Суборбитален космически полет

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Суборбитален космически полет е такъв космически полет, при който летателния апарат не достига, т. нар. "първа космическа скорост" (7,9 км/сек.) и не излиза в околоземна орбита, т. е. не се превръща в изкуствен спътник на Земята.

Слоеве на атмосферата

Определение[редактиране | редактиране на кода]

Прекрасна снимка на "Линията Карман"

Международната федерация по аеронавтика (FAI), регламентира суборбиталния космически полет като навлизане в космическото пространство, при което достигнатата височина на полета трябва да бъде по - голяма от 100 км. Това е така, защото според световната научна общност границата на атмосферата е точно сто километра - т. нар. "Линия Карман" (на името на американския физик, който през 50 - те години на 20 - ти век предлага дефиницията "космическо пространство"; Теодор фон Карман (на английски: Theodore von Kármán) (1881–1963). При суборбитален космически полет летателния апарат описва гигантска балистична крива, навлиза в космическото пространство (преодолява височина повече от 100 км.) и се приземява на известно разстояние от точката на изтрелване, без при това да извърши обиколка около Земята. Задължително условие е полетът да бъде част от космическа програма - частна, национална или международна, а не от военна - изпитание и полет на междуконтинентална балистична ракета. Според друго определение предложено от USAF, за астронавт се признава всеки надминал границата от 50 мили (80 км.) височина на полета. На пилотите преминали тази граница (по Програмата X-15) е присвоено званието "астронавт на USAF" и са наградени с почетен знак "астронавтски крила на USAF". FAI (както и НАСА) не признава тези полети за суборбитални космически полети (с изключение на два преминали границата от 100 км., показани по - долу в текста).

Видове суборбитални полети[редактиране | редактиране на кода]

Най - общо суборбиталните полети могат да се диференцират по два основни признака:

Пилотирани и непилотирани полети[редактиране | редактиране на кода]

Пилотирани суборбитални космически полети са тези, при които на борда на летателния апарат има човек. При непилотираните полети са възможни два варианта:

  1. Безпилотен суборбитален космически полет - автоматичен полет (управляван от Земята или роботизиран);
  2. Непилотиран суборбитален космически полет - на борда на летателния апарат няма човек, но има друго живо същество (най - често човекоподобна маймуна или куче).

Планирани и непланирани полети[редактиране | редактиране на кода]

  1. Планиран суборбитален космически полет - полет осъществен в планов порядък, т. е. замислен и изпълнен като такъв;
  2. Непланиран суборбитален космически полет - най - кратко може да бъде описан като неуспешен опит за орбитален космически полет. При такъв полет най - често става дума за някаква авария в летателния апарат или възникване на други форсмажорни обстоятелства, които възпрепятстват достигането на околоземна орбита.

Известни суборбитални космически полети[редактиране | редактиране на кода]

Програма Х - 15[редактиране | редактиране на кода]

В експерименталната програма X-15 са осъществени два суборбитални космически полета:

  1. Полет 90 на 19 юли 1963 год. с пилот Джо Уокър достига височина от 106 км.;
  2. Полет 91 на 22 август 1963 год. с пилот Джо Уокър достига височина от 108 км.

Общото време в космоса при двата полета е 22 минути.

Програма Мъркюри[редактиране | редактиране на кода]

В първата американска космическа програма са осъществени както пилотирани, така и непилотирани суборбитални космически полети:

  • Непилотирани полети:
  1. Безпилотни (автоматични) полети: Мъркюри 1А на 19 декември 1960 год. достига височина 210 км.
  2. Непилотирани полети: Мъркюри 2 с шимпанзето Хам на борда достига височина 251 км. на 31 януари 1961 год.
  • Пилотирани полети:
  1. Мъркюри 3 - старт на 5 май 1961 год. Космическият кораб, пилотиран от Алън Шепърд достига височина от 187,5 км. Астронавтът прекарва около четвърт час в космическото пространство;
  2. Мъркюри 4 - старт на 21 юли 1961 год. Космическият кораб, пилотиран от Върджил Грисъм достига височина от 190 км. Астронавтът прекарва около четвърт час в космическото пространство.

Програма Джемини[редактиране | редактиране на кода]

По програмата Джемини е извършен един безпилотен суборбитален космически полет на 19 януари 1965 год. от кораба Джемини 2.

Програма MOL[редактиране | редактиране на кода]

Първият и единствен безпилотен суборбитален космически полет по програмата Пилотирана орбитална лаборатория е осъществен на 3 ноември 1966 год. Космическия кораб Джемини 2 извършва 33 минутен полет. За капсулата Джемини 2 това е втори изпитателен полет след първия на 19 януари 1965 год. Това е първия летателен апарат в света, достигнал два пъти околоземна орбита.

Програма Аполо[редактиране | редактиране на кода]

По програмата Аполо са осъществени пет безпилотни суборбитални полета: SA-1, SA-2, SA-3, SA-4 и AS-201.

Програма Союз[редактиране | редактиране на кода]

Союз 18a осъществява непланиран суборбитален полет заради повреда в ракетата-носител «Союз» на 5 април 1975 год. Василий Лазарев и Олег Макаров достигат височина от 192 км. и се приземяват аварийно на заснежен планински склон в Алтай. Космонавтите са спасени благодарение на работата на системата за аварийно спасяване. Продължителността на техния полет е 21 минути и 27 сек.

Програма СпейсШипУан[редактиране | редактиране на кода]

По тази програма са извършени до момента три пилотирани суборбитални космически полета:

  1. На 21 юни 2004 год. Майк Мелвил достига височина 100,12 км.;
  2. На 29 септември 2004 год. Майк Мелвил достига височина 102,93 км.;
  3. На 4 октомври 2004 год. Браян Бини достига височина 112 км.

Тези три полета по Програмата СпейсШипУан са официално признати от FAI за суборбитални космически полети. Това е първата частна космическа програма, която успява да осъществи такива полети.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Кенет Гетланд, Космическая техника, изд. "МИР", Москва, 1986 год.
  2. Димитър Димитров, Човекът в полет, Военноиздателски комплекс "Св. Георги Победоносец", 1992 год.
  3. This New Ocean: A History of Project Mercury - NASA SP-4201
  4. NASA NSSDC Master Catalog
  5. SpaceShipOne: an illustrated history by Dan Linehan, Foreword by Arthur Charles Clarke (2008) ISBN 076033188X

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]