусолини.

Освен пътя на организираната антифашистка съпротива някои противници на режима избират пътя на атентатите. През ноември 1925 г. видният социалист Тито Дзанибони, бивш депутат, се снабдява с карабина с оптически мерник и наема стая в хотел, за да стреля срещу Мусолини, който е трябвало да произнесе поредната си реч пред тълпата от балкона на Палацо Киджи (външното министерство). Издаден от провокатор, Дзанибони е арестуван в хотела два часа преди да се появи Мусолини. Веднага последва забрана на Социалистическата партия и на масонските ложи („атентаторът" е и масон).

На 7 април 1926 г. Мусолини открива в Рим Седмия международен конгрес на хирурзите. В навалицата от медицински светила една промъкнала се ирландка стреля право в лицето на „дучето", но в последния миг той, зърнал пистолетния блясък във вдигнатата над множеството ръка, обръща главата си. Куршумът засяга само върха на носа му. Въпреки че атентатът не е политически - г-ца Вайълот Джибсън е нервно болна и току-що е излязла от психиатрична клиника, Мусолини се възползва от изстрела за своите политически цели (самата ирландка е изпъдена от страната). С превръзка на лице пред свиканото предварително за същия ден съвещание на ръководството на НФП, министрите и областните секретари, прави важно изявление: “Ние погребахме старата демолиберална държава и живеем във фашистка държава; ние контролираме политическите сили, контролираме моралните сили, контролираме икономическите сили, значи сме напълно в корпоративна фашистка държава.” Краят на речта е ефектен: „Не напразно избрах мото на живота си - „Живей опасно" (прочут израз на Ницше - б. М. С.) и ви казвам както стария боец - „Ако напредвам - следвайте ме; ако отстъпвам - убийте ме; ако умра - отмъстете ме."

На 11 септември 1926 г. пак в Рим срещу колата на Мусолини хвърля бомба анархистът Джино Лучети. Отново неуспех - само леко са ранени няколко души от зяпачите. Но тъй като Лучети бил емигрант и се връща в Италия за покушението, фашистите засилват обвиненията си срещу всички емигранти-антифашисти и даващата им убежище Франция.

На стария буржоазнодемократичен режим са нанесени нови удари: всички организации са поставени под пълен държавен контрол; всички чиновници трябва да бъдат политически благонадеждни; Парламентът може и да не гласува доверие на правителството, а то може да издава закони; разширяват се правата на полицията и на префектите; поема се от НФП пълният контрол над пътуванията в чужбина чрез специална система за издаване на паспорти. „Простичкият" и „драстичен" - според Салваторели и Мира, лозунг: -„Всичко в държавата, нищо вън от държавата, нищо срещу държавата” - става любим фашистки лозунг.

Тоталитарна фашистка диктатура в Италия[редактиране | edit source]

Пълната фашистка диктатура е установена след атентата от 31 октомври 1926 година. След като открива конгрес на Италианското общество за прогрес на науката, Мусолини е акламиран от изведените по улиците граждани. Срещу откритата му кола е даден изстрел, който според пълната версия, засегнал едни орден от униформата му, а според жена му Рашел издрасканите гърди напоили бялата му риза с кръв. Веднага униформени фашисти се нахвърлят върху едно петнадесетгодишно момче също в униформа на фашистката младеж - Аптео Дзамбони, и го линчуват. По трупа са открити 14 удара с ками и следи от удушване, а в трупа е намерен куршум. Не може да се твърди със сигурност кой е дал изстрела срещу Мусолини, дали изобщо е стреляно срещу него и с каква цел. В обръщение се пуска и друга версия - покушението било дело на сподвижници на Мусолини, отстранени от него от висши постове.

То обаче е добре дошло за фашистите. Изключително бързо и като че ли предварително подготвени са осъществени серия от удари срещу последните останки от стария режим. Приет е „Закон за защита на държавата", според който политическите „престъпления" се предават на Специален трибунал, председателствуван от генерал от фашистката милиция и съставен от офицери от фашистката милиция. Този трибунал съди по съкратената процедура както при военно положение. Въвежда се смъртното наказание и присъдите не подлежат на обжалване. За едно само възклицание или „неподходяща" фраза срещу Мусолини, за един само виц се дават девет месеца затвор. Един работник е осъден на 3 години затвор само защото бил написал „В. Ленин" на дръжката на ножа си. До 31 май 1931 г. трибуналът е издал седем смъртни присъди, 257 до 10 години доживотен затвор и други 2154 - под 10 години срещу общо 2412 души за 7582 години затвор. А до Втората световна война са издадени 5115 присъди общо за 28116 години затвор. От присъдите 4030 са на комунисти или на обвинени като комунисти. Осъдените не са толкова много, особено ако се сравни фашистка Италия с нацистка Германия, но трябва да се отчете и фактът, че още до 31 октомври 1926 г. опозицията е разгромена, а част от антифашистите са успели (или са принудени) да емигрират.

