Уилям Джоунс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Уилям Джоунс
английски езиковед
Уилям Джоунс 
Роден: 26 септември 1746
Уестминстър, днес Лондон
Починал: 27 април 1794
Калкута, Индия

Уилям Джоунс (на английски: William Jones, 28 септември 1746 - 27 април 1794) е английски филолог, ориенталист (предимно по индийски изследвания) и преводач, основател на Азиатското бенгалско общество. Джоунс по традиция се счита за основател на сравнителната и историческата лингвистика.

Биография[редактиране | edit source]

Роден в Уестминстър в семейството на Уилям Джоунс - баща и виден математик. Още в детството си той открива необичайния си талант към изучаване на езици и още от малък овладява гръцки, латински, персийски и арабски, както и основите на китайския език. До края на живота си той овладява свободно тринадесет езика, а сравнително добре - до двадесет.

Бащата на малкия Уилям умира когато е на три години. Той завършва едно от най-престижните училища в Англия (Хероу), а по-късно - колежа към Оксфордския университет през 1764 г. През 1763 г. Джоунс пише на латински поемата "Каиса", която разказва за изобретяването на шаха (от богинята Каиса, която се счита за покровителка на тази царска игра).

Въпреки факта, че получава стипендия, Джоунс е като цяло беден и печели преподавайки уроци. Негов ученик е бил в продължение на седем години граф Спенсър, прародител на принцеса Даяна. След дипломирането си работи шест години като преподава и превежда от и на различни езици, като по това време бързо добива популярност като филолог и ориенталист. По искане на датския крал Кристиан VII, той превежда от персийски на френски, "Историята на Надир-Шах", която се явява първата от многото публикувани негови преводи за историята и литературата на Ориента. Преди заминаването си за Индия, Джоунс става член на Кралското общество.

През 1771 г. френският учен Абрахам Анкетил-Дюперон публикува първия превод на Авестата. След излизането му Джоунс пише на френски памфлет, в който твърди, че такъв голям мъдрец, като Заратустра, не може да проповядва "глупости и безсмислици", които се съдържат в този превод. По-късно е вече склонен да разглежда езика на Авестата като диалект на санскрит. [1]

През 1774 г. Джоунс публикува книгата «Poeseos Asiaticae Commentariorum libri sex», която съдържа описание на арабско, персийско и тюркско метрично стихословие и поезия, в която прави сравнение между арабския и древния стихотворен размер. [2]

През 1770 г. Джоунс започва да учи право и само за три години се дипломира по специалността. Става окръжен съдия в Уелс, след което живее в Париж, където работейки с Бенджамин Франклин безуспешно се опитва да разреши проблемите породени от Американската революция. През 1783 г. получава назначние в Калкута, Бенгалия във Върховния съд на тази страна.

Джоунс е очарован от културата на Индия, която до този момент е почти непозната за европейската наука. Той основава Бенгалското азиатско общество, сдружение за насърчаване изучаването на всички аспекти от индийския живот. През следващите десет години, Джоунс е много плодотворен създавайки огромен брой работи по история, музика, литература, ботаника и география, като и превежда на английски много важни индийски исторически документи и паметници на индийската история.

Джоунс умира през 1794 г. от чернодробно заболяване.

Принос към индологията[редактиране | edit source]

Приносът на Джоунс за разкриването на Индия от Европа се оценява една в началото на XIX век. Преди него едниствено йезуитите като мисионери успяват да запознаят отчасти европейците с индийската култура. Също така, Джоунс като върховен съдия на Бенгалия има принос и в областта на сравнителното право, съставяйки набор от местните мюсюлмански закони. Периодиката която издава по индология, озаглавена "Азиатски изследвания" бележи истински бум, като книжките ѝ в Европа се продават на черната борса в цели три пиратски издания. [3]

През март 1785 г. той прави презентация на набор от индийските закони «Манудхармашастра» в ръкопис. В годината на смъртта му - 1794 г., излизат в превод на английски и "Законите на Ману", 2-ро издание - 1796 г.

Цялата изследователска и просветителска дейност на Джоунс е насочена към убеждаване на европейското просветено общество срещу наложеното му от колониализма съждение за Индия като за една бедна, изостанала и варварска страна, която също така била тъмна и неразбирана от "просветителите". Прави всичко възможно да изкорени този трайно наложил се в съзнанието на европейците предразсъдък. По този път, достига до извода, че и индийците, подобно на европейските народи, принадлежат към библейските потомци на Яфет, и те имат свое самостоятелно място в световната история.

