Реализъм (политология)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Реализъм.

Реализмът е парадигма в политологията, която се занимава с междудържавните отношения. Основен проблем за реалистите са междудържавните конфликти и сигурността, като реалистите твърдят, че светът е анархичен. Реализмът е смятан за една от доминиращите парадигми сред теоретиците и практиците на международните отношения, заедно с либерализма.

Въведение[редактиране | редактиране на кода]

Politics among Nations[редактиране | редактиране на кода]

През 1948 г. е издадена книгата Politics among Nations на Ханс Моргентау, която полага основите на реалистичната школа в рамките на международните отношения. Ролята ѝ е толкова голяма, че всички следващи теории ще се стараят или да се доближат или да се разграничат от нея, което е и по-честото явление. До края на 70-те години тя остава най-цитирания текст в политологията.

Корени[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки че се смята, че реализмът възниква през 30-те и 40-те години на 20 век, негови аналози могат да се открият в историята на философията. Като ярки представители на тази традиция могат да се смятат Тукидид, Николо Макиавели, Томас Хобс, Фридрих Ницше и Макс Вебер.

Тукидид[редактиране | редактиране на кода]

В своята история Тукидид издига като причина за избухването на Пелопенеската война нарастналите власт и влияние на Атина. По този начин той пръв разглежда в историята на западната култура властта като изграждащ и регулиращ фактор в политиката.

Николо Макиавели[редактиране | редактиране на кода]

Същият възглед се наблюдава и при Николо Макиавели и по-специално в творбата му Владетелят - Il Principe. Освен това обаче той се пресича и в няколко други общи пункта, типични за традицията на реалистичната школа в политологията.

  • Първо той разгледжа историята като кръговрат от причинно-следственни връзки, които могат да бъдат разбрани и анализирани.
  • Второ Макиавели защитава тезата, че практиката ражда теория, но теорията не води до практика.
  • Трето: според него етиката е функция на политиката, което обаче не важи за обратното.

Исторически причини[редактиране | редактиране на кода]

Реализмът възниква като контрапункт на традициите на идеализма, които приемат, че историята е линеен процес, който води към "спасителната" крайна точка (утопията). Основен елемент в това схващане е, че човешкият разум може да компенсира слабостите на международната система и чрез подкрепата на международни организации от типа на Обществото на народите да се стигне до момента, в който всяка агресия от страна на която и да е държава да бъде санкционирана колективно от международното общество.

Икономическата криза в края на 20-те години, историческото развитие през 30-те и най-вече Втората световна война дават все по-големи аргументи на теоретиците от реалистичната школа да смятат идеализма за контрапродуктивен.

Реализмът според Моргентау[редактиране | редактиране на кода]

Централно място в книгата на Моргентау Politics among Nations заема понятието власт. Според Моргентау държавите могат да имат различни цели и да действат по различни подбуди, но единственото средство, чрез което те могат да достигнат целите си, е властта.

Образът на човека в реализма[редактиране | редактиране на кода]

Според Моргентау науката за международните отношения е строго свързана със същността на човека.

Следвайки Хобс, той търси причината за насилието в международните отношения в самия човек и ги намира в злата му природа. И също като него, той достига до заключението, че движещата сила в човека е стремежът му към власт.

Моргентау прехвърля по-късно тези антропологични качества върху държавите като ги поставя в система, наподобяваща природното състояние при Хобс: Силните политически единици са стремящите се към власт суверенни национални държави, които се опитват да наложат своите интереси срещу интересите на останалите държави.

Международната политика в светлината на реализма[редактиране | редактиране на кода]

Анализът на Моргентау почива върху три постулата:

  • Политиката може да бъде основна и научно обяснена.
  • Категориите власт и интерес играят основна роля в политическите събития.
  • Моралът притежава водеща роля за установяването на мирни и справедливи международни отношения.

Обективността в политиката[редактиране | редактиране на кода]

Моргентау смята, че динамиката в политиката крие своите корени в основни елементи, които са дълбоко залегнали в човешката същност и от които могат да се изведат основните понятия в политологията. Той е на мнение, че в политиката царят константни и обективни закони, чието разпознаване трябва да бъде целта на политическия реалист.

Власт и интереси в международната политика[редактиране | редактиране на кода]

При Моргентау понятията власт и интерес са тясно свързани. Те служат за ориентир при анализирането на международната политика. Като всяка такава и тя самата се стреми или да запази властта или да я увеличи или да я демонстрира. Проблем възниква обаче при опита на Моргентау да даде дефиниция за власт. Според него понятието включва всичко онова, което предизвиква и задържа управлението на едни хора от други хора. Неизчерпателната концепция на Моргентау за понятието се дължи на универсалния характер, който той придава на борбата за власт. На нея той гледа като на неопровержим факт, който няма нужда да бъде доказван.

Изхождайки от представата за власт става ясно, че основният интерес на държавите във външната политика е натрупването запазването ѝ. Конкретният интерес вече може да варира и да приема различни форми, но в крайна сметка той вингаи служи на властта. Следователно тя е едновременно средство и предмет на интереса и може да се превърне в самоцел.

Ролята на морала[редактиране | редактиране на кода]

Изхождайки от злата природа на човека Моргентау осъзнава напълно деструктивните последици от постояния стремеж на държавите към власт. Затова в Politics among Nations той се опитва да намери начин, по който да се "озаптят" тези деструктивни пориви. Той обаче отхвърля идеята, че международното право, интернационалните норми, идеологии, институции и принципа на колективанта сигурност могат да осигурят дълготраен мир. На това не е способна и системата balance of powers, която преживява своя крах през 19 и 20 век.

Единственото което може да обуздае стремежа към власт е моралът и затова Моргентау пледира за "Мир чрез равенство", чийто главен инструмент е дипломацията - отговорна и основана на морални ценности.

Развитие[редактиране | редактиране на кода]

Фактът, че Politics among Nations притежава предтеоретична и не дотам систематична форма, отваря възможност през следващите година за различни опити за модификации. Повечето от тях обаче не постигат успеха на книгата на Моргентау.

Политологът Джон Херц обаче изпробва синтеза между идеализма и реализма понеже установява, че чрез международното право и международните организации анархията в интернационалната система е отслабнала и борбата за власт не е толкова категорична и не приема екстремни форми. Така той достига до така наречената "дилема за сигурност", която подкрепя тезата му, че конфликтите и военните сблъсъци резултират от анархичната структура на международната система и носят социален, а не антропологичен характер. Тази позиция се оказва впоследствие основополагаща за неореалистите.

Със затоплянето на дипломатичните отношения между главните актьори в Студената война през 60-те години, икономическия растеж на Европа и на някои азиатски държави и процеса на деколонизация се създават предпоставки за тенденции в международната система, които не могат да бъдат обяснени чрез постулатите на реалистичната школа и така Politics among Nations все повече отстъпва на заден план.