Забранени са партиите освен НФП и 124 депутати на опозицията са отстранени от Камарата, а някои от тях, като Антонио Грамши - новия ръководител на ИКП, са арестувани и осъдени на дългогодишен затвор. Толиати, Турати, Нени, Модилияни и др. успяват да избягат в чужбина. Ликвидирани са всички опозиционен вестници и издания. Създадена е специална политическа полиция ОВРА (Доброволна организация за антифашистка репресия). От края на 1926 г. фашисткият символ - ликтаторският сноп, става държавна емблема.

На 3 април 1926 г. е гласуван закон за корпорациите. Член 18 забранява локаутите и стачните. Правилникът към закона дефинира корпорацията като организация, обединяваща всички работници и работодатели и техните профсъюзи от определена област на производството. Създава се специално министерство на корпорациите и Национален съвет на корпорациите. За да маскира антидемократичния характер на фашистката държава, Мусолини реформира още веднъж избирателната система (закон от 1928 г.), като на мястото на Камарата на депутатите се създава Корпоративна камара с 400 депутати, представяни от корпорациите. Целта на новата маневра е да представи корпорациите като административно-държавни органи. Корпорациите са изградени от фашистките профсъюзи. Фашистките профсъюзи на собствениците и фашистките профсъюзи на работниците (или на работниците и служителите) запазват своята самостоятелност, но се свързват чрез конфедерацията. В индустрията, селското стопанство, търговията, речния транспорт, банките и застрахователното дело са организирани успоредно по две конфедерации - на собствениците и на работниците (съответно на служителите), или всичко 12. Тринадесетата конфедерация е единна - на свободните професии и артистите (при тях няма работодатели). Всяка корпорация се създава от равен брой делегати на съответните две конфедерации. В изборите на 24 март 1929 г. от записаните 9673000 избиратели за фашистката листа гласуват 8 506 576 души - според официалните резултати, само 136 198 я отхвърлят. Мусолини спокойно може да управлява и без тази Камара и на 14 ноември 1933 г. в една известна реч признава, че Парламентът е чужд на италианския манталитет и на фашизма, защото предполагал морал, който фашистите са унищожили, и многопартийност на управлението. „От деня, в който ние ампутирахме тази многопартийност, Камарата на депутатите загуби смисъла на съществуването си. . ." Посегнато е и върху правото на народа да си избира общинските управи. От 1928 г. общинските съвети вместо чрез избори се сформират от местните организация на НФП.

Втората фаза в развитието на корпоративната система завършва през 1934 г., когато са създадени 22 корпорации (всяка корпорация включва пълния цикъл - производство, преработка, пласиране): на зърнените храни - с 29 представители за Националния съвет на корпорациите; зеленчукопроизводство, овощарство, цветарство - 29; лозарство и винарство - 29; растително масло - 22; цвеклопроизводство и захар - 12; животновъдство и риболов - 39; гороко стопанство и дървообработване - 29; текстил - 45; металургия и машиностроене - 57; облекло - 41; хартиено-печатарска 25; строителство - 13; газ, вода, електричество - 16; мини - 22; стъкло и керамика - 24; осигуровки, кредит, банки, спестовни каси - 38; свободни професии - 30; корабоплаване и въздухоплаване - 19; вътрешни комуникации - 28; спектакли - 16; хотелиерство - 16.

Корпоративната система с рекламирана като изключително откритие на Мусолини, идеална за хармоничното развитие на една нация система и модел за развитие и на другите капиталистически страни. Според Роко просто и изчерпателно се решавал най-тежкият проблем па съвременността, измъчващ, човечеството от едно столетие - за мирното съжителство на класите и за по-добро организиране и за производството и размяната. Тази система можела да се нарече „корпоративен социализъм", истински - за разлика от болшевишкия! За Мусолини чрез корпоративната система фашизмът обединява „примирените в единството на държавата" класови интереси; „във фашисткия режим единството на всички класи, политическото, социалното и моралното единство на италианския народ се осъществява в държавата, и то само във фашистката държава"; фашистката държава преобразява този народ и променя дори неговия физически облик; този народ трябва не само да се администрира, на него „държавата трябва да каже велики слова, да раздвижи велики идеи и велики задачи".

На тази пропаганда световният антифашистки печат отговаря по най-точен начин. Резюме на критиката на корпоративната система прави през 1933 г. българският социалист Д. Воденичаров: „Корпоративната държава те премахва икономическите противоречия. Тя ги приютява в себе си. Опитът на фашизма да обедини в едно господари и роби, експлоататори и експлоатирани прилича на опита да събере човек, вълк и агне и с това той граничи с карикатурата и измамата. Практически корпоративният принцип не е нищо друго освен една верига, нахлузена на шията на пролетариата, за да го лиши от всякаква свобода на действие." До особено сполучлива оценка е достигнал италианският антифашист-либерал Гаетано Салвемини: работниците в корпорациите „имат толкова власт, колкото и животните в дружествата за закрила на животните"!