Джоунс и сравнително-историческата лингвистика[редактиране | edit source]

Джоунс се счита за основоположник на сравнително-историческата лингвистика, и за пионер посочил наличието на индо-европейското езиково семейство. В допълнение към общия произход с латински и гръцки, Джоунс съзрява сходство на санскрита с готския, както и с келтския език, което намира и отражение в неговата книга излязла през 1786 г. «Санскритски език» (The Sanscrit language).

Тези наблюдения на Джоунс се основават на сравнителния исторически метод. В допълнение към откритията си, Джоунс пише статията "За боговете на Гърция, Италия и Индия", поради която се и счита за един от пионерите на сравнителната митология.

Джоунс не се има само за "филолог", ограничен най-вече до изучаването на чужди езици. Едновременно с това си занимание, той разбира необходимостта от по-строг подход към етимологията и отхвърля аматьорското езиково строителство, много популярно по него време, и практикувано от ентусиазирани любители на лингвистиката.

Съвременният сравнително-исторически метод в и за изучаване на езиците е въведен по-късно в Европа и доста време след кончината на Джоунс. Информацията за сравнително-езиковото място на санскрита в края на 18 и началото на 19 век е получена в Европа главно от работите на Джоунс. Джоунс класифицира основния индийски език комбинирайки наличните знания за класическите и други древни езици в Европа. Първоначален център на санскритологията в Европа е Франция, а по-късно - Германия. В родната му Великобритания, Джоунс не успява да преобърне наложилата се обществена нагласа за индийците като за диваци, които трябва да бъдат цивилизовани и в резултат на този предразсъдък индологията не намира благодатна почва за развитие в родната му страна.

Значение на делото на Джоунс[редактиране | edit source]

Уилям Джоунс ведно с французина Абрахам Анкетил-Дюперон и германеца Макс Мюлер формира своеобразната "Света Троица" в ориенталистиката на западната цивилизация. Сравнителните му предимно езиковедски проучванията значително подпомагат зачеването на известните хайделбергска и митологична школа през 19 век. Благодарение най-вече на научните дирения на Джоунс в Индия, през 1860 г. Мюлер формира обобщеното понятие "арии" за основната родово свързана група народи, населяваща географското пространство от Европа до Индия.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Авеста в русских переводах. СПб, 1997. С.33, статья И. С. Брагинского
  2. Фролов Д. В. Классический арабский стих. М., 1991. С.5
  3. Master, Alfred (1946) The Influence of Sir William Jones upon Sanskrit Studies // Bulletin of the School of Oriental and African Studies, University of London

Литература[редактиране | edit source]

  • Cannon, Garland H. (1964). Oriental Jones: A biography of Sir William Jones, 1746—1794. Bombay: Asia Pub. House Indian Council for Cultural Relations. (англ.)
  • Cannon, Garland H. (1979). Sir William Jones: A bibliography of primary and secondary sources. Amsterdam: Benjamins. ISBN 90-272-0998-7. (англ.)
  • Cannon, Garland H. (2006). The Life and Mind of Oriental Jones: Sir William Jones, the Father of Modern Linguistics. Cambridge University Press. ISBN 0-521-02526-5. (англ.)
  • Cannon, Garland H.; & Brine, Kevin. (1995). Objects of enquiry: Life, contributions and influence of Sir William Jones. New York: New York University Press. ISBN 0-8147-1517-6. (англ.)
  • Franklin, Michael J. (1995). Sir William Jones. Cardiff: University of Wales Press. ISBN 0-7083-1295-0. (англ.)
  • Jones, William, Sir. (1970). The letters of Sir William Jones. Cannon, Garland H. (Ed.). Oxford: Clarendon Press. ISBN 0-19-812404-X. (англ.)
  • Mukherjee, S. N. (1968). Sir William Jones: A study in eighteenth-century British attitudes to India. London, Cambridge University Press. ISBN 0-521-05777-9. (англ.)
  • Poser, William J. and Lyle Campbell (1992). Indo-european practice and historical methodology, Proceedings of the Eighteenth Annual Meeting of the Berkeley Linguistics Society, pp. 214—236. (англ.)
  • The 1911 Encyclopedia Britannica, 11th ed. Sir William Jones (англ.)

Външни връзки[редактиране | edit source]