Полицейска държава

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Полицейската държава е държава, при която правителството с всички възможни способи и средства се стреми да поддържа строг контрол върху своите граждани, главно чрез елиминиране на правата на човека и често с помощта на тайните служби и тайната полиция. Силовите служби в полицейската държава осъществяват преследвания и репресии, извън законовите правомощия на тези органи. Режимът на полицейската държава в своята същност е анти - демократичен и в повечето случаи силно наподобява военен режим. Полицейската държава е една от характерните черти на тоталитарните или авторитарните обществени режими.[1]

До падането на Берлинската стена, класически пример за модерна полицейска държава е Източна Германия. Тайната полиция поддържа строг контрол върху гражданите на Източна Германия, до такава степен, че в почти всяка жилищна сграда, работно място или място за забавление има най-малко един полицейски информатор.

В художествената литература, като полицейска е описаната държава от Джордж Оруел в неговия роман 1984. Книга, която описва един тоталитарен режим, който използва претекста на приключващата война, за да даде възможност на полиция и охранителни камери да наблюдават общата популация.

Диктатура и държавност[редактиране | edit source]

Формата на държавно управление се изявява в условията на определен политически режим. Това е съвкупността от методите и средствата с които се осъществява държавната власт. Режимът на управление е свързан с институциите, които се отнасят до създаване на властта, изборът на органите й, тяхната структура и лимитираност. В съвременната държавност се отличават политическите режими на демокрацията и диктатурата. Всеки един от тях се проявява своеобразно, съобразно конкретните условия на съответната държава. В основата на демокрацията се типизират един вид явления: лични и политически свободи, балансирани форми на принуда, политически плурализъм, изборност и мандатност на основните държавни органи, разделяне на функциите на държавната власт, разпределението им между отделни, относително независими един от друг органи, условия за развитие на едно организирано гражданско общество. Диктатурата е еднолична или еднопартийна власт, концентрация и централизация на управлението, съединение на партийната и държавната власт, стесняване на личните и особено - на политическите свободи. Диктатурата е резултат на остра криза в обществото. В основата си най-често тя е социално-икономическа и прераства в политическа. Според характера си диктатурите са консервативни и революционни. Консервативните поддържат създадения ред, статуквото, което се смята за застрашено от вълните на недоволството. Силите на диктатурата жертват отделни елементи на системата, както и отделни политически дейци, за да спасят главното - обществената система. Те са реформистки, съобразени с модерните тенденции на развитие на обществото, което охраняват.

"България или ще бъде спасена от Народното събрание и чрез Народното събрание или ще погине. Авторитетът на Народното събрание трябва да се издигне. Никой управник не може да се счита необходим за България. Необходимо е само Народното събрание. Трябва то да сочи кои управници са необходими в даден момент. Във всеки случай България може да бъде спасена само от своето Народно събрание, ако то стане истински господар и съдия на правителството. България ще бъде изкарана от сегашното си положение не чрез диктатури, които ще я опропастят, а чрез истински парламентаризъм и контрол над правителството." Данаил Крапчев

Източници[редактиране | edit source]

  1. A Dictionary of World History, Market House Books, Oxford University Press, 2000.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]