След изграждането на 22-те корпорации ГФС предлага нови депутати за Корпоративната камара. Те са избрани на 25 март 1934 г. с въпроса: „Одобрявате ли Вие листата на депутатите, определена от Големия фашистки съвет?" От 10626504 избиратели гласуват 10061978. Обявено е, че с „да" са отговорили 10045477 души, а с „не" само 15201. Фашистката система вече е дресирала избирателите с бучка захар и с камшик, а чрез изборните бюра фашистите обявяват каквито си искат резултати. Мусолини убеждава италианците, че в следващите 50 или 80 години пътят на Италия ще бъде величав, „особено ако е трайно съгласието между всички граждани, ако държавата продължи да бъде арбитър в политическите и социалните спорове. . ." Индивидът бил немислим вън от държавата, освен „ако той не е дивак, желаещ за себе си само усамотението и пясъка на пустинята."

На този „индивид" Роко обяснява, че държавата е негова, защото тя „разполага с всичките сили на страната" и „в същото време е в непрекъснат контакт с масите, чиито аспирации тя знае да направлява и чиито интереси тя знае да брани". Мусолини го утешава: „Индивидът във фашистката държава не е унищожен, а по-скоро умножен, така както в едно военно поделение войникът не е намален, но умножен от броя на своите другари. Фашистката държава организира нацията, но след тава оставя на индивидите достатъчно простори; тя е ограничила безполезните и вредните свободи и е запазила съществените". Тъй Италия се била превърнала в страната с „най-чиста демокрация".

Фетишизирането на „държавата-арбитър" е един от стълбовете на фашистката доктрина. Мусолини дори дава една любопитна по своя цинизъм дефиниция за фашизма като „организирана, централизирана, авторитарна демокрация". Фашистката държава се отказва от стария буржоазен принцип за разделението на властите, който „парализирал" правителството. При реформите, проведени от Мусолини, изпълнителната власт получава правото да издава закони и правни норми. Тези реформи са мотивирани с иначе напълно приемливите обяснения, че изпълнителната власт на буржоазната държава е загубила своя авторитет и се намирала в ръцете не на суверенния народ, а на политически котерии, управляващи в свой интерес властта. Постановката за силна изпълнителна власт не е постановка само на фашистките системи - тя фигурира и в програмите на други десни движения. Но няма фашистко движение, което да не набляга особено върху издигането на изпълнителната власт над парламентарната. „Изяснени" са и отношенията на фашизма с административната и съдебната власт. И то тъй добре, че още в 1927 г. генералният прокурор признава открито, че правосъдието не е нещо абсолютно абстрактно, а политическо явление и функция на държавата. За фашистите класическото римско право било неприемливо, защото уреждало отношенията между индивидите, а „новото" право - фашисткото, уреждало отношенията между групите, организациите, класите на двадесетия век.

През декември 1928 г. е приет закон за структурата и правомощията на Големия фашистки съвет като върховен политически и държавен орган. Правителството вече играе чисто административна роля - да изпълнява решенията на Съвета, а Корпоративната камара - да ги узаконява, когато е необходимо. Председателят на ГФС е глава на правителството. Освен председателя на ГФС Мусолини пожизнени членове на ГФС са „куадрумвирите", министрите, които са били повече от три години членове на ГФС, и секретарите на НФП, които са излезли в пенсия. По право в ГФС влизат: председателите на Корпоративната камара и на Сената, министрите на външните работи, на вътрешните работи, на правосъдието, на финансите, на образованието, на селското стопанство и горите, на корпорациите, председателят на Кралската академия, председателят на фашисткия Институт на културата, секретарят и двамата вицесекретари на НФП, председателят на младежката фашистка организация, командуващият фашистката милиция, председателят на Специалния трибунал за защита на държавата, председателят на Националния съвет на корпорациите и председателите на конфедерациите на индустрията и на селското стопанство. Председателят на ГФС може да назначава за срок от три години и други министри, секретари на НФП или заслужили фашисти. Всеки член може да бъде изваден по всяко време от ГФС по волята на Мусолини. Заседанията на Съвета започват с поименна проверка, като всеки окача на мрака и извиква: „Да живее Дучето!" Всички членове на НФП при приемането полагат следната клетва: „Кълна се да изпълнявам безпрекословно нарежданията на Дучето и да служа с всичките си сили и ако е нужно, и с кръвта си на делото на фашистката революция." А според устава изключеният от НФП е „предател на отечеството" и се отстранява от обществения живот.

ГФС е най-могъщият институт на новия режим. Той държи всички командни пунктове на цялостния икономически, политически и културен живот на Италия. Фашистката партия чрез своите разклонения достига до всеки италианец, дори и до най-обикновения.

Диктатурата в полза на едрата буржоазия е най-грижливо прикривана чрез обявяването на НФП за партия на целия народ. Роко пише: „Основният институт на режима е партията - организация чисто политическа, ръководен център и двигател на всички видове дейност. Партията живее с народния живот, издига чувствата му, помага му в трудни моменти, формира гражданското му съзнание. Всеки ден тя се намесва със своята безкористна служба: при какъвто и да е национален въпрос фашистката партия е на своя пост, готова да води и осветлява италианския народ."

И наистина НФП е на своя пост - да държи в подчинение италианския народ, щедро откривайки му „новите" хоризонти на „велика Италия". На този народ Мусолини говори, че през войната и „революцията на черноризците" е станал „от Алпите до Сицилия единен, задружен, дисциплиниран, решен да изкове величието, мощта на Родината”.

Популяризирайки идеите на Мусолини, Роко пише, че организираните маси влизат във фашистката държава „не с шум и недоволство", а „радостни и с надежди"; „старите класови борби, които раздираха нацията, бяха изместени от съгласуваното сътрудничество между различните елементи на производството". Роко обяснява, че държавата трябва да ръководи националната активност във всичките ѝ разклонения - фашизмът се сближава с народа, възпитава го „политически и морално", „организира го не само професионално", „но и от военна и културна гледна точка и от гледна точка на образование, възпитание и развлечение"; тъй фашизмът все повече се отъждествява с народния живот.

Неслучайно Роко споменава, че държавата се" грижи и за развлечение на поданиците си. В 1925 г. се създава организацията „Дополаворо" (буквално „след работа", в преносен смисъл - свободно време, термин, който на български език звучи като „отдих и култура"), обявена за едно от най-оригиналните създания на фашизма. С нея той цели да проникне в работническите, чиновническите и селските маси, за да се. „издигнели" те физически, морално и интелектуално. Истинската цел на организацията е твърде прозрачна - обработката на италианците във фашистки дух пълни 16 часа от денонощието. „Дополаворо” контролира художествените, спортните и културните прояви в три основни посоки: културно възпитание, телесно възпитание и обществено подпомагане. Към първия дял влизат: професионалното обучение чрез вечерни и дневни курсове; ограмотяването; създаването на библиотеки; вечерно продължаваме на образованието и общата култура чрез сказки, беседи, конкурси и премии; оркестри; драматични състави; хорове; концерти; срещи; конкурси и фестивали в местен и национален мащаб; развлечения с помощта на радиото и киното. Ежегодно започва организирането на конкурси за хорове, пианисти, цигулари, арфисти, инструментални ансамбли, духови оркестри, за млади певци и др. Първият хоров концерт на „Дополаворо" с участието на 2000 изпълнители е дирижиран от Маскани.

Към втория дял влизат: спортната организация, развита във всяко италианско селище; екскурзиите; спортните игри - например с дървени топки (особено популярни в Италия) плуване, фехтовка и т. н. (в пропаганден материал на „Дополаворо" е записано, че спортът трябва да бъде масов, а не за да се създават само шампиони или да се чупят рекорди, че трябва да се увеличават жизнените способности на средния човек, за да се създадат нови поколения, закалени и подготвени за всички несгоди на труда и „ако е нужно" - за тези на една война"!).

Към третия дял влизат: мерни за предотвратяване нещастия и болести; амбулатории и санаториуми; летовища, колонии и лагери; строителство на евтини народни къщи; кооперативни строителни дружества за превръщането на всеки град в „град-градина"; разпространение на полезни знания - като например за домашното стопанство; осигуряване на топла храна на обед във фабриките.

Изграждането на „Дополаворо" е отново типично фашистко - председател е един от секретарите на фашистката партия. Всеки член на „Дополаворо" има специална карта за (намаление - за билети за представления, кина, спорт и групови пътувания по жп транспорт, за някои специални магазини, за специални съботни спектакли, предназначени само за „Дополаворо" и т. н. Централно са организирани „Дополаворо" на железопътния транспорт, на телеграфопощенците, на тютюневата промишленост и на колониите. Отделно са развити селски „Дополаворо" за поощряване на специални производства в дворове и градини, за буби, дребни земеделски индустрии и специални инициативи за подобряване на техническото и културното възпитание на селяните. Изобщо положени са големи усилия, за да се спечелят селяните на страната на фашизма. Организира се и празник на гората. Откривайки поредната акция за защита и развитие на гората, Мусолини се обръща към планинците в станалия му вече типичен надут стил: „Обичайте дърветата! Пазете ги! Аз ще ви помагам да ги защищавате. Останете верни на вашите гори! Обичайте живота на вашите планини и не оставяйте да ви съблазнява животът на „големите градове", където човек е натъпкан в клетки от камък и цимент, без въздух, без светлина, без простор и където е жертва на голяма мизерия."

Особени грижи са положени и за най-пълното спечелване на младежта на страната на фашизма. С най-малките деца - до четири години, се занимава организацията на майката и детето, от 4 до 7 години - организацията „Деца на вълчицата" (отново митологията е използвана за фашистките цели!); децата от 8 до 13 години - са членове на „Балила" (на името на десетгодишния Джовани Балила, дал в средата на 18-ти в. в Генуа сигнал за въстание срещу австрийците), като момичетата са организирани отделно от момчетата в „Малки италианки"; от 14 до 18 години момчетата са „Авангуардисти", а момичетата „Млади италианки"; от 18 до 21 години младежите и девойките са обединени в организацията „Фашистка младеж". От 1937 г. всички без изключение деца и младежи са включени в организацията „Италианска ликторска младеж", създадена към министерството на образованието. Студентите членуват в „Студентска ликторска младеж". Девизът на тези организации е от Мусолини: „Да вярваме, да се подчиняваме, да се борим Мусолини поучава младежите да живеят" според Ницше, готвейки се за война, за всяка саможертва, срещу всяка опасност, когато трябва да се защитава родината и фашизмът. Поради това фашистките младежки организации и фашистката милиция копират структурата на армията на древния Рим : 11 души - скуадра, 3 скуадри - манипула, 3 мамипули - центурия, З центурии - кохорта, 3 кохорти - легион. Авангуардистите се занимават със спортни игри, гимнастика, плуване, езда и фехтовка и със стрелба, въздушни спортове и въздухоплаване, преминават грижлива военна подготовка под ръководството на офицери - военни инструктори, обучачат се от лекари и свещеници. Желаещите преминават различни курсове - по радиотелеграфия, шофьорство, музика и т. н. Всички задължително слушат лекции по история и родолюбие, по земеделие. Авангуардистите, навършили 18 години, получават диплома със значителни привилегии, пушка и се зачисляват във фашистката милиция. Оръжието им, както и всички членски карти на младите фашисти, се връчват в казармите при заклеването на поредния военен набор. Не са „пренебрегнати" и жените, организирани в специална женска организация. Описвайки проведения на 20 юни 1937 г. събор с жени-фашистки, пред които Мусолини държи реч, посрещната, разбира се, с много овации и скандиране, Нолте заключава: „Може ли да си представим по-отвратително и по-чудовищно зрелище - шестдесет хиляди жени, построени в добър ред и приемайки хорово да правят много деца, които да се подчиняват на държавата и партията?".

Пак по силата на „доброволно-задължителния" принцип се създава фашистки Институт за култура, обеднил около 100000 интелектуалци. Начело е поставен философът Джентиле, от когото Мусолини използва някои идеи при разработването на фашистката идеология. Като министър на образованието през 1923 г. Джентиле е автор на училищна реформа, целяща - според Рюко - с помощта на религията и националното възпитание да въздействува не само върху интелекта, но и върху душата. В основата на реформата е преобладаването на хуманитарните предмети с цел - възпитаване на учениците в „гражданско-патриотичен" дух. Поради това са написани нови учебници, като особено внимание е отделено на историята - и италианската, и чуждата е „преработена" в желаната от фашистите посока - да се убеди всеки ученик в „световноисторическата" мисия на фашизма. Особено са доволни от тази реформа във Ватикана, защото началното образование отново е поставено под контрола на църквата. Вдигнати са и други прегради за проникването на католицизма в италианското училище. Мусолини прави още един жест към Ватикана - сключва църковен брак с Рашел, с която живее от 1909 г. и с която е сключил през 1914 г. само граждански брак. Окончателно отношенията между фашисткото правителство и Ватикана са оправени на 11 февруари 1929 г., когато в Латеранския дворец са подписани важни документи, с които се уреждат многодетните-спорни въпроси. Остават обаче и някои нерешени проблеми, защото фашизмът е поел и грижата за душите на своите поданици и е предоставил на Ватикана големи права само във владеенето на небето. Или, както пише Прецолини, съществуват мъчнотии за пълното разбирателство, защото „църквата има бавността на костенурката, фашизмът - скокливото движение на гущера; днес те се намират един до друг: кой може да каже къде ще бъдат утре?" Но папата е доволен, поздравява е лицето на Мусолини „пратеник на Провидението". „Ние вярваме - казва папата за Мусолини, че благодарение на него върнахме Бог на Италия и Италия на Бога." Латеранските споразумения укрепват фашисткия режим вътрешно и международно.

Всички държавни чиновници са задължени да полагат клетва за вярност та фашистката държава и Мусолини. През 1931 г. същата клетва полагат и научните работници. Интересен факт за проникването на фашизма във висшите учебни заведения е следният - от 1200 професори само 12 отказват клетвата. А от 1933 г. учителите са задължени да преподават във фашистка униформа. За да изпъкне още повече значението на станалите в Италия събития, през 1927 г. се въвежда ново летоброене, започващо с началото на похода към Рим - от 28 октомври 1922 г., - ден първи на първа година от фашистката ера. Според Мусолини „фашизмът не е само една партия, той е един режим, той не е само един режим, той е една вяра, той не е само една вяра, той е една религия". След 1925 г. култът към Мусолини взема все по-високи размери. Мусолини управлява, обхванат от бясна жажда за власт. Освен че е председател на ГФС и гласа на правителството, в периода 1926-1929 г. той е и едновременно министър на външните работи, отново е министър на вътрешните работи, министър е и на корпорациите, на войната, на марината, на астронавтиката. Дучето стои на върха на пирамидата и всеки италианец зависи от него. Той е толкова всемогъщ, колкото не е бил нито един абсолютен монарх и поради това Емил Лудвиг пише през 1932 г., че Мусолини е най-силната личност на своето време, защото не е отговорен пред никого.

Мусолини и доктрината на фашизма[редактиране | edit source]

Мусолини е олицетворение на живата доктрина, той излъчва идеите, които неговите подчинени не оспорват, не коментират, а само разпространяват, възхваляват и на които се подчиняват. В ръководството за фашистки милиционери е записало: „Мусолини винаги е прав". Според кредото на „Балила" децата и младежите се кълнат: „Аз вярвам в гения на Мусолини”. В буквара първолачетата сричат, че „Дучето" е призван да възроди миналото величие на древната Римска империя, да направи Рим световна столица. В устава на НФП (от 1932 г.) в чл. 1 е записано: „Националната фашистка партия е гражданска бойна организация, действуваща по заповед на Дучето и намираща се в служба на фашистката държава."

Според Горголини, Мусолини е „душата, сърцето, мозъкът на фашизма", той обединява най-добрите качества на италианската раса, той е човек на действието, логичен, остър мислител, с бърза интуиция, жизнерадостен, страстен, модерен, интелигентен, забележителен оратор с увличащо красноречие, най-силен и най-висок израз на националното движение. И Роко пише за „безпогрешната интуиция" на Мусолини, „която го ръководи в най-трудните моменти". За Ботай, Мусолини е овладял „с нужната енергия историческите нишки на италианската революция".

Мусолини умее както никой друг диктатор, да позира пред тълпите, да се показва в ролята на изключителна личност с разностранни качества. Той обича да проявява няколко часа своята физическа сила на полето при жътварките и вършачките, след футболната топка, да се отличи с техническите си умения - да кара трактор, автомобил или самолет; вестниците и кинохрониката го показват със семейството му - три момчета и две момичета, как свири на виола, язди, плува и т. н. (до идването си на власт има десетина дуела). С една дума, той е човек, изпратен от бога да изведе заблудените по историческите пътища италианци към „Третия Рим", човек, който мисли за всички и може всичко! Показателен е следният анекдотичен случай: екскурзоводът обяснява пред една гробница, че етруските надписи още не са разчетени; жена от тълпата ентусиазирано възкликва - о, то е само защото Дучето още не е идвал тук - когато дойде, той ще ги разчете! А за тези, които не се поддават на пропагандата, остава терорът в широк диапазон - от страха от репресията до самата репресия. В своето послание от 27 октомври 1930 г. по случай 9-та година от фашистката ера Мусолини обявява фашизма за световно явление: италиански в институциите си и универсален в идеите, доктрината и реализациите; можело да се очаква „една фашистка Европа, една Европа, която се вдъхновява от своите институции от доктрината и практиката на фашизма", „една Европа, която да разреши във фашистки дух проблема за модерната държава, за държавата на XX век". На други места Мусолини твърди, че с фашизма „Италия се освободи от фазата на робството", че „някога за посмешище на Европа, Италия стана модел на нациите". Мусолини издига антитезата - „Рим или Москва"! От нея произтича и естественият извод, че световната буржоазия ще приеме Рим, щом историята е предопределила подобен избор. С пропагандата се цели да се втълпи на масите, че фашизмът е най-новата форма на цивилизация, която израства, запазвайки ценното от предишните общества, организирайки го на нова основа. В своите тълкувания за световната история Мусолини „открива", че фашистката революция била по-добра от френската, която цели 10 години рушила и чак при Наполеоновите реформи реализирала новия строй; Октомврийската революция пък изобщо нямала историческо оправдание, тъй като рушала старото до основи; взимайки поука от тези революции, фашизмът дошъл до убеждение, че разрушението можело да се избегне чрез създаването на нов дух и на ново съзнание на нацията, чрез ново право и постепенно развитие на новите форми на държавен строй. По време на световната икономическа криза (1929 - 1933 г.) Мусолини обявява, че кризата толкова дълбоко е проникнала в капитализма, че е станала криза на системата; ето защо самият живот издигал на преден план корпоративната организация на обществото. В своята реч от 14 ноември 1933 г., в която обявява 22-те корпорации, „Дучето" дава съвети на „закъсалите" европейски държави как могат да изградят „пълен", „всеобхватен", „революционен корпоратизъм" - при спазването на „само" три условия:

1. Една единна партия, съществуваща над противоречивите интереси и обединяваща всички с „обща вяра";
2. Тоталитарна държава, която обхваща „цялата енергия, всички интереси, цялата надежда на един народ";
3. „Последно и най-важно условие" - „да се изживее един период от най-висше идейно напрежение".

„Ние живеем в този период на високо напрежение." Какво разбира Мусолини под период на „високо напрежение"? Ще използвам формулата „движение към дъгата" - изпълнение на непостижимото, поставяне пред народа на вечно придвижващи се към хоризонта цели или на цели, които като се достигнат, се оказва, че са само част от нова програма. На въпроса дали фашизмът е модел за Европа и целия свят, френският историк Жорж Буржен отговаря: ако за компенсация срещу жертвите и похитената свобода фашизмът все пак беше осигурил истинска координация на производителните сили на обществото, материално благополучие и радост за всички свои деца, тогава фашистката корпоративна система би дала на старите демокрации важен урок; но ние можем да кажем, че „часът за този урок още не е прозвънил". Наистина, Мусолини вдига голям пропаганден шум, ликвидира класовата борба, смазва съпротивата, но не получава особени материални резултати от своята победа. Икономическата равносметка от управлението на Италия от фашизма разкрива по-ниски темпове на развитие в сравнение с буржоазнодемократичните страни. Ако през 1937 г. и сравнение с 1929-1930 г. Италия постига увеличение на промишленото производство с 14,8%, то Западна Европа постига увеличение с 18,6%. След идването на германския фашизъм на власт отношенията Мусолини - Хитлер не навлизат веднага в период на „меден месец". Сходството в идеологиите и особено антикомунизмът и антисъветизмът са добра гаранция за бъдещо държавно сътрудничество. Но двете страни имат различим външнополитически проблеми. Италия е победителка във войната. Тя е обвързана с цяла система от международни договори, подновявана и поправяна в продължение на 14 години. Ревизионизмът на Италия, изправен до германския, е муха до слон. Първата среща между Мусолини и Хитлер е на 15 юни 1934 г. във Венеция. Мусолини се чувствувал отлично в своята униформа (запасните ефрейтори се изхитрили да го обявят за свой почетен шеф и му ушили разкошна, макар и само с ефрейторска нашивка, „парадна" униформа), а Хитлер с лошо стоящия му тъмен костюм просто се загубил в тълпата от цивилни полицаи. Но не това е „стегнало чепика" му. Австрийските нацисти подготвяли метеж, а Италия поддържала отлични отношения с Австрия. И двамата диктатори останали разочаровани един от друг. Толкова, че Мусолини споделил със свои близки: не е поласкан от мисълта, че Хитлер е направил „резолюция" по италиански модел; „фюрерът" бил дребен агресивен човек, който не можел да се владее и вероятно е луд или лъжец; германците щели да разрушат фашистката идея - те все още били варварите на Тацит (от големия историк до нас са достигнали ценни сведения за живота на т. нар. „варвари", по-корени от Римската империя или воюващи с нея). А когато австрийските нацисти убиват на 25 юли канцлера Долфус германските нацисти подготвят метежа не само идейно, но и материално - с пари, оръжие и хора и са обещали на своите австрийски събратя и военна помощ, Мусолини официално предупреждава, че двете италиански дивизии на Бренерският проход в Алпите ще преминат границата и ще окажат помощ на правителството, ако Германия се намеси в събитията.

Постепенно отношенията между фашистките правителства в Рим и Берлин се подобряват, за да стават все по-дружески. Развитието на международните отношения в Европа, разтърсена от борбата на Германия срещу Версайския договор, води кроящите агресивни планове държава под един „покрив" - до сключването на договори и пактове с военна обвързаност. В предизвиканите и от Германия, и от Италия международни кризи Мусолини и Хитлер все по-често си помагат и все по-горещо се кълнат във „вечна любов". Външната политика на Италия не се отличава с особени успехи, които фашистката пропаганда да използва за вътрешни цели. Мусолини проповядва култ към войната: „Само войната води до най-голямо напрежение на всички човешки сили и слага печата на благородство върху народите, които имат сила да я приемат." И пак той: „ние отхвърляме нацифизма, който се страхува от борбата и саможертвата; двадесетият век ще бъде век на фашизма, век на италианската мощ, век, когато Италия за трети път ще стане ръководител на цивилизования свят. И за да докаже своята „цивилизаторска" мисия, италианският фашизъм напада Абисиния. „За фашизма стремежът към империя, т. е. към експанзия на нациите, е проява на жизненост; обратното на това, т. е. домошарството, е знак на упадък - народи, които се раждат или възраждат, са империалисти, народи, които умират, са отстъпчиви" - обяснява Мусолини. Абисинската „армия", въоръжена дори с лъкове и копия, боса и гладна, оказва неочаквана съпротива на агресорите. Печели и няколко победи. Едва след изпращането на огромна италианска армия, след масирани въздушни бомбардировки и употреба на отровни газове фашистите печелят победата чак през 1936 г. Министърът на външните работи (от 1936 до 1943 г.) граф Нано, зет на Мусолини, обаче обяснява струпването на такава смазваща с численото си превъзходство армия като някаква изключителна военна операция: „За пръв път в историята на колониалните експедиции една голяма войска бе закарана в Африка: 400000 души, 1 200 оръдия, 300 танка, 500 самолета. За пръв път в модерните времена африканската земя видя масови сражения, една война, водена с пълен ход, една гръмотевична победа и завоюването на една империя, осъществена чрез единството на едно могъщо усилие. „Порицано" за непредизвиканата агресия срещу един член на Обществото на народите, италианското правителство получава одобрение на своите действия от германското правителство. От Африка фашистите насочват погледите си към Европа и поощряват испанската реакция към заговор срещу правителството на Народния фронт. На 18 юли 1936 г. генерали от испанската армия започват метеж, на който е съдено да има изключителен международен отклик. Дългоочакваната новина е посрещната в Рим с пълно одобрение е като потвърждение на тезата за „универсалния" характер на фашизма. За фашистите испанското правителство (образуващо след победа в парламентарните избори и напълно законно управляващо страната) било създало, както твърди граф Чано, „положение на безредие и престъпност", което „безчестяло" Испания и „компрометирало бъдещето" ѝ. Съкрушителният отпор, оказан на метежниците от испанския народ, заставя фашистка Италия и нацистка Германия да се намесят открито на страната на ген. Франко. Граф Чано оправдава живия агресивен акт на фашистите: „Фашистка Италия, която е свързана с Испания с религиозни, културни и кръвни връзки, не можеше да не разбере веднага най-високото морално значение на франкисткото движение, нито можеше да игнорира голямата му важност върху международния и исторически развой." Фашистка Италия хвърля и срещу испанския народ огромна армия. От 1936 до 1939 г. през испанска земя преминават 450000 италианци до всички родове войски. Граф Чано обявява тази намеса за „пример на война в голям стил, водена в чужда земя", като война, която щяла да бъде „чест и слава за военната история" на Италия.

Съвместните бойни действия на италианските и германските фашисти още повече сближават Мусолини и Хитлер. На 6 ноември 1937 г. Италия се присъединява към „Антикоминтерновския пакт", подписан една година по-рано от Германия и Япония. Изграждането на този тристранен съюз не е изненада, то е следствие от „политиката на Мусолини, който пръв в света беше открил опасността от болшевизма" - пише Чано. И пак той обяснява, че политиката на Италия и Германия в Европа е „фактор за мир и сигурност", „за ред и защита против нападението на тъмните сили на разрушението над европейската цивилизация" И за да „съдействува" още по-добре на мира, след агресията в Абисиния и Испания Италия напуска на 11 декември 1937 г. Обществото на народите. Решението на ГФС, обявено от Мусолини в поредната му реч към италианския народ, също е коментирано от граф Чано: „Няма да пролеем нито една сълза върху ковчега на този мъртвец, който същевременно бе наш неприятел и неприятел на истинския мир." А през март 1939 г., подготвяйки нападението срещу Албания, Мусолини твърди: „Вечният мир е катастрофа за човешката цивилизация." И за да „предотврати" тази катастрофа, Мусолини е съучастник на Хитлер в разпалването на Втората световна война, Фашистката пропаганда подготвя италианската младеж за кървава баня. Деца и младежи въртят пушки и бомби в ръцете си. Роко тържествува, че фашистите са успели коренно да променят духа и характера на италианския народ: „Тъй Италия, след векове на недисциплинираност и леност, може още веднъж да стане велика военна и войнствена нация." През 1938 г. е приет манифест за защита на расата, с който се подчертава принадлежността на Италия към арийството. Слабата до този момент антисемитска пропаганда се засилва, а животът на 50 000 италиански евреи става все по-несигурен. Приета е Харта на училището, което напълно е подчинено на агресивната политика. В Италия се говори за „фашистки стил" на живот. Италианският фашизъм разкрива най-човеконенавистническите си черти. През октомври 1938 г. е прекратено съществуването на Корпоративната камара и е заместена с ново тяло от 682 „национални съветници", определяни от ГФС, Националния съвет на НФП н Националния съвет на корпорациите. Новата Камара е открита на 23 март 1939 г. - точно двадесет години от рождението на фашизма. На 7 април 1939 г. италианските войски окупират Албания. Още един път трябва да се преправя политическата карта на Европа. Фашистките ръководители цинично твърдят, че албанският народ копнеел за този акт и единодушно се присъединил към Италия. Граф Чано мотивира заграбването с „античните права" на Италия на Балканите и го представя като увенчаване на едно „дълго дело в полза на албанския народ". Когато на 1 септември 1939 г. хитлеристка Германия напада Полша, Мусолини изчаква най-удобен момент за включването на Италия във войната. Така фашизмът поема своя дял от вината за световния пожар. Победите на „Антифашистката коалиция", създадена в хода на Втората световна война, се отразяват решително върху вътрешнополитическото положение в Италия. Постепенно охладняват отношенията на Двора и на Ватикана с фашистката върхушка. За да се спасят, тези вековни институции, с помощта на някои търсещи собственото си спасение членове на Големия фашистки съвет, отстраняват на 25 юли 1943 г. Мусолини от власт. Освободен на 12 септември от германците, „Дучето" се държи на техните щикове още година и половина начело на т. нар. „Италианска социална република", част от Велика фашистка Италия" - „модел" за цяла Европа.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за